Решение по дело №2115/2020 на Районен съд - Пловдив

Номер на акта: 1132
Дата: 16 юли 2020 г. (в сила от 4 август 2020 г.)
Съдия: Николай Диянов Голчев
Дело: 20205330202115
Тип на делото: Административно наказателно дело
Дата на образуване: 8 април 2020 г.

Съдържание на акта

   Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№ 1132

гр. Пловдив, 16.07.2020 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Наказателна колегия, в открито съдебно заседание на двадесет и пети юни, две хиляди и двадесета година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ

                                                                                        

          при участието на секретаря Христина Близнакова като разгледа докладваното от съдията АНД № 2115/2020г. по описа на РС- Пловдив, IV- ти наказателен състав, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН.

Образувано е по повод на жалба, подадена от П.С.Г., ЕГН ********** срещу Наказателно постановление № 19- 0273- 000886 от 27.12.2019г., издадено от  началника на РУ- Хисар при ОД на МВР- Пловдив, с което за нарушаване състава на чл. 157, ал. 6 ЗДвП, на П.С.Г., ЕГН **********, на основание чл. 185 ЗДвП му е наложена глоба в размер от 20 /двадесет / лв.

В жалбата се навеждат конкретни съображения в насока незаконосъобразност на атакувано наказателно постановление. Сочи се, че при съставянето на АУАН и издаването на НП са допуснати съществени нарушения, водещи до ограничаване правото на защита на жалбоподателя. Поддържа се, че нормата на чл. 157, ал. 6 ЗДвП не предвижда конкретно правило за поведение, което да е адресирано към водачите на МПС. Сочи се, че управлението на МПС без контролен талон е административно нарушение, което обаче следва да се квалифицира по чл. 100, ал. 1, т. 1, пр. 2 ЗДвП. Поддържа се и че неправилно е определена санкционната норма- чл. 185 ЗДвП следва да се приложи единствено, когато ЗДвП не предвижда конкретна санкция за извършеното нарушение. В конкретния случай, ако наказващият орган е считал, че жалбоподателят не носи контролен талон към СУМПС, то е следвало да се наложи глобата на основание чл. 183, ал. 1, т. 1 ЗДвП. Съобразно изложеното, моли се атакуваното наказателно постановление да бъде отменено в своята цялост.  

В съдебно заседание, жалбоподателят, редовно призован, не се явява лично, изпраща упълномощен процесуален представител в лицето на адв. П.. Поддържа се така депозираната жалба. Излага се становище по същество на спора. Претендират се разноски.

В съдебно заседание, въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща представител.

Съдът, след като се запозна с приложените по делото доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и служебно провери правилността на атакуваното постановление, счита следното:

Жалбата е подадена в законоустановения седемдневен срок, считано от връчването на атакуваното НП ( същото е получено на 14.03.2020г., а жалбата е входирана на 17.03.2020г.), произтича от процесуално легитимирана страна, насочена е срещу акт, подлежащ на самостоятелно обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съдът счита за нужно да акцентира и върху следното: в процесното наказателно постановление са описани две нарушения, които се твърди да са извършени от жалбоподателя на дата 27.09.2019г. ( същите фигурират под т. 1 и т. 2 от НП). Същевременно, в заключителната част на НП е наложено наказание единствено за нарушението, описано в т. 2- това по смисъла на чл. 157, ал. 6 ЗДвП. За нарушението, описано под т. 1 от НП  е налицие образувано наказателно производство. Предвид това, настоящият съдебен състав счита, че така издаденото наказателно постановление касае едно нарушение, за което на основание чл. 185 ЗДвП, на жалбоподателя е наложена „глоба“ в размер на 20 лв.

Относно приложението на процесуалните правила и материалния закон:

Съдът,  след запознаване с приложените по дело АУАН и НП счита, че съставеният АУАН и обжалваното НП не отговарят на формалните изисквания на ЗАНН досежно съдържанието и по- конкретно на изискванията, разписани в чл. 42, т. 5 и чл. 57, ал. 1, т. 6 ЗАНН. Съображенията за това са следните:

В АУАН и НП е описана следната фактическа обстановка и са предоставени следните правни изводи: на 27.09.2019г., около 14.25ч. в гр. Хисаря, на кръстовището на ул. „Георги Бенковски“ и ул. „Лиляна Димитрова“, като водач на мотоциклет „Хонда Дегри 250“, рама № ***, жалбоподателят Г. извършва следното нарушение: управлява МПС с изтекъл срок на АУАН, серия Д № ****от дата 12.08.2019г. Прието е, че с това си поведение жалбоподателят е нарушил нормата на чл. 157, ал. 6 ЗДвП.

По същество: При така възприетата в АУАН и НП фактическа обстановка, то се налага разбирането, че актосъставителят, а в последствие и наказващият орган са предоставили неправилна правна квалификация на така извършеното. В тази връзка, то прочитът на посочената за нарушена норма- чл. 157, ал. 6 ЗДвП, води до заключението, че същата не съдържа в себе си правило за поведение, при несъобразяването с което следва да се наложи наказание по административен ред. Цитираният текст единствено възвежда принципното положение, че съставеният акт за констатирано нарушение по смисъла на ЗДвП, заменя контролния талон за срок до един месец от издаването му. Сама по себе си нормата на чл. 157, ал. 6 ЗДвП не вменява задължение на водачите на МПС, да носят у себе си контролен талон към СУМПС. Такова задължение действително е налице за водача на МПС, но то следва не пряко от нормата на чл. 157, ал. 6 от ЗДвП, а от разпоредбата на чл. 100, ал. 1, т. 1, пр. 2 от ЗДвП, задължаваща водачите при управление да носят контролния талон към СУМПС. В този смисъл, посочването като нарушена, единствено на нормата на чл. 157, ал. 6 от ЗДвП, не представлява пълна и годна правна квалификация на едно нарушение ( в този смисъл Решение № 958 от 07.06.2017г, пост. по КАНД № 1104/ 2017г. на Административен съд- Пловдив; Решение № 2239 от 24.10.2013 г. по н. д. № 2497/2013 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив).

На следващо място, така предоставената погрешна правна квалификация е довела и до неправилно посочване на санкционната норма, която се явява основание за налагане на административното наказание „глоба“. Коректно е възражението на защитата, че разпоредбата на чл. 185 ЗДвП следва да се приложи единствено при хипотеза, при която е извършено нарушение, но за същото не е предвидена специална санкция. Както вече бе установено, правилно би било да се подведе отговорността на жалбоподателя за това, че не носи със себе си контролен талон към СУМПС, което представлява нарушение на чл. 100, ал. 1, т. 1, пр. 2 ЗДвП и следва да се наложи административно наказание „глоба“ на основание чл. 183, ал. 1, т. 1, пр. 2 ЗДвП. Нещо повече- ако бе правилно приложен чл. 183, ал. 1, т. 1, пр. 2 ЗДвП, то „глобата“ би била в размер от 10лв., а не както е наложена в размер от 20 лв.

Доколкото установените неточности в съдържанието на АУАН и НП се явяват съществени и винаги водят до необходимост от отмяна на атакуваното наказателно постановление, то безпредметно е по- нататъшното обсъждане на казуса, включително и досежно обстоятелството съставлява ли процесното нарушение маловажен случай.

Предвид гореизложеното, атакуваното наказателно постановление като незаконосъобразно, следва да бъде отменено в своята цялост.

По разноските:

         Съобразно разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ЗАНН, в съдебните производства, развиващи се по реда на посочения закон, страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс / АПК/. От своя страна, чл. 143, ал. 1 АПК разпределя отговорността за разноски в хипотезата, при която оспорваният акт е отменен. Процесният случай е именно такъв, предвид което и съобразно изхода по делото, ОД на МВР- Пловдив, следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя П.С.Г. разноски за процесуално представителство. Съобразно представения по делото договор за правна защита и съдействие ( л. 5), договореният и изплатен хонорар от въззивника възлиза на сумата от 360 лв. Същевременно, с изпратената по делото молба- становище / л. 1/, въззиваемата страна е релевирала възражение за прекомерност на адвокатския хонорар и е поискала редукцията му до минимума, разписан в Наредба № 1 от 2004г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Съгласно трайната съдебна практика, в случай на реално заплатено от клиента адвокатско възнаграждение (какъвто е и процесният случай), меродавна е редакцията на Наредбата към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие, респективно уговаряне на дължимото възнаграждение (Решение № 9779 от 21.07.2017 г. по адм. д. № 9012/2016 на Върховния административен съд, Решение № 7709 от 19.06.2017 г. по адм. д. № 4087/2016 на Върховния административен съд, Решение № 4843 от 02.04.2019 г. по адм. д. № 14588/2018 на Върховния административен съд). В тази връзка следва да се съобрази, че Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. създава императивна забрана за заплащане за адвокатски услуги на суми по-ниски от определените в Наредбата в зависимост от вида дело. Тази забрана е гарантирана и със съответната дисциплинарна отговорност за адвоката, който я наруши. В този смисъл гражданите желаещи да се ползват от адвокатска защита са обвързани да заплатят възнаграждение в размер на минимално предвиденото в Наредбата към момента на сключване на договора за адвокатска защита и съдействие. В случай, че това възнаграждение е реално заплатено, то представлява за тях пряка и непосредствена вреда, за която следва да бъдат репарирани. Предвид това, последващи промени в размера на минималните размери, предвидени в Наредбата, не биха могли да имат действие за жалбоподателя. От гореизложеното следва, че макар и към настоящия момент да е отменена редакцията на Наредбата, предвиждаща минимално адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева, към момента на сключване на договора- 16.03.2020г., тя е била действащо право и обуславя в конкретния случай минимален размер за адвокатска защита и съдействие, включваща процесуално представителство в размер на 300 лева (съобразно чл. 18, ал. 2 от Наредбата).

В тази връзка следва да се маркира обстоятелството, че двете алинеи на чл. 18 от Наредбата съществуват в условията на алтернативност, като в зависимост от особеностите на конкретния случай се дължи адвокатско възнаграждение само по една от тях, но не и по двете. Приложното поле на чл. 18, ал. 1 от Наредбата е когато защитата и съдействието на адвоката се е изразило само в изготвяне на жалбата, но не и в процесуално представителство. Чл. 18, ал. 2 от Наредбата е приложим когато освен, че е изготвил жалбата, адвокатът е осъществил и процесуално представителство  в открито заседание. Това намира своето отражение и в доста по- високия размер на минимално дължимия хонорар- 300 лв. Тоест, след като в случая един и същ адвокат е изготвил жалбата и е оказал процесуално представителство, то се дължи само възнаграждението по ал. 2, а не и двете възнаграждения по ал. 1 и ал. 2 на чл. 18 от Наредбата. Дейността по процесуално представителство, защита и съдействие е единна и включва в себе си, както изготвяне и входиране на жалбата (което поставя начало на процедурата по обжалване), така и самото представителство в открито съдебно заседание. Аргумент в подкрепа на това становище е и самата езикова конструкция на нормата на чл. 18, ал. 1 от Наредбата- „за изготвяне на жалба срещу наказателно постановление без процесуално представителство…“. Тоест, нормата на чл. 18, ал. 1 от Наредбата е приложима в хипотеза, при която адвокатът единствено е изготвил жалбата.

В подкрепа на гореизложеното становище,  е практиката на Върховен административен съд- Решение № 7709 от 19.06.2017 г. по адм. д. № 4087/2016 на Върховния административен съд, Решение № 16273 от 27.12.2018 г. по адм. д. № 10321/2018 на Върховния административен съд,Решение № 4843 от 02.04.2019 г. по адм. д. № 14588/2018 на Върховния административен съд. В този смисъл е и практиката на Административен съд- Пловдив по касационни дела- Решение № 870 от 27.05.2020 г. по к. адм. н. д. № 442 / 2020 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив, Решение № 616 от 10.03.2020 г. по к. адм. н. д. № 237 / 2020 г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив и преобладаващата практика на Административен съд- Пловдив по първоинстанционни дела- Решение № 422 от 14.02.2020 г. по адм. д. № 3894 / 2019 г. на XII състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 465 от 18.02.2020 г. по адм. д. № 3859 / 2019 г. на II състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 694 от 10.04.2020 г. по адм. д. № 3907 / 2019 г. на XXVIII състав на Административен съд - Пловдив, Решение № 976 от 15.06.2020 г. по адм. д. № 413 / 2020 г. на XXIX състав на Административен съд - Пловдив,Решение № 947 от 08.06.2020 г. по адм. д. № 223 / 2020 г. на X състав на Административен съд - Пловдив,  Решение № 711 от 13.04.2020 г. по адм. д. № 48 / 2020 г. на XII състав на Административен съд – Пловдив.

По изложените съображения, в полза на жалбоподателя срещу ОД на МВР- Пловдив се поражда право на разноски в размер на 300 лева, като за разликата над 300 лева, до пълния претендиран размер от 360 лева, претенцията му е неоснователна.

 

Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 ЗАНН, съдът

 

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 19- 0273- 000886 от 27.12.2019г., издадено от  началника на РУ- Хисар при ОД на МВР- Пловдив, с което за нарушаване състава на чл. 157, ал. 6 ЗДвП, на П.С.Г., ЕГН **********, на основание чл. 185 ЗДвП му е наложена глоба в размер от 20 /двадесет / лв.

 

ОСЪЖДА ОД на МВР- Пловдив, да заплати на П.С.Г., ЕГН ********** сума в размер от 300 / триста / лева, представляваща сторени от последния разноски за процесуално представителство в рамките на настоящото производство.

 

Решението подлежи на обжалване пред Административен съд- гр. Пловдив в 14-дневен срок от получаване на съобщението до страните за постановяването му, по реда на гл. XII АПК и на касационните основания, разписани в НПК.                                         

 

 

    РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п.

Вярно с оригинала.

Т.К.