Р Е
Ш Е Н И Е
№……….../………12.2019г., гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание, проведено на
двадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при секретар Албена Янакиева, като разгледа
докладваното от съдията Атанасов, въззивно търговско дело №1390 по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на “Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр.София, бул.“България“ №49, бл.53Е, вх.“В“, действащо
чрез ю.к.Р.И., против Решение №2674/14.06.2019г. постановено по
гр.д.№15148/2018г. по описа на Районен съд Варна, в частта, с която са
отхвърлени предявените от жалбоподателя, против Б.А.Ю., с ЕГН **********, с
адрес: *** ***, иск с правно основание чл.422 от ГПК с чл.240 от ЗЗД за
приемане на установено, че въззиваемия дължи на въззивника разликата над
1103лв. до 1800лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит
№********** от 08.11.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от датата на подаване на заявлението в съда-09.05.2018г. до окончателното
ѝ изплащане, за което вземане по ч.гр.д.№6575/2018г. на РС Варна е
издадена Заповед №3088/10.05.2018г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК и искове с правно основание чл.240, ал.2 от ЗЗД във вр. с чл.23
от ЗПК и чл.10а от ЗПК във вр. с чл.23
от ЗПК, за осъждане на въззиваемия да заплати на въззивника сумата от
1066.25лв., представляваща неизплатено договорно възнаграждение по Договор за
потребителски кредит №30140578532 от 08.11.2016г. и сумата от 1401.20лв.,
представляваща непогасена част от пакет за допълнителни услуги от 08.11.2016г.
към договора за кредит.
В жалбата се
излага, че решението на РС Варна е неправилно, незаконосъобразно и необосновано.
Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, че за нищожност на
споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, поради
заобикаляне на чл.10а, ал.4 от ЗПК и чл.19, ал.4 от ЗПК и на договорното
възнаграждение, като противоречащо на добрите нрави на основание чл.26, ал.1,
пр.3 от ЗЗД, както и за недействителност на процесния договор на основание
чл.143 от ЗЗП, вр. с чл.24 от ЗПК, тъй като същият не отговаря изискванията на
чл.11 от ЗПК. Поддържа се, че в случая следва да бъде съобразен прокламираният
в чл.9 от ЗЗД принцип на свободното договаряне, съгласно който всеки е свободен
да встъпва в правни и договорни връзки и сам да определя, и се съгласява със
съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Поддържа се, че с
оглед посочения принцип, без да е задължително за отпускането на кредита, а
опционално, кредитополучателят е поискал сключване на споразумение за
предоставяне на допълнителен пакет от услуги, доколкото за него, е на лице
интерес от приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит,
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски, възможност за
намаляване определен брой погасителни вноски, възможност за смяна на датата на
падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Поддържа се, че по силата на чл.7.1 от Общите условия към процесния договор, на
длъжника е дадена възможност, да се откаже от споразумението, без да дължи
неустойка, което той не е направил. Твърди се, че клаузите, определящи
задължението за заплащане на закупения пакет допълнителни услуги, не са
недействителни и не противоречат на добрите нрави. Твърди се, че пакетът от
допълнителни услуги предоставя на длъжника право да получи услуги, които не са
свързани с дейността на кредитора по кредитиране, а са свързани с
необходимостта на потребителя и неговото конкретно житейско положение, а
именно: гарантирал си е приоритетното разглеждане и отпускане на кредит;
възможност при настъпване на неблагоприятни за него събития, да не изпадне в
забава и кредитът да бъде обявен за предсрочно изискуем, а да отложи плащането
на определен брой вноски, така че да може стабилизира своята платежоспособност;
при евентуално намаление доходът му, да може да поиска от кредитора да намА.размера
на определен брой вноски с до 75 %; при промяна на датата на заплащане на
месечното възнаграждение, длъжника може да промени и падежната дата по кредита
си, така че да е удобна за него и ако има необходимост от допълни парични
средства, да може да ги получи бързо и лесно, без да е необходимо да попълва и
представя ред документи. Сочи се, че уговореното възнаграждение, не е цената на
услугите, а е дължимо за наличието им, т.е. за възможността длъжникът да поиска
промяна в договора за кредит във всеки един момент. Твърди се, че процесните
допълнителни услуги, не са пряко свързани с договора за кредит, а са по повод
на същия, който може да съществува в правния мир и без тяхното договаряне. Поддържа се, че отнесено към дефиницията на
т.14 от ДР на ЗЗП, процесното споразумение предоставя услуги, в смисъл на
дейности, които ще се извършат по повод на договора за кредит в полза на друго
лице-кредитополучателя. Поддържа се още, че споразумението попада в обхвата на
чл.10а от ЗПК, съответно че заплащането на възнаграждение за допълнителни
услуги, не следва да се включва в общите разходи по кредита, които следва да се
отчитат при формирането на ГПР, респективно че същото не противоречи на чл.19,
ал.4 от ЗПК. На следващо място се поддържа, че договора за потребителски кредит
отговаря на изисквания на чл.11 от ЗПК и поради това не е недействителен.
Твърди се, че същият е сключен в размер, идентичен със заявените от ответника
параметри, посочени в искане за отпускане на потребителски кредит, като преди
сключването на договора, на длъжника е предаден Стандартен европейски формуляр,
с който кредитора е предоставил преддоговорна информация във формата изисквана
от ЗПК. Сочи се, че е изготвен и погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, който
е връчен на длъжника, ведно с договора за кредит, като е написан на ясен и
разбираем език. Твърди се, че длъжника е положил подпис, съответно се е
съгласил с Общите условия към договора, като в последствие не се е възползвал
от възможността по чл.7.1 от ОУ да се откаже от сключения договор. Поддържа се,
че с получаване на предоставената му в заем сума, длъжника се е съгласил с
цената на кредита на обявена му в преддоговорния етап, като е бил наясно с
общата сума, която трябва да върне. Поддържа се още, че на кредитополучателя е
предоставена възможност да изрази съгласие или не с основаните параметри на
договора, като с полагането на подписа си е демонстрирал одобрението им, поради
което в случая е налице е индивидуално договаряне на конкретните условия по кредита.
В заключение се твърди, че договора за кредит отговаря на всички императивни
условия предвидени в ЗПК, както и че тъй като в него е установен фиксиран
лихвен процент, не е необходимо, да съдържа методика за изчисляване на
референтен процент по смисъла на чл.33а от ЗПК. На последно място се поддържа,
че уговорените възнаградителна лихва в размер на 41.17 % и годишен процент на
разходите в размер на 49.89 %, не са нищожни като противоречащи на добрите
нрави, тъй като са израз на принципът на свободно договаряне по чл.9 от ЗЗД.
Развити са подробни съображения за наличието на съгласие от страна на длъжника
да сключи договор при процесните размери на годишният лихвен процент и ГПР,
като и за съответствието на тези елементи на договора с нормативните изисквания.
Поддържа се, че за при преценката дА.са накърнение добрите нрави в
потребителското кредитиране от небанкови финансови институции, следва да се
имат предвид границите на посочените от БНБ лихвени проценти /до пет пъти
законната лихва или в случая 50 %/, на които останалите небанкови финансови
институции предлагат потребителски кредити. Ето защо се твърди, че лихвен
процент от 41.17% и ГПР в размер на 49.89 %, не противоречат на добрите нрави,
тъй като съответстват на установени в обществото разбирания за справедливи
размери на лихвените проценти по потребителски кредити от небанкови финансови
институции. С оглед изложеното, се моли за отмяна на решението в обжалваната му
част и уважаване на предявените претенции изцяло.
В срока по чл.263
от ГПК въззиваемата страна, не е депозирала отговор на въззивната жалба.
В съдебно заседание
въззивника, чрез писмена молба подадена от пълномощникът му, поддържа жалбата,
моли за отмяна на атакуваната част от обжалваното решение и за присъждане на
разноски.
Въззиваемата страна,
не се представлява и не взема становище.
За да се произнесе
по спора съдът съобрази, следното:
Съдът е сезиран с
иск с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК и с чл.240 от ЗЗД за
приемане на установено, че Б.А.Ю. дължи на “Профи Кредит България“ ЕООД сумата
от 1665.93лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит
№********** от 08.11.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от датата на подаване на заявлението в съда-09.05.2018г. до окончателното
ѝ изплащане, за което вземане по ч.гр.д.№6575/2018г. на РС Варна е
издадена Заповед №3088/10.05.2018г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК, който иск е съединен с осъдителни такива с правно основание чл.240,
ал.2 от ЗЗД във вр. с чл.23 от ЗПК и
чл.10а от ЗПК във вр. с чл.23 от ЗПК, за осъждане на въззиваемия да
заплати на въззивника сумата от 1066.25лв., представляваща непогасено договорно
възнаграждение по договора за потребителски кредит и сумата от 1401.20лв.,
представляваща непогасена част от пакет за допълнителни услуги от 08.11.2016г.
към договора за кредит.
В исковата молба се
твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №**********
от 08.11.2016г., по силата на който ищеца е предоставил на ответника сумата от
1800лв., срещу задължение на втория да я върне в срок от 36 месеца, ведно с
възнаграждение в размер на 1361.88лв. Сочи се, че с част от заемната сума, а
именно 780.36лв. е погасено старо задължение на ответника, а остатъка от
1019.64лв. е преведен на 08.11.2016г. по посочена от длъжника банкова сметка. ***,
че на ответника е предоставен и пакет допълнителни услуги, за което длъжникът
се задължил да заплати възнаграждение в размер на 1627.20лв. разсрочено на
месечни вноски. Сочи се, че на 10.01.2017г. е сключен Анекс №1 към договора, с
който страните са договорили отлагане на погасяването на вноска №2 по
погасителният план и че броя на вноските се променя от 36 на 37. Поддържа се, че длъжникът не е погасявал в срок дължимите
вноски, поради което на основание т.12.3 от ОУ към договора, същият е прекратен
едностранно от кредитора, считано от 15.08.2017г. и е обявена автоматично
предсрочната изискуемост на дълга. Твърди се, че към момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, ответникът погасил част от
задълженията си по процесният договор, а именно: -134.07лв. от главницата като
е останал задължен за сумата от 1665.93лв.; -295.63лв. от договорното
възнаграждение като е останал задължен за сумата от 1066.25лв. и 226лв. от възнаграждението
за предоставяне на пакет за допълнителни услуги като е останал задължен за
сумата от 1401.20лв.
От ответника не е
постъпил отговор на исковата молба.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд,
като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбата, приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да се разгледа по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част. При
извършване на служебна проверка настоящата инстанция констатира, че обжалваното
съдебно решене е валидно, но с оглед обхвата на обжалването, засягащ акта в
цялост, същото е недопустимо в частта с която е отхвърлен претенцията с правно
основание чл.422 от ГПК с чл.240 от ЗЗД за приемане на установено, че
въззиваемия дължи на въззивника разликата над 1665.93лв. до 1800лв.,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит №********** от
08.11.2016г.
За да достигне до
горният извод въззивният съд съобрази, че допустимостта на съдебния акт е обусловена
от надлежното упражняване на правото на иск-от и срещу надлежни страни, при
наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствие на процесуални
пречки, както и от съответствието между произнасянето на съда и сезирането. При
произнасяне в повече от предмета на спора /plus petitum/ решението на съдът, се
явява процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване. В разглежданият случай
първата от обективно, кумулативно съединените претенции, с които е сезиран
съдът, е за приемане на установено, че Б.А.Ю. дължи на “Профи Кредит България“
ЕООД, сумата от 1665.93лв., представляваща главница по договор за кредит. Същевременно
с атакуваното първоинстанционно решение, е отречено съществуването на вземане
за главница за разликата над 1103лв. до 1800лв. Ето защо произнасянето на съда
за горницата над 1665.93лв., е извън обхвата на сезирането, съответно извън предмета
на делото /свръх петитум/, поради което и на основание чл.270, ал.3 от ГПК,
следва да се обезсили.
По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания за неправилно формирани изводи от съда, като
служебно следи за нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване /ТР №1/2013г.
на
ОСГТК/.
В случая
оплакванията на въззивника, съставляват оспорване на изводите на районният съд
за недействителност на процесния договор, поради противоречието му с
императивни норми на ЗПК. Така направените оспорвания не съставляват
новонаведени възражения или фактически твърдения, поради което следва да бъдат
разгледани по същество.
По делото не е
налице спор и от приетите преписи от Договор за потребителски кредит №**********
от 08.11.2016г., ведно с Погасителен план, Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити, Споразумение за
предоставяне на допълнителни услуги, Общи условия и Декларация за получаване на
приложенията към договора е видно, че ищеца е предоставил на ответника кредит в
размер на 1800лв., за срок от 36 месеца, при месечна погасителната вноска от 87.83лв.,
годишен лихвен процент от 41.17 % и ГПР от 49.89 %, като общо дължимата сума е
в размер на 3161.88лв. Видно е, че с част от заемната сума, е погасено старо
задължение на ответника в размер на 780.36лв., като от Преводно нареждане за
кредитен превод №13036355 от 08.11.2016г., препис от което е приет по делото,
се установява че на посочената дата ищеца е превел по сметка на ответника
сумата от 1019.64лв., представляваща останалата част от главницата по договора
за кредит. Видно е, че длъжника е избрал, съответно е сключил споразумение за
ползването на допълнителен пакет услуги, съгласно което заемателят може да
поиска от кредитора, както следва: приоритетно разглеждане и изплащане на
кредита; отлагане или намаляване на определен брой погасителни вноски; промяна
на падежната дата и улеснена процедура за получаване на допълнителни средства. Видно
е още, че възнаграждението за допълнителният пакет услуги е в размер на 1627.20лв.,
чието погасяване е разсрочено на месечни вноски от по 45.20лв., с което общия
размер на задължението по договора за кредит възлиза на 4789.08лв., а този на
месечната вноска 133.03лв. В споразумението е посочено, че сключването му не е
условие за сключване на договора за кредит или за получаването му при
предлаганите условия, както и че 15 % от възнаграждението за допълнителни
услуги, но не повече от 300лв., представляват стойността на разходите за
предоставяне на услуга приоритетно разглеждане на искането за отпускане на
кредит. Според т.12.3 и т.12.4 от ОУ
допуснатата забава при погасяването на месечна вноска с повече от 30 календарни
дни има за последица автоматично прекратяване на договора и настъпване на
предсрочна изискуемост на цялото задължение, без да е необходимо уведомяването
на длъжника за това.
Установява се от
приетите преписи от Заявление за промяна на погасителен план от 03.01.2017г. и
от Анекс №1 от 10.01.2017г. към договора за потребителски кредит, ведно с
погасителен план, че по искане на длъжника, е отложено заплащането на втората
погасителна вноска и същата се дължи като последна вноска, при което крайният
срок за издължаване от 03.12.2019г. се променя на 03.01.2020г.
Според
представеният препис от Извлечение от сметка към договор за потребителски
кредит №**********, сбора от всички извършени плащания от ответникът възлиза на
сумата от 697лв., с която са погасени първите пет вноски.
Въз основа на
горното, въззивният съд намира, следното:
Предвид правилата
за разпределение на доказателствената тежест и с оглед премета на предявените
претенции, в разглежданият казус ищеца, следва да установи, че между страните е
сключен договор за кредит, съдържащи твърдените права и задължения /размер,
срок, падеж, лихви, допълнителни услуги и т.н./, в това число и предаване на кредитната
сума от кредитора на кредитополучателя. Следва да установи и наличие на
предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост /включително и
обявяването ѝ на длъжника по смисъла на чл.60, ал.2 от ЗКИ/ на задължението
по процесния договор, който има характеристиките на договор за потребителски
кредит. На последно място ищеца, следва да докаже размера на претенции за
главница, лихви и възнаграждение за допълнителни услуги. Ответникът, следва да
установи правопогасяващите или правоизключващите факти и обстоятелства.
Сключването на
процесният договор за кредит и получаването на сумата предмет на същия, не се
оспорва от ответника и се установява от ангажираните от ищеца доказателства.
С оглед момента на
договаряне, процесния договор попада в приложното поле на ЗПК и общата
императивна закрила, предвид факта, че кредита е предоставен на физическо лице,
като не са налице данни то да е действало като професионалист, респективно
кредитополучателя се явява потребител по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК. Наред с
това договора е сключени от търговско дружество, което предоставя кредити на
потребители в рамките на своята професионална или търговска дейност.
Приложението на този закон е признато от кредитора с представянето на длъжника
за попълване на формуляра за преддоговорна информация, а имено на Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити. В
тази връзка въпреки липсата на подаден отговор на исковата молба, съответно на
възражение от длъжника за недействителност на процесният договор, поради
противоречие с разпоредби на ЗПК, предвид съдържащата се в тях императивна
закрила, срещу неравноправно договаряне, съдът има служебно задължение да
извърши проверка за нарушение на специалните норми регламентиращи
потребителското кредитиране.
На първо място
следва да се посочи, че настоящият въззивен състав не споделя изводите на
първоинстанционният съд относно недействителността в цялост на договорът за
потребителски кредит на основание чл.22 от ЗПК, тъй като същия тъй противоречи
на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, доколкото годишният процент на
разходите, е неправилно определен, с оглед невключването в него на дължимото
възнаграждение по споразумение за ползването на допълнителен пакет услуги. В
чл.19, ал.13 от ЗПК е посочено как се формира ГПР, като уговорките за плащания,
съдържащи се в процесното споразумение за ползването на допълнителен пакет
услуги, макар и да формират общия размер на разходите по кредита, не попада в обхвата
на компонентите, които формират ГПР. Според съдържанието на въпросното
споразумение, сключването му не е условие за сключване на договора за кредит
или за получаването му при предлаганите условия, което е допълнителен аргумент
в подкрепа на извода, че дължимите суми по него, не следва се включват при
формиране на ГПР.
На следващо място видно
е от представения по делото договор за кредит, че е спазена писмената форма,
шрифта на текста е не по-малък от 12, като същия съдържа дата и място на
сключване, вида на предоставения кредит, индивидуализация на страните по него,
срок на договора, общия размер на кредита, размер на лихвения процент, годишния процент на разходите,
условия за издължаване на кредита, ведно с погасителен план /разбивка на
главница и лихви/, както и останалото съдържание съобразно изискванията на чл.11,
ал.1, т.11 до т.26 от ЗПК. Наред с това се установи настъпването на предсрочна
изискуемост на остатъка от задължението по договора за кредит при условията
т.12.3 и т.12.4 от ОУ към договора, поради допусната забава в плащанията по
кредита, продължила повече от 30 календарни дни. От неоспореното извлечение от
сметка по договора за кредит и липсата на ангажирани доказателства от страна на
ответника за погасяване на задължението, се установява факта на спиране на
погасяването, считано от 03.07.2017г. Съобразно константната съдебна практика, в
хипотезата на иск за установяване на съществуване на задължение по заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК, следва да се съобразяват настъпилите в хода на
съдебното производство обстоятелства, на основание чл.235, ал.3 от ГПК. Ето
защо с обективирано в исковата
молба волеизявление до ответника за обявяване на предсрочна изискуемост на
вземането по процесния договор, в съответствие с горецитираната клауза от ОУ,
кредитора е упражнил потестативно си право, при наличие на забава в плащанията,
да преобразува съществуващите облигационни правоотношения, досежно
периодичността и размерите на изпълнението на паричните задължения на длъжника,
в резултат, от което вземанията са станА.изцяло изискуеми от момента на
уведомяването на кредитополучателя. Връчването на ответника на препис
от исковата молба, е станало на 24.01.2019г., съответно от този момент волеизявлението за обявяване на предсрочна
изискуемост до ответника, е произвело трансформиращият си ефект, досежно срока
за издължаване и понастоящем вземането по процесния договор е изцяло изискуемо.
Предвид изложеното,
следва да се приеме, че претенцията за заплащане на главницата, е доказана по
основание.
Касателно размера
на задължението, при липса на ангажирани от ответника доказателства заплащане,
следва да се съобразят данните съдържащи се в представеното от ищеца извлечение
от сметка по процесният договор за кредит, които се ползват с обвързваща
доказателствена сила по отношение на него, тъй като документа изхожда от
представилата го страна и в случая съдържа неизгодни за нея факти. Според
записванията във въпросното извлечение ответника е погасил, чрез пет вноски в
размерите по погасителният план, главница в общ размер от 143.52лв. След
приспадане на посочената сума от общия размер на главницата от 1800лв., дължима
е сумата от 1656.48лв., до който размер установителната претенция, се явява
основателна, като за разликата до претендираните 1665.93лв., същата е
неоснователна.
С оглед горното
първоинстанционното решение е неправилно и следва да бъде отменено в частта, с
която отхвърлен иска с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.240 от ЗЗД за
приемане на установено, че въззиваемия дължи на въззивника разликата над
1103лв. до 1656.48лв., представляваща главница по Договор за потребителски
кредит №********** от 08.11.2016г., като за разликата до 1665.93лв., следва да
бъде потвърдено.
По отношение на осъдителните претенции за възнаградителна лихва и
възнаграждение за допълнителен пакет услуги, с оглед горекоментираната засилена
потребителска защита, съдът намира, че следва да обсъди и се произнесе по
действителността на уреждащите ги клаузи.
Относно договорите за
потребителски кредит, е налице
специално регулиране със Закона за потребителския кредит /в сила от
12.05.2010г./, като конкретно с разпоредбите на чл.19 от посоченият закон, са
обявени за нищожни уговорки за размер на годишни разходи по кредита,
надхвърлящи пет пъти размера на законната лихва и съответно извършените
плащания от потребителите на вноски, определени по прекомерно договорен размер,
се приемат за дължимо платени редуцирани по размер задължения. Според
цитираната правна норма годишният процент на разходите изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Въпросният текст има за цел
постигане на справедлив баланс между интересите на потребители на т.нар.“бързи”
небанкови кредити, изолирани от банковите услуги, поради ниска
кредитоспособност /влошено имуществено състояние, нестабилни или неустановими
доходи, налична вече задлъжнялост/ или
ниска информираност и на професионалните заемодатели, опериращи на същия
този рисков пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои
клиенти. За да защити потребителя и за да се избегне неоснователното
обогатяване на финансовите институции, предоставящи потребителски кредити, чрез
определяне на висок лихвен процент, законодателят е предвидил същият да е
компонента, която се включва при формирането на ГПР и съответно е определил
максимален размер на последния. В този смисъл преценката за противоречие със
закона, следва да се прави на плоскостта дА.сборът на договорната лихва, ведно
с другите разходи, не надвишава фиксирания от законодателя максимален размер на
ГПР.
В случая, определеният в договора размер на ГПР от 49.89 % не надвишава
пет пъти размера на законната лихва /50 %/, а договореният лихвен процент е
41.17 %., поради което и съдът приема, че цената на кредитирането, не е свръх
прекомерна. Със същите мотиви се налага изводът, че не е налице и някоя от
хипотезите на чл.143, ал.1, т.1-19 от Закона за защита на потребителите, тъй
като клаузите не създават възможност за облагодетелстване на кредитора за
сметка на длъжника и това да го постави в по-неравностойно имуществено
положение. Ето защо се налага се извода, че клаузите уреждащи договорната лихва
и ГПР, са действителни, поради което ответникът дължи и заплащане на
възнаградителна лихва, чиито уговорен общ размер възлиза на 1361.88лв. Въз
основана на представеното по делото извлечение от сметка, чиято доказателствена
стойност се коментира по-горе, се установява, че ответника е извършил плащане
на възнаградителна лихва в общ размер от 289.78лв. След приспадане на
посочената сума от общия размер на лихвата, дължима е сумата от 1072.10лв.
ищеца претендира възнаградителна лихва в размер от 1066.25лв., който е по малък
от действително дължимият, поради което претенцията му, се явява изцяло
основателна.
Изложеното налага
отмяна на обжалваното решение, в частта с която е отхвърлен иска за осъждане на
ответника да заплати възнаградителна лихва, вместо което да се постанови ново,
с което претенцията да бъде уважена.
По отношение на претендираната сума за закупен пакет допълнителни
услуги, съдът намира, че същата е недължима, поради недействителност на
уреждащите я договорки. Вярно е, че кредитополучателят е избрал да закупи пакет
от допълнителни услуги, който не е задължително условие за отпускане на кредита
или за получаването му при предлаганите условия, като възнаграждението за него
е в размер на 1627.20лв., а вноската по него възлиза на 45.20лв. Според
представеното Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги,
кредитора е поел задължение да предостави на клиента, по негово искане и при
изпълнение на изискванията залегнА.в ОУ, една или всички от посочените услуги:
-приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; -възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски; -възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски; -възможност за смяна на дата на падеж и
-улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Съдържанието на всяка от допълнителните услуги е разписано в ОУ към договора за
кредит, като същевременно страните се договорили, че 15 % от възнаграждението
по закупения пакет, но не повече от 300лв., представляват стойността на
разходите за предоставената услуга приоритетно разглеждане на искането за
отпускане на потребителски кредит, която е разсрочена и е част от вноските по
закупения пакет и се дължи и при предсрочно погасяване. Така описаният пакет
допълнителни услуги, обаче по съществото си
не представлява реално предоставени допълнителни възможности или преференциални
условия, от които кредитополучателят да може да се възползва и които да носят
допълнителни ползи за него, за да обосновава изискване, съответно
заплащане на възнаграждение, чиито
размер е почти равен на предоставената в заем сума. Наред с това според клаузите на ОУ, уреждащи
съдържанието на допълнителните услуги, ползването на всяка от тях, е обусловено
от насрещната воля на кредитора, което само потвърждава изложеното по-горе, че
не се касае за допълнителни ползи или преференции на кредитополучателя. По
конкретно следва да се посочи, че за услугата “приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит“, изначално липсва яснота, какъв е срокът за
разглеждане и изплащане на кредита, в случай, че не бъде избран допълнителен
пакет, т.е. не се установява конкретна полза или преимущество за
кредитополучателя. Доколкото договорът е двустранен, всяка една от услугите
представлява част от процеса на първоначално и последващо договаряне между
страните, през който процес, всяка от тях е длъжна добросъвестно да упражнява и
изпълнява предоставените ѝ със закона права и вменени задължения. Ето
защо стремежът към парично компенсиране на едната страна по договора за това и
то в размер почти равен на предоставената в заем сума, е неоправдано и създава
предпоставки за неоснователното й обогатяване. Освен изложеното, следва да се
има в предвид и че разпоредбите на чл.10а, чл.19, ал.3 и чл.33
от ЗПК ограничават свободата на договарянето от кредитора, предоставящ
потребителски кредит на условия, при които освен обявената договорна лихва и
обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи. Възстановяването на разходи
по събиране на дълга от неизправен длъжник, не може да се включва в ГПР, защото
размерът им зависи от конкретните разноски, направени поради неизпълнението.
Уговарянето на бъдещи разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия
договор, дава основание за квалифициране то му като уговорена отнапред
компенсация за неполучена договорена престация, което води до нищожност на
клаузата, поради противоречие с императивни норми на ЗПК.
В заключение се налага извод
за
неоснователност на претенцията за заплащане на възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги, поради което в тази част атакуваното решение, следва да се
потвърди.
При този изход на
делото и предвид задължителните указания дадени с т.12 на ТР №4/2013г. на
основание чл.78, ал.1 вр. с ал.8 от ГПК ответника следва да бъдат осъден да
заплати на ищеца претендираните и доказани деловодни разноски и ю.к. възнаграждение
за заповедното производство, които съобразно уважената част от иска възлизат
общо на сумата от 53.17лв.
На основание чл.78,
ал.1 и ал.8 от ГПК и в съответствие с направеното искане, на ищеца се полагат деловодни
разноски за исковото производство, съразмерно с уважената част от иска,
съобразно с представените доказателствата по делото за извършването им в двете
инстанции, както и юрисконсултско възнаграждение, което съобразно условията на
чл.25 от Наредбата за заплащането на правната помощ, материалният интерес и
правната и фактическа сложност на делото, съдът определя в размер на по 150лв.
за всяка инстанция, или общо 300лв. Изчислени по посоченият начин дължимите в
полза на ищеца разноски за първоинстанционното и въззивното искови производства
възлизат общо на сумата от 351.91лв.
Воден от горното,
съдът
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение №2674/14.06.2019г.
по гр.д.№15148/2018г. по описа на Районен съд Варна, в частта, с която е
отхвърлен иска за приемане на
установено, че Б.А.Ю., с ЕГН ********** дължи на “Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, разликата над 1665.93лв. до 1800лв.,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит №********** от
08.11.2016г., за което вземане по ч.гр.д.№6575/2018г. на РС Варна е издадена Заповед
№3088/10.05.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, като
процесуално недопустимо.
ОТМЕНЯ Решение
№2674/14.06.2019г. по
гр.д.№15148/2018г. по описа на Районен съд Варна, в частта, с която са
отхвърлени иска за приемане на
установено, че Б.А.Ю., с ЕГН **********
дължи на “Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, разликата над 1103лв. до 1656.48лв.,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит №********** от
08.11.2016г., за което вземане по ч.гр.д.№6575/2018г. на РС Варна е издадена Заповед
№3088/10.05.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК и иска за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата от 1066.25лв., представляваща неизплатено договорно
възнаграждение по договора за потребителски кредит, както и в частта за присъдените деловодни разноски, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА за установено, че Б.А.Ю.,
с ЕГН **********, с адрес: *** ***,
дължи на “Профи Кредит България“
ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
бул.“България“ №49, бл.53Е, вх.“В“, разликата
над 1103лв. до 1656.48лв., представляваща главница по Договор за
потребителски кредит №********** от 08.11.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от датата на подаване на заявлението в съда-09.05.2018г. до окончателното
ѝ изплащане, за което вземане по ч.гр.д.№6575/2018г. на РС Варна е
издадена Заповед №3088/10.05.2018г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК.
ОСЪЖДА Б.А.Ю., с ЕГН **********, с адрес: *** ***, да заплати на “Профи Кредит България“ ЕООД,
с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.“България“
№49, бл.53Е, вх.“В“, сумата от
1066.25лв., представляваща неизплатено договорно възнаграждение по Договор
за потребителски кредит №********** от 08.11.2016г., сумата от 53.17лв., представляваща деловодни разноски за
заповедното производство и сумата от
351.91лв., представляваща деловодни разноски за първоинстанционното и
въззивното искови производства.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1286 от 28.03.2019г. постановено по гр.д.№9462/2018г.
на PC Варна, в останалата обжалвана
част, с
която е отхвърлен иска на “Профи
Кредит България“ ЕООД, с ЕИК *********, за приемане на установено, че Б.А.Ю., с
ЕГН **********, дължи разликата над 1656.48лв. до претендираните 1665.93лв.,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит №********** от
08.11.2016г., за което вземане по ч.гр.д.№6575/2018г. на РС Варна е издадена
Заповед №3088/10.05.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
и иска за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1401.20лв.,
представляваща непогасена част от възнаграждение по Споразумение за
предоставяне на допълнителни услуги от 08.11.2016г. към договора за
потребителски кредит.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.