№ 1210
гр. София, 22.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Светлин Михайлов
Членове:Здравка Иванова
Цветомира П. Кордоловска Дачева
при участието на секретаря Мария Г. Паскова
като разгледа докладваното от Светлин Михайлов Въззивно гражданско дело
№ 20241000503227 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.
Производството е образувано по повод постъпила въззивна жалба от А. С. С.,
с която обжалва решение № 4 278 от 12.07.24 г., постановено по гр. д. № 7 617/23 г. по описа
на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 2 състав в частта, в която съдът е отхвърли
предявеният иск за неимуществени вреди над присъдената сума от 12 000 лв. до пълния
претендиран размер от 120 000 лв.
В жалбата се твърди, че атакуваното решение в тази част е неправилно и
необосновано, постановено в нарушение на процесуалните правила и и в противоречие с
материалния закон, в частност със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на
неимуществените вреди от нарушението по чл. 6, §1 ЕКЗПЧОС. Твърди, че при
отхвърлянето на иска съдът въобще не е обсъдил доводите за справедливия размер на
обезщетението, изложени в §24 от исковата молба, и принципните насоки на ЕСПЧ за
остойностяване на неимуществените вреди от нарушението на правото по чл. 6§1 от
ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване делото в разумен срок, поради което смята, че е
налице липса на мотиви. Цитира практика на ЕСПЧ, в която са посочени критерии за
определянето на справедливо обезщетение. Твърди, че според тези насоки на ЕСПЧ
изчисленията се основават на база от 1 500 евро за всяка година от продължителността на
производството, като тази базова сума може да се редуцира (увеличава или намалява) в
зависимост от спецификите на случая. Смята, че определеното обезщетение е изключително
1
занижено и недостатъчно да поправи вредите от прекомерното забавяне на делото, което
предвид изключителната продължителност е равносилно на лишаване от достъп до
правосъдие и справедливост. Прави аритметични изчисления въз основа на основната
работна заплата. Твърди, че в съдебната практика на ВКС има няколко решения, с които на
други пострадали от престъпленията, разследвани по същото забавено досъдебно
производство, са присъдени обезщетения по чл. 2 б от ЗОДОВ от само 12 000 лева. Твърди,
че недопустимо е съдът да дискриминира с определянето на толкова ниско по размер
обезщетение от 12 000 лева за продължителност на делото от вече 32 години в сравнение с
размерите, които средно се присъждат в други случаи на други забавени разследвания и
възлизат на номиналната стойност от по поне 1000 лева за всяка една година от
продължителността на забавеното разследване. Твърди, че обезщетението следва е
достатъчно и да е съразмерно на онова, което би присъдил и самият ЕСПЧ в подобни
случаи. Смята, че определянето на претендиралото обезщетение по правилата за
остойностяване на неимуществените вреди, установени в практиката на ЕСПЧ не би било
несъобразено с икономическата обстановка в страната и региона. Това е така, защото
присъжданите от ЕСПЧ обезщетения също държат сметка за икономическите условия.
Твърди, че са налице и други значими разлики в стандартите за определяне размера на
неимуществените вреди, прилагани от ЕСПЧ и тези от националните ни съдилища. Според
практиката на ЕСПЧ е приемливо националният съд да присъди значително по-ниско по
размер обезщетение в сравнение с размера, който самият ЕСПЧ би присъдил, и това няма да
засегне ефективността на вътрешноправните средства, ако държавата е въвела наред с
процедурата за компенсация и друга ефективна процедура, която реално може да доведе до
ускоряване на забавеното производство. Следователно при определяне на справедливия
размер на обезщетението за неимуществени вреди и при адаптирането на базовата сума от
скалата към конкретния случай ЕСПЧ държи сметка и за това дали държавата е въвела и
други способи и процедури за ускоряване, дали и доколко те са ефективни и наистина
допринасят за ускоряване, а ако са ефективни, дали са ползвани от страната, претендираща
обезщетението, какъв е бил ефекта от това. Твърди, че в практиката на ЕСПЧ поведението
на страните по делото, в частност на претендиращия обезщетение за неимуществени вреди
от нарушението по чл. 6§1 от ЕКЗПЧОС, има едно единствено значение - дали то е
допринесло за забавяне на делото, с колко и в каква степен, като това се взема предвид при
сформиране преценката дали продължителността на делото е прекомерна. ЕСПЧ приема, че
няма нарушение на член 6 § 1, ако поведението на жалбоподателя е основната причина за
неоправдано забавяне на производството. Твърди, че в практиката на ЕСПЧ е установено
правилото, че повтарящите се и продължаващи забавяния на едно и също дело водят до по-
голяма отговорност на държавата.
От изложеното прави извод, че са налице разлики в стандартите и правилата
за определяне на справедливо обезщетение от неразумно забавяне на дело, прилагани от
ЕСПЧ, и тези, прилагани от националния съд, поради това изборът на националния съд да
определи това обезщетение в отклонение от стандартите на ЕСПЧ е в противоречие с
практиката на ВКС, обективирана в решение № 30 от 7.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2
2
125/18 г., решение № 119 от 14.02.2019 г. по гр. д. № 4 104/17 г. на ВКС и решение № 272 от
27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 924/2019 г., IV г. о.
Твърди, че в резултат на разследваните престъпления баща му беше лишен от
свобода близо 4 години, без съд и присъда, без да е извършил престъпление, а единствената
му „вина“ бе турският му етнически произход, в този период от време бяхме подложени на
унизително и нечовешко третиране, докато той беше лишен от свобода, семейството ни бе
поставено пред много тежки изпитания за осигуряване на прехраната ни, били на ръба на
физическото оцеляване, после бяхме изгонени от България, а на всичко това бяхме
подложени с цел провеждане на асимилирането на хората от турската етническа общност -
за страх и назидание на останалите от общността, за да не се противят и да се примирят с
принудителната промяна на имената им и забрана на етнокултурните им традиции и език. В
тази връзка твърди, че съдът въобще не е отчел тези обстоятелства относно залога на делото,
съответно не ги е остойностил по справедлив начин, тъй като присъденото обезщетение не
съответства на залога от делото за мен, а в действителност колкото по-значим е той, толкова
по-голямо по размер е справедливото обезщетение, което е адекватно да компенсира
неимуществените вреди от забавянето на делото.
Твърди, че ползваните средства за ускоряване на производството не дават
резултат и поради забавянето давността за разследваните престъпления е изтекла,
следователно заради забавата няма да се установи кои са виновниците и съответно от никого
няма да бъде потърсена отговорност, респ. обезвредата за причинените ми с деянието
огромни имуществени и неимуществени вреди като пострадало от деянията лице няма да е
възможна. Изхождайки от тези особености и ползвайки насоките на ЕСПЧ, общият размер
на претендираното от мен обезщетение следва да бъде определено на база по 2 000 евро
(около 4000 лева) за всяка година от неговата продължителност.
Твърди, че следва да се вземат предвид предубедеността на прокурора, водил
разследването дълги години; целенасоченото бавене на делото с всички възможни средства
и несъобразяването на актовете на другите институции за приключване на досъдебната фаза,
които първоинстанционният съд е пропуснал, но е можел, да констатира от събраните по
делото доказателства и да отчете. Твърди, че според практиката на ЕСПЧ, когато като
последица от бавенето на делото е загубен залога му, тогава се прави глобална оценка и в
обезщетението се включват и щетите от загубата на залога на делото.
По отношение на твърдяната предубеденост на прокурора инвокира довод, че
прокуратурата не е предприела всички необходими и възможни мерки за приключване на
делото се съдържа в доклада на заместник - главния прокурор В. П., изнЕ. на 25.01.2007г.
пред Комисията по правата на човека и вероизповеданията в 40-то народно събрание, а
именно В. П. е бил прокурорът, водещ и наблюдаващ разследването години наред. Твърди,
че първоинстанционният съд лесно и още на пръв поглед е можел да констатира тази
предубеденост и процесуалните напъни на разследващите с експертиза да доказват
„българския етнически генезис на мюсюлманите в България“, за да омаловажат
разследваните деяния и въобще т.нар. „възродителен процес“, респ. да оправдаят деянията и
3
техните извършители, което е пропуснал. В тази връзка твърди, че етнически обусловената
предубеденост на прокурора, ръководил и наблюдавал делото дълги години в периода до
изтичане на абсолютната давност, не е без значение за определяне на справедливия размер
на обезщетението и не следва да се подминава с доводи, че отговорността на държавата била
обективна и не била обусловена от обстоятелството дали лицата от състава на
правозащитните органи са виновни. Релевира твърдения относно броя на образуваните
производства по чл. 369 от НПК. Твърди, че в обжалваното решение съдът също така е
могъл да признае, но не го е сторил, че усилията за ускоряване на производството на
компетентните органи имат голямо значение, тъй като принципът е, че компетентните
правозащитни органи са тези, от които се очаква да следят всички участници в
производството и да полагат максимални усилия за предотвратяване на ненужно забавяне.
Твърди, че съдът е пропуснал да отдаде значение на изтеклата абсолютна давност за
определяне на размера на обезщетението от забавянето на делото. Изтичането на
абсолютната давност за разследване на престъпленията, предмет на делото, за първи път се
споменава от органите на държавата едва в определенията по исканията за ускоряване по чл.
368 от НПК. Твърди, че изтичането на давността осуетява упражняването на правата ми за
обезщетяване на вредите от деянията и оставя чувство за безнаказаност и безотговорност,
поради това в случаите, когато, докато делото е бавено, е изтекла давността, емоционалните
терзания и чувството за липса на справедливост, обезверяването, безсилието и фрустрацията
са много по-значими и дълбоки отколкото, когато въпреки бавенето на делото същото е
преминало в съдебна фаза и съдът е решил по същество въпроса за отговорността на
предадените на съд обвиняеми.
Като основание за определяне на размера на обезщетението твърди, че съдът
следва да вземе предвид изключително прекомерната продължителност на досъдебната фаза,
без друг аналог в юриспруденцията в страната. В обжалваното решение не е отдадено
никакво значение и паричен еквивалент на изключително прекомерната 32 годишна
продължителност на делото, освен формалното му отбелязване в мотивите на решението.
Твърди, че продължителността на досъдебното производство надвишава разумния срок с
минимум 22 години. Във връзка с изтичането на давността, съгласно практиката на ЕСПЧ
загубата на възможности, причинена от нарушението на чл. 6§1 ЕКЗПЧОС (разумния срок),
е основание за присъждане на обезщетение за изгубените възможности, като в повечето
случаи заради изтеклото време е трудно да се определи точният размер на причинените от
това имуществени вреди, поради което ЕСПЧ определя едно общо обезщетение, отчитайки и
добавяйки съответна част в парично изражение за изгубените възможности. Твърди, че от
разсекретните документи (заповеди) се установява, че лишаването от свобода - това на баща
ми и на други като него във връзка с така наречения възродителен процес е ставало не само
със знанието, но и с изричната санкция и съгласуване на главния прокурор.
Разпоредбата на чл. 5§1 от ЕКЗПЧОС не само гарантира правото на свобода и
сигурност - лицата да бъдат свободни от произволно задържане от страна на властите, но
изисква и налага позитивното задължение на държавата да защитава лицата срещу
4
произволно задържане и да разследва по ефективен начин всяко произволно и незаконно
задържане/лишаване от свобода. Твърди, че в практиката на СЕС, подобно на практиката на
ЕСПЧ, се допуска обезщетяване на загуба на възможност, която за разлика от пропусната
полза съществува само вероятност от настъпването на вредата.
Твърди, че приетото в мотивите на обжалваното решение, че имам качеството
на пострадал от разследваните престъпления само по чл. 74, ал. 2 от НПК - като наследник
на баща ми е неправилно и необосновано, защото и баща си докато е бил жив, той също е
имал качество на пострадал по смисъла на чл. 74, ал. 1 от НПК от разследваните
престъпления, а след неговата смърт имам двойно качество на пострадал от престъпленията
- лично пострадал по чл. 74, ал. 1 от НПК и съответно като наследник на баща ми пострадал
по чл. 74, ал. 2 от НПК.
Ето защо моли съда да отмените решението в обжалваната му част и да
постановите друго, с което да уважите в цялост предявения иск за разликата от 12 000 лв. до
120 000 лв., ведно със законните лихви от 01.07.2020 г., като претендира и разноските за
въззивното обжалване.
Ответникът по тази жалба Прокуратура на Р България оспорва същата.
Твърди, че атакуваното решение в тази част е правилно и законосъобразно и моли съда да го
потвърди.
С въззивна жалба Прокуратура на Р България обжалва решение № 4 278 от
12.07.24 г., постановено по гр. д. № 7 617/23 г. по описа на Софийски градски съд,
Гражданско отделение, 2 състав в частта, в която съдът е осъдил Прокуратурата на
Република България да заплати на А. А. М. сумата от 12 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди.
В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че е постановено в нарушение на материалния
закон, което е довело до необосновано висок размер на присъденото обезщетение. В тази
връзка твърди, че нe са представени пред първата инстанция годни доказателства, които
установяват действително търпяни вреди като пряк и непосредствен резултат от нарушаване
на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на наказателното производство, а
това са основни елементи от ФС на отговорност по ЗОДОВ, които ищеца е следвало да
докаже. Тежестта на доказване е за ищеца и той следва да представи годни, достоверни
доказателства в подкрепа на фактическите твърдения в исковата молба, за вида и размера на
неимуществените вреди, каквито считаме, че същия не е направил. Твърди, че съдът е
нарушил правилото на чл. 52 от ЗЗД, доколкото определеният размер на обезщетението не
съответства на принципа на справедливостта, установената съдебна практика в аналогични
случаи, социално-икономическите условия на живот в страната през периода, за които се
претендират вреди, както и вид, а и обема на доказаните вреди. Инвокира доводи за начина
на определяне на размера на обезщетението като се позовава на т. 11 от Постановление №
4/1968 г. на Пленума на ВС. Твърди, че в атакуваното решение съдът е изброил общо, но
бланкетно, без преценка на значението им, някои от елементите, влияещи върху
5
обезщетяването, но без да даде отговор на въпроса, защо определеният краен размер се
явява справедлив, т. е. доколко съответства на водещият общ критерий за справедливост,
който е останал недефиниран в решението и прави невъзможно проследяване на изводите на
съда в посочената насока. Твърди, че от същите не е ясно какъв е бил водещият критерий за
справедливост, кои са компонентите му - съставлява ли коефициент, ако да от каква
величина, или обратно - определена базова сума (в какъв размер), която просто се сумира с
оглед наведените и доказани неимуществени вреди? Затова и определеният размер на
обезщетението е необоснован, тъй като изобщо не може да се проследи използвания
механизъм за определянето му. Твърди, че изводите на съда са неправилни относно
твърденията за нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на
наказателното производство - в тази насока следва да се посочи, че ищецът не е представил
доказателства за това, че е претърпял неимуществени вреди вследствие продължителността
на досъдебното производство, а същите са в резултат на извършените по отношение на него
репресивни действия по време на т. нар. възродителен процес. Твърди, че ДП № 11-048 от
1999 г. на ВОП - София се отличава със сериозна фактическа и правна сложност, като
продължителността на същото се дължи на дадените с разпореждания на съда задължителни
указания за прокуратурата, предвиждащи извършването на огромна по обем оперативно-
издирвателна дейност, свързана с установяване на общо 446 свидетели, от които разпитани
били 312 свидетели, а 134 не са разпитани, тъй като не са установени, включително
посредством съдебна поръчка до Република Турция, която не била изпълнена. По тази
причина, производството по сл. дело е било спряно с постановление от 01.10.2002 г., а с
постановление от 04.07.2003 г. същото било възобновено. Поради неизпълнение на
съдебната поръчка от страна на Република Турция, с постановление от 04.02.2004 г.
наказателното производство отново било спряно, а на 18.02.2004 г. отново била изпратена
молба за съдебна поръчка до Р. Турция. С постановление от 14.12.2010 г. производството по
делото е възобновено, а разследването продължено, в т. ч. и изпълнението на съдебната
поръка от страна на Република Турция. След възобновяване на производството, сроковете за
разследване били своевременно удължавани. С Постановление от 04.10.2018 г наказателното
производство е било спряно. Твърди, че след възобновяване на производството, сроковете за
разследване били своевременно удължавани. Към настоящия момент наказателното
производство е приключило с постановление за прекратяване от 31.05.2022 г. на ВОП гр.
София . Твърди, че не са ангажирани доказателства, които да установяват действително
търпени неимуществени вреди, поради което смята, че присъденото обезщетение е
прекомерно, не е съобразено с разпоредбата на чл.52 ЗЗД и трайната съдебна практика.
Оспорва присъдената лихва върху сумата от 12 000 лв. Твърди, че изводите на
съда за неправилни и по отношение на приетото от него, че възражението за недопустимост
на иска за периода преди влизането в сила на чл. 2б от ЗОДОВ - 15.12.2012 г. е
неоснователно, тъй като няма обратно действие. Тъй като ищецът не е уточнил от кои
действия на органите на ПРБ е търпял твърдените вреди, по отношение на тези от тях, които
са преди влизане в сила на нормата, претенцията е недопустима. Смята, че лихвата следва да
6
се присъди от подаването на исковата молба в съда. Моли съда да постанови решение, с
което да отмени атакуваното в осъдителната част като неправилно и необосновано и вместо
него постанови ново, с което да отхвърли претенцията. Алтернативно моля да намалите
размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, като намалите и размера на
присъдените разноски.
Ответникът по тази жалба А. С. С. оспорва същата. Твърди, че в тази част
атакуваното решение е правилно и законосъобразно и моли съда да остави жалбата без
уважение.
С частна жалба А. С. С. оспорва определение № 14 572 от 23.09.2024 г.,
постановено по гр. д. № 7 617/23, по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение,
2 състав, с което молбата му за изменение на решение № 4 278 от 12.07.2024 г. в частта на
разноските е оставена без уважение. Твърди, че обжалваното определение е неправилно.
Твърди, че при решаване на претенцията за присъждане на разноските съдът е следвало да
приложи правилата и стандартите от практиката на ЕСПЧ, които съществено се различават
от националните такива. Съгласно практиката на ЕСПЧ се допуска присъждане на дължим,
но незаплатен адвокатски хонорар, отделно от обезщетението за нарушението, както и
разходите за процесуален представител са действително направени не само, когато са
действително заплатени, но и когато не са платени, но са дължими в един последващ
момент. Твърди, че в същата практика се приема, че не следва да се прилага подобно
пропорционално присъждане на уговорен адвокатски хонорар в зависимост от уважената
част от претенцията за обезщетение. Ето защо моли съда да отмени атакуваното
определение, като му присъди пълния размер на претендираното адвокатско
възнаграждение.
Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по
делото писмени доказателства, съобразно разпоредбата на чл. 235 от ГПК, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
От фактическа страна:
Не се спори между страните, а се установява и от атакуваното решение № 4
278 от 12.07.24 г., постановено по гр. д. № 7 617/23 г. по описа на Софийски градски съд,
Гражданско отделение, 2 състав, че съдът е осъдил Прокуратурата на Република България да
заплати на А. С. С. следните суми: 12 000 лв., на основание чл. 2б, ал. 1 от Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди, обезщетение за неимуществени вреди от
нарушаване на правото му на разглеждане в разумен срок на досъдебно производство ДП П-
048/99 г. на Военно- окръжна прокуратура - София, по което той е пострадал, плюс
законната лихва от 01.07.2020 г. до окончателното й изплащане; 45 лв. разноски по делото и
30 лв. адвокатско възнаграждение на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ и е отхвърлил иска
по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ на А. С. С. срещу Прокуратурата на Република България за
разликата над 12 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв.
Не се спори между страните, а се установява и от атакуваното определение
№ 14 572 от 23.09.2024 г., постановено по гр. д. № 7 617/23, по описа на Софийски градски
съд, Гражданско отделение, 2 състав, че съдът е отхвърлил искането от 23.08.2024 г. на
ищеца съдът да измени решението си от 12.07.2024 г. в частта му за разноските.
7
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че С. С. е бил
роден на 31.12.1934 г., както и че на 28.11.1983 г. Министърът на вътрешните работи е издал
заповед, с която е определил гр. Белене, Плевенски окръг, като място за прилагане на
превантивна административна мярка „принудително установяване в друго населено място“.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че на 05.03.1985
г. Министърът на вътрешните работи е наложил на С. С. превантивна административна
мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от Закона за народната милиция (отм.) принудително установяване
в трудово-възпитателно общежитие (ТВО) „Белене“ за три години. Видно от заповедта
принудителната мярка е наложена, тъй като лицето се е противопоставяло на мероприятията
за национално осъзнаване на турчеещите се българи, като е правил негативни коментари;
явявал се е подстрекател за оказване на отпор при подмяната на турско-арабските имена.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че на 16.10.1986 г.
Министърът на вътрешните работи е издал втора заповед за прилагане спрямо С. С. на
принудителна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ (отм.). Видно от същата
по отношение на лицето е прието, че е протурски националист, който въпреки престоя си в
Белене е оставал твърдо на националистически и изселнически позиции; не е одобрявал и не
е възприемал възродителния процес; с поведението си е влияел отрицателно на местното
население. Наложената мярка е принудително установяване за три години в село Карбинци,
Видински окръг.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че поради
влошаването на здравословното състояние мярката не е била приложена, като със заповед от
04.11.1987 г. е била прекратена превантивната административна мярка, взета спрямо него.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с решение от
01.06.1990 г. Народното събрание е обявило политическа и гражданска реабилитация на 517
лица, неоснователно лишени от свобода в Белене, във връзка с насилствената промяна на
имената на една част от българските граждани, като починалия е сред тези лица.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с
постановление от 31.01.1991 г. Прокуратурата е образувала сл. д. 1/1991 г. за престъпления
по чл. 387, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК, изразяващи се в злоупотреба и превишаване с власт в
периода 08.05.1984 г. - 15.12.1988 г., включително чрез противозаконно задържане на
български граждани в местата за изтърпяване на наказание лишаване от свобода.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че С. С. е
починал на ******** г., като е оставил за наследници по закон съпруга С. Ю., и двама
синове А. С. и Е. С..
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че
Прокуратурата е внесла в съда обвинителен акт по сл. д. 1/91 г., по който е било образувано
н. о. х. д. 1/94 г. по описа на Върховния съд, Военна колегия. Не се спори, а се установява и
от доказателствата по делото, че съдът е установил допуснати съществени процесуални
нарушения, прекратил е съдебното производство и е върнал делото на Прокуратурата за
доразследване. Видно от разпореждането, констатираните от съда нарушения са: не са
индивидуализирани с имена и адреси някои от пострадалите; не са посочени конкретните
правни норми, които е бил нарушил единият от обвиняемите; не са спазени датите за разпит,
за които са били уведомени обвиняемите, единият обвиняем е бил разпитан без да присъства
адвокатът му, а протоколът за разпит не е бил подписан от прокурора.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че на 19.02.1996
г. 94 граждани са подали жалба до Прокуратурата, с която са поискали да се потърси
наказателна отговорност от бивши държавни ръководители за насилствената промяна на
имена на български граждани, смъртта на някои от тях и принудителното установяване на
други в Белене.
8
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че на 19.12.1997
г. прокуратурата е внесла обвинителен акт в съда, по който е било образувано н. о. х. д. 1/98
г. по описа на ВКС, Военна колегия, като с разпореждане от 28.04.1998 г. съдът е
констатирал неотстраняване на съществените процесуални нарушения, установени с
разпореждането на ВС от 1994 г. ВКС, както и противоречие в диспозитива на обвинителния
акт, поради което е прекратил съдебното производство и е върнал делото на прокуратурата
за доразследване.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че на 13.05.1998
г. сл. д. 1/92 г. е изпратено по компетентност на Военно окръжна прокуратура, като същото е
образувано като сл. д. 780-11/98 г., а впоследствие като досъдебно производство П-048/99 г.
по описа на ВОП-София.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че на 02.07.2002
г. С. Ю. е разпитана по досъдебно производство за Възродителния процес. Видно от
протокола за разпит на същата са разяснени правата на пострадат по чл. 60-64 от НПК
(отм.). Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че С. Ю. е подала
граждански иск от свое име и от името на синовете си А. С. и Е. С..
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че след 1997 г.
прокуратурата не е внасяла обвинителен акт в съда по досъдебно производство П-048/99 г.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с постановление от
04.10.2018 г. е спряно наказателното производство, както и че на 15.01.2022 г. А. С. е подал
молба до ВОП-София на основание чл. 75 от НПК за участие като пострадал в досъдебното
производство П-048/99 г., както и молба за преквалифициране на деянията.
Не се спори, че с постановление от 18.04.2022 г. е възобновено
наказателното производство, а с постановление от 31.05.2022 г. ВОП-София е прекратила
воденото наказателното производство.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че А. С. е
обжалвал постановлението за прекратяването на наказателното производство, както и че с
определение от 20.06.2022 г. Софийски градски съд е потвърдил постановлението за
прекратяване на наказателното производство по ДП П-048/99 г.по описа на ВОП.
Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с
определение от 22.12.2022 г. Софийски апелативен съд е отменил определението на
Софийски градски съд от 20.06.2022 г. и постановлението на ВОП- София от 31.05.2022 г. за
прекратяване на наказателното производство по ДП П-048/1999 г. и е върнал делото на
ВОП- София за продължаване на процесуално-следствените действия.
По делото липсват твърдения и спор по отношение на факта, че прокуратурата
на е изплащала на А. С. обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му
за разглеждане на процесното наказателно производство в разумен срок.
От правна страна:
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни
изводи:
Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба ищецът е
предявил иск с правно основание правно основание чл. 2 б, ал. 1 от ЗОДОВ за заплащане
обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 120 000 лв., представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок.
С атакуваното решение № 4 278 от 12.07.24 г., постановено по гр. д. № 7
617/23 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 2 състав, че съдът е
осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на А. С. С. следните суми: 12 000
9
лв., на основание чл. 2б, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди,
обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане в
разумен срок на досъдебно производство ДП П-048/99 г. на Военно- окръжна прокуратура -
София, по което той е пострадал, плюс законната лихва от 01.07.2020 г. до окончателното й
изплащане; 45 лв. разноски по делото и 30 лв. адвокатско възнаграждение на основание чл.
10, ал. 3 от ЗОДОВ и е отхвърлил иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ на А. С. С. срещу
Прокуратурата на Република България за разликата над 12 000 лв. до пълния предявен
размер от 120 000 лв.
С атакуваното определение № 14 572 от 23.09.2024 г., постановено по гр. д. №
7 617/23, по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 2 състав, че съдът е
отхвърлил искането от 23.08.2024 г. на ищеца съдът да измени решението си от 12.07.2024 г.
в частта му за разноските.
По допустимостта и основателността на подадените въззивни жалби:
По отношение на така подадените жалби съдът намира, че същите са подадени
в установения от закона срок и от лица, които са легитимирани да обжалват поради което са
процесуално допустими. Атакуваното решение е валидно и допустимо.
Релевираните от страните доводи за незаконосъобразност на атакуваното
решение са свързани с твърдението, че съдът не е спазил принципа на чл. 52 от ЗЗД, при
определяне на размера на вредите, както и че не е посочил и отчел всички обстоятелства при
определянето на обезщетението за неимуществени вреди. Наведени са твърдения за
необоснованост на изводите на съда при определяне на размера на присъденото
обезщетение, както и за необоснованост на решението, като съдът не се е съобразил с
практиката на ЕСПЧ и не е обсъдил всички наведени доводи от ищеца. Така наведените
доводи за незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното решение съдът в
настоящия си състав намира за частично основателни.
Съгласно разпоредбата на чл. 2 б, ал.1 от ЗОДОВ държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧ. Нормата на
чл. 2б от ЗОДОВ (ДВ бр. 98/2012 г.) създаде национален компенсаторен механизъм за бавно
правосъдие, оценен като ефективен от ЕС. С нея се предвиди като вътрешноправно средство
за защита, самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на
граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок по чл. 6 § 1 от ЕКПЧ, като претенцията за обезщетение, съгласно чл.
8, ал. 1 от ЗОДОВ, се разглежда по този закон и реда на ГПК. Критериите, въз основа на
които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение са посочени примерно в
закона (чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ), като са приложими стандартите, установени в практиката на
ЕСПЧ. С оглед на изложеното настоящият състав намира за неоснователно въведеното от
ищеца възражение, че несъобразяването на практиката на ЕСПЧ по същество представлява
несъществуването на компенсаторен механизъм в страната.
По спорния в настоящето производство въпрос относно размера на
обезщетението което следва да репарира вредите съдът в настоящия си състав намира
следното:
Разпоредбата на чл. 6, § 1 следва да се тълкува в контекста на цялата система
на КЗПЧОС. При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в
своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието "при
10
определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито
права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното
такова, т.е. и лицето, пострадало от престъпление, каквото качество съобразно разпоредбата
на чл. 76 НПК има частният обвинител ( чл. 6 от Конвенцията може да се приложи дори при
отсъствие на искане за парично обезщетение - достатъчно е изходът от производството да е
решаващ за въпросното "гражданско право" - виж § 65 от делото П. срещу Франция, § 66 от
делото М. д. А. срещу П. и § 29 от делото Х. с/у Ш. -Европейски съд по правата на човека).
Нормата на чл. 2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки
гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира
обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от
Конвенцията. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право,
предоставено с Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си
дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са
приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека.
Решаващия фактор за приложимостта на чл. 6, § 1, КЗПЧОС по отношение на наказателно
дело в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство обуславя (има
значение) за съдебната защита на гражданско право, с титуляр жертвата от престъплението.
Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС трябва
да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното
негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат пред вид
предметът и целта на Конвенцията. Гражданските права и задължения трябва да бъдат
предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде
пряко решаващ за такова право. При преценката дали е налице гражданско „право“
отправната точка следва да бъдат разпоредбите на приложимия национален закон и
тълкуването им от вътрешните съдилища (М. и В. З. с/у Х., § 49). Разпоредбата на чл. 6, § 1
не гарантира обаче каквото и да било съдържание на тези граждански „права“ в
материалното право на договарящата държава и по пътя на тълкуването съдът не може да
създаде материално право, което няма законово основание в конкретната държава (Ф. с/у
Обединеното кралство, пар 65).
Съгласно трайната практика на ВКС, изразена в решения на състави на по чл. 290
от ГПК по идентични правни спорове с предмет присъждане на обезщетения по чл. 2б от
ЗОДОВ за неимуществени вреди, претърпени от неразумната продължителност на
процесното и по настоящото дело досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991
г., (решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение №
140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на III-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д.
№ 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III-то
гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на III-то гр. отд.) нормата на чл.
2б от ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице
може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди,
11
представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане
и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Доколкото се касае за
вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията,
критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това
нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, като са приложими стандартите,
установени в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Съгласно тази
практиката, разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на
цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което
не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на
Конвенцията, понятието „при определяне на неговите граждански права и задължения“
обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството,
включително и от досъдебното, т. е. и лицето, пострадало от престъпление. Решаващият
фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в
гражданския му аспект, е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение)
за съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. Дали
дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, трябва
да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното
негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат предвид
предметът и целта на Конвенцията. Разпоредбата на чл. 6 от КЗПЧОС може да се приложи
дори при отсъствие на искане (граждански иск) за парично обезщетение - достатъчно е
изходът от производството да е решаващ за въпросното „гражданско право“. Гражданските
права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а
резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право.
Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като частен обвинител и/или граждански
ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му на „жертва“
(пострадал) от деянието, инкриминирано в предмета на обвинението. Това свое качество той
има от момента на образуване на наказателното производство и това е датата, от която
следва да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на
воденото производство е разумен.
При определяне на размера на обезщетението следва да се съобрази, че по реда
на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица
от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от
престъплението. В този см. решение № 60265 от 20.12.2021 г., постановено по гр. д.
№1 701/21 г. по описа на ВКС. Ето защо настоящият състав намира, че ищецът не може да
търси обезщетение за страха, които той е изпитвал, че може да го отведат и да го лишат от
свобода, нито за нарушеното право на личен и семеен живот в резултат на задържането на
баща му, изтеклата давност, емоционалните терзания и чувството за липса на справедливост,
обезверяването, безсилието и фрустрацията. Тези вреди, освен че са свързани със самото
престъпление, са настъпили в периода преди приемането на ЕКПЧОС от България, и на това
основание също не могат да бъдат обезщетени. По делото категорично не се доказват вреди,
по-големи от обичайните спрямо утвърдената практика на ВКС.
12
В своите решения, включително и цитираните от ищеца ЕСПЧ приема, че е
налице оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води
до причиняване на неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството,
че за дълъг период от време лицето (човекът) е поставено в ситуация да изпитва притеснения
и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата от доверие в
институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрия начин работата, така че
резултатът от престъпното деяние да бъде овъзмезден. В своята практика релевантна при
определянето на размера на обезщетението от неразумния срок на цитираното по-горе
досъдебно производство, присъдените обезщетения са за типични, обичайни неимуществени
вреди, които винаги се търпят от лице (човек), когато производството е продължило извън
рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от
евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на
доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни. Тези
неимуществени вреди са търпени от ищците по тези (посочените) дела в един изключително
продължителен период от време от приблизително тридесет години. Присъдените
обезщетения са в размер на по 30 000 лв. Така цитираната практика се споделя и от
настоящия състав.
По отношение на наведените твърдения във въззивната жалба относно
заинтересоваността и действията на прокурора по делото, както и процесуалните напъни на
разследващите с експертиза да доказват „българския етнически генезис на мюсюлманите в
България“, за да омаловажат разследваните деяния и въобще т.нар. „възродителен процес“,
респ. да оправдаят деянията и техните извършители съдът в настоящия си състав намира, че
същите са ирелевантни при определянето на справедливия размер на обезщетението, поради
което не следва да се обсъждат.
Като неоснователни следва да се възприемат и наведените доводи във
въззивната жалба, че съдът не е присъдил справедливо обезщетение за загубата на
възможности, вкл. и залога, тъй като видно от самата искова молба ищецът твърди, че е
завършил висше медицинско образование, т.е. извършеното спрямо неговия баща не е
препятствала развитието в образователно и професионално отношение.
Настоящият съдебен състав намира, че справедливият размер на
обезщетението на наследниците на С. С. следва да бъде общо 30 000 лв., равно на
обезщетението, което трябвало да бъде присъдено на наследодателя С. С., от които частта на
жалбоподателя А. С., съответна на неговата 1/3 ид. ч. от наследството на наследодателя,
която е равна на частта на останалите двама наследници (чл. 5, ал. 1 и чл. 9 от ЗН), е 10 000
лв. В този см. е решение № 521 от 16.09.2025 г., постановено по к. гр. д. № 2 543/24 г., по
описа на Г. К., ІV Г. О. на ВКС, чиито мотиви се споделят и от настоящия състав.
По отношение на наведените доводи за незаконосъобразност на атакуваното
решение в частта, в която съдът е присъдил законната лихва съдът намира, че същите са
основателни. началния момент, от който се дължи лихва за забава при предявен иск по чл. 2б
13
ЗОДОВ във връзка с чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. В трайната практика на ВКС се приема, че лихвата
се дължи от датата на подаване на исковата молба, доколкото забавата по смисъла на чл. 84,
ал. 1 ЗЗД, обуславяща възникването на правото на мораторна лихва, не може да настъпи
преди изтичането на целия период, за който се дължи главното парично вземане, преди да е
приключило наказателното производство. С оглед на изложеното настоящият състав намира,
че лихва се дължи от момента на подаването на исковата молба.
По изложените съображения настоящия състав намира, че атакуваното
решение е неправилно и незаконосъобразно в частта, в която съдът е осъдил ответника да
заплати на ищеца сума над 10 000 лв. до присъдения размер от 12 000 лв. и като такова
следва да се отмени. Атакуваното решение следва да се отмени и в частта, в която съдът е
присъдил законната лихва от 03.07.23 г., поради което в тази част решението следва да се
отмени. В останалата обжалвана част атакуваното решение е правилно и законосъобразно и
като такова следва да се потвърди.
По допустимостта и основателността на подадената частна жалба:
По отношение на така подадената частна жалба настоящият състав намира
същата за процесуално допустима. Релевираните в нея възражения са свързани с
противоречивата на практиката на ЕСПЧ практика на българските съдилища при
определяне на размера на възнаграждението за оказаната правна помощ, вкл. и безплатна
такава.
Задължителната практика на ВКС приема, че отговорността за разноски в
гражданския процес е материално правоотношение между страните по делото. Тя е уредена
в чл. 78 ГПК като без виновна деликтна отговорност за разноските, които насрещната страна
е направила при благоприятен/неблагоприятен изход на делото. В чл. 78, ал. 5 ГПК е
уредена възможността, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно
съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, насрещната страна да
направи възражение за прекомерност, а съдът да присъди по-нисък размер на разноските в
тази им част. Съгласно разяснението в т. 3 на ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС и
формираната постоянна практика на ВКС основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до
преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна
сложност на делото. При произнасяне по искане за намаляване на адвокатско
възнаграждение съдът следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на
спора, съобразявайки доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и
дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по
сложност при всеки отделен случай. Съдът трябва да вземе предвид всички обстоятелства от
значение за преценката за фактическа и правна сложност на делото като неговия предмет,
броя на предявените искове и кръга на подлежащите на доказване факти, подлежащите на
разрешаване правни въпроси, правната сложност на казуса и доколко по него има
установена задължителна съдебна практика, извършените от страните процесуални
действия, обема на събрания доказателствен материал, броя на проведените съдебни
заседания, процесуалното развитие на делото и др.
14
Отчитайки всички посочени от практиката елементи при определянето на
дължимото възнаграждение първоинстанционния съд е приел, че не са налице основание за
промяната на определения размер на разноските, които ответникът следва да репарира.
Настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, като отчита фактическата
и правната сложност, натрупаната безпротиворечива практика на ВКС по този тип дела,
както и размера на уважената част от претенцията, поради което следва да се приеме, че
дължимото възнаграждение по чл. 78 от ГПК е сумата от 30 лв. Ето защо атакуваното
определение следва да се потвърди.
По отношение на направеното изявление за присъждане на разноски пред
настоящата инстанция съдът намира, че същото е основателно, с оглед изхода на спора. По
делото липсват доказателства за заплатен адвокатски хонорар, поради което съдът намира,
че следва да се присъдят само направените разноски за внЕ.а държавмна такса в размер на 5
лв.
Водим от гореизложеното Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 4 278 от 12.07.24 г., постановено по гр. д. № 7 617/23 г. по
описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 2 състав, в частта, в която съдът е
осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на А. С. С. над сумата от 10 000
лв. до присъдения размер от 12 000 лв., на основание чл. 2б, ал. 1 от Закона за отговорността
на държавата и общините за вреди, обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на
правото му на разглеждане в разумен срок на досъдебно производство ДП П-048/99 г. на
Военно- окръжна прокуратура - София, по което той е пострадал, плюс законната лихва от
01.07.2020 г. до 03.07.23 г., като незаконосъобразно и неправилно и вместо него
постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от А. С. С., със съдебен адрес - адвокат Е. Ф., гр.
София, ул. „Три уши“ № 6А, бл. 5, ет. 2, офис 10 срещу Прокуратурата на Република
България, адрес за призоваване: гр. София, бул. “Витоша“ № 2 иск за заплащане на сумата от
2 000 (две хиляди) лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване
на правото му на разглеждане в разумен срок на досъдебно производство ДП П-048/99 г. на
Военно- окръжна прокуратура – София, на основание чл. 2б, ал. 1 от Закона за
отговорността на държавата и общините за вреди, като неоснователен.
Потвърждава решение № 4 278 от 12.07.24 г., постановено по гр. д. № 7
617/23 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 2 състав, в останалата
обжалвана част като правилно и законосъобразно.
Потвърждава определение № 14 572 от 23.09.2024 г., постановено по гр. д. №
7 617/23, по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 2 състав, че съдът е
15
отхвърлил искането от 23.08.2024 г. на ищеца съдът да измени решението си от 12.07.2024 г.
в частта му за разноските, като правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, адрес за призоваване: гр.
София, бул. “Витоша“ № 2 да заплати на А. С. С., със съдебен адрес - адвокат Е. Ф., гр.
София, ул. „Три уши“ № 6А, бл. 5, ет. 2, офис 10 сумата 5 (пет) лв., представляваща
разноски в настоящето производство.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщението за изготвянето му до страните пред Върховния касационен съд, при условията
на чл. 280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16