№ 21658
гр. София, 27.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 66 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ
при участието на секретаря СИМОНА Г. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ Гражданско дело №
20251110126830 по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Е.
А. *** срещу „*** Д-р ***“ ООД, с която е предявен иск с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 и т.4 от КТ за признаване на уволнението за незаконно и
неговата отмяна
В исковата молба се твърди, че между страните е съществувало трудово
правоотношение по силата на трудов договор № *** от 05.02.2024 г., по
силата на който ищцата е заемала длъжността „*** с договорено основно
месечно възнаграждение от 4961.19 лв. Твърди се, че макар в договора да е
посочено месторабота, не е било конкретизирано работно място, а основната й
дейност е била свързана с привличане и транспортиране на пациенти до
клиниката.
Ищцата твърди, че след първите няколко месеца работодателят е
започнал едностранно да намалява трудовото й възнаграждение, което към
октомври 2024 г. е било около 700 лева, а от края на октомври 2024 г. до
февруари 2025 г. изобщо не е получавала заплащане. От началото на 2025 г.
твърди, че е била подложена на психологически натиск да напусне или да
излезе в неплатен отпуск, със заплахи за дисциплинарно уволнение.
На 19.02.2025 г. ищцата е подала предизвестие за едностранно
прекратяване на трудовия договор на основание чл. 326, ал. 1 от КТ.
Предизвестието е връчено на работодателя чрез куриер на 21.02.2025 г., с
което е започнал да тече 30-дневният срок, който изтича на 21.03.2025 г.
В рамките на срока на предизвестието, работодателят е изпратил писма
с искане за обяснения относно предполагаеми нарушения на трудовата
дисциплина. Ищцата твърди, че сроковете в тези покани са били практически
1
неизпълними, тъй като ги е получила след изтичането на крайния срок за
отговор или явяване. Поради това на 04.03.2025 г. е подала сигнал до Главна
инспекция по труда.
На 20.03.2025 г. работодателят е издал две заповеди за дисциплинарно
уволнение с номера 6 и 147. Тези заповеди са й връчени чрез куриер едва на
26.03.2025 г., т.е. пет дни след като трудовото й правоотношение вече е било
прекратено по силата на подаденото от нея предизвестие.
Ищцата поддържа, че уволнението е незаконосъобразно поради това, че
не е спазено изискването на чл. 193, ал. 1 от КТ за изслушване, липсва
конкретизация на нарушенията в заповедите и има противоречие между двете
издадени заповеди, както и че било преклудирано право за налагане на
наказание, доколкото към момента на връчване на заповедта за уволнение
(26.03.2025г.) трудовото правоотношение вече е било прекратено по нейна
инициатива (считано от 21.03.2025г.), поради което тя е изгубила качеството
си на субект на дисциплинарна отговорност.
С уточнителна молба от 03.06.2025г. ищецът посочва, че не поддържа исковете по
чл. 74 от КТ за обявяване на трудовия договор за недействителен и иск по чл. 350 от КТ за
връщане на трудовата книжка. Конкретизира, че предявява отделен иск по чл. 344,ал.1, т.4
КТ.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с
който оспорва исковете като недопустими и неоснователни.
Ответникът счита, че исковете са недопустими, тъй като са предявени
кумулативно иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и по чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ,
което според съдебната практика е недопустимо поради липса на правен
интерес от втория иск. Освен това твърди, че има вътрешно противоречие в
твърденията на ищцата, която едновременно твърди прекратяване по нейна
инициатива и оспорва уволнение от страна на работодателя.
Не оспорва сключването на трудовия договор. Твърди, че на 07.01.2025
г. е констатирано неявяване на работа на ищцата, което е документирано с
поредица от докладни записки от преки ръководители през януари и февруари
2025 г. Твърди се, че след установен контакт, ищцата е информирала, че е в
болничен, но такъв документ не е представила. По-късно е заявила, че ще бъде
в отпуск, но отново не е подала необходимите документи.
Твърди, че на 20.02.2025 г. ответникът е получил изпратеното от ищцата
предизвестие за напускане. Твърди, че и след тази дата тя е продължила да не
се явява на работа.
Във връзка с продължителното отсъствие, на 27.02.2025 г. е издадена
заповед за изискване на писмени обяснения за периода от 07.01.2025 г. до
27.02.2025 г. На 04.03.2025 г. е получено обяснение от ищцата, в което тя
твърди, че не е била допускана до територията на лечебното заведение.
Ответникът твърди, че е извършил вътрешна проверка, като е събрал писмени
обяснения от други служители (регистратори), които са заявили, че достъпът
до клиниката никога не е бил ограничаван.
След като е счел обясненията за неоснователни, на 20.03.2025 г. е издал
2
Заповед № 6/20.03.2025 г. за налагане на дисциплинарно наказание
„Уволнение“ и Заповед № 147/20.03.2025 г. за прекратяване на трудовия
договор на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ.
С отговора на исковата молба ответникът е предявил и насрещен иск с
правно основание чл. 221, ал. 2 от КТ и евентуално чл. 220, ал. 1 от КТ.
В насрещния иск се твърди, че тъй като трудовото правоотношение е
прекратено поради дисциплинарно уволнение, ищцата (ответник по
насрещния иск) дължи на работодателя обезщетение в размер на брутното си
трудово възнаграждение за срока на предизвестието, а именно 4961.19 лева.
В условията на евентуалност, ако съдът приеме, че договорът е
прекратен с изтичане на срока на предизвестието, а не поради дисциплинарно
уволнение, се твърди, че ищцата отново дължи обезщетение, тъй като не е
отработила срока на предизвестието.
В законоустановения срок ищцата е подала отговор на насрещния иск , с
който го оспорва като недопустим и неоснователен.
Твърди, че насрещният иск е недопустим, тъй като е предявен в бързо
производство, което е в разрез с императивната забрана на чл. 314, ал. 2 от
ГПК. Освен това поддържа, че липсва материална връзка с първоначалните
искове, а исковете не подлежат на разглеждане по един и същ
съдопроизводствен ред.
Оспорва твърденията, като поддържа, че уволнението е
незаконосъобразно. Твърди, че е имала уважителна причина за неявяване на
работа (болничен лист), за който е уведомила работодателя. Отново заявява,
че е била възпрепятствана от работодателя да изпълнява задълженията си.
Поради това счита, че не дължи обезщетение нито на основание чл. 221, ал. 2
КТ (при незаконно уволнение), нито на основание чл. 220, ал. 1 КТ (тъй като
вината за неотработването на предизвестието е на работодателя).
При така изложените твърдения и оспорвания на страните и като
взе предвид събраните по делото доказателства съдът намира следното от
фактическа и правна страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени конститутивни искове
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 4 КТ.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:
В тежест на ищеца е да установи, че страните са били в трудово
правоотношение, което е прекратено по силата на по чл. 326, ал.1 КТ с
изтичане на срока на отправеното от ищеца до ответника едномесечно
предизвестие.
В тежест на ответника е да установи, че трудово правоотношение с
ищцата е било прекратено със Заповед № 6/20.03.2025 г. за налагане на
дисциплинарно наказание „Уволнение“ и Заповед № 147/20.03.2025 г. за
прекратяване на трудовия договор на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, че
прекратяването е законосъобразно извършено, а именно – че уволнението е
извършено от лице – носител на работодателската власт и че е било налице
3
посоченото в заповедта основание за прекратяване на трудовото
правоотношение.
С доклада по делото като безспорни и неподлежащи на доказване между
страните са отделени фактите в доказателствена тежест на ищцата, а именно
че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало по
силата на Трудов договор № ***/05.02.2024 г., по силата на който ищцата е
заемала длъжност „***, както и че брутното си трудово възнаграждение на
ищеца за последния пълен отработен месец при ответника възлиза в размер на
4961.19 лева.
На 19.02.2025 г. ищцата е депозирала писмено предизвестие за
прекратяване на трудовия договор на основание чл. 326, ал. 1 от КТ.
Видно от приложената товарителница на "Спиди" и обратна разписка,
предизвестието е връчено на работодателя на 21.02.2025 г. в 13:06 ч.
Съгласно чл. 326, ал. 4 от КТ, срокът на предизвестието започва да тече
от следващия ден на получаването му (22.02.2025г.). Тъй като срокът е 30-
дневен (съгласно чл. 7 от договора ), той изтича на 23.03.2025 г.
Работодателят е констатирал неявяване на ищцата на работа, считано от
07.01.2025 г., документирано с множество докладни записки.
Представените по делото болнични листове покриват периоди през
ноември и декември 2024 г., като последният болничен лист изтича на
06.01.2025 г. Липсват доказателства за оправдано отсъствие (болничен или
разрешен отпуск) за периода от 07.01.2025 г. до датата на прекратяване.
Работодателят е стартирал дисциплинарна процедура, изисквайки
обяснения със заповед от 27.02.2025 г., като е издал Заповед № 6 за налагане
на дисциплинарно наказание и Заповед № 147 за прекратяване на трудовия
договор и двете на 20.03.2025 г.
Видно от приложената по делото товарителница на "Спиди" и "Еконт",
заповедите са връчени на ищцата на 26.03.2025 г. (в 14:21 ч.).
Съгласно трайната съдебна практика (ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ №
2 ОТ 23.10.2012 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 2/2012 Г., ОСГК НА ВКС, РЕШЕНИЕ №
43 ОТ 10.02.2014 Г. ПО ГР. Д. № 4082/2013 Г., Г. К., ІV Г. О. НА
ВКС,РЕШЕНИЕ № 617 ОТ 15.10.2010 Г. ПО ГР. Д. № 1493/2009 Г., Г. К., ІІІ Г.
О. НА ВКС), дисциплинарното уволнение произвежда действие от момента на
връчване на заповедта на работника (чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ). До момента на
връчването, трудовото правоотношение продължава да съществува, освен ако
не е прекратено на друго основание.
В настоящия случай е налице конкуренция между две основания за
прекратяване, а именно прекратяване с предизвестие от служителя и
дисциплинарно уволнение.
Ищцата е отправила предизвестие, получено от работодателя на
21.02.2025 г. Съгласно чл. 326, ал. 4 КТ срокът на предизвестието започва да
тече от следващия ден на получаването му - 22.02.2025 г. Тъй като срокът на
предизвестието е 30 дни (чл. 7 от Трудовия договор ), то изтича на 23.03.2025
4
г. Към тази дата трудовото правоотношение се прекратява автоматично, по
силата на закона, с изтичането на срока.
Заповедта за уволнение, макар и издадена на 20.03.2025 г. (преди
изтичане на предизвестието), е връчена на ищцата на 26.03.2025 г.
С оглед изложеното съдът намира, че към момента на връчване на
заповедта за уволнение (26.03.2025 г.), трудовото правоотношение между
страните вече е било прекратено, поради изтичане на срока на предизвестието
(23.03.2025 г.). Следователно, към момента на връчване на заповедта за
уволнение (26.03.2025 г.), ищцата вече не е имала качеството на
работник/служител, а ответникът не е имал качеството на работодател. Липсва
годен обект (съществуващо правоотношение), върху който заповедта за
уволнение да упражни своето конститутивно действие. Съгласно цитираната
задължителна практика (Решение № 110/23.07.2020 г. по гр. дело № 3144/2019
г. на ВКС, ГК, IV г.о), когато трудовото правоотношение е прекратено на
основание, различно от посоченото в заповедта за уволнение, и чийто
фактически състав се е осъществил преди връчването на заповедта, това води
до неоснователност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. Настъпилото по-рано
прекратяване (чрез предизвестие) погасява правоотношението и изключва
възможността на работодателя повторно да го прекрати чрез дисциплинарно
уволнение. Тъй като заповедта за уволнение фактически не е произвела
действие, то не е налице "незаконно уволнение", което да бъде отменено, а по-
скоро липса на правно действие на заповедта. Ето защо, искът по чл. 344, ал. 1,
т. 1 от КТ следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ:
По отношение на предявения иск с правно основание чл. 344, ал.1 т.4
КТ, настоящият съдебен състав намира, че за ищеца е налице правен интерес
от предявяването на такъв иск в настоящото производство. Съгласно
разпоредбата на чл. 346, ал. 1 КТ, когато уволнението на работника или
служителя бъде признато за незаконно от работодателя или от съда, или бъде
поправено основанието за прекратяване на трудовото правоотношение,
настъпилата промяна се вписва в трудовата книжка на работника или
служителя, а съгласно чл. 346, ал.2 КТ, вписването в трудовата книжка се
извършва от работодателя, с когото е било прекратено трудовото
правоотношение, а при отказ - от Инспекцията по труда. Съдебната практика
/включително на Върховен касационен съд - Решение № 110/23.07.2020 г. по
гр. дело № 3144/2019 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ константно приема, при наличие
на конкуренция на основания за прекратяване на трудовото правоотношение,
че конститутивно действие има това, чийто фактически състав е настъпил по-
рано. Въпросът, за това кое от двете насрещни волеизявления е прекратило
трудовото правоотношение е разрешим като преюдициален и по двата иска-с
правна квалификация чл. 344 ал. 1, т. 1 КТ и с правна квалификация чл. 344,
ал. 1 т. 4 КТ. Изборът за защита чрез самостоятелно предявяване на един от
двата иска, разкрива риск за работника или служителя. От една страна,
прекратяването на трудовото правоотношение на основание, различно от това,
посочено в заповедта за уволнение и вписано в трудовата книжка, което е
5
осъществило своя фактически състав преди издаването на заповедта за
уволнение, извежда неоснователност на иска по чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ.
Настъпилото прекратяване на трудовото правоотношение го погасява.
Включително изключва и правото на работодателя повторно да прекрати
несъществуващата правна връзка с работника или служителя. От друга страна
искът по чл. 344 ал. 1 т. 4 КТ за поправка на основанието за уволнение,
вписано в трудовата книжка не е средство за защита на работника срещу
незаконно уволнение. С иск по чл. 344 ал. 1 т. 4 КТ работникът разполага
когато не оспорва прекратяването на трудовото правоотношение, а само
вписаното основание за прекратяване /член, алинея, точка и буква от КТ/, с
твърдения, че не то е действително осъщественото. При спор на кое
основание е прекратено трудовото правоотношение, единственото
адекватно средство за защита на неговите права е предявяването на
двата иска-по чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ и по чл. 344 ал. 1, т. 4 КТ.
Съотношението между двата иска е на главен към евентуален. Искът по чл.
344, ал. 1, т. 4 КТ е съединен под отрицателното процесуално условие за
неоснователност на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. /в този смисъл Решение №
110/23.07.2020 г. по гр. дело № 3144/2019 г. на ВКС, ГК, IV г.о./.
В настоящия случай се твърди от страните различно основание за
прекратяване на трудово правоотношение, което да обуслови възможност на
разглеждане, както на предявения иск с правно основание чл. 344, ал.1 т.1 КТ,
така и на такъв с правно основание чл. 344, ал.1, т.4 КТ, поради което
настоящият съдебен състав намира, че за ищеца е налице правен интерес от
съединяването на така предявените искове в настоящото производство.
В настоящия случай се установи безспорно, че трудовото
правоотношение е прекратено на основание чл. 326, ал. 1 от КТ (с писмено
предизвестие от работника) с изтичане на срока на предизвестието на
23.03.2025 г. Работодателят неправилно е квалифицирал прекратяването и е
издал заповед на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ (дисциплинарно
уволнение), която е вписана в трудовата книжка и/или в регистрите на НАП.
Тъй като действителното основание за прекратяване на трудовото
правоотношение е волеизявлението на ищцата инкорпорирано в предизвестие
за едностранно прекратяване на трудовия договор на основание чл. 326, ал. 1
от КТ, а не дисциплинарното уволнение, искът по чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ се
явява основателен.
В този смисъл съдът следва да постанови поправка на основанието за
прекратяване, като вместо "чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ", в трудовата книжка и
документите на служителя следва да се впише "чл. 326, ал. 1 от КТ".
По насрещните искове на ответника:
По главния насрещен иск (чл. 221, ал. 2 от КТ):
Съгласно разпоредбата на чл.221, ал.2 КТ, при дисциплинарно
уволнение работникът или служителят дължи на работодателя обезщетение в
размер на брутното си трудово възнаграждение за срока на предизвестието –
при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди –
при срочно трудово правоотношение. По този начин работодателят се
6
обезщетява за вредите, които същият търпи вследствие на прекратяване на
трудовото правоотношение по вина на работника за извършени от последния
тежки нарушения на трудовата дисциплина, послужили като основание за
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”. Предпоставка за
получаване на обезщетението по чл.221, ал.2 КТ е наличието на валидно
прекратяване на трудовото правоотношение, поради дисциплинарно
уволнение и оставането на работодателя без работник на същата длъжност.
При това, съобразно разпределението на доказателствената тежест,
работодателят е този, който следва да докаже валидното прекратяване на
правоотношението.
Работодателят претендира обезщетение за вреди, настъпили вследствие
на дисциплинарно уволнение. Тъй като съдът прие, че дисциплинарното
уволнение не е породило действие (тъй като договорът е прекратен по-рано с
предизвестие), то фактическият състав за ангажиране на отговорността на
работника по този текст не е налице, поради което предявеният осъдителен
иск следва да се отхвърли като неоснователен.
По евентуалния насрещен иск (чл. 220, ал. 1 от КТ):
Отхвърлянето на главната претенция води до настъпването на
вътрешно-процесуалното условие и обуславя разглеждането на предявения
евентуален иск с правно основание чл. 220, ал. 1 от КТ.
Работодателят претендира обезщетение за неспазен/неотработен срок
на предизвестие. Съгласно чл. 220, ал. 1 от КТ, страната, която има право да
прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и
преди да изтече срокът на предизвестието, като плати обезщетение на другата
страна в размер на брутното трудово възнаграждение. Аналогично, ако
работникът отправи предизвестие, но не го отработи (не полага труд през този
период), той дължи обезщетение на работодателя за съответния период.
От събраните по делото доказателства се установява по безспорен
начин, че в периода на предизвестието – от 22.02.2025 г. до 23.03.2025 г.,
ищцата не е изпълнявала трудовите си задължения и не се е явявала на
работното място. От събраните по делото гласни доказателствени средства от
свидетеля ****а се установява, че последната е заемала длъжността
„Административен секретар“ от близо шест години в ответното дружество.
Потвърждава, че ищцата е заемала длъжността „ин витро координатор“, като
задълженията й са включвали координиране и подготовка на пациенти за
процедури и прегледи. Твърди, че на ищцата били осигурени условия на труд,
като се посочва, че ищцата е имала конкретно работно място с бюро и
компютър в манипулационната зала, където работели и другите координатори.
Свидетелят очертава хронология, според която от средата на ноември 2024 г.
ищцата е започнала да изпраща болнични листове по неформален път (чрез
Вайбър) и със закъснение. Неявяването на работа на ищцата без оправдателен
документ започнало около 6 януари 2025 г., след изтичането на последния
болничен лист. Свидетелят твърди, че първоначално ищцата е обещавала да
представи нов болничен, но впоследствие е заявила, че няма такъв и няма да
представи друг документ, въпреки че е имала право на платен годишен
7
отпуск. В резултат на това е подадена докладна записка за самоотлъчка, която
е продължила до прекратяването на договора на 20 март. Свидетелят
категорично отрича твърденията на ищцата, че достъпът й до лечебното
заведение е бил ограничена или че е била заплашвана. Тя пояснява, че в
клиниката няма система за контрол на достъпа с чипове или карти, нито
физическа охрана или портиер, а входната врата се отваря автоматично с
фотоклетка от 07:00 сутринта. Ограничения на достъпа има единствено през
нощта в специфични сектори (операционна) с цел безопасност. Установява се
също, че по време на периода на отсъствие, ищцата е изпратила по куриер
предизвестие за напускане и трудовата си книжка. Свидетелят потвърждава,
че до края на болничния на ищцата са изплатени дължимите възнаграждения
и обезщетения.
Това обстоятелство се потвърждава от поредица докладни записки,
съставени от преките ръководители и административния директор,
включително докладна от 20.02.2025 г., констатираща липса на подпис в
присъствената книга към момента на получаване на предизвестието, докладна
от 25.02.2025 г., удостоверяваща продължаващото неявяване, както и
заповедта за търсене на обяснения, обхващаща периода на отсъствие до
27.02.2025 г. По делото не са представени болнични листове или заповеди за
разрешен отпуск, които да оправдават отсъствието на ищцата за процесния
период, като последният представен болничен лист е за период, приключил на
06.01.2025 г.
Твърдението на ищцата, обективирано в писменото й обяснение от
04.03.2025 г., че не е била допускана до територията на лечебното заведение, е
изцяло опровергано от събрания доказателствен материал. На първо място, в
хода на извършената вътрешна проверка били снети писмени обяснения от
служителите Д***, Л***, които категорично заявяват, че достъпът до
клиниката никога не е бил ограничаван както за пациенти, така и за
служители. На следващо място, това твърдение се опровергава от
констатациите на Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“,
обективирани в писмо изх. № 25026943 от 09.04.2025 г. При извършената
проверка на място контролните органи не са установили наличие на пречки за
достъп до работното място, не са заварили ищцата там и изрично са посочили,
че са обективно възпрепятствани да потвърдят твърденията й за недопускане
поради липса на каквито и да е данни в тази насока.
Липсата на престиране на работна сила през срока на предизвестието
без уважителна причина поражда задължение за служителя да заплати на
работодателя обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за
неотработеното време. Следователно, ищцата дължи на работодателя
обезщетение за неотработения срок на предизвестието в размер на брутното
трудово възнаграждение за 1 месец – 4 961.19 лв.
По разноските:
Предвид изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК право на
разноски имат и двете страни.
Ищецът претендира 1700 лв. за адвокатско възнаграждение, съгласно
8
договор за правна защита и съдействие.
От представения по делото договор за правна защита и съдействие (л.7),
се установява, че е извършено плащане на сумата от 1000 лв.
Съгласно трайно установената съдебна практика само, когато е доказано
извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по
правилата на чл. 78 ГПК./ ТР № 6/2012 г. на ОСГК на ВКС/.
В настоящия случай, доколкото доказано заплатеният адвокатски
хонорар е в размер на 1000 лв., съдът намира, че на тази основа следва да
определи дължимите на ищца разноски.
Доколкото в договора за правна защита и съдействие е предвидена обща
сума за осъществената правна защита, съдът намира, че следва
пропорционално да я раздели спрямо предявените искове. В този смисъл
ищецът е предявил два иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т.4 от КТ, за които
заплатеният адвокатски хонорар възлиза в размер на по 500 лв. за всеки иск.
Като отчете конкретната фактическа и правна сложност на делото,
настоящият състав намира, че заплатеното от ищцовата страна адвокатско
възнаграждение от 1000 лв. не е прекомерно и следва да бъде присъдено до
размера на уважената претенция по единия от предявените искове, а именно
по иска с правно основание чл. 344, ал. 1 т.4 КТ, в размер на 500 лв.
По отношение на разноските на ответната страна:
Отговорността за разноски по делото се определя от изхода на делото по
евентуалния иск. Когато между същите страни са предявени алтернативно или
евентуално съединени искове дължимата такса е една, едно е и дължимото
адвокатското възнаграждение /виж решение № 160 от 04.07.2018 г. по т. д. №
1164/2017 г. на II т. о. на ВКС, определение № 284 от 06.04.2012 г. по ч. гр. д.
№ 238/2012 г. на IV г. о. на ВКС/. По евентуалния иск съдът дължи
разглеждане и произнасяне с решението си, само ако се сбъдне процесуалното
условие, при което той е предявен – отхвърляне на главния иск, както и когато
производството по главния иск бъде прекратено.
В тези случаи произнасянето по претенциите за разноските зависи от
изхода на спора по евентуалния иск – ако той бъде уважен, право на разноски
отново има само ищецът по евентуалния иск , съгласно чл. 78, ал.1 ГПК, а ако
евентуалният иск бъде отхвърлен, право на разноски има само ответникът,
съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК, като ищецът му дължи разноските, направени
както по повод главния иск, така и по повод евентуалния иск / виж
определение № 3413 от 08.11.2023 г. по ч. гр. д. № 4456/2023 г. на IV г. о. на
ВКС/.
В случая ищецът по евентуалния иск, доколкото в о.с.з., провело се на
19.11.2025г., изрично е завил, че не претендира разноски, то такива не следва
да му се присъждат.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът "*** Д-р ***" ООД следва да
бъде осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 50 лв.,
представляваща дължима държавна такса, съобразно уважения иск по чл. чл.
344, ал. 1 т.4 КТ.
9
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. А. ***, ЕГН **********, срещу "*** Д-р
***" ООД, ЕИК ***, иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за
признаване на уволнението, извършено със Заповед № 6/20.03.2025 г. и
Заповед № 147/20.03.2025 г., за незаконно и неговата отмяна, като
НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ДОПУСКА по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ, поправка
на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение между Е. А.
***, ЕГН ********** и „*** Д-р ***“ ООД, ЕИК ***, възникнало по силата
на сключен помежду им Трудов договор № *** от 05.02.2024 г., като в
трудовата книжка на Е. А. ***, ЕГН **********, както и в издаденото от
работодателя уведомление по чл. 62, ал. 3 КТ, адресирано до ТД на НАП, като
вместо основанието: „чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ“ ДА СЕ ВПИШЕ: „чл. 326, ал. 1
КТ, считано от 23.03.2025 г.“.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения насрещен иск на „*** Д-р
***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***,
представлявано от управителя ***в ***, против Е. А. ***, ЕГН **********, с
адрес: с. ***, ул. „***, за осъждане на ответника по насрещния иск да заплати
на ищцовото дружество сумата от 4 961.19 лв. (четири хиляди деветстотин
шестдесет и един лева и деветнадесет стотинки), представляваща
обезщетение по чл. 221, ал. 2 от КТ в размер на брутното трудово
възнаграждение за срока на предизвестието, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на предявяване на насрещния иск до окончателното
изплащане.
ОСЪЖДА Е. А. ***, ЕГН **********, с адрес: с. ***, ул. „***, ДА
ЗАПЛАТИ на „*** Д-р ***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, представлявано от управителя ***в ***, сумата от 4
961.19 лв. (четири хиляди деветстотин шестдесет и един лева и деветнадесет
стотинки), представляваща обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ за неспазен
срок на предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение по
Трудов договор № ***/05.02.2024 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на предявяване на насрещния иск до
окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 ГПК „*** Д-р ***“ ООД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, представлявано от
управителя ***в *** да заплати на Е. А. ***, ЕГН **********, с адрес: с. ***,
ул. „*** сумата от 500 лв., представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „*** Д-р ***“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, представлявано от управителя ***в ***, ДА ЗАПЛАТИ
по сметка на Софийски районен съд, сумата от 50 лв., представляваща
държавна такса и разноски по уважените искове, на основание чл.78, ал.6
ГПК.
10
Решението подлежи на въззивно обжалване пред СГС, в двуседмичен
срок от връчването му страните, на основание чл. 259, ал. 1 ГПК.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото,
заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11