Р Е Ш Е Н И Е
№……….
гр.
Варна, 27.07.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
10-ти състав, в публично заседание, проведено на десети юли през
две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ: ИВЕЛИНА ВЛАДОВА
при секретаря Славея
Янчева,
като разгледа
докладваното от съдията
гр.д.
№ 455 по описа
за 2020г. на ВОС,
за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството по
делото е образувано по повод предявен от ищеца С.О.А. против Прокуратурата
на Р.България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 90 000
лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени психически
болки и страдания, негативни душевни преживявания, дискомфорт, стрес
притеснения, неспокойство, безсъние и други в резултат от повдигнатото срещу ищеца
незаконно обвинение в извършването на престъпление, по което воденото
срещу него наказателното производство по ДП № 507/2010г. по описа на ОД на МВР
– Варна пр.преписка № 4488/2010г. по описа на ОП-Варна, е завършило с
постановяване на оправдателна присъда по нак.дело № 1011/2017г. по описа на
ВКС, от факта на наложените му мерки за неотклонение – „Задържане под стража“,
„Домашен арест“ и „Подписка“, както и във връзка с наложената му забрана да
напуска пределите на Р.България, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 23.03.2018г. до окончателното й изплащане.
В
исковата молба ищецът твърди, че на 08.07.2011г. е бил привлечен като обвиняем
за престъпление по чл.115, вр.чл.20, ал.2 от НК, като на същата дата с
определение по ч.н.д.№ 1789/2011г. по описа на ВОС му е била взета мярка за
неотклонение – „Задържане под стража“ действала в периода от 11.07.2011г. до
15.12.2011г. За периода от 16.12.2011г. до 26.11.2012г. ищецът е бил с мярка за
неотклонение – „Домашен арест“. Излага, че след две постановени оправдателни
присъди на съдебни състави при ВОС по НОХД № 918/2012г. и по НОХД № 403/2013г.
по описа на ВОС, с присъда по ВНОХД № 307/2014г. по описа на ВАпС е бил признат
за виновен в извръшване на престъплението и е бил осъден на лишаване от свобода
за срок от 15 години, а мярката за неотклонение в била променена в „Задържане
под стража“. В последствие с определение на ВКС от 18.01.2016г. по нак.дело №
6/2016г. мярката за неотклонение е променена отново на „Домашен арест“, а с
определение на ВАпС от 14.07.2016г. по ВНОХД № 276/2016г. - в „Парична гаранция“, като едновременно с това е била наложена и мярка „Забрана за
напускане на границите на Р.България“. Считано
от 30.09.2016г. мярката му за неотклонение била променена на „Подписка“.
Излага, че е последвало постановяване на втора осъдителна присъда на АС-Бургас
по НОХД № 135/2017г. и промяна на мярката за неотклонение от „Подписка“ в
„Домашен арест“. Твърди, че с решение № 26/23.03.2018г. по нак.дело №
1011/2017г. по описа на ВКС са отменени постановените осъдителни присъди на
ВАпС и БАпС и същият е признат за невиновен по повдигнатото му обвинение.
Уточнява, че е бил задържан под стража общо 190 дни /от 11.07.2011г. до
15.12.2011г. и от 18.12.2015г. до 18.01.2016г./; под домашен арест – 526 дни
/от 16.12.2011г. до 26.11.2012г. и от 18.01.2016г. до 14.07.2016г. и спрямо
него е действала мярка за неотклонение подписка – 661 дни /от 27.11.2012г. до
18.09.2014г./.
Излага, че проведеното срещу него
наказателно преследване е добило публичност чрез публикации в
национални медии и в интернет и го е унизило пред семейството, приятелите и
цялото общество наричайки го „убиец, касапин, престъпник и др.“, в следствие на
което част от приятелите и роднините му започнали да го избягват. Посочва, че
от 2011г. насам във връзка с воденото срещу него наказателно производство бил
възпрепятстван при намирането на работа. В продължение на 6г. и 8 месеца нямал
доходи и живел от заеми на роднини и приятели. Горното се отразило и на
възможността да издържа финансово семейството си, като след постановяване на
осъдителната присъда № 15/18.12.2015г./ майката на двете му деца го напуснала.
Влошили се и отношенията с майка му – М.Я., като емоционалната връзка между
майка и син не била възстановена към настоящия момент.
Твърди, че в следствие на проведеното срещу
него наказателно производство е живял продължително време в стрес, изпаднал в
шок и депресия след постановяване на осъдителните присъди и дори направил опит
за самоубийство. Станал затворен и нервен, не можел да спи.
Моли съда
да уважи предявения иск и да присъди претендираното обезщетение ведно със
законната лихва върху него считано от 23.03.2018г. до окончателното им изплащане.
В срока по чл.131
от ГПК ответникът Прокуратурата на Р.България, чрез Окръжна Прокуратура – Варна е депозирала писмен отговор, в
който заявява становище за неоснователност на предявения иск за заплащане на
обезщетение за причинени на ищеца неимуществени
вреди. Оспорва исковете по размер поради
недоказаност и противоречие с принципите за справедливо обезщетяване на причинените
вреди, които не са надвишили по интензитет и обем обичайните в подобни случаи.
Оспорва ищецът да е претърпял вреди свързани с накърняване на доброто му име в
обществото, поради това че Прокуратурата не е изнасяла данни за воденото срещу
него наказателно производство, както и
поради факта, че към този момент същият вече е бил с две осъдителни присъди,
които на собствено основание са компрометирали името му. Отделно от това
посочва, че към 2019г. същият е обвиняем и по ново обвинение за разпространение
на наркотични вещества.
Оспорва се
Прокуратурата да е налагала на ищеца ПАМ-Забрана да напуска пределите на
страната във връзка с воденото срещу него ДП № 507/2010г. по описа на ОД на МВР
– Варна и образуваното наказателно дело, нито пък ищецът да е имал такива
намерения. Твърди се, че ищецът е неграмотен и без
професионална квалификация, което именно е причината да е бил в невъзможност да
си намери работа, а не воденото срещу него наказателно производство.
Излага се,
че досъдебното производство се е развило в разумен срок 10 месеца, а така също
и в съдебната му фаза, която е преминала през произнасяния на 7 съдебни
състава, като е била съобразена с фактическата и правна сложност
на спора и с необходимостта от извършване на процесуални действия по събиране
на доказателства.
Оспорва се
претенцията и по размер като крайно завишена в сравнение с икономическия
стандарт в Р.България и моли същата да бъде отхвърлена.
В съдебно заседание ищецът С.А., чрез
процесуалния си представител поддържа предявения иск и моли да бъде уважен.
Ответникът – Прокуратурата на Р.България,
чрез представител на ВОП поддържа заявените в отговора на исковата молба
оспорвания и възражения. Посочва, че ищецът не е претърпял вреди, които да са в
пряка причинно-следствена връзка с проведеното срещу него наказателно
производство.
СЪДЪТ, след като взе предвид представените по делото
доказателства – по отделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на
страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, намира за
установено следното от фактическа
страна:
С постановление от
08.07.2011г. на разследващ полицай по образувано досъдебно производство № 507/2010г. по описа на ОД на
МВР-гр.Варна С.О.А. е привлечен в качеството на обвиняем в извършване на
престъпление по чл.115, вр.чл.20, ал.2 от НК - умишлено умъртвяване на И.Г.З..
На същата дата с постановление на прокурор пти ВОП същият е задържан за срок от 72 часа. С
определение от 08.07.2011г. по ЧНД № 1108/2011г. по описа на ВОС на лицето е
взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“. Мярката е потвърдена с
определение на АС-Варна по ВЧНД № 285/2011г. от 19.07.2011г.
С определение от 12.12.2011г.
постановено по ЧНД № 1789/2011г. по
описа на ВОС мярката за неотклонение „Задържане под стража“ е изменена в „Домашен арест“ считано от
16.12.2011г.
С обвинителен акт от 11.07.2012г. на прокурор при ВОП е
повдигнато обвинение срещу С.А. и М. А. за престъпление по чл.115, вр.чл.20, ал.2 от НК умишлено умъртвяване
на И.Г.З. на 24.11.2010г. Образувано е НОХД № 918/2012г. по описа на ВОС, по
което е постановена присъда № 110 от 26.11.2012г., с която подсъдимите са
признати за невиновни за извършеното предстъпление. С определение от същата
дата съставът на ВОС е изменил наложената на С.А. мярка за неотклонение от „Домашен арест“ в “Подписка“.
С решение № 47/22.03.2013г. по ВНОХД №
9/2013г. на АС-Варна е отменена изцяло присъда № 110 по НОХД № 918/2012г. по
описа на ВОС и делото е върнато за ново разглеждане на друг състав на ВОС.
С присъда № 80 от 18.09.2014г. по НОХД №
403/2013г. по описа на ВОС подсъдимият С.О.А. е признат за невиновен по
повдигнатото му обвинение по чл.115, вр.чл.20, ал.2 от НК за умишлено умъртвяване
на И.Г.З. на 24.11.2010г. С определение от същата дата съставът на ВОС е
отменил наложената на С.А. мярка за неотклонение “Подписка“.
С присъда № 15 от 18.12.2015г.
постановена по ВНОХД № 307/2014г. по описа на АС-Варна е отменена присъдата на
ВОС по НОХД № 403/2013г. и подсъдимите С.О. А. М.С.А. са признати за виновни по
повдигнатото обвинение по чл.115, вр.чл.20, ал.2 от НК за умишлено умъртвяване
на И.Г.З. на 24.11.2010г., като на всеки един от тях са наложени наказания от
по 15 години лишаване от свобода. С определение от същата дата съставът на
АС-Варна е изменил мярката за неотклонение на подсъдимите от „Подписка“ в
„Задържане под стража“. С определение от 18.01.2016г. по нак.дело № 6/2016г.
определението на АС-Варна по ВНОХД № 307/2014г. от 18.12.2015г. е изменено като
на двамата подсъдими е взета мярка за неотклонение „Домашен арест“.
С решение № 133/28.06.2016г. по
нак.дело № 407/2016г. по описа на ВКС е отменена присъда № 15 от 18.12.2015г.
постановена по ВНОХД № 307/2014г. по описа на АС-Варна и делото е върнато на
АС-Варна за ново разглеждане от друг съдебен състав.
С определение от 14.07.2016г. по ВНОХД № 276/2016г. по
описа на АС-Варна е изменена мярката за неотклонение по отношение на
подсъдимите С.А. и М. А. от „Домашен арест“ в „Парична гаранция“, а на
основание чл.68, ал.7 от НПК на същите е наложена забрана да напускат пределите
на Р.България. С последващо определение от 30.09.2016г. мярката за неотклонение
е изменена от „Парична гаранция“ в „Подписка“.
С решение № 252/28.11.2016г. по ВНОХД
№ 276/2016г. по описа на АС-Варна е потвърдена изцяло присъдата от 18.09.2014г.
по НОХД № 403/2013г. по описа на ВОС.
С решение № 66/07.04.2017г.
постановено по нак.дело № 100/2017г. по описа на ВКС е отменено въззивното
решение № 252/28.11.2016г. на ВАпС по по ВНОХД № 276/2016г. и делото е върнато
за ново разглеждане на друг състав от същия съд. С определение №
69/26.05.2017г. поради направен отвод от разглеждане на делото от съдиите във
АС-Варна, делото е изпратено за разглеждане на АС-Бургас. Там е образувано
ВНОХД № 135/2017г., по което с присъда №
124/04.07.2017г. е отменена присъда № 80/18.09.2014г. по НОХД № 403/2013г. и
подсъдимият С.А. е признат за виновен по повдигнатото обвинение и е осъден на
лишаване от свобода за срок от 12 години. С определение от същата дата
съставът на Ас-Бургас е изменил наложената на С.А.
мярка за неотклонение от “Подписка“ в „Домашен арест“. Цитираното
определение от 04.07.2017г. е отменено от ВКС по повод проведен инстанционен
контрол по ЧНД № 783/2017г.
С решение № 26 от 23.03.2018г.
постановено по нак.дело № 1011/2017г. по описа на ВКС са отменени въззивните
присъди № 124/04.07.2017г. по НОХД № 135/2017г. по описа на АС-Бургас и присъда
№ 80/18.09.2014г. по НОХД № 403/2013г. и подсъдимите М.С.А. и С.О.А. са
признати за умишленото умъртвяване на И.Г.З. на 24.11.2010г. и са оправдани по
повдигнатото им обвинение по чл. 115, вр.чл.20, ал.2 от НК.
С молба от 10.04.2018г. С.А. чрез
процесулания си представител е поискал от съда да бъде отменена наложената
забрана да напуска пределите на Р.България, като с разпореждане от 13.04.2018г.
е разпоредено забраната да бъде отменена.
От представената
справка за съдимост актуална към 11.03.2020г. е видно, че С.О.А. е осъждан с
влезли в сила присъди както следва: по нак.дело № 1100/2009г. за извършено
престъпление по чл.195 от НК с наложено наказание лишаване от свобода за срок
от 6 месеца, чието изтърпяване е отложено за срок от 3 години; по нак.дело №
2721/2009г. за извършено престъпление по чл.194 от ГПК и наложено наказание
„пробация“.
Във пресслужбата на АС-Варна са
публикувани съобщения касатетелно постановеното задържане под стража на С.А. по
обвинение за извършено престъпление – убийство на И.З./публикация от
04.10.2011г./, за постановената срещу него осъдителна присъда от 15 години
затвор /публикацията от 21.12.2015г./ и за постановената срещу него
оправдателна присъда /публикация от 30.11.2016г./. Представени са и разпечатки
от онлайн публикации с информация по случая с убийството на И.З./л.38-47/ и
имената на подсъдимите по делото – С.А. и М. А..
От заключението
на проведената Съдебно-психиатрична експертиза поддържано в съдебно заседание
от вещото лице Т.А. се установява, че повдигнатото на ищеца обвинение в
извършване на тежко престъпление, загубата на добро име сред близки и приятели,
квалификациите в пресата по негов адрес, отчуждението на майка му, на жена му и
децата както и съпътстващата повдигането на обвинение промяна в средата на
живот са променили функционирането му и са довели до хронична
тревожно-депресивна симптоматика и до суициден опит. Вещото лице посочва, че
както престоя в ареста, в който ищецът твърди да е бил физически малтретиран,
така и постановените осъдителни присъди предвиждащи лишаване от свобода 12г. и
15г. са довели до състояние на психиката му, което се диагностицира като
„Смесено тревожно депресивно разстройство“, което е заболяване по
Международната класификация на болестите, поради което дори постановената
оправдателна присъда не е в състояние да възвърне нормалното му психологично
състояние. В съдебно заседание на въпроси на страните вещото лице посочва, че
при ищеца острата фаза на стресовата реакция свързана със задържането му е
продължила 2-3 дни , след което състоянието му е преминало в разстройство на
адаптацията, което е продължило повече от обичайните около 6-8 месеца, като
израз на това е направеният суициден опит. След този етап ищецът е преминал в
депресивно състояние, което е било в умерена степен и е продължило до
окончателното приключване на водените наказателни дела и до постановяването на
оправдателната присъда. Всички тези
състояния, през които е преминал ищеца, вещото лице определя като реактивни,
т.е резултат от външно въздействие, което в случая е било повдигнатото
обвинение. Вещото лице посочва, че за настоящото състояние на ищеца на
тревожност и депресия влияние оказва и фактът, че същият е безработен. Като
особено стресогенен фактор се посочва първоначалото му задържане и нанесеният
му побой в полицията, за който данни е дало самото изследвано лице. Друг е
фактът, че е бил обвинен в извършването на убийство, както и че не е получил подкрепа
от близките си, а дори е загубил връзката с децата си и тяхната майка.
В хода на
производството са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетелите М.Н.К.
и М.С.А..
Свидетелката М. К.
- майка на ищеца посочва, че през 2011г. синът и е бил арестуван по обвинение
за убийство. Във времето от 2011г. до 2018г., когато окончателно бил оправдан С.
не се чувствал добре психически, тъй като при задържането му полицаите го били,
бил нервен и се налагало да му купува „Валидол“, за да се успокоява. След
2011г. жената на С. – Н., с която нямали сключен брак често пъти заминавала при
нейната майка заедно с двете им деца. През 2015г. С. направил опит за
самоубийство /чрез обесване, но въжето се скъсало/, тъй като много се страхувал
как ще изкара 15 години в затвора и тогава жена му го напуснала с децата,
защото не можел да издържа семейството. От тогава не се били събирали. След повдигането
на обвинението С. изпитвал страх да излиза навън от дома си, защото всички го
гледали накриво, че е убиец и прстъпник. Някой от близкикте му роднини вярвали,
че той е извършил престъплението, включително в някой моменти и самата му майка
и го отбягвали. Около 1 година изкарал в ареста и тогава се чувствал много зле,
че е обвинен за нещо, което не е извършил, не можел да спи, не се хранел
редовно. Посочва, че докато бил обвинен в извършването на убийство С. не можел
да си намери работа. Търсил си работа при познати, но те знаели за обвинението
и му отказвали. Започнал да разпродава покъщнината и да взема заеми от познати.
Преди да го арестувт през 2011г. С. *** по озеленяване. От 2016г. ходел за по
няколко дни месечно да работи на частно и му плащали. Свидетелката излага, че
от 2011г. живее и работи в Австрия, но е провеждала чести телефонни разговори
със сина си, а когато се е прибирала са живели в една къща. След 2018г., когато
приключило делото и той бил оправдан, С. се чувствал по-добре. Успокоил се,
започнал да се храни и да спи. След 2018г. С. пак имал досег с полицията по
обвинение за наркотици и бил с гривна на крака.
От показанията
на свидетеля М. А. се установява, че е бил подсъдим по същите дела заедно с
ищеца. Запознанството им било от преди 8-9 години, когато С. създал семейство в
гр.Поморие. Имал две деца и семейството
излизало на разходки, а той самият ходел на работа. През лятото на 2011г. и
двамата били арестувани и закарани в районно управление в гр.Варна, а след това
в арест, където престояли 8-9 месеца. През това време двамата нямали контакт по
между си. От полицаите разбрал, че след задържането С. много плачел. След като
ги освободили, били под домашен арест и се виждали само по съдебните заседания.
През 2015г. двамата пак били задържани в затвора за един месец и един ден и
били в една килия. С. много страдал и
плачел затова, че са в затвора без причина и за това, че разваля живота
на децата си. Узнали, че 10-15 дни след
повторното им задържане жената на С. - А. го напуснала, а майка му не ходела на
свиждания. Докато били в затвора помолил свидетеля да организира довеждането на
малката му дъщеря, за да я види и прегърне. С. споделил на свидетеля, че няма
пари и се наложило да продава покъщнина. Бил споделил, че ако го пуснат ще се
обеси, а по-късно от майката на ищеца свидетеля разбрал, че действително С.
направил опит да се обеси.
Предвид така установеното от
фактическа обстановка, съдът прави следните изводи от правна страна:
Изложената в исковата
молба фактическа обстановка, твърденията
на страната и формулирания въз основа на тях петитум на исковата претенция
обуславят извод за предявен иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ.
Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, Държавата отговаря за
вредите причинени на граждани от органи на следствието, прокуратурата и съда
при повдигнато обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде
оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради
това, че деянието не е извършено от
лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че
наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е
погасено по давност или деянието е амнистирано. В настоящия случай твърденията
на ищеца са за претърпени неимуществени вреди в следствие на това, че срещу
него е повдигнато и поддържано обвинение за извършенo
престъплениe завършило с постановяване на оправдателна присъда. По
Закона за отговорността на държавата за вреди /ЗОДОВ/ незаконосъобразността се
разглежда на плоскостта на крайния резултат от наказателното производство.
Обвинението в престъпление е винаги неоснователно /незаконно/, когато
наказателното преследване срещу обвиняемият е приключило с постановена
оправдателна присъда досежно фактът дали е извършено престъпление и авторството
му. Законът не е предвидил като изискване за
възникване на отговорността освен оправдаването и самото обвинение да е било
незаконосъобразно при повдигането му. Затова и отговорността е налице дори и от
страна на ответника да са спазени всички законови изисквания и повдигнатото
обвинение да е отговаряло на събраните до този момент доказателства и на
вътрешното убеждение на прокурора. Отнася се до специално установена от закона
отговорност за вреди от непозволено увреждане, която възниква не по повод на
извършени от ответната страна в производството незаконосъобразни действия, а по
силата за законова разпоредба и при наличието на посочените в нея предпоставки.
Същата урежда отговорност на държавата за причинени от нейни органи вреди,
поради което има гаранционно обезщетителен характер.
Съдът след
запознаване с всички събрани по делото доказателства намира, че са налице
всички елементи от фактическия състав на цитираната разпоредба, а именно –
привличане в качеството му на обвиняем и повдигнато обвинение на ищеца за
извършено престъпление, постановена оправдателна присъда на съд, включително и
вземане на мерки за неотклонение и постановена оправдателна присъда на съд.
Съдът приема, че
липсата на основание за повдигане на обвинение на ищеца за престъпление по НК
обуславя извод за незаконосъобразност и на взетите по отношение на него мерки
за неотклонение – „Задържане под стража“, „Домашен арест“ и „Подписка“, а така
също и на мярката за процесуална принуда по чл.68 от НПК – забрана да напуска пределите
на Република България.
Установи се от
събраните по делото доказателства, че ищецът е бил привлечен към наказателна
отговорност на 08.07.2011г. с постановлението за привличане на обвиняем по ДП №
507/2010г. Срещу него е внесен обвинителен акт на 11.07.2011г., което е дало
ход на съдебната фаза на наказателното преследване. Същата е продължила почти 7
години до постановяване на окончателната обравдателна присъда на 23.03.2018г.
по нак.дело № 1011/2017г. по описа на ВКС, като е преминала през общо 9 съдебни
инстанции – 2 разглеждания от окръжен съд /НОХД № 918/2012г. и НОХД №
403/2013г./, 4 разглеждания от апелативен съд /ВНОХД № 9/2013г.; ВНОХД №
307/2014г.; ВНОХД № 276/2016г.; ВНОХД № 135/2017г./ и 3 разглеждания от ВКС /нак.дело №
407/2016г.; нак.дело № 100/2017г. и нак.дело № 1011/2017г./.
По време на
висящността на наказателното производство, спрямо ищеца са били вземани
различни мерки за неотклонение, като най-тежките – „Задържането под стража“ е
продължило в периодите от 11.07.2011г.
до 15.12.2011г. и от 18.12.2015г. до 18.01.2016г., а „Домашният арест“ – от
16.12.2011г. до 26.11.2012г. и от 19.01.2016г. до 14.07.2016г. В останалото
време е действала мярка за неотклонение „Подписка“, а в периода от 14.07.2016г.
до 13.04.2018г. е бил и и със забрана да напуска пределите на страната.
Основните твърдения
на ищеца са, че в следствие на повдигнатото му обвинение се е чувствал унизен и
психически потиснат, като това е довело и до физически неразположения,
безсъние, нервност, до нарушения в общуването и отношенията с близки и роднини.
Отделно от това посочва, че времето, в което е бил подсъдим за извършване на
тежко престъпление – убийство и е бил задържан под стража, а също и с мярка
домашен арест е причинило разпадане на семейството му – майката на децата му го
е напуснала, като едновременно с това се е отразило и на възможността му да си
намери работа и да осигурява собствената си и на семейството издръжка.
При формиране на
извод за наличието на претърпени от ищеца неимуществени вреди съдът кредитира в
тяхната съвкупност събраните по делото гласни доказателства чрез разпита на
свидетелите М. К. – майка на ищеца и М. А.
– вторият подсъдим за същото престъпление. И двамата свидетели посочват, че
в периода на висящността на наказателното производство, С.А. не се чувствал
добре прихически – бил потиснат и депресиран от факта, че е обвинен в
извършването на престъпление - убийство, което не е извършил и че не намирал
подкрепа от близките си, особено след като майката на децата му го напуснала. В
това си състояние, след постановяване на осъдителната присъда през 2015г. той
дори направил неуспешен опит за самоубийство. Стресирал се от обстоятелството,
че е задържан под стража и го грози наказание лишаване от свобода 15 години,
изпитвал страх от физическо насилие в затвора и често плачел. Главна роля за неблагоприятното
състояние, в което се намирал играел и фактът, че през цялата продължителност
на делото – повече от 6г. и половина не
можел да си намери постоянна работа, живеел без средства, което налагало да
взема заеми от приятели и роднини и да разпродава имуществото си.
Съдът приема за
безспорно установено на база на събраните гласни доказателства и на база
заключението на проведената СПЕ, която съдът кредитира като безпристрастно и
компетентно изготвена и на това основание я поставя в основата на правните си
изводи, че психическитя статус на ищеца е бил сериозно увреден от предицата
събития инициирани с повдигнатото му обвинение за тежко умишлено престъпление
против личността. Наказателното производство е продължило повече от обичайното
триинстанционно производство – преминало е през общо 9 съдебни фази с множество
процесуално-следствени действия, в които ищецът е присъствал лично, през които
са постановени общо 4 присъди- по две от които е признат за виновен в
извършването на престъплението – убийство, а с останалите две е признат за
невиновен. Съдът приема, че обичайно
участващото в наказателното производство лице, обвинено в извършване на
престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства
се унизено, а също така е притеснено и несигурно и се накърнява социалното му
общуване. Именно такъв накърнен прихичен статус е имал и ищеца, като релевантна
за спора е преценката за интензивността на преживяванията и последиците, които
същите са оказали в неговото лично, семейно и социално битие.
Съгласно експертното
заключение ищецът е развил остра стресова реакция при неочакваното му задържане
под стража, което в годините на висящността на наказателния процес е преминало
в продължителен период на разстройство на
адаптацията, а след него и в умерено тежък депресивен период, който според
вещото лице не е преодолян окончателно и понастоящем. Не бяха събрани
доказателства за физическо насилие, което да е упражнявано над ищеца по време
на задържането му под стража, но безспорно неочакваността и стресогенността на
ситуацията по принудителното ограничаване на свободата му в периода на действие
на най-тежките мерки за неотклонение - задържане под стража в продължение на
повече от половин година, а и след това по време на домашния арест продължил
приблизително 17 месеца са в състояние да разклатят психиката на индивида и да
предизвикват реакции на плач, безсъние, нервност и притеснение, които вещото
лице определя като прояви на продължително разстройство на адаптацията и
депресивен период. За тежестта, която наказателната репресия е оказала по
отношение на ищеца са показателни показанията на разпитаните свидетели, според
които С. често плачел, докато бил задържан в ареста, заплашвал че само да
излезе на свобода ще се обеси, както и установеният от показанията на неговата
майка опит за самоубийство. Съдът приема, че именно повдигнатото обвинение и
воденото срещу него наказателно производство, което обективно е в състояние да
причини подобни психически последици на човек с нормална психика, е било и
причината за доказано негативното субективно състояние на ищеца в този период.
Именно тези душевни болки и психически страдания са неимуществените вреди,
които са пряко следствие от действията на Прокуратурата по незаконно
повдигнатото на ищеца обвинение, които подлежат на обезщетяване. Тук следва да
се съобрази и интензивността на предприеманите срещу ищеца мерки за процесуална
принуда, както и тежестта и въздействието, което същите са оказали на ищеца
съобразно спецификите на неговия характер и начин на живот. В този смисъл съдът отчита, че първите
действия по разследването по ДП № 507/2010г. са започнали след като преди това
двукратно ищецът е бил подсъдим по две наказателни дела, бил е осъден за
престъпления против собствеността извършени през 2006г. и през 2008г., поради което същият вече е
имал сблъсък с правосъдната система, а и нещо повече – проявил е трайно
асоциално и незаконосъобразно поведение. Въз основа на това съдът прави извод,
че въздействието, което е оказало върху него поредното повдигнато обвинение не
се е отразило така стресогенно, както същото би било по отношение на лице с
чисто съдебно минало и без установена престъпна нагласа. Безспорно
интензивността на предприетите мерки по процесното наказателно производство е
съществено по-голяма от тези по предходните наказателни производства, предвид на
това че е ограничено правото на ищеца на свободно предвижване и най-вече
продължителността на същото, което логично ги превръща в причина за установения
нарушен психологичен статус на ищеца и на това основание подлежащо на
обезщетяване вредоностно поведение.
Съдът приема за
доказано, че в следствие на започнатото и водено в продължителен период от
време наказателно производство срещу ищеца, по което е крайна сметка е
постановена оправдателна присъда, е накърнено социалното общуване на ищеца и е засегната доверителната връзка с
най-близките му хора – майката, партньорката му и децата му. Установи се от
показанията на св. М. К., че много от
близките и роднините на ищеца, а на моменти и тя самата променили отношението
си към него и започнали да го избягват, защото го считали за убиец. Изпадането
в социална изолация – първоначално принудително като функция на приложената
мярка на наказателно процесуална принуда чрез задържането под стража, а в
последствие поради нежеланието на близки, роднини и приятели да общуват с ищеца
считайки го за „убиец“ съдът приема за установена неимуществена вреда явяваща
се в причинно-следствена връзка с предприетите от ответника действия по
повдигане на обвинението по ДП № 507/2010г.
При формиране на
изводите си досежно размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца
неимуществени вреди съдът съблюдава трайно установената съдебна практика – ППВС
№ 4/23.12.1968г. и ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС и тази по приложението на
чл.52 от ЗЗД, съгласно която понятието "справедливост" по смисъла на
чл.52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни,
обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да
се вземат предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди - вида,
характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със
състоянието на ищеца преди него, тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е
за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан, респ. -
наказателното производство е прекратено по всички обвинения или по част от тях,
личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания,
начина на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е
повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство,
включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането
му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; отражението на
производството върху личния, обществения и професионалния живот, разгласяването
и публичността на производството, а също така и причиняването на здравословни
вреди. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди от този
деликт и в този смисъл размерът на паричното обезщетение следва да е достатъчно
по размер за репарирането им - в съответствие с общоприетия критерий за
справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно
обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер,
необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди.
В конкретния случай продължителността
на воденото наказателното производство срещу ищеца, проведено и в двете му фази
– досъдебна и съдебна от момента на повдигането на обвинение /м.07.2011г./ до
влизане в сила на оправдателната присъда /23.03.2018г./ е надхвърлило разумния
срок на провеждането му и обичайните инстанционни етапи, през които преминава
то. По време на висящността на производството в съдебна фаза се е наложило
ищецът да присъства на постановяването на 4 присъди, две от които са били за
това, че е виновен с наложено наказание лишаване от свобода повече от 10 години
/15г. и 12г./. Горното на самостоятелно основание се явява съществен стресогенен
фактор. По време на висящността на делото се е променила негативно психичната
нагласа и устойчивост на ищеца, което го е направило отчетливо по притеснен, по
нервен и по-безпереспективен - израз на което е заявената готовност за
самолишаване от живот и предприетите в тази посока действия. Едновременно с
това обаче следва да се отчете, че проведеното наказателно производство е
довело до засягане във висока степен на правата на ищеца в един по-кратък
период от около 2 години, в които спрямо него са били наложени най-тежките
мерки за неотклонение – задържане под стража и домашен арест, които са го
лишили от семейна среда и от възможност за полагане на труд. През останалото
време спрямо него е действала най-леката мярка за неотклонение, която не е
ограничила съществено обичайното му съществуване и му е позволявала при проявена активност и желание да се грижи за своите
близки, да работи и да задоволява основните си жизнени потребности без
ограничения.
Установи
се от събраните по делото гласни доказателства, че по време на второто си
задържане под стража в края на 2015г., след постановената първа осъдителна
присъда на АС-Варна, жената на ищеца го напуснала заедно с децата – в този
смисъл са и показанията както на майката на ищеца, така и на вторият подсъдим
по делото св.М. А., който има лични впечатления, тъй като били задържани в една
килия. Не става ясно дали говорейки за жената на С. свидетелите имат предвид
едно и също лице, доколкото майката на ищеца я назовава Н., а свидетеля А.
посочва, че името и е А.. Показанията на двамата свидетели касателно причината
за раздялата не са еднопосочни – според св. К. жената на синът й имала особен
характер и често без причина вземала децата и се прибирала при своите родители,
а св. А. излага, че А. напуснала С. през м.12.2015г., когато пак ги прибрали в
затвора. Общият елемент в тях обаче е,
че жената на С. А. го напуснала, защото той не успявал да осигурява издръжката
на семейството.
Не се установи по
безспорен и категоричен начин действията на прокуратурата да са довели до
невъзможност за ищеца да си намери работа, поради това, че воденото срещу него наказателно производство е
довело до създаването на лоша
репутация. Безспорно във времето на задържането под стража и домашния арест
/приблизително 2 години/ ищецът не е имал фактическата възможност да работи.
През останалото време обаче съдът
приема, че не са били налице обективни пречки да полага труд и да осигурява
средства за личната си издръжка и тази на семейството си. Не се събраха
доказателства за постоянна трудова заетост на ищеца преди началото на
наказателното производство, нито за такава след влизане в сила на
оправдателната присъда през м.03.2018г.
до настоящия момент. Показателни в този смисъл са показанията на неговата
майка, която посочва, че през 2011г. С. работел на частно в махалата, когато
някой го повика, като по същия начин продължил да се препитава и след 2016г., а
в другите случаи, когато си търсел работа не го вземали, тъй като имал проблеми
с правосъдието. Изложеното в свидетелските показания на майката на ищеца е
неинформативно относно това къде е търсил работа ищеца, кога точно и колко пъти
са му отказвали, включително мотивите за отказа, поради което съдът не приема
за установено, че действително причината за неполагането на труд от ищеца за
целия период от 2011г. до 2018г. е воденото срещу него наказателно
производство. Нещо повече, установи се, че преди началото на разследването по ДП
№ 507/2010г., през 2009г. ищецът е бил съден и осъждан двукратно за извършени
престъпления, т.е дори да се приеме, че действително работодатели са му
отказвали работа, то причина за това на по-голямо основание е могло да бъде
документираното в свидетелството за съдимост на ищеца криминално минало,
отколкото фактът на повдигането на поредно обвинение. На това основание съдът
намира, че повдигнатото му обвинение не е станало причина за ограничаване на
трудовата му функция и доходите му в по-голямата част от висящността му,
респективно че невъзможността да осигурява собствената си и издръжката на
семейството си се дължи изцяло на факта на повдигнатото обвинение.
Не се установи
наказателното преследване да се е отразило на физическото здраве на ищеца и да
е довело до съществено влошаване на качеството му на живот или да е наложило
краткотрайно или продължително медикаментозно лечение, а що се отнася до
претърпените от него душевен дискомфорт и притеснения, те не са по-големи от
обичайните в подобни случаи с оглед установеното криминално минало на ищеца и
не са траен характер - /св. К. посочва, че
след постановяването на окончателната оправдателна присъда през 2018г. ищецът
вече се чусвствал по-добре, започнал да спи и да се храни редовно.
По въпроса за негативното
влияние, което публикациите в пресата и в интернет са оказали върху личността
на ищеца съдът отчита на първо място, че
същите не са направени по инициатива на ответната страна, а са резултат
от обичайната дейност на пресцентъра на
съда разглеждащ делото да уведомява обществеността за работата на съответната
съдебна инстанция, както и на медиите, които на собствено основание са създали
новини със съответното съдържание. На второ място следва да се отбележи, че
самият факт на съществуването им не обуславя директно извод за вредоностност.
Такава ще е налице в случай, че действително те са допринесли за уронване на
честта и достойнството на личността или са възпрепятствали реализирането на други конституционно
признати права на ищеца – правото на семейство, правото на труд, правото на
психичен интергитет и др. Съдът, след анализ на доказателстата по делото приема,
че публикациите в пресата и в интернет не са се отразили увреждащо върху
социалния образ на ищеца, който така или иначе вече е бил компрометиран с
постановените две осъдителни присъди. От друга страна не се установи ищецът да
е имал каквато и да било професионална реализация, която да пострадала
необратимо от въпросните публикации. Не се установи близкото обкръжение на
ищеца – роднини, жена, познати да са започнали да го отбягват поради това, че
са прочели информацията в пресата, доколкото същите вече са били запознати със
случващото се в живота на ищеца като преки участници в него. Както вече бе
посочено по-горе съдът не приема за доказано, че именно публикациите в пресата
са били причината ищецът да не може да започне работа.
Съдът приема, че
макар да представляват призната от закона мярка за процесуална принуда, целяща
да гарантира резултата от дейността на правораздавателните органи, мярката по
чл.68 от НПК – забрана за напускане пределите на Република България в случая не
е довела обективно до мултиплициране на
негативния ефект от незаконно повдигнатото обвинение на ищеца. На първо
място същата е действала спрямо ищеца в недълъг период от време – по-малко от 2
години /от налагането й на 14.07.2016г. до отмяната и на 13.04.2018г./, през
който не се установи ищецът да е имал неотложна нужда да пътува извън границите
на Р.България, респективно да е бил връщан от границата при опит да я напусне.
Нещо повече, при наличие на основателна причина – от личен, семеен,
здравословен или друг характер, то ищецът е бил в правото си да сезира
компетентния орган, който може да разреши пътуването. По делото не бяха
ангажирани доказателства нито за наличието на такава причина, нито за отказ на
представителите на ответника да разрешат напускането.
Тези обстоятелства и
конкретното им проявление по делото обуславят извод за значително по-нисък
размер на дължимото от ответника на ищеца обезщетение, в сравнение с претендираното
такова. Предвид всички установени по делото обстоятелства и посоченото им
значение за размера на процесното обезщетение, както и предвид
социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, настоящият
съдебен състав намира за справедливо обезщетение, което би репарирало процесните
неимуществени вреди, търпяни от ищеца /доколкото те изобщо могат да се оценят в
пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер
и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с
общоприетия критерий за справедливост/, сумата от 10 000 лева. При определянето
на този размер, съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответника -
Прокуратурата има основно репариращо действие – предвид моралния, а не
имуществен характер на процесните вреди. За разликата до пълният претендиран
размер от 90 000 лева исковата претенция следва да бъде отхвърлена като
неоснователна.
С оглед на всичко
изложено и съобразно направеното искане сумата на общото обезщетение за всички
доказано претърпените неимуществени вреди, които са в пряка причинно-следствена
връзка с воденото срещу ищеца наказателно производство, по което е постановена
оправдателна присъда в размер на 10000 лева следва да бъде присъдена ведно със
законната лихва върху нея, считано от влизане в сила на оправдателната присъда
– 23.03.2018г. до окончателното изплащане. Същата се дължи на основание чл.84,
ал.3 от ЗЗД се дължи от деня на непозволеното увреждане, което за
неимуществените вреди е от датата на влизане в сила на оправдателната присъда.
Страните не са направили
искане за присъждане на разноски, поради което съдът не присъжда такива.
Мотивиран
от така изложените съображения, Варненски
окръжен съд
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. София,
бул. "Витоша" № 2 ДА ЗАПЛАТИ
НА С.О.А., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от 10 000 /десет хиляди/
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени психически
болки и страдания, негативни душевни преживявания, дискомфорт, стрес
притеснения, неспокойство, безсъние и други в резултат от повдигнатото срещу ищеца
незаконно обвинение в извършването на престъпление, по което
воденото срещу него наказателното производство по ДП № 507/2010г. по описа на
ОД на МВР – Варна пр.преписка № 4488/2010г. по описа на ОП-Варна е завършило с
постановяване на оправдателна присъда по нак.дело № 1011/2017г. по описа на ВКС,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.03.2018г. до
окончателното й изплащане, КАТО ОТХВЪРЛЯ
иска за разликата над 10000 лева до пълния претендиран размер на 90000 лева, на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред
Варненски Апелативен съд, в двуседмичен срок от получаване на съобщението от
страните, че е изготвено и обявено.
СЪДИЯ В ОКРЪЖЕН СЪД: