№ 59
гр. К., 04.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Мария Ст. Танева
при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска
като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело
№ 20211500500423 по описа за 2021 година
П.Д. П., с ЕГН: **********, с адрес: гр. К., ж.к.. „***“ №96, *** ет. ***, ап. ***
действащ чрез пълномощника адв. Й.Т. от АК – К., със служебен адрес: гр. К., ул. „***“
№***, обжалва Решение №260393 от 23.06.2021г. на Районен съд – гр. К., постановено по
гр.д.№1769/2020 г. по описа на същия съд.
С обжалваното решение районният съд е отхвърлил като неоснователен иска с
правно основание чл.45 ЗЗД, предявен от П. Д. П. против Б. АЛ. П. за сумата от 3 500 лева,
представляваща обезщетение за причинени на ищеца имуществени вреди в резултат на
пожар, причинен от неправомерни действия на ответника в имота на ищеца;осъдил е ищеца
да заплати на ответника деловодни разноски в размер на 300 лева.
Недоволен от постановеното решение, въззивникът П.П. го обжалва изцяло,
релевирайки доводи за неговата неправилност, като постановено в нарушение на
материалния закон и при превратно тълкуване на доказателствата. Поддържа искане за
отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на решение по съществото на спора, с
което да бъде изцяло уважен предявения осъдителен иск с правно основание чл.45 от ЗЗД.
Претендира присъждане на деловодни разноски за въззивната инстанция.
Въззивникът приема за безспорно установени и доказани в производството
кумулативно изискуемите от закона елементи на фактическия състав на непозволеното
увреждане, при които да бъде ангажирана отговорността на ответника по иска на основание
чл.45 ЗЗД. В тази връзка акцентира върху доказаността на факта, че ответникът е собственик
на апартамента, от който е възникнал пожарът. Това обстоятелство се доказвало от
показанията на свид. Н., М. и Х.. Същите се приемат за безпротиворечиви и съответстващи
на представеното по делото прокурорско постановление, от което било видно, че именно
ответникът е собственик на апартамента, от който е възникнал пожарът. В същото бил
посочен и механизмът на наемане на работника, на който било възложено от ответника да
изреже тръбите в апартамента, което от своя страна предизвикало процесния пожар.
Набляга се на правната същност на соченото постановление, като се изтъква, че доколкото
1
същото е официален документ и при положение, че ответникът не е оспорил съдържанието
му, то отразеното в него се считало за доказано. Дадените по реда на чл.176 ГПК показания
от страна на ответника приема за негова защитна теза и не счита, че биха могли да оборят
доказателствената тежест на постановлението.
В заключение се акцентира , че са налице предпоставките за ангажиране на
отговорността по чл.45 ГПК, а именно наличието на вреди, причиняването на същите от
лице, на което отговорният по чл.49 ЗЗД е възложил работа, и вина на причинителя. Доказан
се счита и размерът на претендираните вреди.
При изложените доводи се иска отмяна на обжалваното решение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК насрещната страна не е депозирала отговор на
въззивната жалба – макар такъв да е постъпил, той е извън преклузивния двуседмичен срок
по ГПК.
В изпълнение на закона, настоящият състав извърши проверка на депозираната жалба
и констатира, че същата е редовна и допустима, подадена е в срок, от процесуално
легитимна страна срещу подлежащ на обжалване акт.
С оглед извършената от съда служебна проверка настоящият съдебен състав
констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и правилност на
обжалваното съдебното решение, съдът, след преценка на събраните от първа инстанция
доказателства, счита, че обжалваното решение е правилно и като такова следва да бъде
потвърдено.
Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и
на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз
основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.49 ЗЗД.
В исковата молба ищецът П. Д. П. излага твърдения, че е собственик и живее в
недвижим имот – апартамент, находящ се в гр. К., ж.к. „***“ ***, ап.66. Ответникът Б. АЛ.
П. през месец септември 2017 г. станал собственик на апартамент в същата сграда на е***,
намиращ се точно над апартамента на ищеца. През месец септември 2018 г. ответникът П.
започнал ремонт на собствения си апартамент, като на 18.10.2018 г. отвел човек в
жилището, на когото възложил да отреже две тръби от изградена отоплителна система.
Тръбите преминавали вертикално през всички апартаменти, разположени в северозападния
ъгъл на трапезарията. Ищецът твърди, че при рязането на тръбите започнал да тече разтопен
метал, който предизвикал пожар в собствения му апартамент. От пожара ищецът претърпял
имуществени вреди, които с допълнителна уточнителна молба, са конкретизирани по вид и
размер.
Ищецът уточнява, че във връзка с инцидента било образувано ДП №889/18 г. по описа
на КРП, като същото било прекратено с прокурорско постановление, поради неоткриването
на отговорния за рязането на тръбите.
Ето защо предявил исковата си претенция с правно основание чл.49 ЗЗД спрямо
възложителя на работата, от която претърпял сочените имуществени вреди, с искане
ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 3500 лева – обезщетение за претърпени
имуществени вреди в резултат на непозволено увреждане, изразяващи се в изгорели и
опушени мебели, стени, тавани и подови настилки на собствения си апартамент.
Ответникът в срока по чл.131 ГПК е оспорил исковата претенция, както и всички
фактически и правни основания, на която последната се основава. Оспорено е извършването
на соченото от ищеца увреждащо действие. Пояснено е, че между двата процесни
апартамента няма пространство /отвор/, през което да преминат запалителни материали.
Оспорено е соченото повреждане на вещи на ищеца, както и размерът на претендираните
вреди.
2
От събраните пред първата инстанция писмени доказателства се установява следната
фактическа обстановка:
Видно от представен по делото Нотариален акт №17, т.11, нот.дело №*** г. на
нотариус при КнРС ищецът е получил като дарение следния недвижим имот: АП.***,
находящ се на четвърти етаж, ***
От Постановление от 07.10.2019 г. на прокурор към КнРП се установява, че е
образувано ДП №889/2018 г. по описа на КнРП за това, че на 18.10.2018 г. в гр. К., ж.к.
„***“ ***, по непредпазливост е запален чужд имот – апартамент, собственост на П. Д. П.,
като запаленото имущество е със значителна стойност – престъпление по чл.331, ал.1 вр.
чл.330, ал.1 НК. Наказателното производство е спряно поради невъзможност да бъде открит
авторът на деянието в законовите срокове.
По делото е била допусната и назначена съдебно – оценителна експертиза, вещото
лице по която е установило, че общата стойност на разходите за възстановяване на
причинените от пожара имуществени вреди, възлиза на сумата от 3094.67 лева с включен
ДДС.
В съдебно заседание ответникът е бил изслушан по реда на чл.176 ГПК, като същият е
заявил, че не притежава апартамент в ж.к. ***, ***, и не е възлагал работа по премахване на
тръби от парна инсталация в процесния апартамент. Не знаел дали е възникнал пожар в
апартамента на ищеца.
По делото са събрани и гласни доказателства, чрез разпита на свидетелите С. М., Е. Н.
и Х. Х..
Свидетелят М. уточнява, че живее в същия блок на 6-ти етаж, над апартамента, където
бил извършван ремонтът. Въпросният ден усетил миризма на пушек и слязъл на долния
етаж в намиращият се под неговия апартамент да види какво става. Майсторът се бил качил
на стол и рязал, а ответникът го уверил, че спират. Той се намирал в хола на апартамента.
Не знаел надолу по етажите какво се е случило, как е станал пожарът.
Свидетелят Н. от своя страна установява, че посетил апартамента на ищеца
непосредствено след пожара. Видял сред събралите се хора и ответникът, който бил
притеснен. Предложил на ищеца да му помогне. Знаел, че ответникът живеел в района и че
апартамента, над запаления, бил негова собственост.
Свидетелят Х. твърди, че живеел под апартамента на ищеца. Не знаел от къде е
възникнал пожара. Сочи, че в апартамента, над този на ищеца, се извършвал ремонт от
майстори. Виждал ответникът да изхвърля стари боклуци и вещи от този апартамент. При
самия пожар се качвал в неговия апартамент, но не видял следи от заваръчна дейност.
Въз основа на така установеното от фактическа страна районният съдът е направил
краен извод за неоснователност на исковата претенция, приемайки, че събраните
доказателства не водят до несъмнен извод, че ответникът е ремонтирал посочения
апартамент, че е възложил рязане на тръби и от това е възникнал пожар в имота на ищеца.
Отчетено е, че не са събрани никакви доказателства относно конкретната причина за пожара,
като имало единствено предположения в тази насока, извлечени от косвените доказателства,
събрани чрез разпита на свидетелите. Отчитайки, че тяхната доказателствена сила е
донякъде разколебана от дадените пред съда обяснения по реда на чл.176 ГПК от страна на
ответника, районният съд е приел за недоказано соченото от ищеца противоправно
поведение, извършено от ответника, при което е отхвърлил като неоснователна исковата
претенция.
При проверката на правилността на постановеното решение, с оглед наведените във
въззивната жалба оплаквания, съгласно чл. 269, изр. второ ГПК, разгледан във връзка с чл. 6,
ал. 2 ГПК, въззивният съд съобрази следното:
Разглежданата претенция е за обезвреда на претърпените от противоправно деяние
имуществени вреди.
Относно правната квалификация на предявения иск въззивният съдебен състав намира
3
за нужно да отбележи, че предмет на делото е спорното субективно материално право,
претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на
иска, а правната квалификация на спорното право се извършва от съда, съобразно
въведените от ищеца твърдения. С доклада по делото районният съд е квалифицирал иска
като такъв с правно основание чл.45 ЗЗД, приемайки наличието на т.нар. „посредствено
извършителство“, при което се касае за причиняване на деяние по нареждане на ответника,
при който случай отговорността е пак за лично поведение по чл.45, ал.1 ЗЗД.
Настоящият въззивен състав квалифицира исковата претенция като такава по чл.49
ЗЗД. Отговорност за вреди от лично поведение се носи тогава, когато това поведение е
противоправно, виновно и когато в причинна връзка с него са произтекли вредите, чието
обезщетяване се търси. Отговорност за вреди от чуждо поведение, когато те са настъпили
при или по повод извършване на определена работа, носи този, който е възложил
извършването на работата. Правната теория приема, че "възлагането" е отделяне на
собствена работа и фактическото й изпълнение чрез друг правен субект. При него едно
трето лице се натоварва с работа в чужд интерес (на възложителя). Изпълнението може да се
изразява както във фактически, така и в правни действия. За отговорността по чл. 49 ЗЗД е
без правно значение формата, чрез която се осъществява възлагането на работа. В този
смисъл Решение №60292/21.02.2022 г. на ВКС по гр.д.№3992/2020 г. При тази отговорност
възложителят отговаря за неполагането на дължимата грижа при избора на изпълнител. Тази
отговорност е безвиновна, има обезпечително – гаранционна функция и произтича от вината
на натоварените с работата лица. Съдебната практика е константна, че пострадалият има
възможност да предяви иска за обезщетение срещу лицата, възложили работата (по чл. 49
ЗЗД) и срещу прекия причинител на вредите (по чл. 45 ЗЗД), като по отношение на
деликтната солидарна отговорност са приложими разпоредбите на чл. 121 - 127 ЗЗД.
Задължението за обезвреда е едно и от кредитора зависи дали ще предяви иска си срещу
всички длъжници и за целия дълг, както и за солидарното им осъждане в общ или отделни
процеси.
В случая ищецът е избрал реда за своята процесуална защита като е предявил иска
срещу възложителя на работата. Погрешно дадената правна квалификация обаче не влече
недопустимост на съдебното решение (Решение №127/11.06.2014 г. на ВКС по гр.д.
№599/2014 г.).
Проверявайки правилността на същото, в рамките, очертани от въззивната жалба, по
аргумент от разпоредбата на чл.269 ГПК, настоящият състав приема следното:
При отговорността по чл.49 ЗЗД източник на задължението за обезщетение е
деликтното деяние на едно лице при изпълнение на работа, която му е била възложена от
друго лице. За да възникне право на деликтна отговорност по цитирана правна норма е
нужно да се установи кумулативното наличие на следните елементи: вреда, която следва да
бъде в причинна връзка с противоправно поведение, но не на възложителя на работата, а на
изпълнителя, и вина у изпълнителя за причиненото увреждане, като вината може да бъде за
умишлено или извършено по непредпазливост увреждане.
С доклада по делото районният съд е разпределил доказателствената тежест между
страните, като е указал на ищеца, че последния следва да проведе пълно и главно доказване
на елементите от фактическия състав на деликтната отговорност – поведение на лице, на
което е възложено извършване на определена работа, противоправност на това поведение,
причинени вреди от това поведение, конкретен вид, размер и стойност на вредите. Вината
при деликтната отговорност се презумира до доказване на противното.
Законово регламентирано от нормата на чл.154 ГПК е задължението на всяка страна
да установи фактите, на които основава своите искания, като прояви нужното активно
процесуално поведение в тази насока. Ищецът в процеса следва да докаже кумулативното
наличие на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД вр.
чл.49 ЗЗД с изключение на вината, чието наличие се презюмира с оглед разпоредбата на
чл.45, ал.2 ЗЗД.
4
Въззивникът излага доводи за проведено пълно и главно доказване на кумулативно
изискуемите от закона елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане по
чл.49 ЗЗД, позовавайки се на събраните в хода на процеса гласни доказателствени средства
и приложеното към делото прокурорско постановление.
Въззивният съд следва да даде отговор на въпроса за приложимостта в гражданския
процес на косвените доказателства. В решение № 226/12.07.2011 г. по гр. дело № 921/2010 г.
на ІV-то гр. отд. на ВКС е прието, че пълното доказване е онова, което води до несъмненост
в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство.
Пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени
доказателства. Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те
установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за
установяване на основния факт. Всяко едно от доказателствените средства може да бъде
източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не
въздига определени видове доказателствени средства (веществени, писмени, гласни,
признания на страните и заключения на вещите лица) като по-значими или категорични в
сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и
чл. 12 от ГПК. Пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства,
стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава
връзка с другите обстоятелства, че да се установява без съмнение главният факт.
В случая , при указано за ищеца пълно доказване, същият не е съумял в рамките на
исковия процес чрез надлежни доказателства да докаже исковата си претенция. Сочените
свидетелски показания, като косвени доказателства, не могат да обосноват категоричен
извод за несъмненост на спорните обстоятелства. Не е установено по безспорен начин, че
при възлагане от страна на ответника са извършвани противоправни действия в нарушение
на съответни изисквания, които именно са предизвикали пожара.Свидетелските показания
сочат само на една вероятност, но възложеното на ищцовата страна главното доказване
трябва винаги да е пълно, т.е. да създава сигурно убеждение в истинността или
неистинността на съответното твърдение. При разколебаване на крайните изводи се приема,
че не е проведено нужното главно доказване от страната в процеса, в случая – от ищеца.
Що се касае до довода на въззиника, че районният съд не е съобразил при преценка на
доказателствената съвкупност приложеното по делото прокурорско постановление,
настоящият състав споделя извода на районния съд за необвързването му от последното. В
Решение № 66 от 12.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5839/2014г., IV г. о., е прието, че
„принципът на непосредственост не допуска решението на съда да се основава на
свидетелски показания, събрани в друго производство, в т.ч. в досъдебно производство, на
постановления на прокурора, други констатации и мнения на разследващите органи и др. За
гражданския съд е задължителна за съобразяване само присъдата на наказателния съд, и то
по въпросите, изрично посочени в чл. 300 ГПК /извършено ли е деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца/, като в тези случаи законодателят е ограничил
приложението на принципите на непосредственост /чл. 11 ГПК/ и свободно формиране на
вътрешното съдийско убеждение /чл. 12 ГПК/. Всички останали факти, които имат
отношение към гражданските последици от деянието, респ. деликтът, следва да бъдат
установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по
разглеждане на гражданското дело“.
При изложените съображения от фактическа и правна страна и на основание чл. 271,
ал. 1 от ГПК, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
С оглед изхода на спора, на въззиваемата страна се дължат разноски, но при липса на
доказателства за действително сторени, такива не се присъждат.
Мотивиран от горното, Кюстендилският окръжен съд
РЕШИ:
5
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260393 от 23.06.2021г. на Районен съд – гр. Кюстендил,
постановено по гр.д.№1769/2020 г. по описа на същия съд.
Решението не подлежи на обжалване по аргумент от разпоредбата на чл. 280, ал.3, т.1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6