Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 22.12.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на шести декември през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: М. МАЛОСЕЛСКА
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия Ташева в.гр.д. № 11692 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 41967 от 15.02.2019 г., постановено по гр.д. № 36053/2018 г. по описа
на СРС, III ГО, 138 състав, З.
„Е.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:*** е осъдена да
заплати на З. „Б.В.И.Г.“, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***,
пл. „********, на основание чл. 411 КЗ сумата от 99.58 лв., представляваща неизплатена
част от регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение и разноските
за определянето му по щета № 470416171763998 по застраховка „Каско“ за вреди на
л.а. „Тойота Корола“, с рег. №********, причинени при ПТП на 19.12.2017 г.
вследствие противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска
отговорност е била застрахована от ответника, ведно със законна лихва за
периода от 01.06.2018 г. до изплащане на вземането, както на основание чл.78,
ал. 1 ГПК сумата от 85.98 лв., представляваща разноски по делото, като е ОТХВЪРЛЕН
предявеният иск с правно основание чл. 411 КЗ за разликата над сумата от 99.58
лв. до пълния предявен размер от 590.66 лв. и ищецът З. „Б.В.И.Г.“ е осъден да
заплати на ответника ЗД „Е.“ на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 166,28
лв. – разноски по делото.
Срещу
постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца З. „Б.В.И.Г.“
АД, в която същото се обжалва в частта, с която частично са отхвърлени предявените
от З. „Б.В.И.Г.“ АД срещу ЗД „Е.“
искове с правно основание чл. 411 КЗ за разликата над сумата от 99,58 лв. до
пълния предявен размер като неправилно и незаконосъобразно. В жалбата се навеждат
доводи, че първоинстанционният съд е уважил частично предявения иск като неправилно
е възприел заключението на изготвената по делото автотехническа експертиза,
касаеща стойността на увредения автомобил, изчислена по средно-пазарни цени, а
не съгласно фактурна стойност за ремонт по цени на официалния сервиз на марката
„Тойота“ за България. Поддържа се, че процесният лек автомобил към датата на
настъпване на ПТП е бил в експлоатация 1 година, 11 месеца и двадесет дни,
считано от датата му на първоначална регистрация.
Излагат
се съображения, че съгласно заключението на автотехническата експертиза,
стойността на вредата по средно-пазарни цени възлиза на 1 515,11 лева /с вкл.
25,00 лева ликвидационни разноски/, а по цени на официалния сервиз - възлиза на
1571,08 лева / с вкл. 25,00 ликвидационни разноски/. Жалбоподателят поддържа,
че при определяне на размера на дължимото обезщетение е следвало съдът да
съобрази, че към датата на настъпване на произшествието увреденият автомобил е
с период на експлоатация по-малко от 2 години, т.е. същият е бил в гаранция. Излага
се, че вещото лице изрично е посочил в заключението, че автомобилът е нов /на 1
година, 11 месеца и двадесет дни от пускането му в експлоатация/, от което се
налага извод, че същият е следвало да бъде отремонтиран от официалния сервиз на
марката „Тойота“ за България, тъй като в противен случай би загубил
гаранционното си обслужване. В тази връзка се излага, че дължимото
застрахователно обезщетение е равно на сумата, за която автомобилът е бил
отремонтиран от официалния сервиз и която сума е отразена в издадената и
представена фактура по делото.
Въз
връзка с изложеното се отправя искане към въззивния съд да постанови решение, с
което да отмени решението на първоинстанционния съд, в обжалваната част и да
постанови друго такова, с което да уважи предявения иск в пълен размер.
Претендира направените по делото разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемата страна З. „Е.“ АД е
депозирала писмен отговор, чрез процесуалния си представител юрск. И. М., в който
се излага становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Поддържа
се, че изводът на първоинстанционния съд в обжалваното решение, че стойността,
необходима за възстановяване, изчислена на база средни пазарни цени към датата
на настъпване на вредите и възлизаща на 1515,11 лв. е правилен, обоснован и в
съответствие със събраните доказателства. Излага се, че от приетата
автотехническа експертиза по делото е установено, че стойността, необходима за възстановяване
на процесния л.а. „Тойота Корола”, с peг. № *******, изчислена на база средни
пазарни цени към датата на ПТП е 1515,11 лв. Навеждат се съображения, че правилно
е било прието и като безспорно, че ответникът ЗД „Е.“ е изплатил на ищеца
сумата в размер на 1415,53 лева, поради което напълно законосъобразно и правилно
СРС е приел за дължима сумата от 99,58 лева, представляваща разлика до пълния
размер на действително претърпените вреди. Поради изложеното се поддържа, че
обжалваното съдебно решение се явява правилно и законосъобразно, във връзка с
което се отправя искане да бъде потвърдено от въззивния съд. Претендира разноски
по делото.
Подадена е и частна жалба
от З. „Б.В.И.Г.“
АД срещу определение от 21.08.2020 г., постановено по гр.д. № 36053/2018 г. по описа на
СРС, III ГО, 138 с-в, с което
е оставено без уважение искането на З. „Б.В.И.Г.“
по чл. 248 от ГПК за изменение на решението, в частта за разноските. Навеждат
се доводи, че определението е неправилно и следва да бъде отменено. В тази
връзка се излага, че с обжалваното решение, съдът е приел, че размерът на
вредите се равнява на сумата от 1540,11 с вкл. 25,00 лв. ликвидационни разноски,
поради което е уважил частично предявения иск в размер на 99,58 лева, като е отхвърлил
иска за 55,97 лева, представляващи разликата до пълния предявен размер от
590,66 лева. Поддържа се, че СРС неправилно е разпределил тежестта за
разноските между страните, като не е съобразил обстоятелството, че по-голямата
част от иска е отхвърлена поради погасяването му в хода на процеса чрез плащане,
а не поради неоснователност. Навеждат се доводи, че ответникът е дал повод за
образуване на производството по делото, поради което заплащането на част от
претендираната сума в хода на процеса, а именно сумата от 435,11 лева не води
до отпадане на отговорността му по отношение на дължимите разноски. Във връзка
с изложеното, счита, че дължимите в полза на дружеството разноски следва да се
определят пропорционално на уважената част от иска, чийто размер следва да бъде
424,02 лева /пълният размер на разноските е 510,00 лева, съобразно списък по
чл. 80 от ГПК/, като бъде отчетено извършеното второ частично плащане от страна
на ответника, след депозиране на исковата молба. Поддържа се, че с оглед изхода
на спора, присъдените в полза на ответника разноски следва да бъдат редуцирани,
като на същия се присъди юрисконсултско възнаграждение с оглед разпоредбата на
чл. 78, ал. 8 от ГПК в минимален размер.
Във връзка с изложеното, моли
да бъде отменено обжалваното определение, с което е оставено без уважение искането
по чл. 248 от ГПК за изменение на решението, в частта му за разноските и да бъде
постановено друго такова, с което да бъде осъден ответника З. „Е.“ АД да
заплати на З. „Б.В.И.Г.“ разноски в общ размер на 424,02 лева, както и да бъдат
намалени присъдените разноски на ответника до минимума, съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК.
В срока е подаден отговор
на частната жалба от З. „Е.“ АД, в който се излага становище, че обжалваното
определение следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, а
подадената частна жалба – оставена без уважение.
Решение
№ 41967 от 15.02.2019 г., постановено по гр.д. № 36053/2018 г. по описа на СРС,
III ГО, 138 състав, в
частта, с която ответникът З. „Е.“ АД е осъден да заплати на З. „Б.В.И.Г.“, ЕИК
******** на основание чл. 411 КЗ сумата от 99.58 лв., представляваща
неизплатена част от регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение
по застраховка „Каско“ за вреди на л.а. „Тойота Корола“, с рег. №********, причинени
при ПТП на 19.12.2017 г., ведно със законна лихва за периода от 01.06.2018 г.
до изплащане на вземането не е обжалвано от ответника и е влязло в законна
сила.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Настоящият
съдебен състав, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка
се установява така както е подробно изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266,
ал. 2 и ал. 3 от ГПК, които да променят така приетата за установена от
първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия
съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция
доказателства, които са обсъдени правилно като са преценени към релевантните за
спора факти и обстоятелства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение е обвързан от посочените в жалбата пороци.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното решение е
валидно и процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
По
отношение на неговата правилност, по конкретно наведените в жалбата оплаквания
съдът намира следното:
Тъй
като решението, в частта, с която частично е уважен предявения от ищеца иск с
правно основание чл. 411 КЗ, то със сила на пресъдено нещо са установени всички
предпоставки за ангажиране отговорността на ответника по главния иск, съответно
за заплащане на мораторна лихва при установена забава.
Основният
спор между страните във въззивното производство касае обема на регресната
отговорност на ответника, в качеството му на застраховател по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“.
За
да отхвърли частично предявения иск, в обжалваното решение, първоинстанционният
съд е приел, че съгласно заключението на приетата по делото съдебно-автотехническа
експертиза стойността, необходима за възстановяване на л.а. „Тойота Корола“, с
peг. № *******, изчислена на база средни пазарни цени към датата на настъпване
на вредите, възлиза на 1515.11 лв., до който размер за ищеца е възникнало
регресно вземане срещу ответника, както и за ликвидационните разноски, чиято
дължимост ответникът не е оспорил в претендирания размер от 25 лв. Прието е от съда, че между страните е безспорно
и обстоятелството, че ответникът е изплатил общо сумата от 1415.53 лв. по процесната
щета / на 14.05.2018 г. сумата от 980.42 лв. и в хода на процеса на 05.07.2018
г. - сумата от 435.11 лв./, поради което е останал задължен за сумата от 99.58
лв., представляваща разликата между действително причинените вреди, за които
отговаря и погасената от него част от това задължение, поради което е уважил
предявения иск по чл. 411 КЗ до посочения размер и отхвърлил до пълния предявен
размер от 590.66 лв. като неоснователен.
Настоящият
въззивен състав намира, че първоинстанционното решение е постановено при
неправилен анализ на събраните по делото доказателства, довел до неправилни
изводи на съда относно размера на вредите, респ. относно размера на регресната
претенция. Въззивният съд намира, че по отношение размерът на следващото се
обезщетение за вредите върху увредения лек автомобил марка „Тойота“, модел
„Ярис“ в резултат на настъпилото ПТП на 19.12.2017 г., първоинстанционният съд неправилно
е приел, че дължимото застрахователно обезщетение следва да се определи на база
средни пазарни цени към датата на настъпване на вредите.
По
отношение на оплакванията, касаещи размера на регресната претенция следва да се
отбележи, че отговорността на застрахователя по застраховка ГО е ограничена от
това, което застрахователят по имуществена застраховка е заплатил на
застрахования, а от друга страна от отговорността на делинквента по чл. 45, ал.
1 ЗЗД. В този смисъл регресното обезщетение винаги е в размер, който е равен на
по - малката сума между платеното застрахователно обезщетение и дължимото от
делинквента обезщетение по правилата на чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Именно тази принцип
е възпроизведен в разпоредбата на чл. 449, ал. 2, изр. 1 КЗ, според която при
вреди на имущество обезщетението не може да надвиши действителната стойност на
причинената вреда.
Съгласно
разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ обезщетението трябва да бъде равно на действително
претърпените вреди към деня на настъпване на събитието. По силата на
разпоредбата на чл. 400, ал. 1 КЗ за действителна се смята стойността, срещу
която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото
качество, а съгласно ал. 2 на същата норма – за възстановителна застрахователна
стойност се смята стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия
вид и качество, без прилагане на обезценка. При предявена по съдебен ред
претенция за заплащане на застрахователно обезщетение, съдът следва да определи
същото по действителната стойност на вредата към момента на осъществяване на
застрахователното събитие, т. е. по пазарната цена на същата, като ползва
заключение на вещо лице, без да е обвързан от минималните размери по методиката
към Наредба № 24/2006 г. на КФН /в т. см. решение № 79/02.07.2009 г. по т. д. №
156/2009 г. на ВКС, І ТО, решение № 52/08.07.2010 г. до т. д. № 652/2009 г. на
ВКС, І ТО, решение № 115/09.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г. на ВКС, ІІ ТО;
решение № 209/30.01.2012 г. по т. д. № 1 069/2010 г. на ВКС, II ТО, решение №
235/27.12.2013 г. по т. д. № 1586/2013 г. на ВКС, ІІ ТО и др./.
Обемът
на регресния дълг зависи от размера на действително причинените вреди, но не
повече от размера на задължението на застрахователя по застраховка „Каско“
/плащането на недължимо обезщетение не може да се противопостави на ответника/
и не повече от размера на действително платената сума. Ето защо следва да бъдат
съпоставени тези три стойности, за да се определи в какъв размер е възникнал
регресният дълг. В случая, следва да се даде отговор на въпроса дали
застрахователят, отговарящ по регресна претенция на застрахователя, заплатил
обезщетение по силата на доброволната имуществена застраховка, е отговорен да
заплати обезщетение по цени на официалния за съответната марка сервиз и в кои
случаи.
При
имуществените застраховки стойността на дължимото застрахователно обезщетение
се определя, както следва: ако автомобилът е бил пуснат в експлоатация преди не
повече от три години и е бил отремонтиран в официален сервиз на марката
(официален фирмен сервиз) – следващото се застрахователно обезщетение е това,
за стойността на което е бил отремонтиран автомобилът в официалния фирмен
сервиз и която е отразена в издадените от фирмения сервиз във връзка с ремонта
фактури; при липса на поне едно от посочените по-горе две условия, тоест - ако
автомобилът е бил пуснат в експлоатация преди повече от три години или
отремонтирането е станало не в официален сервиз на марката, дължимата
застрахователна сума се определя на база средната пазарна цена, тоест - изхожда
се от възстановителната стойност на имуществото (в този смисъл и формираната по
реда на съдебна практика).
В
настоящия случай, от представените писмени доказателства по делото се
установява, че процесният лек автомобил към датата на настъпване на ПТП е бил в
експлоатация 1 година, 11 месеца и двадесет дни, считано от датата му на
първоначална регистрация. Посоченият факт се потвърждава и от заключението на
приетата по делото автотехническа експертиза, в което изрично вещото лице е
посочил, че към датата на застрахователното събитие – 19.12.2017 г., процесният
автомобил е бил на 1 година, 11 месеца и 20 дни, считано от датата на
първоначалната му регистрация – 30.12.2015 г.
Следователно,
доколкото по делото категорично се установява, че автомобилът е пуснат в
експлоатация в срок до 3 години от настъпване на застрахователното събитие, то
следва, че в случая е приложима клаузата в застрахователния договор „Каско“,
предвиждаща отстраняване на частични щети само в официален сервиз на марката.
Настоящата
инстанция намира, че при определяне размера на дължимото застрахователно
обезщетение следва да бъде взета предвид стойността на извършения ремонт,
установена от доказателствата по делото. Предмет на договора за застраховка „Автокаско“
е застраховане на имуществено благо - пътно превозно средство, с определена
цена, за привеждането на което в състоянието, в което се е намирало преди
произшествието са направени не хипотетични, а разноски в конкретно определен размер.
В конкретния случай действителните вреди са тези, които увреденият реално би
заплатил за ремонта на процесното МПС в оторизирания сервиз на вносителя на
автомобила, доколкото към датата на ПТП автомобилът е бил в експлоатация 1
година, 11 месеца и 20 дни, считано от датата на първата му регистрация. Ето
защо, именно стойността на ремонта по представената фактура следва да се вземе
предвид при определяне на дължимото обезщетение по застраховка „Гражданска
отговорност“. От изложеното следва, че при определяне размера на
застрахователното обезщетение неправилно първоинстанционният съд е приел, че
същото следва да се определи на база средни пазарни цени към датата на ПТП,
който съгласно заключението от експертизата възлиза на сумата от 1515,11 лв. /с
включени 25,00 лв. ликвидационни разходи/.
Във
връзка с изложените по-горе изводи, въззивният съд намира, че размерът на
дължимото застрахователно обезщетение следва да се определи съгласно стойността
на ремонта в официалния сервиз на съответната марка, включващ задължение за
влагане при ремонт само на оригинални части, т.е. такива, които са от завода –
производител на колата, след приспадане на доброволно платеното от ответника.
/в този смисъл определение № 146/2008 г., постановено по т.д. № 472/2008 г- на
ВКС, I т.о./. По
тази причина единственият релевантен критерий за определяне размера на
обезщетението е по пазарни цени на официалния сервиз, съгласно приложените по
делото фактури.
Видно
от представените по делото фактура № ********** от 13.02.2018 г., издадена от
„Аргон Сервиз“ ООД на стойност 1110,97 лв., както и Фактура №
**********/28.02.2018 г., издадена от „ТМ Ауто“ ЕООД на стойност 362,59 лв. без
ДДС, респ. за 435,11 лв. с вкл. ДДС, стойността на вредите по цени на
официалния сервиз възлиза на 1546,08 лв. Към размера на действително
настъпилите вреди следва да се добави и сумата от 25 лв. - ликвидационни
разноски, направени за определяне на размера на дължимото обезщетение по
смисъла на чл. 411 КЗ, поради което стойността на вредите по цени на официалния
сервиз възлиза на 1571,08 лева /с вкл. 25,00 ликвидационни разноски/, за която
сума предявеният иск се явява основателен като от същата следва да бъде
приспаднато доброволно платеното от ответника обезщетение.
Безспорно
между страните е и обстоятелството, че ответникът е изплатил общо сумата от
1415.53 лв. по процесната щета. На 14.05.2018 г. е платил сумата от 980.42 лв.
Няма спор, че в хода на процеса на 05.07.2018 г. ответникът е заплатил още една
част от претенцията, а именно сумата от 435.11 лв., поради което е останал задължен
за сумата от 155,55 лева, представляваща разликата между действително причинените
вреди, за които отговаря в общ размер на 1571,08 лв. и погасената от него част
от това задължение в размер на 1415,53 лв., поради което и до този размер /155,55
лева/ следва да се уважи искът по чл. 411 КЗ.
В
тази връзка, въззивният съд намира, че решението, в частта, в която е отхвърлен
иска за разликата над уважения размер от 99,58 лв. до претендирания размер
следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което ответникът да
бъде осъден да заплати сумата от още
55,97 лв., ведно със законна лихва върху нея от датата на депозиране на
исковата молба - 01.06.2018 г. до окончателното й изплащане.
В
останалата част, решението, като необжалвано е влязло в законна сила.
По
отношение на депозираната частна жалба:
Предвид
крайния изход на спора, като последица от уважаване на въззивната жалба и
отмяна на първоинстанционното решение, в обжалвана част, решението следва да
бъде изменено и в частта за присъдените разноски. В тази връзка, въззивният, съдът
не следва да се произнася по частната жалба срещу определението, в което е
оставено без уважение искането за изменение на постановеното решение, в частта
за разноските, а следва да разпредели отговорността за разноските спрямо изхода
от въззивното производство. Предвид уважаване изцяло на предявения иск от
ищеца, в тежест на ответната страна по делото З. „Е.“ АД следва да бъдат
възложени всички разноски в първоинстанционното производство. В тази връзка и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца З. „Б.В.И.Г.“ сумата от 424,02 лв. – разноски в първоинстанционното
производство.
По
разноските във въззивното производство:
1/
По разноските в производството по чл.
248 от ГПК.
В
отговора на подадената частна жалба З. „Е.“ АД е претендирало и разноски във
връзка с подадената частна жалба срещу определението по чл. 248 ГПК. Въззивната инстанция счита, че в
производството по чл. 248 от ГПК не се дължат
нови разноски на страните с оглед изхода на спора, както в
първоинстанционното производство, така и във въззивното производство /в този
см. определение № 493/ 26. 10. 2016г. по
гр. д. № 4088/ 2016г. на 4-то гр. отд. на ВКС; определение № 683/ 21. 12. 2015г. по ч. гр. д. № 5089/
2015г. на 3-то гр. отд. на ВКС), която практика се споделя напълно от настоящия
състав. Този извод на ВКС се мотивира с обстоятелството, че производството по
чл. 248 от ГПК няма самостоятелен характер, а е функционално свързано с
производството по съществото на спора. Приема се, че в производството по чл.
248 от ГПК нормата на чл. 81 от ГПК не се прилага.
2/
По разноските по съществото на спора:
При
този изход на спора и предявената претенция за присъждане на разноски,
въззиваемата страна З. „Е.“ АД следва да заплати на въззивника направените
разноски във въззивното производство в общ размер от 385 лева, от които 25 лева
– за държавна такса и 360 лева – адвокатско възнаграждение, което според настоящия
съдебен състав не е прекомерно, поради което и не следва да се уважава
направеното възражение за прекомерност.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 41967 от 15.02.2019 г., постановено по гр.д. № 36053/2018 г. по
описа на СРС, III ГО, 138 състав, в частта, в която съдът е отхвърли
предявения от З. „Б.В.И.Г.“, ЕИК ******** срещу З. „Е.“ АД, ЕИК ******** иск с
правно основание чл. 411 КЗ за разликата над сумата от 99,58 лева до 155,55
лева (а именно за сумата от 55,97 лева), както
и в частта за присъдените разноски и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА З. „Е.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:*** да заплати на З. „Б.В.И.Г.“, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, пл. „******** на основание чл. 411 КЗ и
сумата от още 55,97 лв. – представляваща
неизплатена част от регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение и
разноските за определянето му по щета № 470416171763998 по застраховка „Каско“
за вреди на л.а. „Тойота Корола“, с рег. №********, причинени при ПТП на
19.12.2017 г. вследствие противоправно поведение на водач на МПС, чиято
гражданска отговорност е била застрахована от ответника, ведно със законна лихва
върху тази сума за периода от 01.06.2018 г. до изплащане на вземането.
РЕШЕНИЕТО в останалата част – като
необжалвано е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА З. „Е.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:*** да заплати на З. „Б.В.И.Г.“, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, пл. „******** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 424,02 лв. – разноски в първоинстанционното производство, както и
сумата от 385 лева – разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.