№ 461
гр. Благоевград, 17.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти ноември през
две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Габриела Тричкова
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20211200500836 по описа за 2021 година
взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба на „Е...“ Е., ЕИК *, седалище и адрес
на управление гр. С., ул. „М.“ № *, представлявано от А. С. Т., подадена срещу
решение № 900946 от 05.04.2021 г., постановено по гражданско дело № 313 от 2020 г.
на Районен съд Сандански. В нея се твърди, че актът на първата инстанция е
неправилен поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост. Делото било разгледано и решено
при наличие на основания за отвод, което правело съдебния състав незаконен.
Исковата молба била нередовна, защото съдържала противоречиви твърдения относно
периода, за който се претендирали вземанията. Счетоводната експертиза била
недопустима, тъй като не било редно експертът да извършва проверка на писмени
документи, непредставени и неприобщени към доказателствата по делото. РС не зачел
настъпилата преклузия за представяне на двете фактури от страна на ищеца. Той
въобще не се произнесъл по направеното от ответника оспорване на верността на
отразените в тези фактури обстоятелства и лишил същия от пълноценна възможност за
упражняване на процесуалните му права. От начина, по който били оформени
фактурите, не ставало ясно за кои обекти се отнасят те, какъв период на предоставяне
на електрическа енергия и услуги касаят и т. н. Те не били осчетоводени от ответника,
не му били предоставени, не съдържали подписи на негов представител и нямали
нужните приложения и реквизити за индивидуализация на фактурираните стоки и
услуги. РС не се съобразил и със справката от „Е...“ Е., от която станало ясно, че,
считано от 00:00 ч. на 02.12.2017 г., ищецът е отстранен от пазара на електрическа
енергия. Решението на първата инстанция било и вътрешно противоречиво. То не
съответствало и на констатациите и изводите на вещото лице. Заключенията на РС
1
били в колизия и с писмото от НАП, доказващо, че дневникът за продажби на ищеца
обхваща периода от 01.10.2017 г. до 31.10.2017 г., който е различен от претендирания.
Очевидно било, че след 31.10.2017 г., продажби от страна на ищеца не са
осъществявани. Изводът на РС за дължимост на мораторната лихва бил лишен от
всякаква правна и житейска логика. Моли се за отмяна на обжалваното решение и
отхвърляне на предявените искове.
Подаден е отговор от „Ф. Е.“ О. - в несъстоятелност, ЕИК *, представлявано от синдика
А. Г. К.. В него се твърди, че обжалваното решение е правилно. Фактът, че съдията бил
формирал различно вътрешно убеждение по два различни казуса, не представлявал
основание за отвода му и не водел до незаконен състав на съда. Оплакванията в
жалбата не се подкрепяли от приобщения доказателствен материал. Ищецът изрично
уточнил, че е доставял електрическа енергия на ответника до 01.12.2017 г. Това
кореспондирало и с представените фактури от „Ч...“ А., които касаели доставки след
02.12.2017 г. Във фактура № ********** бил посочен период 01.12.2017 г. - 31.12.2017
г. просто защото такъв бил начинът на счетоводно отразяване на доставяните
количества електрическа енергия и при него нямало съвпадение между датите на
отчитане и календарния месец. Двете фактури били представени по делото навреме и в
изпълнение на изрични указания, дадени от РС. Неосчетоводяването им от ответника
не можело да го освободи от задължението да заплати цената на доставената му
електрическа енергия, както и начислената лихва за забава. Правилно и обосновано
първоинстанционният съд приел, че фактурите от „Ф. Е.“ О. и „Ч...” А. се отнасят за
различни последователни периоди на доставка, без да е налице застъпване в някои от
тях. Моли се за потвърждаване на обжалваното решение.
Въззивната жалба е редовна и допустима. Отговорът също съответства на изискванията
на ГПК.
Не се наложи събиране на доказателства във въззивното производство.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от изложеното в жалбата. В този смисъл горната
инстанция контролира правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на направените от въззивника оплаквания. На проверка подлежи
законосъобразността единствено на атакуваните процесуални действия и
обосноваността само на оспорените фактически констатации на първоинстанционния
съд.
Окръжната инстанция констатира, че решението на Районен съд Сандански е валидно.
Същото не е постановено при нарушение на правните норми, които регламентират
условията за редовност на съдебните актове по съществото на спора. Решението е
издадено от съд с правораздавателна компетентност, в законен състав, в необходимата
форма и с определеното съдържание. То се явява и допустимо. Не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуването и
упражняването на правото на иск.
Изводът за основателност на претенциите, направен от Районен съд Сандански, е
правилен.
Оплакването в жалбата, че делото е разгледано и решено при наличие на основания за
отвод и от незаконен състав, не следва да бъде споделено. Участието на съдията по
друго дело със сходен или еднакъв предмет, по което той е извършил преценка на
същите доказателства и е изразил становище по същите спорни въпроси, които се
2
поставят за разрешаване и по второто дело, не съставлява обстоятелство, пораждащо
основателно съмнение в неговата обективност и безпристрастност, защото само по
себе си не обосновава някаква лична заинтересованост от постановяване на решение в
полза или във вреда на някоя от страните, нито изключва възможността релевантните
за спора факти да бъдат преценени по различен начин въз основа на събраните по
второто дело доказателства и доводи на страните, и да бъдат направени различни
правни изводи - Определение № 469 от 30.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 972/2020 г., II
г. о., ГК, докладчик съдията Емилия Донкова, Решение № 103 от 16.01.2019 г. на ВКС
по гр. д. № 2875/2017 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Дияна Ценева, и др.
Оплакването за нередовности в обстоятелствената част на исковата молба също се
явява неоснователно. С нарочна молба, подадена преди първото открито заседание на
РС, ищецът е намалил периода от време, за който претендира плащане на продадената
електрическа енергия, свеждайки го до целия ноември и първия ден на декември през
2017 г. По този начин той е изменил част от основанието на своите искове. Вярно е, че
РС не се е произнесъл по въпроса дали допуска това изменение на претенциите.
Определението му обаче не е задължителна предпоставка за настъпване на правните
последици на исканото изменение на исковете при условие, че са били налице
предпоставките, визирани в чл. 214 от ГПК. Съдебната практика е непротиворечива, че
пропускът на съда да се произнесе по искането за изменение на иска не препятства
правните последици от същото при наличие на изискванията на чл. 214 от ГПК.
Отсъствието на изрично определение на съда в тази връзка не опорочава атакуваното
решение, доколкото изменението е извършено при спазване на установените в чл. 214,
ал. 1 от ГПК изисквания - Решение № 115 от 8.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 680/2010 г.,
II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова. В акта си РС не е конкретизирал, че
присъжда съответната парична сума за периода от 01.12.2017 г. до 31.12.2017 г., както
неоснователно се твърди в жалбата. Той не е излязъл извън поисканото. Съгласно
разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от ГПК, регламентираща едно от основните начала на
гражданския процес - диспозитивното, предметът на делото и обемът на дължимата
защита и съдействие се определят от страните. От посочения принцип следва, че съдът
е длъжен да разгледа само иска, с който е сезиран, и да се произнесе само в рамките,
очертани в исковата молба, т. е. да присъди само това, което е претендирано от ищеца -
Решение № 138 от 10.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 1423/2019 г., II т. о., ТК, докладчик
председателят Камелия Ефремова. В случая РС не се е произнесъл по нещо, което да е
различно от изменената искова молба. Не е налице произнасяне свръх петитум или по
непредявен иск. В подобен смисъл са и разясненията, дадени с Решение № 273 от
17.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4347/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Боян
Цонев, и Решение № 80 от 3.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5554/2013 г., III г. о., ГК,
докладчик съдията Емил Томов.
Неоснователни са възраженията, касаещи приобщаването на фактура № ********** от
30.11.2017 г. и фактура № ********** от 31.12.2017 г. към доказателствения материал.
Възможността за тяхното представяне след приключването на първото открито
заседание по делото на РС не е била преклудирана. Както е известно, окончателната
преклузия настъпва едва с доклада на съда по чл. 146 от ГПК - Определение № 446 от
26.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 3005/2015 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Росица
Божилова. Дотогава не се считат за очертани и параметрите на спора - Определение №
58 от 10.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 2367/2013 г., II т. о., ТК, докладчик съдията
Мария Славчева. В случая РС изрично е позволил на ищеца да представи въпросните
документи във второто открито съдебно заседание и е сторил това преди да докладва
3
делото по реда на чл. 146 от ГПК, т. е. преди да се проявят правните последици на
преклузията. Следва да се отбележи и фактът, че в самото второ открито съдебно
заседание процесуалният представител на ответника изрично е заявил, че не възразява
по приемането на двете фактури като доказателства в процеса. Ето защо не може да се
възприеме неговата теза, че е налице съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Освен това, правилно РС не е открил производство по оспорване верността на
съдържанието на споменатите фактури, тъй като те са частни свидетелстващи
документи. Не се открива производство по оспорване съдържанието на частни
свидетелстващи документи - Определение № 286 от 12.04.2021 г. на ВКС по гр. д. №
3839/2020 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Емил Томов. Частният
свидетелстващ документ няма обвързваща съда материална доказателствена сила,
поради което при оспорване на отразеното в него не е нужно откриване на
производство по чл. 193 от ГПК - Определение № 162 от 10.03.2021 г. на ВКС по гр. д.
№ 1545/2020 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Димитър Димитров. Нямало е
основание за откриване на процедура по чл. 193 от ГПК, доколкото, като частни
документи, фактурите се ползват единствено с формална доказателствена сила, като
удостоверяват, че съдържащото се в тях волеизявление е направено от онова физическо
лице, сочено като техен автор - Определение № 436 от 29.06.2020 г. на ВКС по т. д. №
1744/2019 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Емил Марков. На същото становище
е и актуалната правна доктрина - „Доказването в гражданския процес“ от Огнян
Стамболиев, „Сиела“, София, 2020 г., стр. 141.
Не намират опора в закона, практиката и доктрината и тези оплаквания във въззивната
жалба, които са свързани с изпълнението на назначената по делото счетоводна
експертиза. Вярно е, че вещото лице е работило с двете фактури преди още същите
формално да бъдат приобщени към доказателствената съвкупност, както и с
материалите от НАП /хартиени и електронни/, които не са приемани по делото, но това
в никакъв случай не съставлява съществено процесуално нарушение. Съдебните
експертизи са особен вид доказателствено средство. При тях се съчетават писменото
начало /самият текст на заключението/ и устното начало /изслушването на вещото лице
в съда/. По принцип експертите следва да проверят истинността на сочените от
страните в производството факти и обстоятелства. Това може да стане и чрез
съпоставяне на приобщените доказателства с други материали и документи, които не
са приети като доказателства по делото. Данните от тях обаче биват инкорпорирани в
делото именно посредством заключението на вещото лице и няма забрана да бъдат
кредитирани от съда. Вещите лица изграждат своите заключения както въз основа на
събраните и проверените в съда доказателства, така и на база на представените им от
страните писмени доказателства - Решение № 1510 от 12.10.1956 г. на ВС по гр. д. №
6329/1956 г., I г. о. Макар и постановено преди повече от половин век, въпросното
решение на ВС е актуално и днес. То се подкрепя и в доктрината - "Граждански
процесуален кодекс - приложен коментар, проблеми на правоприлагането и анализ на
съдебната практика", ИК "Труд и право", София, 2017 г., стр. 355. Ако страната не е
съгласна със заключението и материалите, с които е работило вещото лице, тя
разполага с процесуалната възможност както да оспори експертизата по реда и в срока
по чл. 200, ал. 3 от ГПК, така и да поиска задължаване на насрещната страна да
представи документите и материалите, послужили за изготвянето на заключението. В
случая това не е сторено от процесуалния представител на ответника, който във
второто открито заседание на РС не е имал въпроси към експерта и изрично е изявил
съгласие за приемането на неговото заключение, като не е направил и искания по
повод последното. В този смисъл процесуалните права на ответната страна не са били
4
накърнени по никакъв начин.
Атакуваното решение не е необосновано. То не стъпва само на двете фактури, както
неоснователно се твърди в жалбата. По делото са събрани достатъчно доказателства в
подкрепа на тезата, защитавана от ищеца в процеса. Вярно е, че фактурите не носят
подпис на представител на ответната страна и не са осчетоводени от нея, но те
отговарят на изискванията на ЗСчет и съдържат реквизитите на съществените
елементи на конкретната сделка. Ответникът не отрича, че е имал договор с ищеца за
покупко-продажба на електрическа енергия. Това се доказва и от фактурата за
продадения ток през октомври 2017 г., за която няма спор, че е осчетоводена и сумата
по нея е платена. Твърдението в отговора на исковата молба е, че ищецът не е
изпълнил задълженията си по договора за претендирания период, защото е бил
отстранен от пазара на електрическа енергия. Последното действително е така, но за
времето след периода, предмет на изменената искова молба - от 02.12.2017 г. насетне.
Не са били налице административни пречки пред ищеца да изпълни задълженията си
по договора за претендираните дни. Неоснователно в жалбата се поддържа, че
фактурите не са отразени в дневниците за продажби по ЗДДС на ищцовото дружество
за ноември и декември 2017 г. - това не е така, има надлежно тяхно отразяване,
разпечатки на въпросните дневници се намират на листи 8-10 от първоинстанционното
дело и са приети като доказателства в първото открито заседание на РС. Ключово
доказателство в процеса е справката от „Ч...“ А., което е трето лице за правния спор. От
нея е видно, както правилно е приел и РС, че продадената от ищеца електрическа
енергия е била доставена на ответника. Количествата - 12 502 и 4320 кВтч - съвпадат
напълно. „Ч...“ А. наистина си е фактурирало съответните мрежови услуги, но не то е
продавачът на тази енергия, а ищецът. „Ч...” А. извършва само експлоатация и
поддръжка на електроразпределителната мрежа и осигурява достъп до
електроразпределителната мрежа и пренос на електрическа енергия през нея, но не е
търговец на ток, какъвто е било ищцовото дружество. Енергията действително е била
пренесена през електроразпределителната мрежа от „Ч...” А., но неин продавач и
доставчик по отношение на „Е...“ Е. е било „Ф. Е.“ О.. Ответникът е сключил договор с
друг доставчик - „Ч...” А., но това е станало от дата 02.12.2017 г., т. е. извън
релевантния по делото времеви период. Не се спори в процеса, че „Е...“ Е. не е
заплатило стойността на получената енергия, претендирана от страна на „Ф. Е.“ О..
Всички тези факти и обстоятелства, които се установяват посредством събрания от РС
доказателствен материал, безпротиворечиво водят до заключение за основателност на
предявените главни искове.
Правилно са уважени и акцесорните претенции за мораторни лихви /обезщетения за
забавянето на плащанията/. Във фактурите има посочени падежи, но липсват данни, че
същите са достигнали до ответната страна. В подобни случаи приложение намира
разпоредбата на чл. 303а, ал. 3, изр. 2 от ТЗ - Определение № 60385 от 22.06.2021 г. на
ВКС по т. д. № 1640/2020 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Вероника Николова, и
"Търговски сделки" от Огнян Герджиков, "Труд и право", София, 2015 г., стр. 52-53.
Задълженията са станали изискуеми с изтичането на 14-дневен срок, считано от деня,
следващ деня на крайната доставка на електрическата енергия за съответния период, и
след като не са били погасени навреме, на ищеца се следват съответните претендирани
мораторни обезщетения.
Като е достигнал до същите изводи, РС е постановил правилно решение, което трябва
да бъде потвърдено. То не страда от изтъкнатите във въззивната жалба пороци. Не е
нарушен материалният закон. Няма съществено нарушение на съдопроизводствените
5
правила. Решението е обосновано.
С оглед неоснователността на жалбата, на „Ф. Е.“ О. по принцип се следват разноски,
но липсват данни то да е направило такива във въззивното производство.
Настоящият съдебен акт няма да подлежи на касационна проверка. Делото е търговско
и цената на всеки от исковете не надвишава регламентираните в чл. 280, ал. 3, т. 1,
предл. 2 от ГПК 20 000 лева. В подобна насока са и Определение № 468 от 17.11.2017
г. на ВКС по гр. д. № 1762/2017 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Пламен Стоев,
Определение № 444 от 03.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1328/2017 г., II г. о., ГК,
докладчик председателят Пламен Стоев, Определение № 539 от 31.10.2017 г. на ВКС
по ч. т. д. № 2050/2017 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Елеонора Чаначева, и
мн. др.
Воден от изложените мотиви, Окръжен съд Благоевград, IV въззивен граждански
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 900946 от 05.04.2021 г., постановено по гражданско
дело № 313 от 2020 г. на Районен съд Сандански.
Решението на Окръжния съд не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6