Решение по дело №198/2025 на Административен съд - Търговище

Производството е по чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) вр. чл. 145 и сл. от Административно - процесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на Д. Х., [ЕГН], адрес: [населено място], общ. Търговище, обл.Търговище, [улица], чрез адв. С. М. А., срещу Заповед № 363з- 418 / 04.03.2025 г. на ВПД Директор ОДМВР - Търговище за прилагане на принудителна административна мярка "Отнемане правото на пребиваване в Република България", издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ.

В жалбата се релевират доводи за необоснованост, за материална и процесуална незаконосъобразност на атакувания административен акт. Твърди, че има валидно издадено разрешение на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Сочи се липса на компетентност за издателя на заповедта ВПД Директор на ОДМВР - Търговище, който не бил от лицата посочени в чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ. Поддържа се, че в оспорената заповед липсват изискуемите от нормата на чл. 59, ал. 2 АПК реквизити. Сочи се неизпълнение на изискванията на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, като при налагане на ПАМ административният орган е не е извършил анализ на обстоятелствата, предвидени в цитираната разпоредба, съгласно която при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение. Твърди, че проверките са започнали през 2025 г. и с бездействието си адм.орган е допуснал съществени процесуални нарушения и с това било ограничено правото на защита. Моли съда за отмяна на оспорената заповед. Не претендира разноски.

В проведеното по делото съдебно заседание жалбоподателката, редовно призована се представлява от адв. [населено място], която поддържа жалбата.

В съдебното заседание административният орган ВПД Директор на ОДМВР - Търговище, редовно призован, се представлява от надлежно упълномощен гл.юрисконсулт М.. Счита жалбата за неоснователна, а Заповедта – за законосъобразна, в която насока излага доводи. Представя писмена защита. Не претендира разноски.

Конституираната на основание чл. 16 ал.1 т.3 АПК страна в настоящото съдебно производство Окръжна прокуратура – Търговище, счита жалбата за неоснователна и моли за отхвърлянето й, тъй като е установено, че жалбоподателката не е изпълнила критериите на ЗЧРБ за трайно установяване в страната, като смисълът на това понятие бил вече запълнен от формираната съдебна практика.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните и приети по делото писмени доказателства приема за установена следната фактическа обстановка:

В хода на административното производство е установено, че в резултат на извършена проверка на административното досие на чужденката Д. Х. /Cirlak Habibe - родена на [дата]. в Република България, гражданство Република Турция, [ЛНЧ], [ЕГН], с постоянен и настоящ адрес в [населено място], общ.Търговище, обл.Търговище, [улица], извършени справки в АИС на МВР и извършена фактическа проверка на заявения от същата адрес на пребиваване в страната, с цел проверка дали същата изпълнява разпоредбите на чл.25,ал.1,т.9 от ЗЧРБ и дали трайно се е установила, и пребивава на територията на Република България, са били установени конкретни данни:

Чужденката е с предоставено право на постоянно пребиваване считано от 18.01.2021 г. на основание решение рег.№ 797106/18.01.2021 г. на дирекция „Миграция“ гр.София, на основание чл.25,ал.1,т.9 от Закона за чужденците в Република България: „Разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната“.

С цел проверка дали изпълнява законовите разпоредби на чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ са извършени и справки в АИС на МВР за периода от 01.01.2021 г. т.е. в периода от получаване на право на постоянно пребиваване до 27.01.2025 г. (когато са извършени справките в АИС), като в тази връзка са регистрирани влизания и излизания на чужденката през ГКПП на страната от които е видно, че през провереният период е пребивавала краткосрочно в страната, като пребиваванията й са кратковременни в рамките на 1-2 дни.

Административният орган е установил, че Д. Х. в едногодишен срок след разрешеното й постоянно пребиваване, а именно: за периода от 18.01.2021 г. до 18.01.2022 г. има краткосрочни влизания и пребивавания на територията на страната за общо установен срок от 8 (осем) дни, като част от престоя й е бил за формални процедури по приключване на процедура във връзка с предоставеното й право на пребиваване: заплащане на такса, вписване в регистъра на населението, генериране на ЕГН и издаване на български личен документ „разрешение за пребиваване“.

През втората година след разрешението за постоянно пребиваване на чужденката, а именно за периода от 18.01.2022 г. до 18.01.2023 г. същата има установени две краткосрочни влизания и пребивавания на територията на Република България за общо установен срок от 2 (два) дни.

През следващия изследван период, включващ третата година след разрешението за пребиваване до извършване на справките в АИС на МВР (18.01.2023 - 18.01.2024 г.) е установено, чужденката отново е пребивавала краткосрочно в Република България за общо установен срок от 4 (четири) дни, а през останалия изследван период, а именно от 18.01.2024 г. до 27.01.2025 г. има установени нови краткосрочни пребивавания за общ установен срок от 5 (пет) дни.

През целия изследвания период на пребиваване, на територията на Република България за периода от 18.01.2021 г. (когато на чужденката е разрешено право на постоянно пребиваване) до 27.01.2025 г. (когато е извършена справката в АИС МВР) е установено, че Д. Х. е пребивавала на територията на Република България за общо установен срок от 19 (деветнадесет) дни.

Извършена е фактическа проверка на заявения от чужденката постоянен и настоящ адрес на пребиваване [населено място], общ.Търговище, обл.Търговище, [улица], като Д. Х. не е установена. В резултат на проведен разговор с лицето В. А. А. са получени данни в смисъл, че чужденката се явява първа братовчедка на баща му, която живеела в гр.Одрин, Република Турция, [семейно положение] с пълнолетни деца. По негови данни чужденката Д. Х. идвала често, като престоявала на адреса 2 или 3 дни, като внукът й я докарвал, но пребивавала с цел гостуване, като намеренията й били да идва в страната с цел гостуване и в бъдеще. Имала обособена стая и оставени лични вещи, не заплаща наем или комунални разходи.

Административният орган е формирал извод, че чужденката трайно не се е установявала на заявения адрес от същата постоянен и настоящ на пребиваване в Република България, а пребиваванията й са били кратковременни, като получените данни сочат, че чужденката продължава да е трайно установена заедно със семейството си в Република Турция, където продължава да пребивава и не е осъществила реално преместване в приемащата държава - членка Република България.

Горепосочените данни са дали основание за започване на административно производство основание чл.39а, ал.1, т,1 и чл.40, ал.1, т.5 от Закона за чужденците в Република България, а именно: “ Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16“, а именно: установено е, че чужденката не се е установила и не пребивава на територията на страната и не изпълнява разпоредбите на чл. 25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ, а именно“ Разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната“.

На основание чл.26,ал.1 от АПК е издадено съобщение рег.№363000-2257/22.01.2025 г., което е връчено на чужденката по реда на чл.18а от АПК.

Предоставена е била законовата възможност в 7 (седем) дневен срок от датата на връчване на съобщението жалбоподателката да представи документи, обяснения или възражения, които биха спрели или прекратили откритото административно производство по налагане на административна мярка по ЗЧРБ. Такива в хода на откритото и проведено административно производство са депозирани, както следва:

С чужденката е проведено интервю на 03.02.2025 г. като в по време на същото заявява следното:

-Заявява, че отсяда на заявения от същата постоянен и настоящ адрес на пребиваване, но не може да даде конкретни данни за улица и номер;

- чужденката заявява, че е пенсионерка, [семейно положение], децата й са пълнолетни и същите трайно са установени в Република Турция, не е заплащала наем никога, и не заплаща комунални разходи. Адм. орган е формирал извод, че адреса е по-скоро фиктивен;

- по нейни данни посещава страната два или три пъти, заплатила е здравни осигуровки, като по нейни данни е посетила страната последно през месец септември 2024 г. за около седмица. Адм. орган е приел, че това не се потвърждава от извършените справки в АИС на МВР, като получените данни сочат, че същата е пребивавала 2 дни.

- чужденката Д. Х. заявява, че е посещавала Германия и Гърция с намерение след време да пребивава при роднини в Германия, за да проведе лечение на долните крайници.

Чужденката е депозирала преведен и легализиран медицински документ от Частен медицински център Люлебургаз, Република Турция №9/28.01.2025 г. за извършен преглед, в който е посочено, че същата е диагностицирана на 28.04.2022 г. с диагноза „захарен диабет“ , на 09.05.2022 г. й е поставена диагноза „мозъчно - съдова болест“ и на 05.11.2024 г. е поставена диагноза „гонартроза“ (артроза на колянна става).

На 21.01.2021 г. и 05.08.2021 г. на същата е поставена диагноза световъртеж, захарен диабет, подагра и есенциална хипертония.

Адм. орган е формирал извод, че горепосочените данни за заболявания, съпоставени с данните от извършените справки в АИС на МВР по отношение на влизанията и краткосрочните пребивавания на чужденката сочат, че посочените заболявания не са били пречка същата да влиза и краткосрочно да пребивава в страната след посочените дати на диагностициране, да легализира статута си на пребиваване, да пребивава в Гърция и Германци, т.е. да осъществява пътувания, но това не е довело до нейното трайно установяване в Република България, а напротив - същата е останала трайно установена в Република Турция, където са и останалите членове на нейното семейство.

Адм.орган не е установил извънредни обстоятелства, които да сочат наличие на характер на особени причини респ. не се сочи извънредно обстоятелство по смисъла на чл,9, §2 от директива 2003/109/ЕО, което обективно да е възпрепятствало изпълнението на изискването чужденката Д. Х. да се установи и трайно да пребивава в Република България през целия изследван период, а това е доброволен акт.

С разпоредбата на чл.44,ал.2 от ЗЧРБ е предвидено, че при налагане на принудителната административна мярка административния орган е задължен да изследва и отчете продължителността на пребиваване на чужденката на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства по подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното й положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата на произход на лицето и държавата в която същата следва трайно да се е установила.

От извършената проверка на административното досие на чужденката, извършените справки в АИС на МВР и фактическа проверка по постоянния и настоящ адрес на пребиваване на същата е установено, че Д. Х. не се е установявала на заявения от същата постоянен и настоящ адрес на пребиваване в Република България, пребиваванията й заедно със сина й са били краткосрочни с цел гостуване, като получените данни сочат, че чужденката остава трайно установена в Република Турция, а не в Република България и заявеното от същата, че е пребивавала последно в страната за период от 1 седмица са неверни, видно от извършените справки в АИС на МВР.

В резултат на отправено искане до ТД на НАП офис Търговище рег.№363000- 3375/30.01.2025 г. дали чужденката се е осигурявала регулярно по КСО и ЗЗО е получен отговор вх. № 363000 -5112/07.02.2025 г. от който е видно, че Д. Х. от датата на разрешеното й постоянно пребиваване в Република България до момента не е извършвала регулярни плащания по данъчно - осигурителна сметка, същата не се е осигурявала регулярно здравно, а е заплатила еднократно на 09.09.2024 г. дължимите и се здравни осигуровки, с цел формално да изпълни законовите изисквания и да получи българско гражданство, като след тази дата отново не е извършвала регулярни плащания.

Адм. орган е формирал извод, че изискването за регулярно здравно осигуряване е императивно изискване на чл.33, ал.1 т.3 от Закона за здравното осигуряване, а именно:“ Задължително осигурени в Националната здравноосигурителна каса са: т.3. чуждите граждани или лицата без гражданство, на които е разрешено дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България, освен ако е предвидено друго в международен договор, по който Република България е страна“.

В чл.34, ал.1,т.2 от ЗЗО императивно е посочено, че „Задължението за осигуряване възниква по чл. 33, ал. 1, т. 3 - от датата на получаването на разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване“.

Прието е, че чужденката само формално е поддържала разрешеното й постоянно пребиваване, с цел получаване на българско гражданство. Същата не изпълнява условието на чието основание е получила постоянно пребиваване - да се устрои трайно на територията на страната. Формалните влизания и излизания от страната и краткосрочно пребиваване не могат да се възприемат за установяване на територията на страната. Д. Х. не се е установила и трайно не пребивава на територията на Република България, а на територията на Република Турция, за което сочат всички доказателства, събрани в хода на производството и не се е установявала в страната и в частност на заявения от същата постоянен и настоящ адрес на пребиваване, нито в предвидения законоустановен едногодишен срок от разрешението, нито към момента. Културните, социалните и семейните връзки на чужденката са с Република Турция, както и центърът на жизнените й интереси.

Правната норма на чл.40,ал.1, т.5 от ЗЧРБ не предвижда други изключения, освен в случаите по чл.25,ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г, както и по отношение на членовете на семейството на чужденец по чл.25, ал.1,т.6 ,7 ,8 ,13 и 16.“.Същата е с императивен характер, отсъства възможност административния орган да я прилага по своя преценка и тъй като случаят не попада в нейните изключения, същият е длъжен да я наложи.

Адм.орган е приел, че са налични и други предпоставки по ЗЧРБ за издаване на Заповед за налагане на принудителна административна мярка, които не са посочени в докладните записки от проверките, но се извеждат в хода на производството. Чужденката без да е декларирала формално е заявила желанието си трайно да се установи на територията на страната с подаване на заявлението за предоставяне право на постоянно пребиваване на основание чл.25,ал.1,т.9 от ЗЧРБ. Това желание, не кореспондира с поведението на Д. Х. след разрешението й за пребиваване, независимо дали такова е било намерението й при подаване на заявлението.

Разрешението за постоянно пребиваване не представлява дългосрочно пребиваване по смисъла на Директива 2003/Ю9/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани на трети страни.

Дългосрочното пребиваване е уредено в националното законодателство в чл.24г от ЗЧРБ.

По обективни причини на Д. Х. е с предоставено право на постоянно пребиваване на основание чл.25,ал.1,т.9 от ЗЧРБ, при по -благоприятни условия от предвидените в Директивата, без да е необходимо да се удовлетворят условията на чл.4,ал. 1 от нея, каквато възможност е предвидена в чл.13 от същата. Прието е, че поради тази причина както издаването, така и отнемането на разрешеното постоянно пребиваване, следва да се определя от националното законодателство по причини, предвидени в чл.40 от ЗЧРБ, без това да е в разрез с Директивата.

При такива изводи ответният орган е постановил процесния административен акт. Заповедта е връчена на нейния адресат, като жалбата срещу същата е подадена в срок.

Горната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на приобщените по делото годни писмени доказателства, които не бяха оспорени от страните в предвидения законов ред.

Въз основа на така изградената фактическа обстановка, съдът формира следните изводи от правно естество:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена от легитимирано лице при наличие на правен интерес от производството, в рамките на преклузивния законов 14 – дневен срок и срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол. Разгледана по същество, жалбата се преценява от настоящата съдебна инстанция като неоснователна и следва да бъде отхвърлена, при следните съображения:

Административния акт е издаден от компетентен административен орган, при наличие на материална, териториална и персонална компетентност – ВПД директор на ОД на МВР – Търговище. Същият е посочен измежду органите, на които по силата на чл. 44, ал. 1 ЗЧРБ е предоставено правомощие да налагат принудителни административни мерки по този закон. Във връзка с компетентността на издателя на акта са приети като доказателства: акт за встъпване в длъжност от 15.08.2024 година; Заповед № 8121К-11748/09.08.2024 година на министъра на МВР; акт за встъпване в длъжност от 15.08.2023 година; Заповед № 8121К-7451/15.08.2023 година на министъра на МВР.

Спазена е предвидената в закона писмена и предметна форма, като в заповедта са изложени както фактическите, така и правните основания за нейното издаване. Описани са и всички релевантни обстоятелства, установени в хода на административното производство. Не е налице и нарушение на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ, според която норма, при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В случая административният орган изрично е посочил в оспорения административен акт, че не са налице предпоставките, визирани в този текст, т. е. налице е извършена преценка на изброените обстоятелства при постановяване на оспорената заповед. По делото не са наведени възражения, а липсват и въобще твърдения жалбоподателката да е измежду изброените в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ категории лица. Това мотивира съда да приеме, че оспорената заповед е валидна и постановена при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила.

На осн. чл. 26 АПК жалбоподателката е уведомена за започване на административното производство по издаване на оспорената заповед.

При преценка на всички събрани по делото доказателства и относимите правни норми настоящата съдебна инстанция намира, че оспореният административен акт е постановен и в съответствие с материалния закон, при следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ послужила като правно основание за издаване но оспорената Заповед, правото на пребиваване се отнема, когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите на чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, както и по отношение на с. на чужденец по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ.

По делото безспорно е установено, че на жалбоподателката е предоставено право на постоянно пребиваване в Република България. От доказателствата по дело е видно, че същата фактически не се е установила въобще на територията на страната, а единствено е пребивавала тук за общо 19 дни, за периода 18.01.2024г.-27.01.2025г., като няма данни, а и не се твърди, че за проверявания период същата се е настанила трайно на адреса. При това положение напълно обосновано административният орган е достигнал до извод, че жалбоподателката не се е установила и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. Според предоставените от НАП данни - отговор вх. № 363000 -5112/07.02.2025 г. жалбоподателката не се е включила в осигурителната система на страната, т. е. не упражнявала трудова дейност на нейна територия и не са внасяни задължителните здравни осигуровки регулярно. Последните са заплатени еднократно.

Пребиваването на едно лице - чужденец на територията на Република България означава фактическото му местонахождение да е на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 1 ЗЧРБ чужденците пребивават в Република България краткосрочно - до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година освен в случаите предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление и постоянно - с разрешен неопределен срок. Жалбоподателката е получила разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ - като чужденец, който не е лице от български произход, родено на територията на Република България, изгубило е българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желае трайно да се установи на територията на страната. Освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това основание нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на чужденеца за трайно установяване на територията на страната. Законът не дава легално определение на понятието "трайно установяване", но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там упражнява трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на чужденеца на територията на Република България, то логично следва изводът, че ако чужденецът не реализира това си желание в един разумен срок (законът го определя на една година), то той фактически няма желание за установяване и при това положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. Изводът, който може да се направи е, че при подаване на искането за издаване на разрешение за постоянно пребиваване лицето е заявило желание постоянно да се устрои на територията на страната, но това не се е реализирало нито в едногодишния срок, нито към момента. Именно по тази причина законът в чл. 40, ал. 1, т. 5 е предвидил в такива случаи даденото разрешение за постоянно пребиваване да бъде отнемано. Изложеното тълкуване на цитираните правни норми по никакъв начин не ограничава възможността на чужденеца, получил разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България да отсъства от страната и да пребивава на територията на други държави, но той следва да е трайно установен в България. В съответствие със закона е преценката на административния орган, че не са налице и обстоятелствата посочени в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Оспорващата страна не се е установила постоянно и не пребивава на територията на Р. България, не попада в категориите уязвими лица, по отношение на нея не са установени производства по Закона за убежището и бежанците, от събраните доказателства безспорно се установява наличието на постоянен адрес на територията на Република Турция, където постоянно пребивава, а не в Р. България. Липсват данни, че изобщо има намерение да се установи да живее в Р. България, предвид инцидентните престои в страната и обстоятелството, че живее в Турция. Същата е трябвало в едногодишен срок след разрешението за постоянно пребиваване (до 18.01.2022 г.) фактически да се е установила на територията на страната. През първата година след разрешението същата е пребивавала в Република България общо 8 дни. Живеела е в Република Турция и там са били членовете на нейното семейство. Същата фактическа обстановка се наблюдава и непосредствено след едногодишния срок от разрешението за постоянно пребиваване. Не са представени доказателства от страна Д. Х., от които да е видно, че е имала непреодолими пречки, за да се установи трайно на територията на Република България.

По отношение изложеното от адм. орган, че понятието „пребиваване“ не е дефинирано в ЗЧРБ, тъй като то съдържа ясен житейски смисъл. Разпоредбите на чл. 23, ал.1 от ЗЧРБ регламентират единствено видовете пребиваване, а законът определя основанията за тяхното разрешаване, условията и редът за тяхното предоставяне и отнемане. Определение за „място на обичайно пребиваване“ е регламентирано в чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) №987/2009 г. на Европейския парламент и на Съвета за установяване на процедурата по прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004 г. за координация на системите за социална сигурност, съгласно който с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти- продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на държавите- членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко то е постоянно, както и естеството на специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се осъществява тази дейност и др. примерно изброени в тази норма. Следва да се отбележи, че цитираните европейски правни норми регулират друг вид обществени отношения и са неприложими.

Съдът приема за допусната техническа грешка в изписването на имената на латиница в диспозитива на акта. Изписаното ЛНЧ и ЕГН, пак в диспозитива индивидуализират в достатъчна степен лицето.

Предвид гореизложеното настоящата съдебна инстанция намира, че жалбата е неоснователна, а атакуваната заповед е валидна и постановена при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила, в съответствие с относимите материалноправни норми и целта на закона. Подадената срещу същата жалба като неоснователна, следва да бъде отхвърлена.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК Административен съд Търговище

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д. Х., [ЕГН], адрес: [населено място], общ. Търговище, обл.Търговище, [улица], чрез адв. С. М. А., срещу Заповед № 363з- 418 / 04.03.2025 г. на ВПД Директор ОДМВР - Търговище за прилагане на принудителна административна мярка "Отнемане правото на пребиваване в Република България", издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ като неоснователна.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВАС в 14-дневен срок от съобщението до страните.