РЕШЕНИЕ
№ 3468
гр. Пловдив, 26.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Михаела Св. Боева
при участието на секретаря Малина Н. Петрова
като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело №
20225330100355 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от Т. Р. М., ЕГН ********** против „Изи Асет
Мениджмънт” АД, ЕИК *********, с която е предявен установителен иск с правна
квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.11, чл. 19 ЗПК и осъдителен иск по
чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 29.08.2018
г., който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Фиксираният лихвен процент не
отговарял на действително приложения, т.к. уговорената неустойка представлявала
добавък към дог. лихва, при което кредиторът допълнително се обогатявал в разрез с
принципите на добрите нрави, което водело до нищожност на съглашението. Били
нарушени изискванията на чл. 5 и чл. 11, т.10 ЗПК. Уговорената възн. лихва
надхвърляла повече от 3 пъти законната, а уговорката за дължимостта й – била
нищожна. Клаузата за дължимост на неустойка също била нищожна, като
противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й функции. Чрез нея се
стигало до скрито оскъпяване на кредита. Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК били
нарушени. Клауза, която предвиждала дължимост на неустойка при неосигуряване на
обезпечение, била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48. Прехвърляла
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия него, при което се стигало
до допълнително увеличаване размера на задълженията. Не било извършено
предварително разясняване на потребителя на клаузите във връзка с крайните
задължения по договора. Видно от съдържанието на договора и СЕФ, същите били
изготвени без заемателят да е бил запознат с действителния размер на ГПР, при което
били нарушени изискванията на чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК. Чрез уговореното в чл.11, ал. 1
от договора, се въвеждал сигурен източник на доход на икономически по – силната
1
страна. Неустойката била включена като падежно вземане – обезщетение за кредитора,
а същевременно – била предвидена в размер, който не съответствал на вредите от
неизпълнението, т.к. била съизмерима с предоставената заемна сума. Макар да била
предвидена като неустойка, сумата представлявала предварително отчетена в
падежните вноски сума, която не била известна на потребителя, съобразно
изискванията на чл. 5 ЗПК. Същата била и в противоречие с обявеното в договора, че
общият размер на всички плащания възлизал на 1147,40 лева, като разпоредбата не
включвала оскъпяването. Тази обща сума била подвеждаща за потребителя, при което
и той не могъл да прецени действителния размер на задълженията си и последиците
при забава. Клаузата противоречала на добрите търговски практики и била уговорка
във вреда на потребителя. Била нищожна на осн. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Поради невключване на неустойката в посочения в договора размер на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания от кредитора, т.к. реалният
лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от
неустойката. Горното представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по см. на
чл. 68д, ал. 1 и ал.2, т. 1 ЗЗП. Нищожността на неравноправна клауза в договора,
сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка, поради
неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Не било изпълнено и изискването
на т.9 от сочената разпоредба, т.к. потребителят бил заблуден относно действителния
размер на лихвения процент. Поради това и договорът бил недействителен.
С оглед изложеното се моли за прогласяване на клаузата за дължимост на
неустойка по чл. 4, ал. 2 за недействителна, поради противоречие с добрите нрави,
заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие
между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
Иска се и присъждане на сумата от 341,67 лева /вж. изм. на иска по чл. 214 ГПК
в посл. о.с.з./ – платена без основание за погасяване на неустойка по договора за
периода 29.08.2018 г. – 29.08.2019., ведно със законната лихва, считано от постъпване
на ИМ в съда –11.01.2022 г. до окончателното погасяване. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
предявените искове.
Твърдението, че уговорената неустойка била добавък към договорната лихва
било невярно и неаргументирано. Неизпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение поставяло кредитора в риск от неизпълнение от страна на длъжника,
който иначе щял да бъде покрит от обезпечението. Тя не била част от печалбата, а
договорено обезщетение за неспазване на задължение от заемополучателя, който – ако
бил предоставил гаранцията, кредиторът щял да е събрал вземането си и нямало да
търпи вреди от неизпълнението. Следвало да бъде съобразена и разп. на чл. 19, ал. 3
ЗПК, като тази на чл. 33, ал. 1 – не намирала приложение. Неоснователно било
твърдението за нарушаване на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК – нормата била неприложима, т.к. в
договора бил посочен фиксиран ГЛП. Нямало нарушение и на т.10 – док. размерът на
ГПР бил ясно посочен и не бил по- висок от пет пъти размера на законната лихва.
Нарушение на добрите нрави не било налице, т.к. цената на услугата била ясно и точно
посочена. Изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 и т. 11 ЗПК също били спазени.
Договорът и оспорената клауза отговаряли на изискванията на ЗПК и били
действителни. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
2
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е
подписан договор за паричен заем от 29.08.2018 г., по който предоставената сума е
усвоена /Определение по чл. 140 ГПК № 3605/03.04.2022 г. – л.31-32/.
Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Ищецът е ФЛ, което при сключване на
договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните
имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9,
ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода
редакция.
В оспорената клауза на чл. 4 от договора, е предвидено задължение на
потребителя в тридневен срок от подписването да предостави едно от следните
обезпечения – поръчителство на две физически лица, които следва да отговарят на
конкретно посочени критерии или банкова гаранция за пълната дължима сума, валидна
30 дни след крайния срок за плащане. При неизпълнение, съгласно ал. 2 – се дължи
неустойка в размер на 701,20 лева, платима разсрочено със седмичните вноски.
Съдът намира, че въведеното задължение за поръчителство, както и дължимост
на неустойка при неизпълнение, се основават на нищожна клауза.
Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова
гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който
следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят
задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава
значително затруднение, както относно ФЛ – поръчители, т.к. същите следва да
отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от
допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и
относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща
сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на
документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и
чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да
се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито
оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора,
който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при
3
предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за
предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски,
неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява
сигурна печалба за заемодателя.
Клаузата за дължимостта й в чл. 4, ал. 2 от договора, е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави.
Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с
добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването
на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение;
обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи;
вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена;
съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.
о./.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може
да изпълнява и наказателна функция.
Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение
има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на заетата сума.
Според вещото лице по приетата ССЕ, която съдът кредитира изцяло като ясно и
компетентно изготвена и неоспорена от страните, процентът, с който би се оскъпил
кредитът с постигнатата уговорка за плащане на неустойка, като годишен процент
спрямо главницата е 84,14 %, а месечно – 8,41 %. Тоест за периода на връщане на
кредита /по – малко от 1 год./ потребителят би дължал главницата, дог. лихва като
печалба за кредитора, но и сума за неустойка, почти равна на главницата.
Видно е, че такава уговорка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на
чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и
излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят
определя. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от
неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това
надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на
4
вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за
обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета
на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да
дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и
до увеличаване на подлежаща на връщане сума с почти двоен размер, което е в
контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя
драстично нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди
от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010
г., IV г. о., ГК/.
При изготвянето на доклада по делото, съдът е указал на ответника, че е негова
доказателствената тежест да установи валидността на клаузата за неустойка. У него
лежат и неблагоприятните последици от непровеждането на доказване относно този
факт.
Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при
сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26,
ал. 1, вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие.
Нищожността на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея.
Предвид изложеното, предявеният установителен иск е основателен и доказан,
при което следва да бъде уважен.
Поради липсата на валидна клауза за дължимост на неустойка, платената такава
е получена без основание /чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД/ и подлежи на връщане.
Според данните на ССЕ – процесната сума от 341,67 лева е платена в периода
18.10.2018 г. – 28.06.2019 г., поради което искът следва да бъде уважен за същия и
отхвърлен само за периоди 29.08.2018 г. – 17.10.2018 г. и 29.06.2019 г. – 29.08.2019 г.
Следва да се присъди и законната лихва от предявяване на ИМ до погасяването, като
последица.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е искане, с представен списък по чл. 80
ГПК и док. за плащане на: 100 лв. – ДТ; 200 лв. – ССЕ.
Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено
защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно
ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена
за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. Този размер,
съобразно чл. 7, ал.2, т.1 НМРАВ възлиза на сумата от 300 лева, която следва да се
присъди лично на пълномощника.
5
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Т. Р. М., ЕГН
********** и „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, че клаузата на чл. 4, ал. 2
от сключения помежду им договор за паричен заем №... от 29.08.2018 г., уреждаща
задължение за плащане на неустойка, е недействителна.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, да плати на
Т. Р. М., ЕГН **********, с адрес: ........., следните суми: 341,67 лева /триста
четиридесет и един лева и шестдесет и седем стотинки/ - получена без основание за
неустойка за периода 18.10.2018 г. – 28.06.2019 г. по договор за паричен заем № ....от
29.08.2018 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в
съда – 11.01.2022 г. до окончателното погасяване, както и общо 300 лева /триста лева/ -
разноски за настоящото производство, като ОТХВЪРЛЯ иска за присъждане на
получена без основание сума за неустойка по договора само за периодите 29.08.2018 г.
– 17.10.2018 г. и 29.06.2019 г. – 29.08.2019 г.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, оф. 40-46, на
основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на а. Е. Г. И, със служебен адрес:
....., сумата от 300 лева /триста лева/ - адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца Т. Р. М. в производството по настоящото дело.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Начин на плащане, по който могат да бъдат платени сумите на ищеца, съгл. чл.
236, ал.1, т.7 ГПК /л.20/: Пощенски запис.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6