Решение по адм. дело №1583/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата.

Образувано е по жалба вх. № 12007/14.07.2025 г. на В. Н. Д., [ЕГН] от гр. Варна, [улица], вх. Д, ап. 11, против Заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/ № 25-0433-000198/16.06.2025 г., издадена от Началника на Първо районно управление към Областна дирекция на МВР – Варна /Първо РУ към ОД на МВР – Варна/, с която на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка – прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 месеца, считано от 15.06.2025 година.

Жалбоподателят счита оспорената заповед за незаконосъобразна, необоснована и явно несправедлива. Излага доводи, че е притежавал свидетелство за управление на МПС – английски образец, но същото не е било в него, тъй като на 25.05.2025 г. е откраднато, за което е разполагал с Удостоверение № УРИ-436000-9353/28.05.205 година. Сочи, че неправилно е посочено, че е извършил нарушение на чл. 150, ал. 1 от ЗДвП, което влече необоснованост и незаконосъобразност на ЗППАМ. Твърди, че на 27.05.2025 г. е подал заявление за подмяна на СУМПС, с такова издадено от Р. България. Моли съда да отмени издадената заповед.

В съдебно заседание жалбоподателят не се явява и не се представлява. Депозирана е писмена молба чрез адв. Б., с която отново моли за отмяна на оспорения административен акт и отправя искане за присъждане на сторените по делото разноски.

Ответникът – Началникът на Първо РУ към ОД на МВР - Варна, не се представлява. С депозирано писмено становище чрез гл. юрисконсулт Г. жалбата се оспорва като неоснователна и недоказана. Изложени са съображения, че от представените по делото доказателства се установява, че лицето е управлявало МПС, без да представи СУМПС. Сочи се, че подаденото заявление за издаване на българско СУМПС не прави водача правоспособен. Моли за решение в този смисъл и отправя искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В условия на евентуалност прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар.

Съдът, след като обсъди доказателствата по делото, доводите на страните и след преценка на законосъобразността и обосноваността на оспорения административен акт, приема за установено от фактическа страна следното:

На 15.06.2025 г., около 10:49 часа, в гр. Варна по [улица]до № 26, в посока [улица], жалбоподателят Д. управлява собствения си лек автомобил „Хонда ХР В“ с рег. № [рег. номер], без да има издадено СУМПС. Водачът е обявил във Второ РУ при ОД на МВР – Варна ,че СУМПС, издадено във Великобритания, е невалидно. След извършване на справка в автоматизираните информационни системи на МВР – „Административнонаказателна дейност“ и „Български документи за самоличност“, полицейските служители установили, че Д. е подал заявление рег. № 7113/27.05.2025 г. за издаване на българско СУМПС в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – Варна, но към момента на проверката такова не е издадено.

Предвид установените факти срещу Д. е съставен Акт за установяване на административно нарушение /АУАН/ серия GA, № 3817782 от 15.06.2025 година. Въз основа на съставения АУАН ответникът е издал процесната заповед за прилагане на принудителна административна мярка, с която на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП – прекратяване на регистрацията на ППС за срок от 6 /шест/ месеца, считано от 15.06.2025 година.

По делото са представени Заповед № 365з-8226/30.12.2021 г. и Заповед № 365з-330/19.01.2022 г. на Директора на Областна дирекция на МВР гр. Варна относно установяване компетентността на ответника.

От жалбоподателя са представени Удостоверение № УРИ436000-9353/28.05.2025 г., издадено от Началника на Второ РУ при ОД на МВР – Варна, с което се удостоверява, че същият е заявил, че на 23.05.2025 г. около 20:00 ч. е извършена кражба на черната му чанта с личната карта, английска шофьорска книжка, капитанско право и сума в размер на 700 лева; снимка на английска шофьорска книжка, валидна до 11.12.2026 г.; самолетен билет от 17.05.2025 г.; разпечатка от сайта на GOV.UK, от която се установява, че английското свидетелството за управление на МПС е било с валидност до 11.12.2026 г., ведно с превод на български език.

С писмо № УРИ:819000-38338 от 23.07.2025 г. Началникът на сектор „ПП“ към ОД на МВР – Варна е представил по делото подаденото от жалбоподателя заявление за издаване на свидетелство за управление на МПС рег. № 7113/27.05.2025 г. и нотариално заверена декларация № 436/27.05.2025 г. за извършена кражба на свидетелство за управление на МПС, издадено от Кралство Великобритания.

Предвид установената фактическа обстановка и след като в изпълнение на изискването на разпоредбата на чл. 168, ал. 1 от АПК провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, съдът приема от правна страна следното:

Разгледана по същество, жалбата е основателна, по следните съображения:

Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, буква „а“, т. 6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон, съобразно тяхната компетентност, или от оправомощени от тях длъжностни лица.

Със Заповед № 365з – 8226/30.12.2021 г. на директора на ОД на МВР гр. Варна са делегирани правомощия на изрично посочени длъжностни лица от ОД на МВР гр. Варна, включително и Началниците на РУ при ОД на МВР гр. Варна /т. 1.6 от заповедта/, да издават заповеди за прилагане на принудителни административни мерки по чл. 171 от ЗДвП, с оглед на което оспорената заповед се явява издадена от компетентен орган, в рамките на неговите правомощия.

Спазена е установената форма за издаване на акта – мотивирана писмена заповед. Заповедта за прилагане на ПАМ съдържа необходимите реквизити, визирани в разпоредбата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, във връзка с чл. 59 от АПК.

Прилагането на ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП се свързва с неправомерно поведение на лице, което е управлявало собственото си МПС, без да е правоспособен водач или без да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС, или е лишено от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 от ЗДвП или по реда на чл. 69а от НПК. Въз основа на нормативната регламентация по чл. 150 и чл. 150а от ЗДвП следва извода, че законът разграничава хипотезите на неправоспособност на водача на МПС, непритежаването на СУМПС, валидно за категорията на управляваното МПС, лишаването от право на управление на МПС и временното отнемане на СУМПС. Оспореният акт е мотивиран от фактическа страна с обстоятелството, че Д. е управлявал собствения си автомобил, без да е правоспособен водач.

Съгласно разпоредбата на чл. 150 от ЗДвП, всяко пътно превозно средство, което участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва да се управлява от правоспособен водач, освен когато превозното средство е учебно. От анализа на разпоредбата се установява, че същата касае само неправоспособните водачи. От представените по делото доказателства се установява безспорно, че Д. е информирал компетентните органи, че на 23.05.2025 г. английската му шофьорска книжка е била открадната.

Неправоспособен водач е този, който изобщо не е провел съответното обучение за придобиване на необходимите знания и умения за управление на МПС и не е положил изискуемия от закона изпит за това. Настоящият случай не е такъв. От доказателствата по делото се установява, че В. Н. Д. е притежавал СУМПС, издадено от Кралство Великобритания, което, видно от представената справка от сайта COV.UK и снимка на шофьорската книжка, е валидно до 11.12.2026 година, т.е. към датата на извършената проверка същото е било валидно, макар и откраднато. Кражбата на СУМПС не води до отпадане на придобитата от лицето правоспособност да управлява МПС. Освен това от приложената по административната преписка справка картон на водач се установява, че Д. е правоспособен и притежава категории: А, В, СЕ, М, С, АМ, Ткт, ВЕ. С оглед изложеното настоящият съдебен състав счита, че не е налице нито една от хипотезите на чл. 150 от ЗДвП, която правна норма е посочена като основание в оспорвания индивидуален административен акт. Тоест не е налице елемент от фактическия състав по чл. 171, т. 2а, б. „а“ ЗДвП, а именно водачът да е неправоспособен, което е предпоставка за издаване на ПАМ от вида на процесната на собственика на автомобила.

Освен всичко изложено дотук следва да се има предвид и следното: съгласно чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, за да управлява моторно превозно средство, водачът трябва да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, да не е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, както и свидетелството му за управление да е в срок на валидност, да не е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс и да не е обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено.

Въз основа на цитираната нормативна регламентация следва извод, че като условие за правомерно управление на МПС, законът поставя отделни изисквания за притежаване от водача на СУМПС, валидно за категорията, към която спада управляваното МПС; свидетелството му за управление да е в срок на валидност и СУМПС да не е обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено. Съответно управлението на МПС от водач, който не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС и управлението на МПС от водач, чието СУМПС е обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено, законът в разпоредбата на чл. 177, ал. 1, т. 2 от ЗДвП регламентира като две отделни административни нарушения и самостоятелни основания за налагане на административни санкции.

С оглед на така направеното законово разграничение между изискванията за правомерно управление на МПС по чл. 150а, ал. 1, предл. първо и по чл. 150а, ал. 1, предл. последно от ЗДвП и предвидената отговорност при неизпълнението на всяко от тях чрез регламентирането им като съставомерни изпълнителни деяния на две отделни административни нарушения, не може да се приеме, че материалноправните предпоставки за прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП включват и хипотезата на управление на МПС след като СУМПС е обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено. Съответно недопустимо е да се прилагат правните последици, с които разпоредбата на чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП свързва управлението на пътно превозно средство от неправоспособен водач или от водач, който не притежава СУМПС, валидно за категорията, към която спада управляваното МПС, и по отношение на управлението на МПС след като СУМПС е обявено за невалидно, тъй като е изгубено, откраднато или повредено.

Аргумент за горния извод е и регламентацията по чл. 16 от Наредба № I-157 от 01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и тяхната дисциплина. Повреждането, унищожаването, изгубването и кражбата на СУМПС, освен юридически факти, пораждащи правомощието на администрацията да промени статуса на СУМПС и да го обяви за невалидно, е и правопораждащ юридически факт за водача да поиска издаване на дубликат на свидетелството за управление на МПС, като по желание на водача СУМПС може да се подмени с нов срок на валидност. Самата нормативно предвидена възможност за издаване на дубликат на повредено/унищожено/изгубено/откраднато СУМПС обуславя извод, че при настъпването на юридическите факти по чл. 16 от Наредба № I-157 от 01.10.2002 г. придобилият право да управлява МПС водач не губи правоспособността за управление на МПС и продължава да „притежава“ СУМПС по терминологията на закона, като липсата или физическата негодност на документа се преодолява с издаването на дубликат на СУМПС или с подмяната на СУМПС с нов срок на валидност /в този смисъл е Решение № 14642 от 28.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3629/2018 г., I отделение/.

Принудителните административни мерки /каквато по дефиниция и по съдържание е наложената с обжалваната заповед мярка по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП/, са инструмент на държавата за обезпечаване на законосъобразното осъществяване на определени правоотношения. Като форма на държавна принуда те представляват репресивни мерки, водещи до ограничаване на права или вменяване на задължения по повод неправомерно поведение. Предвид нормативно регламентирания принцип по чл. 23 от ЗАНН за законоустановеност на принудителните административни мерки, вкл. от гледна точка на основанията за тяхното прилагане, материалноправните норми, предвиждащи такива мерки, подлежат на стриктно и ограничително тълкуване и прилагане. Ето защо недопустимо е прилагането на ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП при разширително тълкуване на хипотезите.

В случая дори и да се приеме за доказано, че жалбоподателят е допуснал нарушение на 150а, ал. 1, предл. последно от ЗДвП, като основание за налагане на административно наказание по чл. 177, ал. 1, т. 2, предл. последно от ЗДвП, за управление на МПС след като притежаваното от него СУМПС е било обявено за невалидно, тъй като е било изгубено/откраднато, по изложените по-горе съображения и в контекста на приложимата нормативна регламентация следва извода, че това нарушение не се субсумира в хипотезата на управление на МПС от водач, който не притежава СУМПС, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС по възприетото основание за упражненото публично право за прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП. Съдът намира, че необосновано и неправилно административният орган е приел, че при описаната в обжалваната заповед фактическа обстановка са налице елементите на правопораждащия фактически състав за налагането на ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП.

На следващо място всяка една ПАМ налага неблагоприятни последици на адресата с цел постигане на правно определен резултат. Правният резултат, който законът цели с прилагането на чл. 171, т. 2а, б. „а“, от ЗДвП, е осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения. В случая не се установява необходимост от налагане на ограничението за постигане на предвидената в закона цел. Разпоредбите на чл. 6, ал. 1 и ал. 5 от АПК регламентират като проявление на принципа за съразмерността задължението на административните органи да упражняват правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо и да се въздържат от актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с преследваната цел. Това от една страна гарантира осъществяването на преследваната от закона цел, без да се надхвърля необходимото за нейното постигане, а от друга – прилагането на ограничителните мерки да се основава изключително на личното поведение на лицето. В случая, с оглед предприемането от страна В. Д. на всички изискуеми действия за деклариране на кражбата на СУМПС и за неговата подмяна, което се установява от представените по делото доказателства, съдът намира, че не е налице необходимостта от налагане на ограничението за постигане на предвидената в закона цел.

С оглед на изложеното съдът приема, че жалбата е основателна. Оспорената ЗППАМ, като постановена при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, при неправилно приложение на материалния закон, в несъответствие с целта на закона и при несъобразяване с регламентираното като основен принцип изискване за съразмерност по чл. 6 от АПК, следва да бъде отменена, като незаконосъобразна.

С оглед изхода на спора и предвид своевременно направеното искане от страна на жалбоподателя за присъждане на сторените по делото разноски, съдът намира, че на същия следва да се присъди сума в общ размер на 410.00 лева, представляваща 10 лв. – ДТ и 400 лв. – адвокатски хонорар.

По тези съображения и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд - Варна, Пети състав

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от Закона за движението по пътищата № 25-0433-000198/16.06.2025 г., издадена от Началника на Първо районно управление към Областна дирекция на МВР – Варна.

ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – Варна да заплати на В. Н. Д., [ЕГН] от гр. Варна, [улица], вх. Д, ап. 11, сума в размер на 410 /четиристотин и десет/ лева, представляваща сторените по делото разноски.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.