Решение по дело №598/2019 на Окръжен съд - Хасково

Р  Е  Ш  Е  Н  И  E

№   405                                   30.10.2019  год.                           гр.Хасково

       

   В    И М Е Т О     Н А    Н А Р О Д А

 

 

 

Хасковският окръжен съд  първи въззивен граждански състав

на втори октомври две хиляди и деветнадесета година

В открито съдебно заседание, в следния състав:

 

 

 

                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ :   МИЛЕНА ДЕЧЕВА

                                                                      ЧЛЕНОВЕ:   Ж. СЕРАФИМОВА

                                                                                               ТОДОР ХАДЖИЕВ  

 

                                                                                                                                                                                                             

Секретар  П* Д*

Прокурор 

Като разгледа докладваното от съдията СЕРАФИМОВА

в.гр.дело № 598 по описа за 2019 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

                  Производството  е въззивно и е по реда на чл.258 и сл.от ГПК.

      С Решение № 315/12.07.2019 г., постановено по гр.д. № 299 по описа на съда за 2019 г., Районен съд – Димитровград е признал за установено, че в полза на М.М.Д., с ЕГН **********,*** против Ж.П. Д*, с ЕГН **********,***, съществува вземане за сумата в размер на 5 700 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 17.10.2018г. до окончателното и́ изплащане, за които по ч.гр.д. № 1625/2018г. на РС – Димитровград е била издадена Заповед № 877/17.10.2018г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист.С решението ответницата Ж.П. Д*  е осъдена да заплати на М.М.Д. сумата в размер на 464 лв. – разноски по ч.гр.д. № 1625/2018г., по описа на РС – Димитровград, както и сумата в размер на 473,28 лв. – разноски пред първата инстанция.

Недоволна от така постановеното решение е останала въззивницата Ж.П.И., която го обжалва в законоустановения срок, с оплаквания за неправилност и незаконосъобразност. В жалбата се излагат доводи, че от събраните по делото доказателства не се установявало наличието на заемно правоотношение между страните по делото, а напротив, от  доказателствата се установявало, че  ответницата не е получавала от ищеца претендираната сума, а само сумата от 500лв., която сума е била върната своевременно на неговата приятелка. Изложени са съображения за наличието на други уговорки между страните, a именно, че сумата в записа на заповед била такава поради необходимостта ищецът да оправдае липсата на получени от майка си средства. Налична била и допълнителна договорка за заплащане на лихви в размер на 1 500 лв. Съществували и допълнителни преписки и жалби от други лица, които свързвали Д. с лихварска дейност.Районният съд  е приел , че записът на заповед е редовен поради спазени форма и съдържане, въпреки че каузалното отношение, необходимо при приема основателността на записа на заповед, не било доказано, които обстоятелства обуславяли неправилността на атакуваното решение.

  Прави се искане въззивната инстанция да отмени обжалваното решение на РС-Димитровград и вместо него да постанови ново по същество на спора, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен и недоказан. Прави се искане за събиране на гласни доказателства по делото, а именно разпит на лицето получило парите и справка от РУ „Полиция“- Димитровград, свързано с фактическите твърдения във въззивната жалба.  Претендират се и направените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна М.М.Д., чрез пълномощника си адв. И., е депозирал писмен отговор на жалбата, с който оспорва въззивната жалба и излага съображения за нейната неоснователност. Прави се искане въззивната инстанция да потвърди обжалваното решение на РС – Димитровград. Претендират се и направените пред настоящата инстанция разноски.

Пред въззивната инстанция нови доказателства не са събирани, след като с протоколно определение от съдебно заседание, проведено на 02.10.2019г., доказателствените искания на въззивницата са оставени без уважение.

Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.259, ал.1 ГПК,  от надлежна страна в процеса и срещу подлежащо на обжалване съдебно решение, поради което е процесуално допустима.

 Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна.

 

 СЪДЪТ, след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност и разгледа изложените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

 Производството пред Районен съд – Димитровград е образувано по искова молба, подадена от М.М.Д. против Ж.П. Д**, с искане да се признае за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца сумата в размер на 5 700 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 17.10.2018г. до окончателното и́ изплащане, както и разноски за заповедното производство.

  В исковата молба се твърди, че на 06.02.2017г. ответницата и синът и́ били взели назаем от ищеца Д. процесната сума, която ответницата се  задължила да върне в срок до 20.08.2017г. За целта бил изготвен  и запис на заповед  подписана от Д*, с нотариална заверка на подписа.По ч.гр.д. № 1625/2018г., по описа на РС – Димитровград  била издадена процесната заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист за претендираните от ищеца-заявител суми.

 С отговора на исковата молба ответницата, чрез пълномощника си адв. Маркова е  оспорила иска.  Твърди,че била взела назаем 500 лв., като била заведена при нотариус от ищеца, където бил изготвен запис на заповед като „застраховка”. Сумата в размер на 500 лв. ответницата  върнала с банков превод по сметка на сестрата на ищеца – Д* Г*А* на 09.10.2017г.

За да уважи иска, районният съд е приел, че записът на заповед e бил издаден за обезпечение на паричния заем, като след датата на издаването му, подписът на издателя e и нотариално заверен. Съдът приема в мотивите, че записът на заповед е редовен от външна страна, тъй като съдържанието и авторството му не са опровергани, а и в него се съдържат указания за каузалната сделка между страните.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

На основание чл. 269 от ГПК, относно правилността на решението въззивната инстанция ще се произнесе по спорния предмет единствено в очертаните от въззивната жалба рамки.

Първоинстанционният съд е обсъдил поотделно и в съвкупност посочените от страните допустими и относими доказателства и  е постановил обжалвания  съдеен акт при напълно изяснена фактическа обстановка.

Настоящият състав на въззивния съд споделя фактическите констатации, направени от първата инстанция. Споделя и окончателните правни изводи за разрешаването на спора, макар и поради други съображения, които ще обсъди в мотивите си.

  По делото безспорно е установено, че с издадения запис на заповед ответницата Ж.П.И., като издател, неотменно и безусловно се е задължила да заплати по същия, на М.М.Д., или на негова заповед сумата в размер на 5 700 лв., която сума е била получена като заем на 06.02.2017г. Падежът на паричното задължение  е бил  на 20.08.2017г., с място на плащане гр. Димитровград, при уговорка „без протест и разноски“. Подписът на издателя е нотариално заверен, с рег. № 4789/12.07.2017г. на Нотариус Мариана Георгиева, рег. № 355 на НК, с район на действие РС – Димитровград.

Установено е още, видно от приетия като доказателство формуляр за изпращане на MoneyGram с реф. № 52422588 от 09.10.2017г., че ответницата И. е наредила в полза на лицето Д* Г* А* до ФР Германия сумата в размер на 500 лв.

   Видно от приетото като писмено доказателство ч.гр.д. № 1625/2018г., по описа на РС – Димитровград,  кредиторът-заявител е упражнил правото си като  е подал заявление с вх. № 12047/17.10.2018г. ,за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК. В полза на ищеца против ответницата е издадена Заповед № 877/17.10.2018г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417,т.9 от ГПК за посоченото в исковата молба вземане, ведно със законната лихва, считано от 17.10.2018г. до окончателното и́ изплащане, както и сумата в размер на 464 лв. – разноски. Заповедта е била връчена на длъжника И. на 29.01.2019г., която  е упражнила правото си да депозира възражение по чл. 414 от ГПК.

Исковото производство по чл. 422 от ГПК се явява продължение на заповедното производство  и е за установяване съществуването на спорните вземания по заповедта. В тежест на заявителя-ищец е да установи съществуването на вземането си спрямо длъжника. Предметът на спора, решаван по реда на чл. 422 от ГПК се определя от правните твърдения на кредитора-заявител в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е била издадена заповед за изпълнение. Районният съд е сезиран с искова молба от кредитора-заявителя в преклузивния едномесечен срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК, поради което предявеният иск е допустим. Налице е и идентитет между вземането, предмет на исковото производство и посоченото в заявлението вземане.

При ангажираните от страните доказателства, правилен и законосъобразен е крайният извод на районния съд за основателност на предявения установителен иск.

Записът на заповед е едностранна, абстрактна и формална правна сделка, с която издателят и́ безусловно се задължава да плати на едно лице или на негова заповед определена сума. Тя е абстрактна, тъй като основанието за поемане на менителничното задължение не е елемент от фактическия й състав. Това обаче не изключва поемането на задължение да е с определена цел, произтичаща от каузално правоотношение между страните по менителничния ефект. По спорния по делото въпрос относно отбелязването в записа на заповед, че същият се издава във връзка със съществуващо между страните каузално правоотношение, съдът намира, че посочената добавка „сумата е взета като заем на 06.02.2017г.“ не опорочава формата на документа и безусловността на задължението. Съгласно т. 4д от ТР № 4/ 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/ 2013 г. на ОСГТК посочването, че менителничният ефект е издаден за обезпечаване на вземане, произтичащо от определено каузално правоотношение, не е в състояние да опорочи абстрактната сделка, ако не се отразява на безусловния характер на обещанието за плащане, т.е. обещание, произтичащо единствено от менителничния ефект.Само в случай, че в самия менителничен ефект е посочено, че пораждането на задължението е обусловено от насрещно задължение по каузалната сделка, следва да се приеме, че е изключен абстрактният характер на записа на заповед и безусловността на задължението.

В настоящият случай отбелязването в процесния запис на заповед, че задължението на издателя е поето заради негов дълг към поемателя Д. по – скоро цели да осигури доказателство за каузалното отношениемежду страните, по повод на които е издадена ценната книга, но по никакъв начин не изключва безусловния характер на поетото задължение, тъй като пораждането му не е обусловено от действието на каузалното правоотношение.

Съгласно ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК, в производството по установителния иск, предявен по реда  чл. 422 ГПК ищецът кредитор следва да докаже вземането си основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, а при въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.

Предвид твърденията както в исковата молба, така и в писмения отговор на исковата молба, че записът на заповед обезпечава възникнало между страните в процеса заемно правоотношение, в тежест именно на ищеца е да докаже съществуването на твърдяното каузално правоотношение, а в тежест на ответника – изпълнение по каузалното правоотношение.От ангажираните от страните доказателства, не може  категорично да се изведе , че  записа на заповед е издаден във връзка със задължението на ответницата И. да върне  сума в размер на 5 700 лв. по сключен между страните договор за заем.

Съгласно трайната съдебна практика съдържанието на договора за заем следва да се тълкува според волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума. Договорът за паричен заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя паричната сума, а заемателят се задължи да върне заетата сума. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание.Реалният елемент – получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението „да върне” сумата. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно последователната съдебна практика, договорът за заем за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнато съгласие между страните, едната страна даде, а другата получи в заем парична сума, като доказателствената тежест да установи, че е дал заемните средства е върху ищеца, претендиращ връщането им, а при оспорване на иска ответникът следва да докаже възраженията си срещу иска.Правните и фактическите действия  извършени от  страните, във връзка с извършеното плащане могат да се  доказват с всички доказателствени средства,като са недопустими свидетелски показания за установяване на договори със стойност, по голяма от 5 000 лв, предвид изричната забрана на чл. 164, ал. 1, т.3 от ГПК, съгласно която са недопустими свидетелски показания за установяване на договори със стойност, по голяма от 5 000 лв./в този смисъл Решение № 128/18.10.2017г. на ВКС по д. № 5372/2016г. на ВКС, III г.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК/. Изложеното важи по отношение и на претенцията на заемодателя за връщане на заетата сума, който следва да докаже не само предаването на сумата  в заем, но и постигнатото между страните по договора съгласие за връщането й, чрез всякакви доказателствени средства за правните и фактически действия на страните, с изключение на свидетелски показания, за което вече бяха изложение подробни съображения.

   В конкретния случай и  двете страни  ангажират по делото единствено гласни доказателства-  чрез разпит  на по един свидетел, посочен от всяка страна по отношение на твърдяното каузално правоотношение.Във връзка с каузалното правоотношение между страните, показанията на св. Г*не следва да бъдат обсъждани от настоящия състав, поради тяхната недопустимост,предвид изричната забрана на чл. 164, ал. 1, т.3 от ГПК. Относно показанията на св. И*,  които следва  да се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото,като се има предвид  и възможната тяхна заинтересуваност  съгласно чл.172 ГПК  заради родствената връзка между свидетеля и  ответната страна по спора, съдът не кредитира показанията на свидетеля, син на ответницата,които са и противоречиви и хронологически непоследователни. За неотносимо към спора доказателство, съдът намира и формуляра за изпращане на сумата от  500 лева, тъй като сумата е наредена в полза на трето за спора лице.

 С оглед изложеното и макар,че  страните не доказват твърдяното от тях каузално правоотношение прекият менителничен иск е основателен,както правилно и законосъобразно е приел и районният съд -  че записът на заповед е редовен от външна страна, тъй като съдържа всички законоустановени в чл. 535 от ТЗ реквизити и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане.

За пълнота на изложението, следва да се допълни още, че редовният от външна страна и удостоверяващ изискуемо вземане запис на заповед не е нищожен, ако кредиторът не е доказал наличието на каузално правоотношение, от което произтича вземането по записа на заповед /в този смисъл Решение № 23 от 03.04.2013г. на ВКС по т.д. № 993/2011г., I т.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК/.

  В тази връзка неоснователни се явяват  доводите във въззивната жалбата за недоказаност на каузалното правоотношение, което да води като последица неправилност на атакуваното решение. Останалите доводи в жалбата също касаят твърденията за сключен договор за заем, обезпечен с процесния запис на заповед, които не са предмет на по-нататъшно обсъждане предвид недоказаността на съществуващо каузално правоотношение.

 

Предвид гореизложените съображения въззивната жалба е неоснователна, а първоинстанционното решение като валидно, допустимо и правилно, следва да се потвърди.

 

Относно разноските:

Предвид изхода на делото и поради неоснователността на въззивната жалба, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в тежест на въззивника следва да се възложат сторените от въззиваемия разноски в производството пред настоящата инстанция. Макар и списък на разноските по чл. 80 от ГПК да не е представен от въззиваемия, това не препятства съда да се произнесе по искането на страната за присъждане на разноски /арг. т. 2 от задължените указания на ВКС, изложени в ТР № 6/06.11.2013г. по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК/. От доказателствата по делото съдът извежда, че се претендират разноски за извършен само един разход – 350 лв., представляващи адвокатско възнаграждение, с начин на плащане в брой. Видно от представения договор за правна защита и съдействие, имащ характера на разписка, сумата е била изплатена при неговото сключване в брой, както страните по договора – М.М.Д. и адв. И. са уговорили

 

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

 

Мотивиран така, съдът

 

 

                                                         Р   Е   Ш   И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА  Решение № 315/12.07.2019 г. на  Районен съд – Димитровград постановено по  гр.д. № 299/2019 г. по описа на съда.

 

ОСЪЖДА Ж.П. Димитрова, с ЕГН **********,*** да заплати на М.М.Д., с ЕГН **********,*** направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 350 лв. – платено адвокатско възнаграждение.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

              ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                ЧЛЕНОВЕ:    1.

 

 

 

 

                                                                                                                    2.