Решение по дело №2010/2019 на Окръжен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е № 30

гр.Пловдив, 28.01.2020г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

      Пловдивският окръжен съд, наказателно отделение, в публично заседание на четиринадесети януари две хиляди и двадесета година, в състав                      

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ:   СИЛВИЯ ЦАНКОВА

                                                ЧЛЕНОВЕ:   ЕКАТЕРИНА РОГЛЕКОВА                                                                    АТАНАСКА АНАСТАСОВА 

 

при секретаря Ина Зяпкова и прокурора Мария Тодорова, като разгледа докладваното от съдията СИЛВИЯ ЦАНКОВА  ВНОХД № 2010 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

       Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.

 

С присъда № 153 от 03.06.2019 г. по НОХД № 8057/2017г., Районен съд-Пловдив, 23 н.с. е признал подсъдимия В.К.Е. за виновен в извършване на престъпления по чл.210 ал.1 т.3 пр.2 т.5 вр.чл.209 ал.2 вр.ал.1 вр.чл.26 ал.1 и по чл.217 ал.4 вр.ал.2 вр.ал.1 вр.чл.26 ал.1 от НК и го е осъдил на наказания лишаване от свобода, съответно за срок от две години и шест месеца и две години, както и глоба в размер на 300 лева, като на основание чл.23, ал.1 от НК е определил общо най-тежко наказание измежду определените му, а именно лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца, увеличено с още шест месеца на основание чл.24 от НК. Присъединена е и глобата в размер на 300 лева. Определен е общ режим на изтърпяване на наложеното общо най-тежко увеличено наказание в окончателен размер на 3 години лишаване от свобода. Със същата присъда ПРС е уважил в пълнота предявените срещу подсъдимия граждански искове за причинени имуществени вреди, произнесъл се и по веществените доказателства и разноските по делото.

Срещу присъдата е депозирана жалба от подсъдимия чрез неговия защитник адв.Й.Д., в която се навеждат доводи относно неправилност на съдебния акт, поради неговата незаконосъобразност. В този смисъл се иска отмяна на обжалваната присъда, като се постанови нова, с която да се оправдае подсъдимият по повдигнатите му обвинения.

Пред въззивния съд представителят на Окръжна прокуратура гр.Пловдив излага становище относно законосъобразност и обоснованост на обжалвания съдебен акт, поради което моли същият да бъде потвърден. Това становище се поддържа и от страна на частните обвинители и граждански ищци.

Защитниците на подсъдимия излагат становище относно неправилност на обжалвания съдебен акт и молят за оправдаването на подсъдимия В.Е.. Навеждат се и доводи относно осезаеми пороци в мотивите към първоинстанционната присъда, изразяващи се в липса на надлежен доказателствен анализ, без да се формулира изрично искане за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на ПРС.

Подсъдимият В.Е. се присъединява към изложеното от своите защитници и моли да бъде оправдан. Алтернативно се поддържа и искането за намаляване на наложените наказания и приложение на чл.66 от НК.

Пловдивският окръжен съд, като обсъди доказателствата по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, изразеното в жалбата и пред настоящата инстанция и провери атакуваната присъда изцяло, съобразно правомощията си по чл.314 от НПК, намира и приема за установено следното:

Жалбата е процесуално ДОПУСТИМА, тъй като е подадена в срок от надлежна страна в процеса, разполагаща с необходимата процесуална легитимация да обжалва първостепенната присъда.

Изпълнявайки задължението си за цялостна проверка правилността на атакуваната присъда, Пловдивският окръжен съд осъществи проверка за съблюдаване и коректно прилагане на процесуалните разпоредби, уреждащи провеждането на първоинстанционното съдебно производство, както и тази на чл.305 ал.3 от НПК, регламентираща изискванията към мотивите на присъдата.

При извършената служебна проверка, а и в контекста на наведените от страна на защитата конкретни оплаквания в тази насока, въззивният съд констатира, че при първоинстанционното разглеждане на делото са допуснати съществени, отстраними процесуални нарушения. Така при  изготвяне мотивите към обжалваната присъда първоинстанционният съд е допуснал нарушение на задълженията си по чл.305, ал.3 от НПК, което се приравнява на липса на мотиви по смисъла на чл.348, ал.3, т.2, предл.1 от НПК.  

Съгласно разпоредбата на чл.305, ал.3 от НПК, в мотивите към присъдата на първоинстанционния съд се посочват установените обстоятелства, въз основа на кои доказателствени материали те са констатирани и какви са правните съображения за взетото решение, а при противоречия в доказателствените източници се излагат съображения защо едни от тях се приемат, а други се отхвърлят. Доколкото първата инстанция е първият по ред съдебен орган, пред който се разглежда делото, и тъй като все още не е ясно какво ще бъде възприето от съда, изтъкваните от страните обстоятелства по фактите, доказателствата и правото касаят съдържанието на обвинението по обвинителен акт, разбор по събраните в открито съдебно заседание доказателства със съответен техен анализ, както и анализ по правото. Затова, при възприемане от страна на първостепенния съд на задължителните за него факти и ценими обстоятелства, той е длъжен да оповести и анализира кои са подкрепящите неговото решение фактори. С други думи, описаните по-горе изисквания към първостепенната присъда установяват белези за необходимост от пълна преценка на доказателствения материал, с обсъждане на противоречията и ясна позиция за тяхното преодоляване /наред с отговор на доводите, изразени от страните в хода на съдебните прения/. 

В конкретния случай, преценката на процесуалната действителност на обжалваната присъда, установява, че атакуваният съдебен акт страда от тежък процесуален недъг, засягащ всички изисквания на чл.305, ал.3 от НПК, които могат да бъдат групирани условно в три отделни пункта: факти, доказателствен анализ, правен анализ.

Пловдивската прокуратура е внесла в Районен съд Пловдив обвинителен акт срещу В.К.Е. за престъпления по чл.210 ал.1 т.3 пр.2 т.5 вр.чл.209 ал.2 вр.ал.1 вр.чл.26 ал.1 и по чл.217 ал.4 вр.ал.2 вр.ал.1 вр.чл.26 ал.1 от НК, които правни квалификации са били възприети в пълнота от първостепенния съд.

Видно от съдържанието на мотивите, които в единство с диспозитива формират присъдата, липсва задължителното отразяване  на фактите, които обуславят съставомерността на инкриминираната деятелност и участието на подсъдимия в нейното осъществяване. Липсата на изложени факти от тази категория, или противоречивото им отразяване, съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, защото при всяко положение води до ограничаване правата на страните в съдебното производство. Следователно винаги, когато се преценява съдържанието на онази част от мотивите към присъдата, в която се посочват установените от съда обстоятелства, трябва да се отчита дали констатираните в нея противоречия или непълнота на факти се отнасят до съставомерните признаци на деянието и участието на подсъдимия в него.

Доколкото в конкретния случай е налице корелация между пороците във фактологическото отразяване на коментираните мотиви и направения от ПРС правен анализ на съображенията, аргументиращи взетото решение, пълноценното им обсъждане изисква същите да бъдат разгледани именно в контекста на тази взаимна обусловеност.  

Подсъдимият Е. е признат за виновен по пункт първи от обвинението му за „пасивна измама“, осъществена при продължавана престъпна деятелност, изразила се в „използване неопитността и неосведомеността“ на конкретните адресати. Характерното за изпълнителното деяние на така очертаната измама се осъществява чрез бездействие-неуведомяване за допусната грешка. За разлика от активната измама, където деецът съдейства за заблуждението, тук деецът само не му противодейства. Така при описване на конкретната деятелност е необходимо в мотивите на съдебния акт да се конкретизира онова  бездействие, с което деецът е осъществил изпълнителното деяние, като това следва да бъде сторено за всяко едно от отделните деяния, включени в продължаваното престъпление. Следва да се отразят и обстоятелствата, описващи осъщественото от адресата на измамата имуществено разпореждане, реализирано вследствие на формираните /или затвърдени/ у него неверни представи за гражданскоправните релевантни обстоятелства от значение за имущественото разпореждане. Абсолютно задължително е и да се посочи и какъв е престъпният резултат. Видно от съдържанието на мотивите, които в единство с диспозитива формират присъдата, липсва коректно фактологическо отразяване на основните съставомерни обстоятелства относно всяко едно от деянията, включени в продължаваната престъпна деятелност по пункт първи от обвинението.

Т.напр. относно свид.А. в мотивита на ПРС е отразено следното:

„На 17.11.2011г. свидетелят и. А. ангажирал адв. В.Е. във връзка с уреждане на обезщетение за причинени му вреди при ПТП. Свидетелят и подсъдимият се разбрали последният да получи възнаграждение от 10% от определеното застрахователно обезщетение на първия. От В.Е., свид. А. разбрал, че определеното му обезщетение от застрахователя е 20 000лв., когато получил от адвоката си на ръка първата вноска от обезщетението на 17.11.2011г.  в размер на 10 000лв., като от тях предал на адвоката си 1000лв. като адвокатско възнаграждение. Втора вноска от обезщетението от 9 000лв. получил на ръка от адвоката си през месец февруари 2012г. когато В.Е. го завел при друг нотариус и там подписал някакви документи изготвени от адвоката. Всъщност спогодбата със застрахователя за обезщетението на А. била подписана от пълномощника му адв. Е. на 28.11.2011г., т.е след датата, на която свидетеля е получил първата част от обезщетението си, а определеното му обезщетение било в размер на общо 65 000лв. платими на три вноски. Така по банковата сметка на подс. Е. на 13.12.2011г. ЗД “Е.“ превело по щетата с увреден А. първата вноска от 25 000лв., изтеглени на каса от адвоката на 14.12.11г. На 04.01.12г. ЗД „Е.“ превел втората вноска от 20 000лв., а  на 26.01.12г. превел третата вноска от 20 000лв. по сметката на адвокат Вл. Е.. В тази връзка свид. А. подписал няколко документа, изготвени от пълномощника му заверени за подписа при нотариус Б. Т.: рег.№ 5692 – пълномощно, с което упълномощава адв. Вл. Е. да съдейства за получаване на застрахователно обезщетение във връзка с причинените му при ПТП неимуществени вреди, както и договор рег.№ 5693 за цесия между него и В. Е. с предмет вземането му към ЗД “Е.“АД. На 24.02.2012г. с декларация от името на А., със заверка на подписа при нотариус П. рег.№ 450, посоченият договор за цесия бил прекратен.“

Малко по-горе при общия коментар за процесната деятелност, квалифицирана като „измама“ е отразено следното:

„В инкриминирания период подс. Е. изплатил на ръка в брой на пострадалите различни суми, най-често още преди да бъде определено обезщетението от застрахователя със спогодба, създавайки впечатление у тях, че това са пълните суми от застрахователното обезщетение. По-късно застрахователят изплащал обезщетението за пострадалите по банков път по сметката на подсъдимия, като той не предавал сумите на упълномощилите го лица и. А., Г.Н., С.С., П.Г., Н.Д.“.

Видно е, че относно свид.А. е налице неяснота относно изпълнителната деятелност на подсъдимия, която е субсумирана под нормата, инкриминираща „пасивната измама“, осъществявана чрез бездействие. В случая не става ясно с какво конкретно поведение е приел ПРС, че е реализирано това бездействие. Вероятно първостепенният съд е приел, че невярната представа е относно действителния размер на застрахователното обезщетение /което по-скоро покрива критерия за „използване на заблуждение“, каквато деятелност не му е вменена/, но не е посочил в какво се е изразило конкретното бездействие на подсъдимия Е., чието обвинение е за „използване неопитността и неосведомеността“ на пострадалия. Нещо повече, приетата от ПРС фактическа обстановка оставя с впечатление, че подсъдимият Е. не просто не е противодействал, а напротив-съдействал е за заблуждението посредством активна деятелност-„създавайки впечатление у пострадалите, че това са пълните суми от застрахователното обезщетение“,  „от В.Е., свид. А.разбрал, че определеното му обезщетение от застрахователя е 20 000лв.“.

На следващо място, относно коментирания свидетел липсва фактологическо отразяване и на обстоятелствата, в които се е изразило предприето от него имуществено разпореждане, ощетило патримониума му. Наистина в края на абзаца, касателен свид.А., е отразено подписването от него на няколко документа, но нито е посочено кога е сторено това, нито има яснота дали има връзка осъщественото от свидетеля имуществено разпореждане и каква е същата. Пълна неяснота е налице и относно начина на формиране на съставомерния престъпен резултат, който е приет за 47 000 лева, посочен едва при общото отразяване на имотните вреди за всички пострадали. Единствено би могло да се предположи, че конкретният престъпен резултат е формиран като от преведеното от застрахователя обезщетение в размер на 65 000 лева са извадени онези 18 000 лева, които са изплатени на свидетеля от подсъдимия Е.. Проблемът е, че в мотивите на ПРС изрично е посочено, че от изплатените му от подс.Е. 20 000 лева, свидетелят А. платил на първия сумата в общ размер на 2000 лева, представляваща уговореното адвокатско възнаграждение в размер на 10% от определеното на първия застрахователно обезщетение. Тази сума в размер на 2000 лева очевидно също е включена в размера на причинената на свидетеля съставомерна имотна вреда, причинена му в резултат от престъплението „измама“. Принципно няма пречка, ако евентуално въззивната инстанция приеме доказаност на обвинението, но счете, че размерът на имотната вреда е по-малък от приетия от първостепенния съд, да измени обжалваната присъда, но това е възможно само при яснота на действителната воля на първия съд. В случая тази воля, включително и относно начина на формиране на имотната вреда е категорично неясна, при все, че липсва изложение на необходимите обстоятелства в тази насока. Така ПРС не е посочил нищо относно това как посоченото изрично във възприетата фактология адвокатско възнаграждение върху застрахователното обезщетение в размер на 10% /което при сума от 65 000 лева е 6500 лева, а при 20 000лева е 2 000 лева/ се съотнася към размера на инкриминираната вреда и ако се приема от ПРС, че не следва да бъде приспаднато-защо се приема, че адвокатската услуга е трябвало да бъде безвъзмездна.  

Неяснота е налице и относно инкриминирания период на онази  деятелност, от която пострадал се явява свидетелят А.. Така, ако за началната дата може да се приеме, че е възприета датата, на която А. ангажирал подсъдимия Е. в качеството му на адвокат, то относно крайната дата 24.02.2012г. липсва изрично фактическо отразяване, от което да е видно, че именно на тази дата е финализирана „измамата“ спрямо този свидетел, довършена с настъпване на имотната вреда в ощетения патримониум.

Подобни проблеми са налице и при фактическото отразяване на останалите деяния, включени в продължаваното престъпление „измама“.

Така например при свидетелката Г.Н. например се „появява“ и свидетелят А.П., чиято роля и деятелност относно въпросната свидетелка не е изяснена при очертаване на установените от ПРС основни обстоятелства от основния предмет на доказване. Вместо това ПРС е описал редица документи, което описание представлява близо 2/3 от приетата фактическа обстановка, касаеща свидетелката Н..[1] Малко по-нагоре е посочено единствено, че свидетелят П. завел Н. „при нотариус Б. Т. заедно с адвоката и сина й – свидетелят М.Б., във връзка с подписването на „някакви документи““. Какви са били тези документи, които първостепенният съд е приел, че са били подписани, не е посочено, като очевидно ПРС е възприел при отразяването им ползваната от свидетелите терминология, което обаче е абсолютно недопустимо за мотиви към присъда, в която съдът е длъжен да изясни и посочи установените от него обстоятелства, касаещи предмета на доказване-в случая индивидуализиране на въпросните документи. Не става ясно дали изброените в мотивите по-долу документи, установени при справката на нотариус Т., ПРС е приел, че са именно документите, подписани от Н., при все, че не е посочил и кога свидетелката е била заведена от П. да подпише въпросните „някакви документи“.  

Нещо повече, фактическата обстановка относно свидетелката Н. приключва с изброяването на документи, според които на 11.12.2012г.[2] А.П. като пълномощник на Г.Н. е получил изцяло обезщетението й от 67 000 лева на ръка от адв. Е., като му платил 1000лв. адвокатски хонорар. По начина, по който е формулирана, фактическата обстановка относно тази пострадала, антагонистично противоречи на взетото от ПРС решение по същество в тази му част, доколкото излиза, че в случая подсъдимият Е. е предал сумата от 67 000 лева на свид.П., получавайки от него 1000 лева /при все, че сред изброените документи се сочи декларация за уговорен адвокатски хонорар 50 % от обезщетението, които при сума от 67 000 лева са 33 500 лева/. Всички проблеми относно отразяването на инкриминирания период, конкретната деятелност на подс.Е. субсумирана под нормата на „пасивната измама“, осъществения от заблудената акт на имуществено разпореждане и имотната вреда, очертани относно свидетеля А., дори в по-голяма степен са актуални и за тази свидетелка. И тук отново не става ясно как е формиран размерът на престъпната увреда. Според фактическото отразяване на ПРС очевидно е, че в патримониума на свидетелката Н. е постъпила само сумата от 5 000 лева от обезщетението в размер на 67 000 лева, като според елементарните аритметични изчисления разликата между двете суми е 62 000 лева, които съответстват на приетата имотна увреда, но за да бъде приет този размер за съставомерен престъпен резултат от престъпление „измама“ е необходимо да бъде изяснено как се съотнася същият към формираните между подсъдимия Е. и свидетелката Н. отношения.

Както бе посочено по-горе, подобни проблеми са налице и при фактическото отразяване на останалите деяния, включени в продължаваното престъпление „измама“, наблюдават се и при обстоятелствата, касателни обвинението на Е. по пункт втори от обвинението, по който ПРС е възприел предложената от страна на държавното обвинение квалификация, приемайки, че подсъдимият е осъществил престъпление по чл.217 ал.4 вр.ал.2 вр. ал.1 вр.чл.26 ал.1 от НК, за което и е признат за виновен. Видно от съдържанието на присъдата, в същата са инкорпорирани всички съставомерни елементи, изпълващи съставите и на престъплението по чл.217, ал.1 от НК, като е посочено, че „съзнателно е ощетил чуждо имущество, поверено му до го пази и управлява“, и на престъплението по чл.217, ал.2 от НК, за това, че „като пълномощник съзнателно е действал против законните интереси на представлявания“. В мотивите към коментираната присъда /л.762, том 3 от СП пред ПРС/ са изложени теоретични съждения, от които е видно, че първостепенният съд е игнорирал обстоятелството, че предвидените съответно в ал.1 и ал.2 на чл.217 от НК са два отделни престъпни състава, като законовата препратка на ал.2 е само относно санкционната част на ал.1, а не и относно нейната диспозиция. В този смисъл е налице вътрешно противоречие между коментираните мотиви, а и в самата присъда, като е посочено, че подсъдимият Е. едновременно и с една и съща деятелност „съзнателно е ощетил чуждо имущество, поверено му до го пази и управлява“ /тази деятелност се субсумира под разпоредбата на ал.1/ и „като пълномощник съзнателно е действал против законните интереси на представлявания“ /това са съставомерните елементи на ал.2/.  Правилно е теоретичното съждение на ПРС, че „предмет на престъплението по чл.217, ал.2 от НК не е конкретизирано индивидуално определено перо от актива на имуществото на представляваното лице“, а „е цялото имущество, с което пълномощникът има по принцип право да борави въз основа на валидно възникнало основание за това“. Право, с каквото не се твърди никъде в коментираните мотиви да е разполагал подсъдимият Е., респ. не се навеждат никакви обстоятелства в тази насока. Така, при обсъждане конкретиката на случая, ПРС е обсъдил деятелност, принципно отговаряща на състава на престъплението по чл.217, ал.1 от НК, доколкото се обсъжда конкретен имуществен актив, свързан със застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат от ПТП. Посочено е, че подсъдимият Е. бил надлежно упълномощен от всеки от пострадалите да ги представлява пред застрахователните дружества по повод изплащане на обезщетения за причинени им неимуществени вреди. В обобщение на казаното, теоретично се обсъжда чл.217, ал.2 от НК,  а се описват обстоятелства, конкретизиращи деятелност, която не се субсумира под посочената разпоредба, а са характерни за съставомерните елементи на друго престъпление-напр. това по чл.217, ал.1 от НК, а в цифровото отразяване на постановената присъда е отразено чл.217, ал.2, вр. ал.1 от НК, което би могло да се приеме за препращане само досежно санкционната част на ал.1, ако в словесното изписване не бяха отразени съставомерните елементи, изпълващи и двете престъпления - и това по чл.217, ал. 1 и това по чл.217 ал.2 от НК. С други думи, относно обвинението на подс.Е. по пункт втори от повдигнатото му обвинение е налице абсолютна неяснота, налична, както в постановената присъда, така и в мотивите към нея каква е точната правна квалификация, по която е признат за виновен от първостепенния съд-за престъпление по чл.217 ал.1 или по ал.2 на същата разпоредба или е приета евентуално някаква абсолютно недопустима в случая идеална съвкупност, осъществяваща едновременно и двете престъпления.

Интерес представлява фактическото отразяване на тази деятелност в мотивите на обжалваната присъда, в която ПРС навежда обстоятелства, иначе типични за присвоителна деятелност /характерна напр. за престъплението по чл.206 от НК/, която е по-тежко наказуема от престъплението по чл.217, ал.1 /а и на ал.4/ от НК и за която няма повдигнато обвинение /арг. от чл.287, ал.1 от НПК/. Това е така понеже първостепенният съд не е отчел и отразил в съдебния се акт субсидиарния характер на престъплението по чл.217, ал.1 от НК спрямо престъпленията по чл.201-206, според който „ощетяването“ по смисъла на чл.217, ал.1 от НК не трябва да се изразява в своене на имуществото, защото в противен случай ще е налице присвояване на чужда вещ по чл.201 - 206 от НК. Този текст /чл.217, ал.1 от НК/ се прилага в случаите на неизпълнение на задължението деецът де се грижи за повереното му чуждо имущество, което той неминуемо е поел пред доверилия се притежател. Деецът, въпреки доверието, не се е проявил като добър стопанин, например не е предявил в преклузивния срок поверено му вземане, която липса на грижи е довела и до престъпния резултат. Тук е уместно да се отбележи наличието на още една разлика между престъплението по чл.217, ал.1 и това по чл.217, ал.2 от НК, отново неотчетена от ПРС. Първото престъпление е резултатно /за разлика от второто, което е на просто извършване/, като  престъпният резултат се изразява в претърпяна щета в рамките на повереното имущество /намаляване стойността на предмета/. Суверенно право на прокуратурата е да прецени срещу кого да повдигне обвинение, по каква квалификация и с какъв обхват, като съдът, бидейки ограничен от разпоредбата на чл.287, ал.1 от НПК, следва да прецени дали осъществената инкриминирана деятелност би могла да се субсумира под предложената правна квалификация, излагайки и съответната аргументация за това, в случай, че това е възможно.

Така например относно пострадалите Н.Е. И А.М. пострадали с по 5000 лева /при обезщетения в размер от по 45 000лева/ от престъплението /ята/ по чл.217 от НК според обвинителната теза, абсолютно неясно е в какво се е изразила вменената във вина деятелност на подсъдимия Е., квалифицирана като „злоупотреба на доверие“. Описано е единствено, че за всяка от пострадалите, подсъдимият Е. е задържал сумите от по 5000 лева за всяка от пострадалите, след като надлежно е предявил и събрал вземанията им към застрахователя, сиреч проявил се е като „добър стопанин“, противно на изискването на чл.217, ал.1 от НК, като още при първоначалните им уговорки обяснил, че хонорарът щял да си определи по-късно, „след като види колко пари ще им дадат като обезщетение“.    

Както бе отбелязано по-горе, визираните пороци засягат цялото изложение на фактическите обстоятелства, относими за инкриминираната деятелност и по двата пункта на обвинението, което е засегнало особено осезаемо валидността на съдебния акт.

На следващо място, видно от съдържанието на мотивите, липсва доказателствен прочит и съпоставяне на безспорно противоречивите и нуждаещи се от обсъждане в детайли гласни доказателствени средства, отнесени към писмените такива от досъдебното производство. От формална страна е изложена фактическа обстановка и след това е посочено, че тя се установява по безспорен и категоричен начин от показанията на определени свидетели, както и отчасти от обясненията на подсъдимия Е., без да се вземе задълбочено отношение по твърдяната от ПРС несъмненост, с надлежни доказателствени аргументи за това. Липсва елементарно съпоставяне на показанията на свидетелите и приложените по делото писмени документи, относими към техните показания. По-нататък първостепенният съд е посочил, че кредитира „отчасти кратките обяснения на подсъдимия Е.“, като не се е ангажирал да посочи коя част от тези обяснения се приемат за достоверни, какви са аргументите за това и относно кои обстоятелства, от значение за правилното решаване на делото изложеното от подсъдимия съответства на „показанията на гореизброените свидетели“, на които се „доверява напълно“. Вместо това лаконично и бланкетно е посочено, че съдът счита за „обективни, логични, последователни, вътрешно непротиворечиви, кореспондиращи помежду си и с останалите доказателства по делото“ въпросните гласни доказателствени средства /част от обясненията на подсъдимия и показанията на гореизброените свидетели/. В случая сме изправени пред декларативност, която е недопустима за мотивите на съдебния акт.

По делото са предявени и граждански искове от част от посочените като пострадали лица според обвинителната теза, като прави впечатление, че в предявените от Б.Т. и Ф.А. /л.200 и 201 от том 1 от СП пред ПРС/ граждански искове, приети за съвместно разглеждане с наказателния процес, е отразено погрешно, че същите са претърпели имуществени вреди от престъплението по чл.210 ал.1 т.3 пр.2 т.5 вр.чл.209 ал.2 вр.ал.1 вр.чл.26 ал.1 от НК, при все, че същите са включени в обвинението по пункт втори /това по чл.217 от НК/.

С оглед изчерпателност, необходимо е да се посочи и че неяснота в мотивите на ПРС е налице и в частта, касаеща гражданските искове, която се наблюдава и в постановената присъда относно присъдените законни лихви. Така същите са присъдени „от датата на деянието“, без да се конкретизира тази дата. Дали тази дата е датата на конкретното деяние, осъществено спрямо конкретния пострадал или това е датата на довършване на цялото инкриминирано деяние-съответното продължавано престъпление, което е довършено с края на последното деяние, липсва яснота, която не е изяснена по никакъв начин и в мотивите към съдебния акт. Яснота относно началния момент на лихвите е абсолютно задължителна, доколкото в част от предявените граждански искове се претендират лихви от датата на конкретното деяние, осъществено спрямо съответния пострадал. В този смисъл е следвало да се прецени и дали при определяне на лихва, присъдена от момент, по-късен от датата, от която е претендирана в предявения граждански иск, не е необходимо да е налице и съответното отразяване в самата присъда.     

Обсъжданите пороци на обжалваната присъда, установяват, че първата  инстанция не е изпълнила вменените й с цитираната по-горе законова разпоредба на чл.305, ал.3 от НПК задължения. В този смисъл ПОС се съгласява с възраженията на защитата, изразени в съдебно заседание, макар да липсва изрично искане за връщане на делото на първостепенния съд, което не е и необходимо, предвид законовите правомощия на въззивната съдебна инстанция. Липсата на мотиви /формалното присъствие на мотивировка е равносилно на липса на такава/ в обсъжданата насока, отнасяща се и до съществени за приложението на материалното право въпроси, представлява нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните по смисъла на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 от НПК. То рефлектира и върху правото на защита на подсъдимия, който не е в състояние ясно и точно да разбере съдебната воля, за да й се противопостави по надлежен ред. В проекция - то води и до нарушение на материалния закон. Изложеното е в синхрон и с категоричната съдебна практика на върховната съдебна инстанция. Така в Решение №
445/ 21.10.2010 г. по к.н.д. №450/10г. ВКС е посочил:“Същността на който и да е магистратски акт изисква съобразяване с множество законодателно прогласени фактори, от които се извеждат убедителност на аргументацията, яснота на изказа, липса на дълбоки вътрешни противоречия и др. Те от своя страна довеждат до впечатление за респект към постановения акт /в частност съдебен/, което пък стои в основата на възпитаване на обществото в дух на зачитане върховенството на закона, постулат, важим за всяка правова демократична държава“.

Горевизираното нарушение, изразило се в липса на мотиви, поради неизпълнение на задълженията на съда по чл.305, ал.3 от НПК, не може да бъде отстранено от въззивната инстанция, но е отстранимо и следва да бъде преодоляно при ново разглеждане на делото от друг състав на ПРС. Предвид изложеното, ПОС намира основания за отмяна на атакувания съдебен акт поради допускане на процесуални нарушения от кръга на съществените, поради което делото следва да бъде върнато за ново разглеждане на делото от друг състав на ПРС.

По изложените съображения съдът намира, че не следва да обсъжда доводите на страните, свързани с обосноваността на фактическите изводи на първоинстанционния съд и законосъобразността на правните му доводи.

Ето защо и на основание чл. 334, т. 1, вр. чл. 335, ал. 2 от НПК, съдът 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ присъда № 153 от 03.06.2019 г. по НОХД № 8057/2017г. на  Районен съд-Пловдив, 23 н.с.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Районен съд Пловдив.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                     ЧЛЕНОВЕ: