№ 1846
гр. София, 27.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Виолета Йовчева
Членове:Мариана Георгиева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Галина Хр. Х.а
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело
№ 20241100504935 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 18.03.2024г., постановено по гр.д. № 49536/2022г. на СРС,
ГО, 113 състав, са уважени предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“
ЕАД срещу Й. М. Д. обективно кумулативно и пасивно субективно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за заплащане
на следните суми: за 331, 34 лева, представляваща стойността на доставена
топлинна енергия през периода от 01.11.2019г. до 30.04.2021г. до следния
топлоснабден имот, а именно: апартамент № 25, находящ се в гр. София, жк
****, абонатен номер 334848; за 47, 10 лева – мораторна лихва за забава върху
главницата за периода от 15.09.2020г. до 18.08.2022г. и за 27, 50 лева –
стойност на услугата дялово разпределение за периода от 01.07.2019г. до
30.04.2021г. Със същото решение е отхвърлен предявеният иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3, 53 лева –
мораторна лихва върху таксата за дялово разпределение за периоса от
31.08.2019г. до 18.08.2022г.
Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е
1
подадена въззивна жалба от ответника Й. М. Д., в която са изложени
оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния
съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се
поддържа, че по делото не е установено ищцовото дружество да е доставило, а
ответникът да е ползвал топлинна енергия в претендираното количество и
стойност. Освен това се излага, че издадените фактури не са били връчени на
соченото за потребител лице, поради което същият не е изпаднал в забава по
отношение на задължението за заплащане на стойността на топлинната
енергия. Навеждат се доводи, че в чл. 149, ал. 1 от ЗЕ е предвидена писмена
форма за валидност на договорното правоотношение и поради липсата на
ангажирани доказателства за това обстоятелство, счита предявените искове за
неоснователни. Освен това не били ангажирани доказателства ответникът
писмено да е приел приложимите Общи условия за продажба на топлинна
енергия. В жалбата са развити и съображения, че ответникът не е обвързан от
приетите от етажните собственици решения за избор на топлинен
счетоводител, доколкото не е присъствал на общото събрание, на което е взето
това решение. Твърди, че през процесния период не е съществувал законно
монтиран и сертифициран топломер в абонатната станция и с оглед липсата
му не е извършван отчет на топломера. Поддържа се и възражение за
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като
първоинстанционният съд е дал ход на делото в съдебното заседание на
12.12.2023г. въпреки представените доказателства, че процесуалният
представител е бил служебно ангажиран, с което е нарушено правото на
защита на ответника. По тези съображения е направено искане за отмяна на
решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което
предявените искове да се отхвърлят.
Насрещната страна “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение
за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по
делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-
правни норми. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на
първоинстанционното решение в обжалваната му част.
Третото лице-помагач не изразява становище по постъпилата въззивна
2
жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема
следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1-во ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно
и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Неоснователни са релевираните от въззивника възражения за
нарушаване на процесуалните правила по даване ход и отлагане на делото в
насроченото на 12.12.2023г. публично съдебно заседание. Действително, по
делото е подадена на 11.12.2023г. молба от процесуалния представител на
ответника с искане за отлагане на делото поради наличието на служебен
ангажимент по друго производство в същия ден. Тази молба обаче не е била
докладвана преди провеждане на съдебното заседание по делото на
12.12.2023г., поради което съдът не се е произнесъл по основателността на
същата. На посочената дата е даден ход на делото при съобразяване на
редовното призоваване на страните по делото и липсата на други процесуални
пречки за това. Това обстоятелство е изрично удостоверено от съдията-
докладчик в разпореждане от 18.12.2023г., обективирано върху молбата от
11.12.2023г. Освен това следва да се има предвид, че пред
първоинстанционния съд е проведено още едно съдебно заседание на
20.02.2024г., на което пълномощникът на ответника отново не се е явил и не е
взел становище по приетите в предходното съдебно заседаниe доказателства,
не е поискал възможност да оспори представените и приети в същото
заседание писмени доказателства, включително и не е поискал преразпит на
3
вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, изслушана в съдебното
заседание на 12.12.2023г. Такива искания не са направени и в подадената
въззивна жалба при условията на чл. 266, ал. 3 от ГПК, ако жалбоподателят е
считал, че съдът в нарушение на съдопроизводствените правила е разгледал
делото в съдебното заседание на 12.12.2023г., с което е препятствал страната
да реализира в пълен обем правото си на защита.
По същество на предявените искове:
Правилно е прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1
от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и
главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената
претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като
потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период;
доставянето от ищеца и съответно използването от ответника на
претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната
енергия и изискуемостта на вземането.
Договорът за търговска продажба на топлоенергия на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди се счита за сключен с конклудентни
действия. Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент
разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от
закона/.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения
договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият
4
собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на
ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената
и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на
вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна
собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие
относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен
със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в
бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице.
Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни
отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през исковия
период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил
сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
Ищцовото дружество претендира ангажиране на имуществената
отговорност на ответника при заявени фактически твърдения за настъпило
законово наследствено правоприемство по отношение на титулярството в
правото на собственост върху топлоснабдения имот. За установяване на
основанието на предявения иск е представен договор за продажба на държавен
недвижим имот по реда на Наредбата за продажба и замяна на държавни
жилища от 07.08.1974г., удостоверение за родствени връзки, нотариален акт за
учредяване на договорна ипотека от 07.10.2008г. с № 156, том 2, рег. № 2812,
дело № 231 от 2008г. и удостоверение за наследици от 27.11.2023г., от които се
установява, че ответникът е единствен законен наследник на починалата на
24.10.2020г. Емилия Спасова Стойчева, която се е легитимирала като титуляр
на правото на собственост върху процесния недвижим имот. По делото не се
твърди, нито се доказва от ответника, чиято е доказателствената тежест в
процеса /чл. 154, ал. 1 от ГПК/, че неговата наследодателка е извършила
разпоредителни сделки с имота преди началото на исковия период,
респективно, че се е отказал от наследството по установения в закона ред. С
оглед изложеното се налага извод, че ответникът е придобил въз основа на
5
настъпилото законово наследствено правоприемство наследственото
имущество на своята майка като съвкупност от права и задължения.
Следователно между страните по делото са възникнали облигационни
правоотношения по презюмиран договор за продажба на топлинна енергия на
основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Така придобитото качество на битов клиент на
топлинна енергия законът не ограничава със срок и не го поставя под условие,
в зависимост от фактическото ползване на топлоснабдения имот. Изгубването
на това качество настъпва при посочените по-горе законоустановени факти,
прекратяващи облигационните отношения между страните, каквито в
процесната хипотеза не са установени. В аспекта на изложеното се налага
извод за неоснователност на релевираното от въззивника възражение за липса
на облигационна връзка поради неспазване на писмената форма за валидност
на договора за продажба на топлинна енергия, доколкото, противно на
поддържаното, разпоредбата на чл. 149, ал. 1 от ЗЕ не въвежда такова
изискване. Предвидената в посочената норма писмена форма на договора не е
форма за действителност, а форма за доказване. Освен това следва да се има
предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на
топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/.
По отношение размера на вземането за главница:
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на
топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната енергия за отопление на сграда -
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1
от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални
топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните
имоти.
Установено е въз основа на неоспореното от ответника заключение по
6
допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-
техническа експертиза, което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да
се кредитира изцяло като обективно и компетентно, че технологичните
разходи за топлинна енергия в абонатната станция са били отчислявани за
сметка на топлопреносното предприятие. Количеството топлинна енергия,
постъпило в сградата – етажна собственост, се измервала чрез монтиран в
абонатната станция топломер, който е преминал на периодични метрологични
проверки за техническа годност и е бил годно средство за търговско измерване
/спазени са изискванията на Закона за измерванията и Наредбата за проверка
на средствата за измерване/. Посочено е, че начислените суми за процесния
период са в съответствие с действащите нормативни актове – Наредба № 16-
334/06.04.2007г., ЗЕ, Общите условия за продажба на топлинна енергия.
Сумите за потребена топлинна енергия в имота на ответника била начислявана
на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за имота и една
изравнителна сметка. Вещото лице е посочило, че в процесното жилище не е
имало монтирани отоплителни тела и топлоразпределители и не е ползвана
топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване. Количеството топлинна
енергия, отдадена от сградна инсталация, била определяна въз основа на
пълния отопляем обем на имота по проект и в съответствие с изискванията на
Наредба № 16-334/2007г. и Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020г. за
топлоснабдяването, като същата е изчислена съобразно действащите за
периода норми и ограничения.
Неоснователни са релевираните от ответника възражения, че
заключението е било изготвено единствено въз основа на едностранно
съставени от ищеца частни документи. Напротив, вещото лице е съобразявало
и представените от третото лице-помагач изравнителни сметки за процесния
период, които не са били оспорени от ответника, като експертът е направил
самостоятелни изчисления на доставяната енергия и съответно за цената за
същата. С оглед изложеното наведените доводи за липса на доказателства за
количеството и стойността на доставената в имота топлинна енергия са
неоснователни.
Обстоятелството колко точно количество топлинна енергия е доставено
в сградата и в жилището на ответника е от значение единствено към
доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този
размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК. В случая
7
количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено от
общия топломер, който според отговаря на метрологичните изисквания и е
годно средство за търговско измерване. Както бе посочено, заключението на
техническата експертиза не е било оспорено от ответника по реда и в
сроковете по чл. 200, ал. 3 от ГПК и преценено при условията на чл. 202 от
ГПК следва да бъде кредитирано.
Доколкото няма доказателства да е заплатена претендираната за исковия
период главница, то следва да се приеме, че за процесния период ответникът
се явява задължено лице за стойността на потребената топлинна енергия в
установения от първоинстанционния съд размер, съответстващ на изводите,
направени в заключението на съдебно-техническата експертиза.
По претенцията за заплащане на обезщетение за забава върху главницата
за потребена топлинна енергия:
Съгласно чл. 33, ал. 2 от приложимите Общи условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от “Топлофикация София” ЕАД на клиенти
в град София, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, в сила от
11.08.2016г., клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2 и ал. 3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия от 2016г., продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по
чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не са заплатени в срока по ал. 2, т.е. ако не са
заплатени в 45-дневен срок след издаване на обща фактура за отчетния
период, определено на база изравнителните сметки. .
При осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на горепосочените
клаузи, въззивният съд приема, че предвиденият 45-дневен срок за изпълнение
на задълженията по чл. 32, ал. 3 не би могъл да тече преди изготвянето на
изравнителните сметки и издаването на фактура от страна на ищеца, т. е.,
преди 31 юли на съответната година. Необходимостта от изравняване на
действително потребеното количество топлинна енергия с начисленото за
периода /отоплителния сезон/ отлага изпълнението на клиентите до
извършването му, респ. осчетоводяването му. До тогава кредиторът не може
да иска изпълнение. Следователно настоящият съдебен състав приема, че
задължението за заплащане на стойността на действително потребената
8
топлинна енергия е възникнало като срочно и по правилото на чл. 114, ал. 1
ЗЗД ответниците са в забава, считано от 15 септември на съответната година.
С оглед изложеното се налага извод, че поставянето на потребителя в забава не
е обусловено от публикуване на общата фактура на интернет-страницата на
дружеството, връчването на съобщение към издадените месечни фактури или
отправянето на покана от страна на кредитора, в какъвто смисъл са
възраженията на въззивника.
В този смисъл доколкото ищецът се легитимира като кредитор на главни
вземания, то акцесорните претенции се явяват установени в своето основание
за исковия период и възлизат на сумата от 47, 20 лева, както правилно е приел
първоинстанционният съд.
Във въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу
правилността на решението в частта му по иска за стойността на услугата
дялово разпределение. По бланкетна въззивна жалба въззивният съд следва да
се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното
решение и по правилното или неправилно приложение на императивни
материалноправни норми, който извод следва от разпоредбата на чл. 269 ГПК
и дадените разяснения в т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г.
по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които въззивният съд проверява
служебно решението само по отношение на приложението на императивните
материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а
не личен интерес, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните по делото. По подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са
посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение или на част
от фактическите и правни изводи, приети от първоинстанционния съд, и при
липса на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна
материалноправна норма, е недопустимо извършване на цялостна проверка
правилността на обжалваното първоинстанционно решение от въззивния съд.
/решение № 172 от 10.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 2312/2015 г., I ТО, ТК/.
В аспекта на изложеното се налага извод, че решението на СРС в
посочената част следва да се потвърди с оглед липсата на конкретни доводи
срещу правилността му и липсата на нарушение на императивни норми на
материалния закон – то не може да бъде отменено и следва да се потвърди /чл.
272 ГПК/.
9
По отношение на разноските:
Въззивникът е представляван от особен представител по чл. 47 от ГПК,
поради което в негова тежест следва да се възложат разноските за държавна
такса за въззивната жалба, които възлизат на сумата от 25 лева. Тази сума
следва да бъде присъдена по реда на чл. 78, ал. 6 от ГПК в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на СГС.
В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по
делото разноски, които възлизат на сумата от общо 300 лева, от която 100 лева
за юрисконсултско възнаграждение и 200 лева за възнаграждение за особения
представител на въззивниците.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 от
ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4768 от 18.03.2024г., постановено по
гр.дело № 49536/2022г. по описа на СРС, ГО, 113 състав, в обжалваните му
части.
ОСЪЖДА Й. М. Д., ЕГН **********, гр. София, жк “**** да заплати на
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Ястребец“ № 23 Б, на основание чл. 273, вр. чл. 78,
ал. 3 и ал. 8 от ГПК сумата от 300 /триста/ лева – съдебни разноски във
въззивното производство.
ОСЪЖДА Й. М. Д., ЕГН **********, гр. София, жк “**** на основание
чл. 78, ал. 6 от ГПК да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Софийски градски съд сумата от 25 /двадесет и пет/ лева,
представляваща дължима държавна такса за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач - "ТЕХЕМ СЪРВИСИС" ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
10
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11