Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 26.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно
заседание на двадесет и седми ноември две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието на секретаря
Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 6640 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С
решение № 405320 постановено в проведеното на 09.05.2018 г. открито съдебно
заседание по гр. д. № 43763/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 62 състав, е прието
за установено по отношение н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, че Н.Г.Ч. дължи сумите от 13, 72 лв., ведно със
законна лихва за периода 04.04.2017 г. до изплащане
на вземането, неустойка в размер на 39, 80 лв. за периода 01.03.2016 г. –
30.04.2016 г., неустойка в размер на 404, 42 лв. за периода 01.05.2016 г. –
10.2018 г., лизинг в размер на 707, 48 лв. за периода 10.02.2016 г. –
10.01.2018 г. Ответникът е осъден да заплати на „С.К.“ ЕООД сумата от 175 лв. -
разноски в заповедното производство и 375 лв. – разноски в исковото
производство.
С
решение от 28.03.2019 г., постановено по същото дело по реда на чл.247 ГПК, е
обявено, че четеното в открито съдебно заседание на 09.05.2018 г. решение №
405320 е постановено при участието на трето лице – помагач „Агенция за събиране
на вземанията“ ЕАД. Решението, постановено по реда на чл.247 ГПК е влязло в
сила като необжалвано на 26.04.2019 г.
Срещу
постановеното на 09.05.2018 г. съдебно решение е депозирана въззивнаа
жалба от ответника Н.Г.Ч., с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното
решение е необосновано и неправилно. Съдът не е обсъдил релевираните
по делото доводи срещу предявения иск. Има задължение за лизингови вноски, но
не и за доставка на интернет услуга, която не е активирана.
В
срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба от ищеца „С.К.“ ЕООД.
В
срока по чл.263, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната
жалба от третото лице – помагач на ответника „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, с който оспорва
същата. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно. На 19.12.2017 г. между ищеца и „А.з.с.н.в.“ ЕАД е подписан
договор за цесия, по силата на който претендираното
вземане по делото е прехвърлено на последното. Представено е потвърждение за
цесията, упълномощени, уведомително писмо,
както и извлечение от Приложение № 1 към договора за цесия. С оглед на
това е конституирано като трето лице – помагач на ищеца. Моли съда да потвърди
обжалваното решение, като му присъди сторените по делото разноски.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно,
кумулативно съединени положителни
установителни искове съответно с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД
и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.92 ЗЗД. Ищецът твърди, че на 13.09.2016 г. е
подписан договор за прехвърляне на вземания (цесия) между „М.Т.“ ООД и ищцовото дружество, по силата на който вземанията на цедента, произтичащи от договор за услуги, който е открит
клиентски номер на ответника са прехвърлени в собственост на цесионера, ведно с всички привилегии и обезпечения. Общите
условия за уреждане на взаимоотношенията между „М.Т.“ ООД и потребителите,
които са неразделна част от договора за услуги, съдържат изрична клауза, която
урежда правото на кредитора да прехвърли вземането с в полза на трети лица.
Длъжникът е уведомен по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД за цесията с изпратено писмо с
обратна разписка. Твърди, че между цедентът и
ответника е сключен договор за услуги на 10.02.2016 г. с посочен номер, с
предмет: предоставяне на достъп до интернет и услуги за пренос на данни,
съобразно технологичните възможности на мрежата на доставчика при месечна
абонаментна такса в размер на 19, 90 лв. с ДДС. Срокът на договора е 24 месеца.
В общите условия към договора е предвидено, че в случай, че потребителят не
плати дължимата месечна такса в определения срок, неизпълнението на задължението
му продължи до началото на следващия отчетен период, „М.Т.“ има право да
начисли неустойка за неизпълнение за следващия отчете период в размер на 1
месечна вноска, като издава за това фактура. В случай, че потребителят продължи
да не заплаща дължимите от него суми и неустойки и за следващите отчетни
периоди“М.Т.“ ООД има право да начислява неустойка в размер на месечната
абонаментна такса за всеки следващ отчетен период докато прекрати едностранно
договора на услуга, като за месеците, през които е начислена неустойка за
неизпълнение, потребителят не дължи заплащане на месечна абонаментна такса.
Така на потребителя е начислена неустойка за неизпълнение на договорно
задължение в размер на 39, 80 лв. – 2 месечни абонаментни такси за периода
01.03.2016 г. – 30.04.2016 г. по силата на т.16 от договора при едностранно
прекратяване на договора от страна на „М. Т.“ ООД поради неплащане на дължими
суми от потребителя, което е извършено от страна на „М.Т.“ ООД на 31.05.2016
г., същият дължи на дружеството неустойка за предсрочно прекратяване на
договора в размер на сбора та месечните абонаментни такси за остатъка на уговорените
от страните срок на договора. С
издадената на 01.06.2016 г. фактура на потребителя е начислена неустойка за
предсрочно прекратяване на договор в размер на 404, 42 лв. за периода
01.05.2016 г. – 10.01.2018 г. твърди, че неустойката е изчислена с краен срок
един месец преди изтичане на срока на договора, тъй като при подписване на
договора за услуги потребителят е предплатил една месечна абонаментна вноска.
Твърди, че договорената услуга е предоставена от „М.Т.“ ООД чрез представяне на
устройство и СИМ карта, собственост на дружеството, като потребителят се е
задължил да изпълва в съответствие с тяхното предназначение и съобразно
указанията на доставчика на услугата. С подписването на договора потребителя
удостоверява получаването на устройството от страна на посоченото дружество. След
прекратяване на договора за услуги на 31.05.2016 г. ответникът не е изпълнил
задължението да върне предоставеното му устройство. На 10.02.2016 г. между „М.Т.“
ООД и ответника е сключен анекс за лизинг на устройство, по силата на който дружеството
му е предоставило за временно ползване мобилен телефон LG G4 срещу насрещното му задължение да заплаща
лизингови вноски. Телефонът е предоставен на ответника при подписване на
анекса. Твърди, че стойността на телефона е била 707, 48 с ДДС, която се
заплаща на 23 месечни вноски, всяка от които в размер на 30, 76 с ДДС, платима
в сроковете за заплащане на сумите по таксуващите фактури за ползваните услуги
по договора. В подписания анекс е предвидено, че при забава в плащането на
месечна вноска повече от 15 календарни дни „М.Т.“ ООД има правото да прекрати
договора за лизинг, като в този случай всички лизингови вноски за периода от
прекратяването на договора до края на срока на договора за лизинг се считат
предсрочно, незабавно изискуеми и дължими от ответника. С оглед на това с
издадената на 01.06.2016 г. фактура е начислена и сумата от 615, 20 лв. – 20
броя неплатени лизингови вноски. Позовава се на сключен договор за цесия между
„М.Т.“ ООД и ищеца, за което ответникът е уведомен с писмо от 14.10.2016 г. с
исковата молба е представено и уведомление до ответника. За задълженията на
ответника е постановена заповед за изпълнение, срещу която е депозирано
възражение от длъжника. Моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 165, 54 лв., от
които: 13, 72 лв. – главница; 39, 80 лв. – неустойка за неизпълнение; 404, 42
лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на договора, 707, 48 лв. – суми по
договор за лизинг, ведно със законната лихва от момента на завеждане на делото
до окончателното изплащане. Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК не е
постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, с който оспорва
предявените искове. В хода на исковото
производство оспорва предявения иск. Твърди, че картата, която му е
предоставена по силата на сключения договор, не е активирана, поради което не е
ползвал договорените услуги. Позовава се на споразумение от 2016 г. с КЗП с телекомуникационните доставчици относно
размера на дължимата неустойка при предсрочно прекратяване на договора, който е
ограничен до 3 месечни такси. Същевременно по делото се претендират по – големи
суми.
На 04.04.2017
г. „С.К.“ ЕООД е депозирал пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу Н.Г.Ч. за сумата от 13, 72 лв. – главница; 39,
80 лв. – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода 01.03.2016
г. – 30.04.2016 г., представляваща 2 броя месечни абонаментни вноски по
договора за услуга; 404, 42 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на
договора за периода 01.05.2016 г. – 30.04.2016 г. и 707, 48 лв. – 23 броя
лизингови вноски за периода 01.05.2016 г. – 10.01.2018 г., ведно със законната
лихва, считано от момента зна завеждане на делото до
окончателното изплащане, както и сторените по делото разноски. В т.12 от
заявлението „Обстоятелства, от които произтича вземането“ са заявени същите
обстоятелства, като в исковата молба.
С разпореждане от 05.04.2017
г., постановено по ч. гр. д. № 21441/2017 г. по описа на СРС, ГО, 62 състав,
съдът е постановил исканата заповед, като е присъдил на заявителя и сторените в
заповедното производство разноски в размер на 175 лв., от които 25 лв. –
държавна такса, както и 150 лв. – възнаграждение за юрисконсулт.
В срока по чл.414, ал.2 ГПК е
депозирано възражение от длъжника, с което оспорва вземанията, за които е
издадена заповедта за изпълнение. Позовава се на споразумение между телекомуникационните
оператори КЗП относно размера на дължимата от последните неустойка, който не
може да надвишава 3 абонаментни вноски. Лизинговитевноски
не е платил поради финансови затруднения. Предоставената карта не е активирана,
поради което не е предоставена уговорената услуга.
В срока по чл.415, ал.1, ГПК, в
приложимата към момента на завеждане на делото редакция, ищецът е предявил
искове за установяване на вземанията си по исков ред.
По делото е представен
сключения на 10.02.2016 г. договор за услуги, по силата на който „М.Т.“ ООД се
е задължил да предоставя на потребителя уговорените услуги срещу насрещното му
задължение да заплаща месечен абонамент в размер на 19, 90 лв. В т.13 от
договора е предвидено, че абонатът (потребителят) трябва да върне
предоставеното му за ползване устройство, собственост на „М.Т.“ ООД, в срок до
5 работни дни след прекратяване/разваляне на договора за услуги, независимо от
основанието за това, включително при прекратяване от страна на дружеството
поради неправомелрно използване или незаплащане на
месечни такси, устройството следва да е в състоянието, в което го е получил,
при отчитане нормалното изхабяване, както и да е технически изправно. При
невъзможност от страна на абоната (потребителя) да върне предоставеното му
устройство или устройството не е в описаното състояние, следва да заплати на
дружеството неустойка в размер на стойността на устройството по цена, съгласно
посочената в т.6 от договора, а ако такава не е посочена, съгласно ценовата
листа на „М.Т.“ ООД с включен ДДС. В т.6 от договора липсва посочена стойност
на устройството.
На същата дата е подписан анекс
за лизинг на устройство към горепосочения договор за услуги, по силата на който
„М.Т.“ ООД е предоставил на ответника лизингова вещ, описана в Приложение № 1
към договора, което не е представено по делото, срещу насрещното задължение на
ответника да заплаща месечни лизингови вноски в размер на 30, 76 лв.
По делото не са представени
общите условия, при които са сключени договора за услуги и анекса към него.
Ищецът е представил съставените
от „М.Т.“ ООД фактури, удостоверяващи претендираните
по делото суми.
На 13.09.2016 г. е сключен
договор за прехвърляне на вземания (цесия), по силата на който „М.Т.“ ООД – цедент, се е задължил да прехвърли на „С.К.“ ЕООД – цесионер, вземания по неплатени фактури, произтичащи от
договори за услуги и лизинг, сключени от продавача с физически лиза и
юридически лица по реда на Закона за електронните съобщения, ТЗ и съотносимото право, като вземанията ще се индивидуализират
в Приложение № 1 към договора. Последното има минимум следното съдържание:
имена на длъжника ЕГН/ЕИК на длъжника, дата и номер на договора, номер и датата
на фактурата/фактурите, общ размер на фактурираните задължения, остатък от
дължимата сума, който е засечен към деня на извършване на цесията. Страните са
постигнали съгласие относно размера на покупната цена, който обаче не се
съдържа в представения по делото препис.
Представено е потвърждение за
сключена цесия на основание чл.99, ал.3 ЗЗД. С него „М.Т.“ ООД потвърждава
извършената на 13.09.2016 г. цесия на
всички вземания, цедирани на „С.К.“ ЕООС изцяло,
заедно с всички привилегии. Потвърждението е издадено да послужи пред длъжниците по съответните цедирани
вземания (титуляри на задължения, съдлъжници,
поръчители, поематели) и пред всички трети лица и други
държавни и местни органи на власт, с оглед надлежното встъпване (конституиране)
в правата на кредитор (взискател) от страна на цесионера – „С.К.“ ЕООД.
По делото е представено
извлечение от стр.1, 6 и 33 от Приложение № 1 към договор за прехвърляне на
вземания между „М.Т.“ ООД и „С.К.“ ЕООД от 13.09.2016 г. В първа страница се
съдържат единствено наименованието на колоните, което съответства на
уговореното с посочения договор, като липсват вписани данни в колоните. На стр.
6 се съдържа фрагмент от колона 106 с посочено името и ЕГН на ответника, номера
на договора, сключен с „М.Т.“ ООД, фактури, обща стойност на дълга и остатък
към 13.06.2016 г. в размер на 1 165, 54 лв. В представения препис –
извлечение не се съдържа информация относно продажната цена. В стр.33 са
положени подписи за цедента – Н.В., без положен
печат, както и за цесионера – М.Д., с положен печат
на „С.С.“ ЕООД.
С пълномощно от 13.09.2016 г. „М.Т.“
ЕООД е упълномощил „С.К.“ ЕООД да уведоми от името на упълномощителя
всички длъжници по всички вземания на дружеството,
които е цедирало (прехвърлило), съгласно договор за
продажба и прехвърляне на вземания, сключен на 13.09.2016 г. между упълномощителя като цедент и
упълномощения като цесионер.
Ищецът, като пълномощник на „М.Т.“
ЕООД, е изпратил до ответника уведомително писмо, изх. № УПЦ-П-МТК/Р3037386, с
което го уведомява за прехвърляне на процесните
вземания, както и е посочена сметка, по която може да извърши плащане на
същите.
Съгласно представеното известие
за доставяне уведомителното писмо е връчено на ответника на 21.11.2016 г.
На 13.02.2018 г. „Агенция за
събиране на вземанията“ ЕАД е депозирал по делото писмена защита, в която се
съдържа искане за конституирането му като трето лице – помагач на ищеца.
Позовава се на сключен с ищеца на 19.12.2017 г. договор за цесия, по силата на
който са прехвърлени спорните вземания.
С определение, постановено в
проведеното на 15.02.2018 г. открито съдебно заседание, съдът е конституирал
като трето лице – помагач на ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема
от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в
срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество, е основателна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси, той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна
проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно
По допустимостта на обжалваното
съдебно решение съдът приема следното:
Предметът
на делото е спорното материално субективно право – претендирано
или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума
на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно
въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за
който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на
обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е
процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.
Когато обаче първоинстанционният съд само е определил
неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на
които страната не се е позовала, въззивният съд
следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от
дадената от първоинстанционния съд квалификация на
иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. В този смисъл е
и задължителната съдебна практика – решение № 124/24.03.2011 г.гр. д. №
882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009
г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на
ВКС, ГК, ІV ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК и др.
В
случая първоинстанционният съд се е произнесъл спрямо
„А.з.с.н.в.“ ЕАД. Посоченото дружество е конституирано като трето лице –
помагач на ищеца, в рамките на предвидената в нормата на чл.218 ГПК възможност.
Същевременно искът е предявен от „С.К.“ ЕООД. В мотивите на постановения съдебен
акт не е посочено дружеството – ищец, спрямо което съдът е формирал изводите
си, поради което не би могло да се приеме, че първоинстанционният
съд е допуснал очевидна фактическа грешка. Следва да се отбележи също така, че
делото е върнато от въззивния съд за отстраняване на
допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на
обжалваното съдебно решение относно участието на трето лице – помагач, като СРС
не е установил наличието на такава и по отношение на ищеца, спрямо който се е
произнесъл.
На
основание чл.6, ал.2 ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се
определят от страните. В случая с обжалваното решение съдът е излязъл извън
предмета на спора, като се е произнесъл спрямо лице, което няма качеството ищец
по делото, а участва като подпомагаща страна. По този начин съдебното решение е
постановено в нарушение на принципа на диспозитивното
начало. Същевременно съдебният акт е недопустим, когато е постановен в
отклонение от принципа на диспозитивното начало в
процеса решение
№ 163 от 24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г., на ВКС, ТК, ІІ ТО.
По
изложените съображения следва да се приеме, че решението е процесуално
недопустимо по смисъла на чл.270, ал.3 ГПК и като такова следва да се обезсили,
като делото следва да се върне на СРС за ново разглеждане от друг съдебен
състав по предявения от ищеца иск, спрямо надлежния ищец по спора.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОБЕЗСИЛВА
решение № 31979, постановено в проведеното на 09.05.2018
г. открито съдебно заседание по гр. д. № 43763/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 62 състав, поправено с решение № 78928/28.03.2019 г., постановено по същото
дело.
ВРЪЩА
гр. д. № 43763/2017 г., за ново разглеждане от друг състав на СОФИЙСКИ
РАЙОНЕН СЪД, при съобразяване на указанията, обективирани
в мотивите на настоящото решение и произнасяне спрямо надлежния ищец по делото.
Решението е постановено при участието на трето лице
– помагач на ищеца „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК ********.
Решението не подлежи на обжалване, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.