№ 2277
гр. София, 19.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Силвана Гълъбова
Членове:Райна Мартинова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100513617 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца ИВ. К. Л. срещу решение от 01.12.2020 г.
по гр.д. №35038/2019 г. на Софийския районен съд, 154 състав, с което е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя срещу СЛ. К. Л. осъдителен иск с правно основание чл.31
ал.2 ЗС за сумата от 5062,00 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на
съсобствения на страните имот с идентификатор 68134.115.2.52 и с адрес: гр. София, ул.
****, за периода 24.12.2017 г. – 20.02.2019 г., като ищецът е осъден да заплати на ответника
разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно – противоречи на
материалния закон и при постановяването му са допуснати съществени процесуални
нарушения, и необосновано. Поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел,
че предявеният иск е с правна квалификация чл.31 ал.2 ЗС, а всъщност предявеният иск е по
чл.59 ЗЗД. Сочи, че по делото е установено, че ответникът е принудила ищеца да напусне
процесния недвижим имот. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна СЛ. К. Л. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата
и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Във въззивното производство с определение от 15.02.2022 г. на основание чл.227
ГПК като въззивници са конституирани Н. ИВ. Л. и СТ. ИВ. СП..
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
1
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща
към мотивите на СРС. Независимо от това и във връзка с конкретните възражения в
жалбата, следва да се добави и следното:
Неоснователни са доводите на въззивника за неправилна квалификация на
предявения иск от страна на първоинстанционния съд. СРС, 154 състав, е сезиран с
осъдителен иск за обезщетение за лишаване от право на ползване на съсобствения между
страните недвижим имот. Съгласно разпоредбата на чл.31 ал.2 ЗС, когато обща вещ се
използва лично само от някой от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за
ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Съгласно разпоредбата на
чл.59 ал.2 ЗЗД правото на иск по чл.59 ал.1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг
иск, с който да може да се защити. Искът по чл.59 ал.1 ЗЗД има субсидиарен характер и е
поставен на разположение на неоснователно обеднелия във всички случаи, когато той не
може да се защити нито с исковете по чл.55 ал.1 ЗЗД, нито въобще с друг иск /ППВС
№1/1979 г./. Доколкото в случая се касае за ползването на съсобствена вещ, респ. за
претенция за обезщетение за лишаване от право на ползване на един от съсобствениците, то
и отношенията между страните попадат в хипотезата на чл.31 ал.1 ЗС.
Основателността на иска с правно основание чл.31 ал.2 ЗС включва наличието на
няколко предпоставки: 1/ наличие на съсобствена вещ, 2/ използването и само от един от
съсобствениците, 3/ писмено покана от останалите съсобственици до съсобственика, който
използва вещта, да им заплати ползата, от която са лишени. Съгласно ТР №7/02.11.2012 г.
по тълк.д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС лично ползване по смисъла на чл.31 ал.2 ЗС е всяко
поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици
да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански
плодове. Разпоредбата на чл.31 ал.2 ЗС има предвид личното ползване на съсобствената
вещ, „служенето“ с нея за задоволяване на лични нужди, съобразно предназначението и, без
събиране на добиви и граждански плодове и без вещта да бъде използвана като средство за
производство или стока, като не поставя условие общата вещ да бъде използвана по
предназначение. „Личното ползване“ е всяко осъществено от съсобственика поведение,
което пречи или ограничава другите съсобственици да ползват вещта според правата си; без
правно значение е дали ограничавайки правата на другите съсобственици, съсобственикът
ползва вещта лично, дали не допуска никой да я ползва или е допуснал трети лица да я
ползват на безвъзмездно основание. В решение №119/11.03.2009 г. по гр.д. №3204/2008 г.
на ІІ ГО на ВКС и решение №241/10.11.2014 г. по гр.д. №928/2014 г. на І ГО на ВКС е
прието, че за да се освободи от отговорност съсобственикът следва да предложи на другия
съсобственик да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и да му осигури
възможност реално да упражнява това свое право. Правото на обезщетение по чл.31 ал.2 ЗС
не възниква, когато съсобственикът отказва да приеме предоставената му от ползващия
съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или му е дадена възможност да
ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма лишаване от ползване, а
нежелание да се ползва. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия
съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да
ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл.31 ал.2 ЗС е едностранно
2
волеизявление, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но не и
съдържанието. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия
съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от
възможността да ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик изпада в
забава при условията на чл.84 ал.2 ЗЗД /напр. решение №133/18.02.2019 г. на ІІ ГО на ВКС
по гр.д. №692/2018 г./.
Настоящият въззивен състав намира, че в конкретния случай тези предпоставки не са
налице. По делото липсват доказателства, а и няма наведени твърдения в тази насока,
ищецът да е отправил до ответника писмена покана, с която да е искал заплащане на
обезщетение за лишаване от правото на ползване на процесния апартамент за процесния
период. Освен това от събраните по делото доказателства не се установява ищецът
действително да е бил лишен от възможността да ползва процесния апартамент, респ.
ответникът да е му е създала пречки, като го е отстранили или не го е допускала в имота, т.е.
ответникът не е възпрепятствала ищеца да ползва съсобствения между страните недвижим
имот според правата му в съсобствеността. Личните отношения между съсобствениците,
респ. полагането или не на грижи за ищеца от страна на ответника, са ирелевантни към
упражняването на правото на собственост, респ. ползването на общата вещ.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на
сумата от 583,10 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на чл.38
ЗА.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №20265560/01.12.2020 г., постановено по гр.д.
№35038/2019 г. по описа на СРС, ГО, 154 състав.
ОСЪЖДА Н. ИВ. Л., ЕГН **********, адрес: гр. София, жк. „****, вх.****, и СТ.
ИВ. СП., ЕГН **********, адрес: гр. София, ул. „****, да заплатят на адв. Д.К., адрес: гр.
София, бул. ****, офис 3, на основание чл.78 ал.3 ГПК вр. чл.38 ЗА сумата от 583,10 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3