Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 28.03.2023 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тридесети март през
две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 13052 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С
решение № 141720 от 06.07.2020 год., постановено по гр.дело № 2716/2016 г. на СРС, І Г.О., 39 състав, е осъдена Застрахователна
компания “У.“ АД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „ДЗИ-О.з.“ ЕАД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, по предявения иск с правно основание чл.213 ал.1 КЗ/ отм./
сумата от 15056,68 лв., представляваща невъзстановено застрахователно
обезщетение за нанесени щети на лек автомобил „Ауди“, модел „А4“ с рег. № Е ****ВХ по щета № 44010111101455, във връзка с
настъпило на 24.03.2011 г. събитие /ПТП/, ведно със законната лихва върху нея
считано от датата на предявяване на иска - 20.01.2016 г., до окончателното
ѝ изплащане. С решението на съда е отхвърлен предявения от „ДЗИ-О.з.“
ЕАД, с ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление:***, против Застрахователна компания “У.“ АД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, иск с правно основание чл.86,
ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 6830.93 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата от 15056,68 лв. за
периода от 08.08.2011 г. до 19.01.2016 г., като
неоснователен. С решението на съда е осъдена Застрахователна компания “У.“ АД, с ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на „ДЗИ-О.з.“ ЕАД, с ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.1 ГПК
сумата в размер на 1621.40 лв. - разноски
в исковото производство. С решението на съда е осъдено „ДЗИ-О.з.“ ЕАД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Застрахователна компания “У.“ АД, с ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.78,
ал.3 във вр. с ал.8 от ГПК сумата в размер на 79,58
лв. - разноски в исковото производство.
Срещу решението на СРС, 39 с-в е постъпила въззивна жалба от Застрахователна
компания „У.“ АД,
гр.София, подадена чрез юрк.Василена Иванова, с искане
същото да бъде отменено, в частта, с която е уважен предявения осъдителен иск с
правно основание чл.213, ал.1 от КЗ/ отм./ и вместо него да бъде постановено друго,
с което да бъде отхвърлен предявения осъдителен иск, като неоснователен и
недоказан. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на материалноправните
разпоредби на закона. Твърди
се, че е установено по делото от приложена и приета справка от Гаранционен
фонд, че към датата на настъпване на процесното ПТП- 24.03.2011
г., сключената застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите била
прекратена към дата -15.12.2010 г., поради невнесена разсрочена вноска по
застраховката от собственика на лекия автомобил. С оглед на което,
отговорността на З.“У.“ АД, *** по предявения регресен
иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ/отм./ не следвало да бъде ангажирана,
тъй като към момента на настъпване на ПТП, застраховката „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите била прекратена. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Въззиваемата
страна- ищец „ДЗИ-О.з.“ ЕАД, гр.София, чрез пълномощника си адв.Т.М.
оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде оставена
без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено,
като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като
при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявения от ищеца „ДЗИ-О.з.“
ЕАД, гр.София срещу ответника Застрахователна компания „У.“ АД, гр.София, осъдителен иск с правно основание
чл.213, ал.1 от КЗ/ отм./. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146
от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните
по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на
жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното
решение решаващи изводи за основателност на предявения осъдителен иск с правно
основание чл. чл.213, ал.1 от КЗ/ отм./, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Изводите на съда са обосновани с оглед данните
по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото
доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция.
Спорно е по делото обстоятелството дали МПС марка „Фолксваген“, модел „Голф“ с рег. № КН ****АС към датата на процесното ПТП/ 24.03.2021 г./ е имал валидно сключена при ответника Застрахователна компания „У.“ АД, гр.София, застраховка „Гражданска отговорност“ по полица № 0551000193506. С оглед представената и приета по делото в производството пред първата съдебна инстанция, като неоспорена от страните справка от базата данни на Информационен център към Гаранционен фонд, на база подадени данни от застрахователните компании за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че процесната полица № 0551000193506 е подадена от З. „У.“ АД, като прекратена в Информационния център на Гаранционен фонд на 24.07.2011 г., с причина за прекратяване „невнесена вноска“, че същата е била прекратена на 15.12.2010 г., че е подадена като възстановена в Информационния център на Гаранционен фонд на 28.09.2011 г., както е че е подадена като анулирана на 16.01.2012 г.
С Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк.дело №1/2014 г. на ОСТК на ВКС съдебната практика по
приложението на разпоредбата на чл.202, ал.2, изр.2 от КЗ /отм./ е унифицирана,
като с т.2 от него, е прието,че застрахователят може да упражни правото си по
чл.202, ал.2, изр.2 от КЗ/отм./ за прекратяване на застрахователния договор при
условието на фингирано връчване при неплащане на
пълния размер на разсрочена вноска от застрахователната премия, респективно -
при неплащане само на част от съответната разсрочена вноска от
застрахователната премия елементите на посочения фактически състав не са
осъществени и разпоредбата не е приложима. Съгласно задължителните разяснения
дадени с т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк.дело №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, договорът за застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите се счита прекратен
с фингираното връчване на известие за
прекратяване, поради неплащане на разсрочена
вноска, по реда на чл.260, ал.2, във вр. с чл.202,
ал.2 КЗ/отм./, независимо дали застрахователят е изпълнил задължението си по чл.294, ал.1 КЗ/ отм./ да впише прекратяването
на договора в регистъра на Гаранционния
фонд, но застрахователят не може да се
освободи от отговорност при неизпълнение на това задължение. С разпоредбата на чл.294 КЗ/ отм./ в тежест
на застрахователя изрично е вменено административно задължение за предоставяне информация в Информационния център към Гаранционния
фонд, за вписване в регистъра, поддържан по силата
на чл.292 КЗ/ отм./, наред с другите подлежащи на регистрация
обстоятелства и прекратените
застрахователни договори по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. За неспазване на това
задължение за известяване е предвидена административна санкция спрямо задълженото лице, която е конкретизирана
в чл.317а КЗ/ отм./, но от която
материалноправни последици за самото договорно
правоотношение не произтичат. Следователно, макар
и вписването в разглежданата
хипотеза да е правно значимо, както с оглед извършваното
при условията на чл.288,
ал.1, т.2 КЗ/ отм./ плащане, така
и предвид интереса на трети лица
от удостоверяване на конкретното застрахователно правоотношение по договор за
задължителна застраховка
"Гражданска отговорност",
съобразно чл.261, ал.1 КЗ и общественото доверие в предоставяната от Гаранционния фонд информация, само по себе
си то не
е задължителен елемент от фактическия състав на чл.202, ал.2 във
вр. с
чл.260, ал.2 КЗ за прекратяване
на застрахователния договор. Важна последица
от неизпълнението на това задължение,
обаче е, че с оглед създадената чрез удостоверяването по реда чл.261 КЗ/ отм./, абстрактна
легитимация на застрахования, като титуляр на валидна
задължителна застраховка
"Гражданска отговорност"
на автомобилистите, чиято действителност и действие не са
обусловени от точното изпълнение на задължението му за плащане
на разсрочените вноски от застрахователната
премия за целия срок на
определеното в нея покритие, застрахователят, който към датата
на инцидента не я е прекратил по указания от
законодателя ред, не може успешно
да се освободи
от отговорност по
чл.226, ал.1 КЗ/ отм./ спрямо третите увредени лица, позовавайки се на предсрочното
прекратяване на договора. При неспазено
изискване на чл.294 КЗ/отм./ възражението
на застрахователя за прекратяване на застрахователното правоотношение при условията на чл.260, ал.2, във
вр. с чл.202, ал.2 КЗ/ отм./, е противопоставимо
единствено на заявена от застрахования
претенция за плащане на застрахователното
обезщетение. Неспазването от
страна на застрахователя на изискването на чл.294 ал.1 от КЗ/отм./ да уведоми
Гаранционния фонд за прекратяването й, прави противопоставимо
прекратяването на застраховката единствено на застрахования при предявена от
него претенция за застрахователно обезщетение, но не и на третите увредени
лица. Такъв е именно и процесния случай. Това
разрешение е възприето, като е изходено от основните функции на застраховката
„Гражданска отговорност“, която, като правна фигура, е създадена в обществен интерес
- да гарантира, че правото на обезщетяване на увредените вследствие ПТП лица,
ще бъде удовлетворено, независимо от платежоспособността на прекия причинител
на вредата /деликвента/. В продължение на тази цел е
създаден и Гаранционният фонд, чиито задължения за обезщетяване възникват при
отпадане /респективно при начална липса на основания за ангажиране/ на
отговорността на застрахователите. За да бъде защитен докрай интересът им,
третите лица следва да са наясно в кой момент застрахователят се освобождава от
отговорност и възниква такава за ГФ, за да могат да насочат претенцията си за
компенсиране на вредите срещу надлежния длъжник. Именно с тази цел
законодателят е предвидил с разпоредбата на чл.261 от КЗ /отм./ начин за
оповестяване на третите /увредени/ лица наличието на валидно сключена
застраховка „Гражданска отговорност“ - с издавания от ГФ знак, удостоверяващ и
нейния срок на действие, включително и при разсрочено плащане на премията, а с
разпоредбата на чл.294 ал.1 от КЗ/отм./ - задължение за застрахователя да
подаде информация за съществуването и прекратяването на задължителните
застраховки на Информационния център към Гаранционния фонд, който от своя
страна предоставя тази информация на увредените лица. С удостоверяването по
посочения начин на валидността на полицата за целия срок на договора, въпреки
клаузата за прекратяване при неплащане на разсрочена вноска, застрахователят се
доверява на застрахования и обвързва отговорността си спрямо третите лица за
този срок, а неизпълнението на задължението му да информира центъра /респективно
увредените/ за настъпилото към датата на съответното ПТП прекратяване на
застраховката, го лишава от възможността да се позовава на този факт при
насочена срещу него претенция от тях. В този случай застрахователят би могъл да
откаже плащане само на застрахования, който е страна по правоотношението и е
обвързан от клаузите на договора или да се възползва от правото си на пълен
регрес срещу него, но не и да откаже да компенсира увредените от деликта лица.
В процесния случай
от представената по делото справка от базата данни на Информационен център към
Гаранционен фонд, се установява, че задължението си по чл.294 ал.1 от КЗ/отм./
застрахователят З. „У.“ АД, *** е изпълнил едва на 24.07.2011 г., когато е подал
информация за прекратяването на полицата с дата 15.12.2010 г. Тези
обстоятелства лишават същия от възможността да противопостави успешно на ищеца
във вече предприет срещу него процес възражение за прекратяване на
застрахователния договор преди настъпването на ПТП/ настъпило на 24.03.2011 г./
и по този начин да се освободи от отговорността да заплати претендираното
застрахователно обезщетение. С оглед на което регресната
претенция на ищеца спрямо ответника се явява основателна и като такава следва
да бъде уважена. Предявеният иск с правно основание чл.213, ал.1 от КЗ/ отм./
се явява изцяло основателен и доказан за сумата от 15056,68 лв., и като такъв
следва да бъде уважен. В тази връзка първоинстанционният
съд правилно е ангажирал отговорността на ответника за заплащане на сумата от 15056,68
лв.
С оглед на така изложените съображения и
поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с
нея решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
По отношение
на разноските за въззивното производство:
При този изход на спора на въззивника- ответник, разноски за въззивното
производство не се дължат. На основание чл.273 от ГПК във вр.
с чл.78, ал.1 от ГПК на въззиваемата страна- ищец
следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното
производство в размер на сумата от 1250 лв., представляващи уговорено и
заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и
съдействие от 12.10.2020 г. и доказателства за неговото заплащане, като направеното
от въззивника - ответник, чрез неговия процесуален
представител възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от
ищеца адвокатско възнаграждение, съдът намира за неоснователно. Уговореното и
заплатеното от ищеца по делото адвокатско възнаграждение за настоящата въззивна инстанция в размер на сумата от 1250 лв. не е
прекомерно, с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото. Възможността за намаляване на
възнаграждението по реда на чл.78 ал.5 от ГПК, не предполага задължение за съда
във всеки случай да свежда уговореното възнаграждение до минималното,
предвидено в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. В случая следва да се съобразят
действителната фактическата и правна сложност на спора. С оглед на това
настоящият въззивен състав намира, че не са налице
предпоставките за намаляване поради прекомерност на направените от ищеца разноски
в производството пред въззивната инстанция за заплатено
адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 141720 от 06.07.2020 год.,
постановено по гр.дело № 2714/2016 г. на СРС, І Г.О., 39 състав/ погрешно посочено като
гр.дело № 2716/2016 г./, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Застрахователна компания “У.“ АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, да
заплати на „ДЗИ-О.з.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.273 от ГПК, сумата от 1250 лв. / хиляда двеста и петдесет лева/,
представляваща направените пред въззивната инстанция
разноски /адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.