Р Е Ш Е Н И
Е №
09.07.2019г., гр. Варна.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в
публично съдебно заседание на деветнадесети юни през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ ЙОВЧЕВ
НИКОЛИНА ДАМЯНОВА
при участието на
секретаря Ели Тодорова, като разгледа докладваното от съдията Н. Дамянова въззивно т. д. № 291 по описа на ВнАпС
за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е
въззивно, по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по жалба на О.А.С. ***,
подадена чрез адв. Х.К. от ВТАК, срещу решение № 20/18.03.2019г., постановено
по т. д. № 48/2018г. по описа на Разградски окръжен съд, с което са отхвърлени
предявените искове от въззивника срещу ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД – гр. София,
ЕИК *********, за присъждане на сумата 30 000лв., претендирана като
частичен иск от сумата 80 000лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди вследствие на нанесени на ищеца телесни увреждания при
настъпило на 14.10.2017г. пътно – транспортно произшествие в гр. Разград с
участието на л. а. “Пежо 206“ с рег. № РР 4136 АТ, застрахован при ответното
дружество, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 14.10.2017г.
до окончателното й изплащане.
Поддържайки доводи за неправилност на
решението въззивникът моли за неговата отмяна и постановяване на друго, с което
исковете да бъдат уважени изцяло. Оплакванията са за неправилност на извода на
първоинстанционния съд за липса на елемент от фактическия състав на непозволено
увреждане по чл. 45 ЗЗД, а именно - вина на водача на застрахования автомобил
за настъпване на ПТП. Твърди се, че установената скорост на движение на лекия
автомобил “Пежо 206“ с рег. № РР 4136 АТ се е оказала несъобразена с
усложнената пътна обстановка /намалена видимост/, респ. с общите изисквания на
чл. 20, ал. 2 ЗДвП.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК, от легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен процесуален
представител, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, при наличие на правен интерес,
и е процесуално допустима.
Въззиваемото дружество ЗАД
„ОЗК-Застраховане“ АД – гр. София, представлявано в процеса от адв. Иван
Иванов, представя отговор в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, в който е изразено
становище за неоснователност на жалбата, с подробно изложени доводи и
съображения по оплакванията на въззивника.
В проведеното
открито съдебно заседание въззивникът не се явява и не се представлява, а
процесуалният представител на въззиваемото дружество поддържа становището по
отговора.
За да се произнесе
по спора съставът на ВнАпС съобрази следното:
Пред Разградски
окръжен съд са предявени обективно
съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 432, ал. 1 и чл. 409 КЗ, предявени от О.А.С. *** срещу ЗАД
„ОЗК-Застраховане“ АД – гр. София, ЕИК *********, за присъждане на сумата
30 000лв. - частичен иск от сумата 80 000лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди вследствие на нанесени на ищеца телесни
увреждания при настъпило на 14.10.2017г. пътно – транспортно произшествие в гр.
Разград с участието на л. а. “Пежо 206“ с рег. № РР 4136 АТ, застрахован при
ответното дружество, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
14.10.2017г. до окончателното й изплащане.
Решението на РОС, с което осъдителните
искове са изцяло отхвърлени, е валидно като постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност,
и съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК. Налице
са всички предвидени от закона предпоставки и липса на процесуални пречки за
възникване и надлежно упражняване на правото на иск. Съобразно
обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното до съда искане, спорът
е правилно квалифициран. Процесуалната легитимация на страните съответства на
твърденията в исковата молба, съставляващи фактически състав за право на пряк
иск на пострадало лице срещу застраховател по
застраховка „ ГО на автомобилистите”, за
обезщетяване на вреди от деликт: противоправно поведение на лицето, обхванато от застрахователната закрила по
застраховката, вреда, причинна връзка между тях, вина на делинквента.
Договорът за застраховка „ГО на автомобилистите“ за
увреждащия лек автомобил е сключен на дата 02.08.2017г., следователно за
процесните отношения е приложим новият КЗ, обн. ДВ бр. 102 от 29.12.2015г., в
сила от 01.01.2016г. Не се спори между страните и се установява от
представените писмени доказателства, че ищецът е предявил пред застрахователя
писмена претенция с необходимото съдържание по чл. 380 от КЗ, по която е била
образувана преписка по щета № 0411-190-0009-2017г. В срока по чл. 496, ал. 1 КЗ
застрахователят е постановил мотивиран отказ от изплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, за което ищецът е уведомен с писмо № 99-1132 от
13.03.2018г. Следователно, налице са и особените предпоставки по чл. 498, ал. 3 КЗ за допустимостта на пряк иск по чл. 432 КЗ на увредено лице срещу
застраховател.
Предвид задължителните указания по приложение на
процесуалния закон по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ВКС,
ОСГТК, във връзка с чл.
269, ал. 1 ГПК, извън задължението за служебно произнасяне по
валидността и допустимостта на решението и проверката за правилност относно
допуснати нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция,
въззивният съд е ограничен по останалите въпроси от посоченото в жалбата.
Съставът на ВнАпС, като взе предвид оплакванията в жалбата и становището
на другата страна, прецени събраните по делото доказателства и съобрази
приложимите законови разпоредби, приема следното от фактическа и правна страна:
Безспорно се установяват
следните елементи от правопораждащия фактическия състав за основателността на
прекия иск на увреденото лице срещу застраховател, по чл. 432 КЗ: валидно
застрахователно правоотношение по
застраховка „ ГО на автомобилистите”, сключено с ответното дружество за увреждащия лек автомобил л. а. “Пежо 206“ с рег. №
РР 4136 АТ; настъпване
в срока на действие на застрахователния договор на ПТП с участие на застрахования
автомобил, управляван от собственика Мери
Пламенова Пройнова, и на ищеца като пешеходец;
причинени
телесни увреждания на пешеходеца, установени от медицинска документация и
проведена от първоинстанционния съд съдебно – медицинска експертиза.
Единственият спорен въпрос, за разрешаване на които е сезиран въззивният
съд, е дали е успешно оборена презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД за вина на
застрахованото лице за настъпване на вредите. В жалбата се твърди конкретно,
допуснато при управлението на автомобила, нарушение на чл. 20 ал. 2 ЗДвП, задължаващо водачите на ППС при
избиране на скоростта си на движение на движение да се съобразяват с
атмосферните условия, със състоянието на пътя, с конкретните условия на
видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие и
да намалят скоростта, а в случай на необходимост, да спрат, когато възникне
опасност за движението. Конкретно се поддържа, че установената скорост на
движение на лекия автомобил “Пежо 206“ с рег. № РР 4136 АТ се е оказала
несъобразена с усложнената пътна обстановка / намалена видимост/, респ. с
общите изисквания на чл. 20, ал. 2 ЗД
За установяване механизмът на ПТП и за техническите
причини за неговото настъпване е назначената от първоинстанционния съд съдебно
– автотехническа експертиза, възложена на вещо лице инж. Пламен Пеев, който
разполага с необходимите специалност и квалификация за изпълнение на задачите и
чиято компетентност не е оспорена. При приемане на заключението представителят
на ищеца не е изразил несъгласие с изводите на експерта. Заключението е пълно,
ясно и обосновано и няма основание съдът да откаже да възприеме предложените от вещото лице изводи по релевантните факти, за които се изискват
специални знания. Същото е базирано на множество обективни факти,
установени от събраните доказателства, вкл. протокол за ПТП, скица на
местопроизшествието, официална медицинска документация. Съобразени са мястото
на произшествието, вид на деформациите на автомобила и получените травматични
увреждания от ищеца, като същите са съпоставени с научни данни за зависимостите
на скоростта на автомобила и мястото върху него, до което достига ударен
пешеходецът.
От заключението се установява, че
мястото на пресичане на ищеца напречно на платното за движение е станало
непосредствено зад спрял автобус, в района на железобетонен стълб, на който е
имало поставени два пътни знака: за ограничаване на скоростта до 40км./ч. и
предупредителен пътен знак за преминаващи деца. Участъкът е бил прав, с много
добра видимост в двете посоки. Ищецът е бил блъснат от автомобила със
скоростта, която не е надвишавала 30-40км./ч. Водачът на автомобила е предприел
аварийно спиране, но преди активното спиране ищецът е бил ударен с предната
част на предния капак на автомобила, след което е бил отхвърлен на предното
стъкло. След преустановяване на движението на лекия автомобил пешеходецът е
паднал от дясната предна страна на МПС.
При извод за възможна скорост на
движение на процесното МПС към момента на съприкосновението му с пешеходеца -
между 30км./ч и 40 км/ч, всички изчисления за опасна зона за спиране, време за
изминаване на опасна зона, мястото на пресичане на пътното платно от пешеходеца
и т. н., са направени, по възприети от съответен клон на науката формули, с
варианти при спокоен ход, бърз ход и спокойно бягане на пешеходеца, въз основа
на най – ниската и най – високата стойност на възможната в случая скорост на
движение на МПС. Категоричните изводи на експерта са, че водачът не е имал
техническа възможност да предотврати удара при внезапната поява на пешеходеца
иззад задната лява част на спрелия автобус, тъй като опасната зона за спиране е
била по- голяма от разстоянието до пешеходеца при всички възможни варианти на
скорост на вървене или бавно бягане, както и че настъпването на ПТП е било
предотвратимо единствено при условие, че пешеходецът е изчакал преминаването на
лекия автомобил.
Опасната зона представлява най - малкото разстояние, на
което едно превозно средство може да бъде спряно от момента на появяване на
препятствие на пътя. Тя винаги е по-голяма от спирачния път, защото в нея се
включват както последният, така и времето за реакция на водача и това за
задействане на спирачния механизъм, превърнат в метри. Водачът не носи
отговорност, ако произшествието е станало в рамките на опасната зона, освен ако
сам е създал предпоставките за настъпването му, с поведението си преди опасната
зона.
Нарушение на разпоредбата на чл. 20, ал.
2 ЗДвП при условия на намалена видимост се допуска, когато съобразно скоростта,
с която се управлява МПС, опасната зона за спиране е по - голяма от осветеното
пространство, т. е. при несъответствие между видимостта и възможността за
спиране. В случая, няма никакви данни в документите по делото или в експертното
заключението по твърдението на въззивника, с което е обосновано оплакването в
жалбата, а именно, че на мястото на ПТП е имало намалена видимост.
Произшествието е настъпило в светлата част на денонощието, в 11.40 часа на
14.10.2017г., пътното платно е било сухо, а участъкът е бил прав, с много добра
видимост в двете посоки, т. е. не се установяват обстоятелства, при които
опасната зона за спиране би била по - голяма от осветеното пространство. Нито атмосферните
условия, нито състоянието на пътя и конкретните условия на видимост са
изисквали водачът на лекия автомобил да шофира със скорост от 13.9 км/ч, при
която според експертизата лекият автомобил би спрял преди мястото на удара. Водачът
е бил поставен в състояние на внезапна, пряка и непосредствена опасност за
движението му при навлизане на пешеходеца на пътното платно, иззад задната лява
част на спрял автобус, която ситуация той не е могъл да предвиди и да
предотврати по начините, посочени в чл. 20 ЗДвП - чрез намаляване на скоростта
или спиране поради възникване на опасността за движението му в опасната зона за
спиране на МПС.
По изложените съображения съставът на
ВнАпС прави извод за неоснователност на исковете поради успешно оборване на
презумпцията за вина по чл. 45 ЗЗД по отношение на водача на застрахования
увреждащ автомобил. Поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни
инстанции по съществото на спора първоинстанционното решение следва да се
потвърди.
С оглед резултата от обжалването и на основание чл. 78, ал. 3, искането
на процесуалния представител на въззиваемото дружество за присъждане на
разноски за адвокатски хонорар следва да бъде уважено, като въззивникът се
осъди да заплати сумата 7 032лв. Към представения списък по чл. 80 ГПК са
приложени фактура и доказателства за плащане на хонорара от клиента на
упълномощения адвокат.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20/18.03.2019г., постановено по т. д. №
48/2018г. по описа на Разградски окръжен съд.
ОСЪЖДА О.А.С., ЕГН **********,
адрес: ***, да заплати на ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД – гр. София, ЕИК *********,
сумата 7 032лв. / седем хиляди и тридесет и два лева/, представляваща направени
съдебно – деловодни разноски за адвокатско възнаграждение за въззивна
инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред Върховния касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.