Р
Е Ш Е
Н И Е №
гр.София, 20.07.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, първо гражданско отделение,
ЧЖ , І състав, в закрито заседание на двадесети юли
две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПЕТЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА БОГДАНОВА
МАРИАНА ХРИСТОВА
при
секретаря
и в присъствието на
прокурора
като разгледа докладваното
от
съдия Алексиева ч.гр.д.№ 6716 по
описа
за
2020 г. и за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.437 от ГПК по жалба с правно основание чл.435, ал.2, т.2 от ГПК на И.В.Н. в
качеството й на длъжник по изпълнително дело № 20128410406225 по описа на ЧСИ Н.М.с рег. №
841 на КЧСИ против насочване на изпълнение по изпълнителното дело върху
трудовото й възнаграждение, което смята за несеквестируемо.
Жалбоподателката
твърди, че за направените удръжки от трудовото й възнаграждение разбрала на
30.03.2020 г., когато получила трудовото си възнаграждение за месец март 2020
г. от работодателя си-Български институт по стандартизация, т.е. по време на
обявеното на 13.03.2020 г. извънредно положение. Твърди се, че въз основа на
получено от работодателя на жалбоподателката съобщение на 13.03.2020 г., същият
й удържал от дължимото трудово възнаграждение сума в размер на 383 лв. и превел
същата по банкова сметка ***.
Твърди
се, че съобразно нормата на чл.446, ал.1, т.1 от ГПК секвестируемата част
възлиза на сумата от 52,29 лв., поради което съдебният изпълнител дължи връщане
на сумата над разликата от 52,29 лв. до 383 лв. като незаконосъобразно събрана.
Същият обаче и до момента на жалбата не е върнал на жалбоподателката-длъжник
надвнесената сума.
Моли съда
да отмени действията на ЧСИ Н.М., извършени по изпълнително дело № 20128410406225 и изразяващи се в насочване на изпълнението
върху имущество, което е несеквестируемо, а именно върху получаваното от
жалбоподателката трудово възнаграждание и несъобразяване с установения
абсолютен минимален размер на несеквестируемия доход на едно физическо лице,
който е в размер на установената в страната минимална работна заплата.
Претендира
направените разноски.
В
срока по чл.436, ал.3 от ГПК е постъпило възражение от взискателя. Оспорва
жалбата като неоснователна. Поддържа, че запорът е наложен пред извънредното
положение. Твърди, че Законът за извънредното положение не позволява налагане
на запори, но не забранява изпълнението на вече наложени такива. На следващо
място твърди, че размерът на трудовото възнаграждение на жалбоподателката не е
в посочения от нея, а е в размер на 1 130 лв. Трудовото й възнаграждение
за месец март 2020 г. е намалено, тъй като в продължение на осем работни дни
жалбоподателката е била във временна нетрудоспособност, за което тя ще получи
дължимото й се обезщетение от НОИ.
По повод постъпилата жалба, ЧСИ депозира писмени
обяснения. Счита жалбата за допустима, но неоснователна.
Съдът
като взе предвид становищата на страните и приложеното копие от изпълнително дело №
20128410406225 по описа на ЧСИ Н.М.с рег. № 841 на КЧСИ, намира
следното от фактическа страна:
По молба на взискателя „Ю.Б.“ АД и въз основа на изпълнителен
лист, издаден на 21.03.2012 г. по ч.гр. дело № 3479/2012 г. на Софийски районен
съд, гражданска колегия, 73 състав, е образувано изпълнително дело №
20128410406225 по описа на ЧСИ Н.М.срещу длъжника И.В.Н. за принудително
събиране на следните суми: 215 369,08 лева - главница, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 24.01.2012 г. до окончателното изплащане на
задължението, 40 528,19 лева - договорни лихви, 1 156,33 лева -
наказателни лихви; 8 765,71 лева - присъдени разноски, както и разноските
по изпълнението.
С молбата за образуване на изпълнително дело
взискателят е възложил на частния съдебен изпълнител на основание чл. 18 от
Закона за частните съдебни изпълнители да проучи имущественото състояние на
длъжника, да прави справки, да набавя документи, както и да определи способа на
изпълнение.
С разпореждане от 17.05.2012 г. е образувано
изпълнителното дело, разпоредено е да се изпрати съобщение по чл. 191 от ДОПК
до НАП, да се направят справки за имущественото състояние на длъжника, да бъде
изпратена покана за доброволно изпълнение.
Покана за доброволно изпълнение до длъжника И.В.Н. е
връчена на 09.07.2012 г. /стр. 95/
С разпореждане от 13.06.2012 г. /стр. 44,/ е наложен
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника И.В.Н., дължимо му от
работодателя БЪЛГАРСКИ ИНСТИТУТ ЗА СТАНДАРТИЗАЦИЯ. Съобщението за наложения
запор е връчен на работодателя на 15.06.2012 г. /стр.50/. С уведомление от
18.06.2012 г., постъпило в кантората на съдебния изпълнител на 21.06.2012 г.
/стр.101/, работодателят е признал за основателно вземането, върху което е
наложен запора и е изразил готовност да плати по връченото му на 15.06.2012 г.
запорно съобщение.
На 10.03.2020 г., съдебния изпълнител е изпратил
напомнително съобщение до третото задължено лице БЪЛГАРСКИ ИНСТИТУТ ЗА
СТАНДАРТИЗАЦИЯ, с което му напомня, че
със запорно съобщение изх. № 146141/13.06.2012 г. е наложил запор на длъжника И.В.Н.
и същия следва да се изпълнява съгласно разпоредбата на чл. 446 от ГПК.
Между страните не се спори, че на 30.03.2020 г.,
работодателят на жалбодателката е удържал от трудовото й възнаграждение сума в
размер на 383 лв. и е превел сумата по сметка на съдебния изпълнител.
При така установените факти, съдът приема
следното от правна страна:
Частната жалба е подадена от надлежна страна-длъжника
в изпълнителното производство, срещу действие на съдебния изпълнител, подлежащо
на обжалване и в срок, поради което се явява процесуално допустима.
В съответствие с приетото в Тълкувателно решение № 2/2013
от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, насочването на изпълнението се обжалва,
когато в жалбата длъжникът се позовава на несеквестируемост (пълна или
частична) на запорирано или възбранено имущество за събирането на определено парично
вземане, т.е. съдебният изпълнител следва да е наложил възбрана или опис, които
да са несъвместими с несеквестируемостта на непотребимите вещи.
Несеквестируемостта на паричните вземания е забрана да
ги събира друг, освен длъжникът. Затова запорът на парично вземане е несъвместим
с несеквестируемостта и в този смисъл я нарушава, а когато паричното вземане е
частично несеквестируемо (възнаграждение за труд или пенсия), наложеният запор
обхваща само секвестируемата част. Ако третото задължено лице погрешно плати на
съдебния изпълнител, той е длъжен незабавно да върне несеквестриуемата част на длъжника.
Срокът за обжалване при насочване на изпълнението
върху парично вземане от трето задължено лице започва да тече от връчването на
съобщението за наложения запор върху изцяло несеквестируемо или друго вземане,
върху които не се допуска принудително изпълнение, а когато запорът не е
съобщен на длъжника или е наложен върху частично несеквестируемо вземане-от
узнаването.
Пропускането на този срок обаче не осуетява правото на
длъжника да иска от съдебния изпълнител (след предоставяне на необходимата
информация) вдигане на запора и връщане на несеквестируемата част от събраните
суми докато те не са получени от кредитора.
По същество на жалбата:
Жалбата е частично основателна.
На първо място неоснователно е твърдението на
жалбоподателката, че незаконосъобразно съдебният изпълнител е наложил запор по
време на обявеното в страната извънредно положение.
В закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020
г., и за преодоляване на последиците, липсва изрична разпоредба за спиране на
изпълнителните производства по ГПК, поради което запорите наложени преди
24.03.2020 г. не са спрени, те продължават да действат и следва да се
изпълняват от третите задължени лица, като постъпилите суми се превеждат
своевременно на взискателите по делата, ако няма друга законова пречка за това.
Видно от доказателствата запорът върху трудовото възнаграждение
на жалбоподателката е наложен още на 15.06.2012 г., когато третото задължено
лице-нейния работодател е получил запорното съобщение, поради което за него и
след 24.03.2020 г. е съществувало задължение да го изпълнява.
По отношение на възражението, че неправилно и
незаконосъобразно е определена секвестируемата част от трудовото
възнаграждение. Същото е основателно.
Между страните не е спорно, че секвестируемата част
следва да бъде определена по реда на чл. 446, ал. 1, т.1 от ГПК, съобразно
която норма, ако изпълнението е насочено върху трудовото възнаграждение или
върху друго каквото и да е възнаграждение за труд, както и върху пенсия, чиито
размери са над минималната работна заплата, може да се удържа само: ако
осъденото лице получава месечно възнаграждение в размер между минималната
работна заплата и двукратния размер на минималната работна заплата-една трета
част, ако е без деца, и една четвърт част, ако е с деца, които издържа. Не се
спори, че в случая се удържа 1/3 част.
Между страните е спорно върху кой от двата размера
трудово възнаграждение за месец март 2020 г. следва да се определи частта:
върху 1130 лв. или върху 988,25 лв.
Основателно е възражението на жалбоподателката, че
секвестируемата част следва да бъде определена върху брутното трудово
възнаграждение за месец март 2020 г. в размер на 988,25 лв.
Видно от представения фиш на л.567 от делото, за
месеца жалбоподателката има отработени 13 работни дни и 8 работни дни болнични
от НОИ. За тези осем работни дни й се дължи обезщетение за временна
неработоспособност поради общо заболяване, определено по реда на чл.41 от
Кодекса за социално осигуряване.
Нормата на чл. 114а от Кодекса за социално осигуряване
забранява да се изпълнява върху
паричните обезщетения и помощите, изплащани по този кодекс. Затова съдебните
изпълнители не могат да удържат обезщетенията за временна неработоспособност
поради общо заболяване, за трудова злополука и за професионална болест, за
бременност и раждане, за отглеждане на малко дете, за инвалидност, за
безработица, парични помощи за профилактика и рехабилитация и за
помощно-технически средства, свързани с увреждането и др. Върху тях не могат да
се налагат запори и да се правят удръжки, освен за изплащане на издръжка или за
изплащане на задължения към държавното обществено осигуряване, каквито
задължения жалбоподателката няма.
Несеквестируемият минимум е определен абсолютно-в
размер на минималната работна заплата и това се отнася както за всяко
възнаграждение за труд, така и за пенсията.
С Постановление № 350 от 19 декември 2019 г. за
определяне размера на минималната работна заплата за страната, е определен,
считано от 1 януари 2020 г. размер на минималната месечна работна заплата за
страната 610 лв.
Секвестируемата част се изчислява като съответна
дробна част от цялото нетно възнаграждение по скалата на чл.446 ГПК, но
размерът на удръжката не може да накърнява несеквестируемия минимум в размер на
минималната работна заплата (610 лв.), който е гарантиран на длъжника, т.е. по формулата:
брутно трудово възнаграждение-данъци и осигуровки-минималната работна заплата.
В случая: 988,25-221,39-610=156,86 лв.
Или казано по друг начин: нетното възнаграждение на
жалбоподателката за месец март 2020 г. възлиза на сумата от 766,86 лв. 1/3 част
от това възнаграждение възлиза съответно на сумата от 255,62 лв., но като се
съобрази, че несеквестируемият минимум е в размер на 610 лв., то
секвестируемата част възлиза на сумата от 156,86 лв.
Секвестируемата част не се определя като дробна част
от горницата над минималната работна заплата, тъй като това щеше изрично да е
посочено от законодателя, както е сторил това в т.3 на ал.1 на чл.446 ГПК. Следователно неоснователно надвзетата
несеквестируема сума възлиза на 226,14 лв. и подлежи на връщане на длъжника. За
разликата над тази сума до претендираната от жалбоподателката сума от 330,71
лв. жалбата се явява неоснователна.
Следователно жалбата се явява частично основателна за
сумата от 226,14 лв., представляваща разликата над секвестируемата част от
156,86 лв. до незаконосъобразно удържаната от съдебния изпълнител сума от 383
лв.
Жалбоподателката заявява искане за разноски, но според
настоящия съдебен състав такива не се дължат в настоящото производство. Същото
е инициирано срещу акт на съдебния изпълнител по възражение на длъжника срещу
незаконосъобразно действие на съдебния изпълнител и не е свързано с
процесуалното поведение на взискателя, поради което и нормата на чл.78 от ГПК
не следва да бъде приложена.
Принципът въведен с нормата на чл.79, ал.1 от ГПК, е
че разноските по изпълнението са за сметка на длъжника, освен в изчерпателно
посочените три хипотези, в които е очевидно, че разноски му се дължат с оглед
поведението на взискателя. Тези три хипотези в случая не са налице.
За извършените разноски в производството по жалба
срещу действия на ЧСИ, страната разполага с възможността по чл.74 от ЗЧСИ.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ по жалба
с правно основание чл.435, ал.2, т.2 от ГПК насочване на изпълнение по
изпълнително дело № 20128410406225 по
описа на ЧСИ Н.М.с рег. № 841 на КЧСИ върху месечното трудовото възнаграждение
на длъжника И.В.Н., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, за месец март 2020
г. над размер на сумата от 226,14 лв. (двеста
двадесет и шест и 0,14 лв.) до удържаната
от 383 лв. (триста осемдесет и три лв.), като оставя без уважение жалбата за разликата над
52,29 лв. до 226,14 лв.
Препис от решението да се изпрати на ЧСИ и страните за
сведение.
|
|
|
|
|
|
|
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.