№ 17559
гр. София, 01.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело
№ 20241110122828 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на В. С. С. срещу /фирма/.
Ищецът твърди, че с ответника сключили договор за потребителски кредит от
разстояние № *********/18.12.2023г., съгласно който на ищеца следвало да бъде
отпусната сумата от 400лв. при срок за погасяване от 30 дни. Размерът на ГЛП бил
36%, на ГПР 42,58%., а общо дължимата сума 412лв. В чл. 19 от договора било
уговорено, че страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с гарант –
отговарящ на условията, посочени в ОУ, или с банкова гаранция. Чл. 29 предвиждал,
че при неизпълнение на задължението на заемателя за предоставяне на обезпечение,
същият дължи неустойка в размер от 0,9% от стойността на уговорения кредит, като
му била начислена такава в размер от 108,00лв. Посочва, че погасил изцяло
задълженията по кредита.
Ищецът твърди, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22
ЗПК, тъй като липсвал съществен елемент от съдържанието му, а именно ГПР. Същият
бил посочен единствено като процент, като не било изпълнено изискването за
посочване на компонентите, които го формират, за яснота и прозрачност. Отделно,
същият бил посочен погрешно, тъй като действителният бил в по-висок размер, тъй
като неустойката трябвало да бъде включена в него. Евентуално посочва, че клаузата
за заплащане на неустойка е нищожна като неравноправна и противоречаща на
добрите нрави.
С оглед изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъде
признато за установено, че сключеният между страните договор за кредит е
недействителен, а в условията на евентуалност, че клаузата на чл. 29 от договора е
нищожна, както и ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 108,00лв.,
представляваща недължимо платена сума по кредита, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба до окончателното плащане.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, но по
1
грешно гр. дело. Признава, че между страните е сключен процесният договор за
потребителски кредит, по който на ищеца е отпусната сумата от 400лв., но счита, че
същият, както и всички клаузи от него, са действителни.
С оглед изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:
Предявени са за разглеждане установителни искове с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД и осъдителен иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
По делото не е спорно, а и се установява от събраните писмени доказателства,
че на 18.12.2023г. между страните е сключен договор за потребителски кредит №
*********, по силата на който ответникът се задължава да предостави на ищеца
потребителски кредит в общ размер от 400лв. Посочено е, че лихвеният процент е
36%, ГПР 42,58%, общата дължима сума 412,00лв., срок за погасяване 30 дни. В чл. 1,
т. 11 е отбелязано – обезпечения: да – поръчител или банкова гаранция. В чл. 19, ал. 1
е предвидено, че ако страните са договорили обезпечение, потребителят следва в срок
до 3 дни от сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в сключване на договор за поръчителство в полза на кредитора, с което
да отговоря за изпълнение на задълженията по потребителя по договора, или да
предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на
банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя в срок от един
работен ден от получаване на писмено искане от кредитора. В ал. 2 е посочено, че
третото лице – поръчител и банковата гаранция трябва да отговорят на изискванията,
посочени в ОУ и се одобряват от кредитора, като преценката е изцяло негова. В чл. 29,
ал. 1 е уговорено, че ако потребителят не изпълни задължението си по чл. 19, дължи
неустойка в размер на 0,9 от стойността на усвоената по кредита сума всеки ден, през
който не е предоставено обезпечението. В ал. 2 е предвидено, че в случай на
настъпване дължимостта на неустойката, същата се заплаща периодично с всяка
погасителна вноска. Видно от съдържанието на погасителния план към договора за
кредит, неустойката е начислена и включена в него, като нейният размер възлиза на
108,00лв. Не е спорно, че заемната сума е усвоена от ищеца, като с извършено
плащане от 22.12.2023г. същият е погасил изцяло задълженията по договора в размер
от 400лв. главница, 12лв. лихва и 108лв. неустойка /л. 12/.
При горните факти, съдът извежда следните правни изводи:
Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има
качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което в
отношенията между страните приложение намират императивните норми на ЗПК и
ЗЗП.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.
1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
2
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР
42,58%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер
не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не
отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, които се
включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в §
1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси. Процесната неустойка представлява разход, свързан с договора за
потребителски кредит и следва да бъдат включена в ГПР, като същата е била
изначално известна на кредитора. Видно е, че тази неустойка е била начислена още
при сключване на договора и е включена в погасителния план към него. В случая, в
ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва, което очевидно цели
заобикаляне на императивните изисквания и умишлено въвеждане в заблуждение на
потребителя относно реалните разходи по кредита. При това положение се налага
изводът, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Текстът на
тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен, макар и
неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме за
изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и
действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да
не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е
част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява
недействителен – чл. 22 ЗПК. В задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № C-
714/2022г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения
характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с
оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи
по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР,
който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
3
процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото
му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати
разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален
характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от
същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на
националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на
държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да
бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира
реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на
пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit
Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 61—63 и цитираната съдебна практика).
Следва да се има предвид още, че според настоящия съдебен състав
включването на клаузи в договора за кредит, в които се уговарят такси и неустойки
при неизпълнение на несъществени задължения, представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и да доведе единствено
до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора. Тези съждения съвпадат с
възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския
съюз, което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения – чл. 633
ГПК.
По изложените съображения, съдът намира предявеният установителен иск за
недействителност на договора за потребителски кредит за основателен.
Предвид уважаването на главния иск, не са налице вътрешно-процесуалните
предпоставки за разглеждане на евентуалния иск за нищожност на клаузата на чл. 29
от договора.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. По делото се установява от представената
разписка /л. 12/, че ищецът е платил общо 520лв. по кредита, от което следва, че
сумата от 120лв. е платена без основание. Ето защо, осъдителният иск за сумата от
108лв. също се явява основателен.
По разноските:
При този изход на спора, право на присъждане на сторените разноски има
ищецът, който е доказал такива в размер на 100лв. за държавна такса и 1800лв. с ДДС
за адвокатско възнаграждение.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от В. С. С., ЕГН: **********, с
адрес: /населено място/, срещу /фирма/, ЕИК: ************, със седалище и адрес на
управление: /населено място/, установителен иск по 124, ал. 1 ГПК, че сключеният
между страните договор за потребителски кредит № *********/18.12.2023г. е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК: ************, със седалище и адрес на управление:
/населено място/, да заплати на В. С. С., ЕГН: **********, с адрес: /населено място/,
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 108,00лв., представляваща платена без
основание сума по сключения между страните договор за потребителски кредит №
4
*********/18.12.2023г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба –
18.04.2024г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 1900,00лв. – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5