Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 29.03.2018 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-1 състав, в
публично съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: РУМЯНА СПАСОВА
при
секретаря Таня Стоянова като разгледа докладваното от съдията т.д. № 8665 по описа на СГС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени са субективно съединени искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 537 ТЗ.
Ищецът твърди, че съгласно договор за банков кредит
Продукт „Бизнес револвираща линия – Плюс“ № BL 2158 от 17.07.2006 г. предоставил
на ответника „К.“ ЕООД кредит под формата на кредитна линия в размер на
200 000 лева за посрещане на краткосрочни оборотни нужди, с който уговорили
условията за предоставяне. За обезпечаване на всички вземания на банката,
произтичащи от цитирания договор, кредитополучателят издал в полза на банката
запис на заповед от 21.07.2006 г., с падеж „на предявяване“, с който „К.“ ЕООД
се задължил безусловно и неотменимо, без разноски и протест, да плати на „Б.П.Б.“
АД /с ново наименование „Ю.Б.“ АД/ сумата от 200 000 лева. Твърди, че
записът на заповед е надлежно предявен за плащане на издателя му на 17.02.2016
г. чрез нотариална покана. Физическото лице С.Щ.Щ. е авалирало задължението при
условията, при които е поето, поради което е солидарен длъжник заедно с
дружеството. Посочва, че образувал заповедно производство по чл. 417 ГПК за
дължимата сума по записа на заповед, като съдът му издал заповед, срещу която ответниците
възразили. С оглед изложеното иска да се постанови решение, с което да се
признае за установено, че в негова полза съществува вземане срещу солидарните
длъжници „К.“ ЕООД и С.Щ.Щ. по запис на заповед, издаден на 21.07.2006 г. и
предявен за плащане на 17.02.2016 г. в размер на 200 000 лева, ведно със
законната лихва от 22.03.2016 г. до изплащане на вземането. Претендира
разноски. С допълнителна искова молба ищецът заявява, че поддържа предявените с
исковата молба претенции. Сочи, че оригиналът на заповедната книга е един и е
представен пред заповедния съд и той напълно съответства на законовите
изисквания за менителнична форма, както и че всички предвидени в чл. 535 ТЗ
реквизити са налице. Не оспорва, че е образувал друго заповедно производство
въз основа на извлечение от сметки на банката, но само срещу дружеството.
Посочва, че настоящото исково производство цели да ангажира отговорността и на
физическото лице, в качеството му на авалист.
Ответниците „К.“ ЕООД и С.Щ.Щ. считат иска за
недопустим и неоснователен. Не оспорват сключването на договор за кредит от
17.07.2006 г. Твърдят, че записът на заповед не е автентичен, като подписите са
положени от посочените в него лица, но съдържанието на ценната книга не
съответства на тяхната воля при издавеното му. При съставяне на записа на
заповед не е попълнена датата на издаване на ценната книга и срока за
предявяването й за плащане и те са добавени в последствие и те не са автори на
тези добавки. С оглед на това оспорват действителността на записа на заповед,
поради неспазване на менителничната форма. На следващо място твърдят, че
кредитът е погасен изцяло, поради което искът следва да бъде отхвърлен. Считат,
че настоящото производство представлява злоупотреба с права от страна на
банката, тъй като ищецът се е снабдил с изпълнителен лист по подаденото
заявление по чл. 417, т. 2 ГПК въз основа на извлечение от сметки на банката по
горепосочения договор за кредит. Предвид изложеното искат да се отхвърли
исковата молба. Претендират разноски. С допълнителен писмен отговор ответниците
поддържат изложените в отговора на исковата молба доводи.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност,
както и във връзка със становищата на страните и техните възражения, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По делото е отделено като безспорно и ненуждаещо се от
доказване обстоятелството, че процесният запис на заповед е подписан от
издателя „К.“ ЕООД, чрез управителя му С.Щ.Щ. и от авалиста С.Щ.Щ.. Не се спори
също така, че ценната книга е издадена във връзка с каузално правоотношение по
сключен между ТБ „Ю.Б.“ АД /с предишни фирмени наименования „Ю.И Е.Д.Б.“ АД и „Б.П.Б.“
АД/ и „К.“ ЕООД договор за банков кредит Продукт „Бизнес револвираща линия –
Плюс“ № BL 2158 от
17.07.2006 г.
Записът
на заповед, на който основава вземането си ищецът, е абстрактна сделка, при
която основанието за плащане не е елемент от съдържанието и затова не е условие
за действителност на ефекта. Съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест, всяка една от страните трябва да докаже обстоятелствата,
на които основава своите искания или възражения. Кредиторът трябва да докаже
факта, от който произтича вземането му, а длъжникът възраженията си срещу
вземането, които възражения могат да бъдат както абсолютни /срещу формата или
съдържанието на записа на заповед/, така и лични, основани на отношенията с
кредитора – заплаха, насилие и др. В посочения смисъл е практиката на ВКС в решение
№ 173 от 12.01.2011 г. по т.д. № 901/2009 г., Т.К., І Т.О. на ВКС и решение №
95 от 08.07.2014 г. по т.д. № 2473/2013 г., Т.К. ІІ Т.О. на ВКС, постановени по
реда на чл. 290 ГПК.
В
разглеждания случай ответниците не оспорват, че дружеството „К.“ ЕООД е издател
на ценната книга, а авалист е С.Щ.Щ. и че подписите са положени от тях. Твърдят
обаче, че записът на заповед е недействителен, тъй като датата на издаване
21.07.2006 г. и датата на предявяване за плащане в срок до 21.08.2016 г. не са
изписани от издателя и не съответстват на волята му.
Съдът
намира, че издаденият запис на заповед, представен в заповедното производство,
в който има попълнени дата на издаване /21.07.2006 г./ и дата за плащане
/21.08.2016 г./, съдържа всички необходими реквизити по чл. 535 ТЗ. Ответникът
„К.“ ЕООД се е задължил неотменимо и безусловно да заплати при предявяване на
записа на заповед сумата 200 000 лева, ведно с годишна лихва в размер на
11 % върху тази сума, считано от датата на издаване на ценната книга.
Наименованието „запис на заповед” се съдържа в текста на документа, както и в
неговото заглавие. Ответникът е поел безусловно обещание да заплати определена
сума, която е изписана цифром и словом. В менителничния ефект е определен падеж
по един от начините, изчерпателно уредени в чл. 537 ТЗ във вр. с чл. 486, ал.
1, т. 4 ТЗ – на предявяване за плащане в определен срок. Ценната книга съдържа
и останалите реквизити, изброени в чл. 535 ТЗ – лице, на което трябва да се
плати, дата на издаване и място на издаване, подпис на издателя и уговорка, че
сумата ще се изплати без разноски и протест. Не се спори, а същото е отбелязано
и в записа на заповед, че задължението е авалирано при условията, при които е
поето от физическото лице С.Щ.Щ..
От
изслушаното по делото заключение на съдебно-почеркова експертиза, което съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че поради
липса на пресичащи се щрихи между цифров и буквен текст и поради липса на
методика, вещото лице не е в състояние да отговори на въпроса дали ръкописните
цифрови текстове, съдържащи се в изписаната дата на издаване – 21.07.2006 г. и в
датата на предявяване за плащане – 21.08.2016 г. в записа на заповед, са
изпълнени след подписването на документа. На втория въпрос вещото лице дава
отговор, че ръкописните текстове, съдържащи се в изписаната дата за издаване и
датата на предявяване за плащане в ценната книга не са изпълнени от С.Щ.Щ..
Настоящият
съдебен състав счита, че независимо, че ръкописните дати 21.07.2006 г. и
21.08.2016 г. не са изписани от издателя, това не опорочава формата на
документа, тъй като същият не съдържа зачерквания и добавки, а е видно, че е
бил създаден в този вид – на местата попълнени с ръкописен текст предварително
е оставено празно място с многоточие. Следователно липсва видим дефект на
ценната книга по отношение на реквизитите, които трябва да съдържа
менителничния ефект, за да се приеме, че същият е нищожен.
Не
се доказа по делото и възражението на издателя, че двете дати 21.07.2006 г. и
21.08.2016 г. са дописани след издаване на документа и че не съответстват на
волята му. От заключението на вещото лице е видно, че липсва методика, по която
да може да се изследва и да се даде отговор, че ръкописният текст е изпълнен
допълнително. Същевременно не се спори, че подписите, положени под документа са
изпълнени от ответниците в качеството им на издател и авалист. По делото е
отделено като безспорно, че записът на заповед служи като обезпечение по
сключен между банката и дружеството договор за кредит, а вписаните дати съвпадат
с уговорките между страните по договора, които са записът на заповед по чл. 7
да е издаден към датата на откриване на заемната сметка по договора, което е
станало на 21.07.2006 г., а датата на предявяване да е крайният срок на
договора, който е 21.08.2016 г.
Съдът
намира за основателен доводът на ищеца, че оригиналът на записа на заповед е само
един и той се намира у приносителя, както е в конкретния случай, доколкото не
се твърди задължението да е изпълнено от длъжника и той да е поискал връщане на
документа.
Предвид
изложените съображения съдът приема, че ищецът основава иска си за вземане по
редовен от външна страна запис на заповед, който съдържа всички задължителни
реквизити и въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т.
9 ГПК. Установи се
също така, че е настъпила изискуемостта на материализираното в ценната книга
парично задължение, доколкото е връчена нотариална покана на издателя и на
авалиста на 17.02.2016 г., което е преди датата на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 417 ГПК – 22.03.2016 г.
Съгласно т. 17
от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК,
предметът на делото по иска по реда на чл. 422 ГПК се определя от правното
твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на
изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение и когато се
касае за запис на заповед, предметът на делото е вземане по редовен от външна
страна менителничен ефект, какъвто е конкретният запис на заповед, издаден на
21.07.2006 г. С въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от
издателя за наличието на каузално правоотношение, се разкрива основанието на
задължението за плащане или обезпечителния характер на записа на заповед и в
този случай на изследване подлежи и каузалното правоотношение, доколкото
възраженията, основани на него, биха имали за последица погасяване на вземането
по записа на заповед. В този смисъл е и решение № 95 от 08.07.2014 г. по т.д. №
2473/2013 г., Т.К., ІІ Т.О. на ВКС по чл. 290 ГПК.
В конкретния случай страните не спорят,
а същото се установи и от представения договор за банков кредит Продукт „Бизнес
револвираща линия-Плюс № BL 2158, че процесният запис
на заповед е предвиден и издаден от „К.“ ЕООД и авалиран от С.Щ.Щ. като обезпечение
към сключения договор, съгласно чл. 7. В тежест на ответниците е да докажат, че
са погасили задълженията си по договора за кредит, за които е издаден
процесният запис на заповед, което им е възложено и с приетия доклад по делото.
Съдът кредитира първоначалното заключение на приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза, от което се установява, че отпуснатият кредит с процесния договор
за кредит е предоставен на кредитополучателя „К.“ ЕООД. По данни от извлечение
по разплащателната сметка в лева с IBAN *** „К.“ ЕООД и от
предоставените банкови бордера се констатира, че процесният кредит е усвоен на
части по разплащателната сметка на кредитополучателя, като единствено
еднократната такса в размер на 2 000 лева е удържана директно от размера
на отпуснатия кредит. Последната платена сума за главница по кредита е в размер
на 10 000 лева на 15.05.2009 г., а платена сума за договорна лихва е в
размер на 82,47 лева на 05.11.2014 г. Вещото лице посочва, че по предоставени документи
от ищеца и извършени анализи изчисления по движението на процесния кредит, към
22.03.2016 г. неплатеният остатък за главница е в размер на 199 941,35
лева; неплатената договорна/възнаградителна лихва е в размер на 44 889,21
лева за периода от 21.09.2014 г. до 18.02.2016 г.; общият размер на договорната
лихва за периода от 06.10.2014 г. до 22.03.2016 г. е 41 261,23 лева и
констатираният неплатен остатък за такси е в общ размер на 660,50 лева,
отнасящи се за периода от 10.10.2014 г. до 22.03.2016 г. Съдът намира за
неоснователно твърдението на ответниците, че лихвеният процент по договора,
уговорен между страните е 2 % годишно. Начинът на определяне на дължимата
годишна лихва по договора е посочен в чл. 3, като съгласно ал. 1 дължимата от
кредитополучателя годишна лихва за предоставения кредит включва сбора от
действащия базов лихвен процент – малки фирми /БЛПМФ/ за лева, обявен от
банката и договорна лихвена надбавка в размер на 1 /един/ пункта. В ал. 2 на
чл. 3 е записано, че към датата на подписване на настоящия договор обявеният от
банката БЛПМФ за лева в размер на 10 /един/ процента. Ответниците се позовават
на записаното в чл. 3, ал. 2 от договора в скобите „един“ и оттам извеждат
защитната си теза, че уговореният между страните годишен лихвен процент е 2 %,
формиран от договорна лихвена надбавка в размер на 1 пункт и БЛПМФ в размер на
1 %. Съобразно чл. 20 ЗЗД, при тълкуването на договорите трябва да се търси
действителната обща воля на страните, като отделните уговорки трябва да се
тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който
произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и
добросъвестността. В процесния договор за кредит в чл. 7 изрично е предвидено,
че за обезпечаване на главницата, лихвите, таксите, комисонните и другите
разноски по кредита кредитополучателят издава в полза на банката запис на
заповед за сумата на кредита, ведно с начислената върху тази сума лихва в
размер на лихвата по кредита, платима на предявяване при банката, със срок на
предявяване, съобразен с крайния срок за погасяване на кредита, изрично удължен
от издателя, платим без разноски и протест и авалиран от С.Щ.Щ.. Видно е, че в
процесния и подписан от ответниците запис на заповед дължимата сума е 200 000
лева, ведно с годишна лихва в размер на 11 % /единадесет процента/ върху тази
сума. Съдът при тълкуване волята на страните и клаузите на чл. 7 и чл. 3 от
договора счита, че към датата на подписване на договора обявеният от банката
БЛПМФ е бил 10 %, т.е. следва да се съобрази записаният цифром размер, а не
словом, което отговаря и на посоченото в записа на заповед. С оглед изложеното
съдът счита, че уговореният между страните годишен лихвен размер не е
посоченият от ответниците 2 %, поради което и не възприема като относимо към
спора изслушаното допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза, съгласно
което задълженията по договора за кредит са погасени, ако лихвеният процент е 2
%.
Предвид
изложените съображения и установеното от вещото лице в приетото първоначално
заключение на съдебно-счетоводната експертиза, съдът приема за доказано, че
дължимата сума към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК – 22.03.2016 г. за главница, която се претендира по
записа на заповед и която не е заплатена от ответниците е в размер на
199 941,35 лева. Ето защо при липса на доказано погасяване от страна на
ответниците на горепосочената сума по записа на заповед, издаден на 21.07.2006
г., предявен за плащане, настоящият съдебен състав намира, че сумата в размер
на 199 941,35 лева се дължи от издателя и авалиста, при условията на
солидарност. За
разликата до пълния предявен размер от 200 000 лева искът поделжи на
отхвърляне. Основателно е искането на ищеца за присъждане на законна лихва върху
присъдената сума от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК до окончателното изплащане на сумата.
По
отношение на разноските: Двете страни претендират разноски. Съгласно указанията, дадени с
Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г., исковият съд следва да
съобрази и направените разноски в заповедното производство. От страна на ищеца
се доказаха извършени разноски в заповедното производство в размер на
4 000 лева за държавна такса. С оглед уважената част от исковете на ищеца
се дължи сумата 3 998,83 лева. От страна на ответниците не е заявено
искане за разноски за заповедното производство нито с подаденото възражение по
чл. 414 ГПК, нито в настоящото производство, доколкото в отговора на исковата
молба и в допълнителния отговор на допълнителната искова молба са претендирани
разноски само за исковото производство. Ищецът претендира разноски за
настоящото производство в общ размер на 4 500 лева, от които 4 000
лева за държавна такса и 500 лева за депозит за вещо лице. С оглед уважената
част от иска му се дължат разноски в размер на 4 498,68 лева. От
ответниците са извършени разноски за исковото производство в общ размер на
7 030 лева, от които 500 лева за депозити за вещи лица и 6 530 лева
за адвокатско възнаграждение. Съдът намира за неоснователно възражението на
ищеца за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, за който
извод съобрази, че заплатеният адвокатски хонорар е в размер близък до
минимално дължимия по Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, който с оглед цената на иска е 5 530 лева; броят на
проведените съдебни заседания и извършените процесуални действия, както и
обстоятелството, че хонорарът се претендира за процесуалното представителство в
исковото производство и на двамата ответници. С оглед отхвърлената част от иска
на ответниците се дължат 2,06 лева. При извършена съдебна компенсация на
разноските на ищеца следва да се присъдят разноски за исковото производство в
размер на 4 496,62 лева.
Така
мотивиран Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 537 ТЗ, предявен от ТБ „Ю.Б.“ АД, с ЕИК: ********,
с адрес: ***, срещу „К.“ ЕООД, с
ЕИК: ********, с адрес: *** и С.Щ.Щ.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, че „К.“
ЕООД и С.Щ.Щ. дължат при условията на солидарност на ТБ „Ю.Б.“ АД сумата в размер на 199 941,35 лева /сто деветдесет и
девет хиляди деветстотин четиридесет и един лева и тридесет и пет стотинки/, представляваща дължима сума по запис
на заповед, издаден на 21.07.2006 г. от „К.“ ЕООД и авалиран от С.Щ.Щ.,
предявен за плащане, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 22.03.2016
г. до окончателното изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 199 941,35 лева до пълния предявен
размер от 200 000 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „К.“ ЕООД, с ЕИК: ********, с адрес: *** и С.Щ.Щ., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплатят на ТБ „Ю.Б.“ АД, с ЕИК: ********,
с адрес: ***, сума в размер на 3 998,83 лева /три хиляди деветстотин деветдесет и осем лева и осемдесет и три стотинки/,
представляваща направени разноски в заповедно производство по ч.гр.д. № 15915/2016
г. по описа на Софийски районен съд, 24 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „К.“ ЕООД, с ЕИК: ********, с адрес: *** и С.Щ.Щ., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплатят на ТБ „Ю.Б.“ АД, с ЕИК: ********,
с адрес: *** сума в размер на 4 496,62 лева /четири хиляди четиристотин деветдесет и шест лева и шестдесет и две стотинки/,
представляваща направени разноски в исковото производство, изчислени по
компенсация.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: