Решение по дело №16515/2018 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

                                     Гр. София, 26.10.2020 г.

 

                            В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и двадесета година в състав:

 

                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

                                        ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                          МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА

 

при секретаря Мая Симеонова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 16515 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

         Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

 

С решение № 45364 от 26.09.2018 г. по гр.д. № 38712/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГO, 156 състав, съдът е отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, срещу Д.Ц.П., ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответницата Д.Ц.П. да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от 5 099,74 лв., представляваща цена на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., както и сумата от 588,82 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за цената на доставената топлинна енергия за периода от 15.10.2014 г. до 19.04.2017 г.

Недоволен от решението, с което са отхвърлени осъдителните искове при квалификацията на чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД  е останал ищецът „Т.С.” ЕАД, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва при твърдения, че решението е незаконосъобразно и необосновано по изложените в жалбата съображения. По-конкретно се поддържа, че видно от представените документи ответницата е титуляр на вещно право на ползване на процесния топлоснабден имот през процесния период. Искането към въззивната инстанция е да отмени първоинстанционното решение и уважи изцяло предявените искове.

Въззиваемата страна Д.Ц.П. не депозира отговор на въззивната жалба и не ангажира доказателства.

Третото лице помагач на ищеца „П.С.” ООД не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.

По доводите във въззивната жалба следва да бъде отбелязано и следното:

Предявеният пред първоинстанционният съд иск е осъдителен, при правна квалификация на чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от нея топлинна енергия на процесния адрес.

Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ по предявените осъдителни искове.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в редакцията, действаща към процесния период, "потребители на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Съобразно легалната дефиниция, дадена в §1, т. 42 от ДР на ЗЕ (действаща до 17.07.2012 г.) и т. 2а от ДР ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.), потребители, респ. битови клиенти на топлинна енергия през процесния период са физически лица – ползватели или собственици на имот, които ползват електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.

 Следователно по изричното разпореждане на закона, по договора за доставка на топлинна енергия за конкретен имот, потребител на топлинна енергия е неговият собственик или физическото лице, на което е учредено ограничено вещно право на ползване.

Съгласно Тълкувателно решение 2/2017 г. по тълкувателно дело № 2 от 2017 г. на ОСГК на ВКС собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й. Сключването на такъв договор се установява чрез всички доказателствени средства, предвидени в ГПК, включително чрез молба за откриване на партида от ползвателя на договорно отношение.

 За да постанови решението си първоинстанционният съд е приел, че събраните по делото писмени доказателства не установяват, че ответникът е собственик, респ. титуляр на вещно право на ползване на процесното жилище, въпреки че на ищеца е указано, че носи доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство.

Въззивният съд споделя извода на СРС, че по делото не са ангажирани безспорни доказателства от ищеца, чиято е доказателствената тежест, ответникът да е собственик на процесния имот, т. е., че е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря за задълженията за топлоенергия, отдадена в имота през процесния период. По делото е установено, че процесният недвижим имот се намира в сграда в режим на ЕС, присъединена към топлопреносната мрежа, като за същия при ищцовото дружество е открита партида с аб.№ 210707, но по делото е останало недоказано ответникът Д.П. да е собственик на топлоснабдения имот. Представеното по делото писмо от Столична община – район Люлин, че е извършена продажба на процесния имот с договор за покупко-продажба от 17.06.1992 г. въз основа на Заповед № ДИ-03-3796/90 г. не е титул за собственост и не установява качеството на собственик на имота на ответника. По делото не е представен нито цитирания договор за продажба, нито пък заповедта, от които да може се направи категоричен извод, че ответницата П. е придобила процесния недвижим имот. По делото е представен и Протокол за проведено Общо събрание на етажната собственост за избор на фирма за дялово разпределение с посочено името на ответницата като собственик на самостоятелен обект в етажната собственост, но подобен протокол по никакъв начин не представлява годно доказателство за наличието на вещно право и по никакъв начин не удостоверява ответницата да е собственик на имота през процесния период. Липсват и доказателства ответницата П. да е ползвател на имота през процесния период, нито пък същата да е подала заявление до ищцовото дружество за откриване партида на нейно име, поради което същата не попада в кръга от лица - титуляри на право на собственост или вещно право на ползване, с принадлежността на които права върху топлоснабдения имот законът свързва качеството потребител на топлинна енергия по договорното правоотношение с топлопреносното предприятие.

Налага се извода, че осъдителните искове за дължимост на цената на доставена топлинна енергия не са доказани по основание, тъй като не се е осъществила първата материалноправна предпоставка за това и не е доказано качеството на ответникът на потребител на топлоенергия, поради което правилно са били отхвърлени от районния съд.

 Доколкото иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е акцесорен спрямо главният иск, който е бил приет за неоснователен, неоснователен се явява и иска за дължимост на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главното задължение.

 В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение.

При този изход на спора право на разноски пред настоящата инстанция има въззиваемата страна и ответник в първоинстанционното производство, но такива не се присъждат, тъй като не са поискани.

 При тези мотиви, Софийски градски съд

 

                                                   Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 45364 от 26.09.2018 г. по гр.д. № 38712/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГO, 156 състав.

Решението е постановено при участието на третото лице помагач на ищеца „П.С.“ ООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                   2.