Р Е Ш Е Н И Е
№ / 08.2014г., гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ОСМИ състав в открито съдебно заседание,
проведено на седемнадесети юли през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛАНА ЦАНКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
НАТАЛИЯ НЕДЕЛЧЕВА
ДИАНА ПЕТРОВА -ЕНЕВА
при
секретаря С.Я., като разгледа докладваното от съдия Наталия НЕДЕЛЧЕВА, в. гр.
дело №1431/2014 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано
по въззивна жалба на К.Д.И.,
ЕГН ********** срещу Решение №1662 от 27.03.2014 г., постановено по
гр.дело №8286 по описа на ВРС за 2012 г., XIV
с-в, с което ВРС е уважил исковата претенция по реда на чл.422 от ГПК,
предявена от Я.К. и М.К., във връзка с издадена заповед за изпълнение по чл.410
от ГПК, по ч.гр.д. № 4847/2012 по описа на ВРС за сумата
от 5000 лева, представляваща главница по договор за покупко-продажба на МПС от
11.11.2008 г., както и за сумата от 1918.00 лева,
обезщетение за забава за периода 11.11.2008 г. - 11.04.2012
г, ведно със законната лихва, считано от 11.04.2012 г. Според жалбоподателя, така постановеното решение е
недопустимо, като постановено по недопустим иск, а в условията на
евентуалност–неправилно. Излага, че заявената от ищците претенция е за приемане
на установено в отношенията между страните, че той дължи процесните
суми като неотчетени по договор за поръчка - упълномощителна
сделка за извършване на друга сделка, а именно покупко-продажба на МПС.
Издадената заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, обаче касае вземане
по договор за покупко-продажба на МПС от 11.11.2008г.,
не и такова по договор за поръчка. Съдът следва да следи служебно за наличието
на процесуалните предпоставки касаещи допустимостта на производството по чл.422
от ГПК, една от които е дали заявеното в исковата молба съответства на това,за
което на ищеца е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Безспорно е в случая, че изпълнителното
основание касае вземане на друго основание, не това което е предмет на
производството по реда на чл.422 от ГПК. Ако съдът счита, че решението е
допустимо, то би било неправилно в частта, касаеща
искането за приемане на установено в отношенията между страните на дължимостта на сумата от 1918 лева, представляваща
обезщетение за забава за периода 11.11.2008-11.04.2012
г. Предвид липсата на определен ден за
изпълнение на задължението за предаване на сумата от 5000 лева и доколкото
твърденията на ищците не касаят хипотезата на
непозволено увреждане, за да е в забава той следва да бъде поканен да плати, а
такива твърдения или доказателства не са ангажирани в хода на съдебното
производство, поради което и претенцията е неоснователна и недоказана. По
изложените съображения моли решението да бъде обезсилено като недопустимо. В
условие на евентуалност моли да бъде
отменено частта, в която е прието за установено в отношенията между
страните на дължимостта на сумата от 1918 лева,
представляваща обезщетение за забава за
периода 11.11.2008-11.04.2012 г, като неправилно.
Моли да му бъдат присъдени разноски.
Въззиваемата
страна, чрез депозирания писмен отговор и в с.з. чрез пълномощник излага становище за неоснователност на въззивната жалба. Счита, че първоинстанционното
решение е правилно и законосъобразно, като не са налице твърдяните
от въззивника пороци. Излага, че първоинстанционният
съд, след като е анализирал събраните по делото доказателства, е достигнал до
правилен извод за основателност на предявените искове. Моли се жалбата да бъде
оставена без уважение като неоснователна и необоснована, а първоинстанционното
решение –потвърдено в обжалваните части. Моли за присъждане на разноски.
След съвкупна преценка на всички събрани по делото
доказателства, с оглед разпоредбата на чл. 235 от ГПК, съдът приема за
установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и е
процесуално допустима.
По съществото
на спора, съдът съобрази следното:
Предявеният иск е с право основание чл. 422 ГПК вр. чл. 284 ЗЗД. В исковата си молба ищците Я.Н.К., ЕГН ********** и М.Р.К., ЕГН **********
твърдят, че на 07.11.2008г. упълномощили К.Д.И.,*** да се разпорежда със собствения им лек
автомобил ДОДЖ ВАЙПЪР, включително и с правото да договаря сам със себе си и да
го продава сам на себе си. Излагат, че на 11.11.2008г.
К.Д.И. продал сам на себе си същият автомобил, за сумата от 5 000 лв., но
не им предал сумата от продажбата. Излагат, че за заплащане на същата сума
завели заповедно производство, като по ч.гр.д. № 4847/2012г. на РС- Варна била издадена
заповед за изпълнение на парично вземане по чл. 410 от ГПК, за сумата от
5000лева, представляваща дължима сума по договор за продажба на МПС, ведно със
законната лихва, считано от подаване на заявлението в съда- 11.04.2012г. до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 1918лева представляваща
лихва за забава за периода от 11.11.2008г. до
подаване на молбата-12.06.2012г., на основание чл. 422 от ГПК. В законово-установения срок длъжникът подал
възражение, поради което и ищците завеждат настоящия иск, с който молят съдът
да приеме за установено, че ответникът К.И. им дължи сумата от 5000лева/която сума се твърди да не
е отчетена след извършената покупко- продажба/, както
и сумата от 1918лв., представляваща законна лихва от 11.11.2008г.
до датата на подаване на заявлението, ведно със законната лихва до
окончателното изплащане на сумата и разноски.
Чрез депозирания писмен
отговор и в с.з чрез пълномощник ответникът оспорва предявения иск. Твърди, че продажната цена в размер на 5000 лева е
предадена от купувача на продавачите, което се установява от самия договор. По
отношение на искът за забава заявява, че не е изпаднал в забава, тъй като
сумата е платена в деня на сделката. По изложените съображения моли предявеният
иск с правно основание чл. 422 ГПК да бъде отхвърлен като неоснователен.
Варненският
окръжен съд, след преценка на приложените и относими
към правния спор доказателства, приема за установено от фактическа и правна
страна следното:
Производството е по реда на чл.422 ГПК.
Между страните липсва спор, че по ч.гр.д.№4847/2012г. по описа на ВРС е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за
сумата от 5000лева, представляваща главница по договор за покупко-
продажба на МПС от 11.11.2008г., както и сумата от
1918лв. за периода от 11.11.2008г.- 11.04.2012г.,
ведно със законната лихва, считано от 11.04.2012г. до окончателното изплащане
на задължението и сумата от 138,36лв.- държавна такса. /стр.12
ч.гр.д.№4847/2012г./
Със заявлението си по
чл. 410 от ГПК, заявителите са предявили вземане за сумата от 5000лева, за
която сума твърдят, че не е отчетена и предадена от пълномощника К.Д.И. на
заявителите- М.Р.К. и Я.Н.К., след извършена покупко-
продажба на собствения им л.а. Додж Вайпър СРТ 10, рег. № В 55 99 КР, както и сумата от
1918лв., представляваща законна лихва от 11.11.2008г.
до датата на подаване на заявлението, ведно със законната лихва до
окончателното изплащане на сумата и разноски в размер на 138,36лв.
Производството по иска
за установяване съществуването на вземането по реда на чл. 422 ГПК, се характеризира
със свои специфики. Производството по този установителен
иск се развива в предметните и
субективни предели на издадената заповед за изпълнение. Исковият съд дължи
служебна проверка за наличието на процесуалните предпоставки, обуславящи
допустимостта на производството с правно основание чл. 422 ГПК- дали заявеното
в исковата молба вземане съответства на това, за което на ищеца е издадено
изпълнително основание, налице ли е съвпадение на страните в заповедното и
исковото производства, спазен ли се срока за подаване на възражение по чл. 414 ГПК и този за предявяване на установителен иск.
За
допустимостта на иска по чл. 422 ГПК
за установяване съществуването на вземане е необходимо кумулативното
осъществяване на следните предпоставки: /1/ издадена за него заповед за
изпълнение, която по-късно да не е обезсилена с влязъл в сила съдебен акт; /2/
възражение от длъжника срещу заповедта за изпълнение в законоустановения
преклузивен срок по чл. 414, ал.
2 ГПК и /3/ искът да е предявен в преклузивния
едномесечен срок по чл. 415, ал.
1 ГПК.
С оглед посочените по-горе процесуални
предпоставки, настоящият състав намира, че така предявеният иск е допустим.
Според установената по реда на чл. 291 ГПК
съдебна практика, подаването на възражение от длъжника срещу издадена заповед
за изпълнение поражда правен интерес за кредитора да предяви иск за
съществуването на оспореното вземане. С решението по този иск ще бъде признато
или отречено същото право, за което е издадена заповедта, поради което в заявлението
за издаването й трябва да бъдат посочени всички фактически обстоятелства, които
са от значение за възникването и съществуването на вземането. Съдът, който
разглежда предявения по реда на по чл. 422 ГПК
иск, следва да съобрази, че с него кредиторът продължава защитата си по повод
направени възражения на длъжника в заповедното производство, поради което не
може да променя материалноправната характеристика на
вземането, като се произнася по нещо различно от предявеното в заповедното
производство (решение №
50/29.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 716/2011 г., IV г. о.). Съдът
извършва преценка за идентичност на претендираното
материално субективно право съобразно неговата индивидуализация, въведена от
кредитора, съответно - ищеца по иска за съществуване на вземането. Тази
преценка се извършва въз основа на заявените основание и петитум
(решение № 412
от 5.02.2014 г. по гр. д. № 2190/2013 г., IV г. о.). В заявлението
кредиторът, също както ищецът в исковата молба, не е длъжен да сочи правна
квалификация на предявеното вземане. Ако е посочена някаква правна
квалификация, това е без правно значение, тъй като съдът по иска за
съществуване на вземането е длъжен сам да определи вярната правна квалификация
на предявения иск (решение №
294/18.10.2013 г. по гр. д. № 1276/2012 г., IV г. о.).
Във
връзка с възраженията за недопустимост на предявения иск, развити във въззивната жалба, съдът съобрази следното:
От
особения характер на установителния иск, и връзката
му със заповедното производство произтича и естеството на защитата, която се
получава по реда на чл. 422 ГПК:
съдът, който разглежда иска, е обвързан от посочените в заявлението по чл. 410 ГПК правопораждащи факти. От тези факти е обвързан и
заповедният съд, но е възможно той да посочи в заповедта за изпълнение различно
фактическо основание от това, което е заявил кредиторът, като следва да се има
предвид, че заповедта не може да бъде обжалвана поради наличие на такъв порок.
Съобразно приетото в Решение № 152 от 28.04.2014 г. на ВКС по гр. д. №
7541/2013 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, и имащо
характер на задължителна практика, в
тази хипотеза, когато сезираният по реда на чл. 422 ГПК
съд преценява, дали ищецът е предявил иск за установяване на същото вземане, за
което е поискано издаването на заповед за изпълнение, той разглежда фактическото основание, посочено в заявлението по чл. 410
а не това, посочено в заповедта. Това е така, защото само сезиралата съда
страна може да изложи фактите, от които претендира възникването на спорното
право. Съдът не сочи правопораждащи факти, той само
квалифицира възникналото от тях вземане. Затова заповедният съд няма право да
възпроизвежда в заповедта за изпълнение какъвто и да е факт, който самият
заявител не е посочил в заявлението за издаването й, а ако е сторил това,
възпроизведеният факт няма никакво значение за квалификацията на спорното
право. Такова значение имат единствено фактите, посочени от кредитора в
заявлението за издаване на заповедта и съдът, разглеждащ предявения по реда на чл. 422 ГПК
иск, е обвързан именно от тези факти, не от възпроизведените в заповедта.
В настоящия случай,
заявлението /по което е образувано ч.гр.д.№4847/2012г. по описа на ВРС/ е за
издаване на заповед за изпълнение за
сумата от 5000лева, за която заявителите М.Р.К. и Я.Н.К. твърдят, че не е
отчетена и предадена на собствениците след извършена покупко-
продажба на собствения им л.а. Додж Вайпър СРТ 10, рег. № В 55 99 КР от пълномощника К.Д.И.,
както и сумата от 1918лв., представляваща законна лихва от 11.11.2008г. до датата на подаване на заявлението, ведно със
законната лихва до окончателното изплащане на сумата и разноски в размер на
138,36лв.
Заповедният съд е издал
заповед по ч.гр.д.№4847/2012г., като е осъдил длъжникът К.Д.И. да заплати на М.Р.К.
и Я.Н.К. сумата от 5000 лв. –главница по договор за покупко-продажба на МПС от
11.11.2008г.
Предявеният установителен иск, съобразно изложеното в исковата молба,
по която е образувано гр. дело №8286/2012г. по описа на ВРС, и уточнението,
направено в о.с.з, проведено на 11.06.2013г., е за заплащане на сумата, за
която ищците твърдят, че не им била отчетена и предадена от пълномощника след
извършване на продажбата, за която той е бил упълномощен-така заявеното
основание за възникване на вземането напълно съответства на посоченото в
заявлението по чл. 410 ГПК.
Съобразно
задължителната съдебна практика, цитирана по –горе, съдът намира, че така
предявеният иск е допустим. За да се произнесе по неговата основателност,
съобрази следното:
Видно от писмените
доказателства, приети по делото, и находящи се
в кориците на ч.гр.д.№4847/12 г. на ВРС, ХХХІ състав, а именно
справка-удостоверение от нотариус Р.Кожухарова с район на действие района на
ВРС, с пълномощно рег.№ 23692/07.11.2008 г., на 07.11.2008г. Я.Н.К., ЕГН **********
и М.Р.К., ЕГН ********** упълномощават К.Д.И.
с ЕГН ********** да управлява собственото им МПС марка Додж Вайпър СРТ 10, рег.№ В5599КР, рама
1B3JR65ZX3V501720, двигател без номер, цвят червен, в страната и чужбина, да го
продава и се разпорежда неограничено на когото намери за добре и за цена
каквато договори, да сключва предварителни договори, с право да договаря сам
със себе си, да отдава под наем, управлява като такси и други. Пълномощното е
безсрочно. /стр.8/.
Видно от приложеното
копие, с договор за продажба на МПС от
11.11.2008 г. ищците Я.Н.К. с ЕГН ********** и М.Р.К. с ЕГН **********,
двамата от гр.Варна, чрез пълномощника си К.Д.И. с ЕГН ********** продават на К.Д.И. с ЕГН **********
собствения си лек автомобил марка Додж Вайпър СРТ 10, рег.№
В5599КР, рама 1B3JR65ZX3V501720, двигател без номер, цвят червен за сумата от
5000 лева. Посочено е в договора, че
продажната цена е получена от продавачите напълно и в брой при сключване на
договора.
Между страните липсва спор относно наличието
на пълномощно, наличието на сключен договор за покупко-продажба, както и за
тяхната действителност.
Спорният въпрос е предаването
на продажната цена от 5000 лева от ответника на ищците.
Съгласно разпоредбата
на чл.284 ЗЗД довереникът е длъжен да уведоми доверителя за изпълнението на
поръчката, да му даде сметка и му
предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката.
Твърдението на
ищците е, че пълномощникът не им е предал сумата от 5000 лв. Следователно, в
тежест на ответника И. е да установи по пътя на пълното и главно доказване, че
им е предал сумата. Такъв документ по делото не е представен. Не са ангажирани
никакви доказателства от негова страна, с оглед на което да бъде направен извод,
че след продажбата, пълномощникът е отчел получената сума на своите доверители.
По изложените
съображения, така предявеният иск следва да бъде уважен, като се приеме за
установено между страните, че ответникът И. дължи на ищците сумата от 5000 лв.,
която не им е била отчетена и предадена от пълномощника след извършване на
продажбата, за която той е бил упълномощен.
По отношение на лихвата
от 1918.00 лв., претендирана като обезщетение за
забава за периода от 11.11.2008г. до 11.04.2012г.,
съдът съобрази следното:
Съобразно разпоредбата
на чл. 284, ал.2 ЗЗД, довереникът е длъжен да даде на
доверителя сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на
поръчката. Предвид цитираната разпоредба, задължението за отчитане възниква за
изпълнителя от момента, в който той е изпълнил поръчката. Следа като на 11.11.2008г. ответникът е получил сумата от 5000 лева, в
изпълнение на поръчката, възложена му от ищците, но не е отчел сумата. то
именно от този ден той е изпаднал в забава. Не е необходима покана, тъй като
задължението за отчитане е възникнало по силата на закона, с осъществяване на
сделката, за която е бил упълномощен.
По изложените съображения искът с правно основание
чл. 422, ал.1 вр. чл. 86 ЗЗД се явява основателен и
следва да бъде уважен, като се приеме за установено, че ответникът дължи на
ищците сумата от 1918лв.
за периода от 11.11.2008г.- 11.04.2012г., ведно със
законната лихва, считано от 11.04.2012г. до окончателното изплащане на
задължението, както и сумата от 138,36лв.- държавна такса.
По
изложените правни аргументи и поради съвпадение на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първата инстанция, ВОС
счита, че първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено, тъй като не страда от визираните във въззивната
жалба пороци.
Предвид
изхода на спора, въззиваемата страна има право да и
бъдат присъдени направените пред настоящата инстанция разноски, които съобразно
представения списък по чл. 80 ГПК, съдът определя в размер на 700 лв.
Воден от горното и на осн. чл. 269 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№1662/27.03.2014г., постановено по гр.
дело №8286/2012г. по описа на
Варненския районен съд, 14 -ти състав.
ОСЪЖДА К.Д.И., ЕГН **********,***. Варненчик, бл. 29
да заплати на Я.Н.К., ЕГН ********** и М.Р.К., ЕГН **********,*** сумата от 700.00 /седемстотин/ лева,
на основание чл. 78, ал.3 ГПК.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: