Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 20.05.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ИВАН КИРИМОВ
при секретаря Стефка Александрова, като разгледа докладваното
от съдия Анастасова гр. дело № 11769 по описа за 2020 година и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 32748
от 05.02.2020 г. по гр.д. № 59846/2018 г. по описа на СРС, 26 с-в е признато за
установено, че П.К.С., ЕГН **********, дължи на
Е.М. ЕООД, ЕИК ********, следните суми, за които е била издадена заповед
за изпълнение по ч.гр.д.№ 19825/2016 г.
по описа на СРС, 26 с-в:
- на
основание чл. 422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 ЗЗД сумата от 4923,73 лв., представляваща
непогасена главница по Договор за отпускане на потребителски паричен кредит № ****** от 17.04.2014 г., сключен с БНП П.П.Ф.ЕАД, вземанията по който са прехвърлени с цесия на ищеца, както и
- на
основание чл. 422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 1036,62 договорна
възнаградителна лихва за периода 17.04.2014 г. – 20.10.2016 г.,
ведно
със законната лихва от 11.04.2016 г. до окончателното плащане, като е отхвърлен иска за главница над сумата 4923,73 лв. до пълния предявен размер 6000.00 лв.
С
определение № 164754/28.07.2020 г. СРС, 26 с-в е оставил без уважение
подадената молба от ответника за изменение на постановеното решение в частта на
разноските.
Срещу така
постановеното решение, в частта, с която са уважени предявените по реда на
чл.422 ГПК искове е подадена въззивна жалба от ответника П.К.С. с излагане на
доводи за неправилност на постановеното решение; необоснованост и
незаконосъобразност. В производството, според жалбоподателя не е установено реално
предаване на сумата по договора за кредит. Заявява, че договора за цесия е недействителен,
доколкото липсва уговорена насрещна престация – цена на прехвърленото вземане.
Поддържа доводи, че клаузите на договорените едностранно от кредитора лихви са
недействителни, поради противоречието им с добрите нрави. Заявява, че договора
за кредит е сключен в противоречие с чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК вр. чл.22 ЗПК,
поради което на връщане подлежи само чистата стойност на паричния заем.
Заявява, че поради накърняване принципа добри нрави се е достигнало до
значителна нееквивалентност на насрещните престации. Поддържа, че в случая
договорената лихва надхвърля почти четири пъти законната лихва, а определения
ГПР надхвърля пет пъти законната лихва. Излага, че посочената в договора и
заплатена от кредитополучателя такса за усвояване на кредита, която същият не
следва да изисква съобразно указаното в чл.10а, ал.2 ЗПК /ред.12.05.2010 г./.
Поддържа, че
договора за кредит е сключен в нарушение изискванията на чл.10 и чл.11 ЗПК. Със ЗПК е въведено
изискване договорът за потребителски кредит да се сключи по ясен и разбираем за
потребителя начин. Освен това е въведено изискване по отношение размера на
шрифта, в който договорът следва да бъде изготвен. Несъблюдаването на това
изискване води до санкция – недействителност на договора /чл.22, ал.1 ЗПК/.
Поддържа, че в случая това изискване не е спазено, тъй като договорът е
изготвен със ситен шрифт, който не позволява на потребителя да се запознае с
условията по него и от своя страна нарушава изискването на закона за сключване
на договора по ясен и разбираем начин. Поддържа, че при сключването на договора
страните не са уговорили погасителен план с посочване не само на всяка
погасителна вноска, а и на разпределението в нея на различните включващи се
суми /главница, договорна лихва, такси/. Това нарушение на изискванията /чл.11,
т.11 ЗПК/ води до недействителност на договора /чл.22, ал.1 ЗПК/.
Моли за
отмяна на решението на СРС в обжалваната част и отхвърляне в цялост на предявените
искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Е.М. ЕООД в подадения писмен отговор изразява становище за
неоснователност на въззивна жалба. Излагат се доводи, че първоинстанционното
решение е правилно, като съдът е обсъдил в него възникването на вземането,
прехвърлянето му и настъпването на изискуемост за изпълнение на същото. Твърди
се, че първоинстанционният съд е обсъдил всички доводи на въззивника. Отделно
от това, първоинстанционният съд правилно е установил, че сумата по кредита е
била усвоена, за което е приета ССчЕ в производството. Договора за прехвърляне
на вземания, на който ищеца основава правата си е действителен, тъй като
съдържа насрещна престация, към която препраща. Поддържа, че договорът за
кредит е действителен и не противоречи на действащите към момента на
сключването му /17.04.2014 г./ разпоредби от ЗПК, както и на добрите нрави.
Моли за
потвърждаване на решението като правилно и законосъобразно в обжалваната част.
Претендира разноски.
Срещу
постановеното по реда на чл.248 ГПК определение № 164754/28.07.2020 г. СРС, 26
с-в е подадена частна жалба от ответника с искане за отмяна и уважаване на
искането за изменение на постановеното решение в частта на разноските.
В срок е
постъпил писмен отговор от ищеца, с която е изразено становище за
неоснователност на подадената частна жалба.
Софийски градски съд, като прецени доводите
на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната
жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока
по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от
Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС.
Настоящият състав
намира, че постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Във връзка
доводите в жалбата за неправилност на решението, съдът намира следното:
СРС е
сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 124 ГПК, вр. с чл.240,
ал.2 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, доколкото вземанията, чиято
дължимост се иска за бъде установена произтичат от договор за цесия, по които е
прехвърлено вземане по договор за заем.
Както е
приел и СРС с доклада по делото при разпределяне на доказателствената тежест в
процеса, в тежест на ищеца по общите правила на чл. 154, ал. 1 ГПК е да
установи възникването и съществуването на вземането си към ответника по
основание и размер.
Видно от
представените по делото писмени доказателства е, че:
- Между ответника,
в качеството му на кредитополучател, и БНП П.П.Ф.ЕАД, в качеството на кредитор,
е сключен Договор за потребителски паричен кредит с номер PLUS-******от 17.04.2014 г., по силата на който последното дружество му е предоставил потребителски
кредит в размер на 6000.00 (шест хиляди) лева срещу насрещното задължение на
потребителя да я върне, ведно с договорената възнаградителна лихва, на 30 равни
месечни вноски /от 20.05.2014г. до 20.10.2016г./, всяка от които в размер на 343.04
лева. Допълнително към главницата била калкулирана такса за усвояване на
кредита в размер от 210 лева, както и дължимата застрахователна премия по
договор за застраховка на плащанията по процесния паричен заем в размер на 720
лева, дължими от заемополучателя. В текста на договора е обективиран и
погасителния план. Договорът предвижда, че просрочието в плащането на
погасителните вноски е скрепено с право на кредитора да иска изпълнение, ведно
с лихва за забава за времето на просрочието – чл.5 от договора. Постигнато било
съгласие, че кредиторът може да прехвърли по всяко време вземанията си по
договора на трето лице – чл.18.
Сочените
обстоятелства се установяват от представените пред първата инстанция
доказателства, поради което настоящата съдебна инстанция споделя извода на
първостепенния съд, че по делото е установено, че между него и БНП П.П.Ф.ЕАД е
възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски паричен кредит,
по силата на които кредиторът е предоставил на ответника потребителски кредит
при задължение за ответника да върне предоставените му суми съобразно
договореният погасителен план към договора. Чрез представените пред първата
инстанция писмени доказателства и констатациите на приетата ССчЕ е установено,
че кредиторът е изпълнил задълженията си по процесния договор, респективно за ответника
е възникнало задължение да върне получения кредит и договорената надбавка съобразно
уговореното в съответния погасителен план.
Доводите на
ответника, че не е получил заетата сума, съдът намира за неоснователни. Чрез констатациите
на ССчЕ, която настоящия състав кредитира по реда на чл.202 ГПК се установява,
че заемната сума е била преведена на потребителя по банковата му сметка с
посочено основание – сключения договор.
Доводите на
ответника, че не дължи непогасената част от заема, съдът намира за
неоснователни, тъй като чрез ангажираните доказателства се установява
получаване на сумата по договора за кредит и погасяване на част от нея - 7
месечни погасителни вноски и 200.00 лв. от общо дължими 30 погасителни вноски.
Установено е и, че след последната посочена дата потребителят е спрял
погашенията по договора.
От
представените по делото Рамков договор за цедиране на задължения от 02.06.2015
г., протокол № 19 от 09.12.2016 г. и анекс 1А към същия е видно, че БНП П.П.Ф.ЕАД,
в качеството си на цедент, е прехвърлило на "Е.М." ЕООД описаните в
анекс 1А към протокол № 19 от 09.12.2016 г. задължения, включително и
вземанията си срещу ответника по договор PLUS-*****/02.06.2014 г., които вземания са описани в приложението. Договорът
за цесия се дефинира като такъв, при който се отстъпва едно вземане от
досегашния му носител на едно трето, чуждо на връзката, от която произтича
вземането, лице. Предмет на договора за цесия е прехвърлянето на вземане, което
следва да съществува, към момента на сключване на договора и да е прехвърлимо.
Със сключване на договора, т. е. с постигане на съгласие, вземането преминава
от цедента върху цесионера. Към този момент цедентът престава да бъде кредитор
във вътрешните му отношения с цесионера.
За да породи
действие спрямо длъжника обаче, цесията следва да му се съобщи от цедента - според
изискването на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Този извод произтича от факта, че
длъжникът не участвува в цесионния договор и съответно не е обвързан от него,
поради което преди нотификацията, той може да изпълни на цедента напълно
валидно и да се освободи от задължението, като сделките на длъжника с цедента
могат да бъдат успешно противопоставени на цесионера - чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
В настоящия
случай се установява, че прехвърлителят е овластил с пълномощно приобретателя
да уведоми длъжниците по цедираните вземания относно настъпилото частно
правоприемство. Уведомлението е приложено към исковата молба и е било връчен на
страната с книжата по делото, поради което съдът приема, че на тази дата ответникът
е получил уведомлението за извършената цесия. В тази връзка е формираната
съдебна практика на ВКС- Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. на
ВКС, II т.о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о.,
Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., която се
възприема от настоящия състав. Съгласно изразеното в цитираните решения
становище, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се счете за надлежно
съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането поражда действия спрямо него
на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. С посочените решения на ВКС е прието също така,
че извършеното по този начин уведомление за цесията, макар и връчено като
приложение към исковата молба, представлява факт от значение за спорното право,
настъпил в хода на процеса, след предявяването на иска и следва да бъде
съобразено от съда при решаване на делото, с оглед императивното правило на чл.
235, ал. 3 ГПК. В съответствие с посочената съдебна практика и предвид
обстоятелството, че ответника е получил с преписа на исковата молба и
уведомлението за извършената цесия на вземането, то, на основание чл.235, ал. 3 ГПК, така настъпилият в хода на делото факт от значение за спорното право
следва да бъде съобразен от настоящия състав при постановяване на решението.
Като се
съобрази посочената последователна практика на ВКС по въпроса за уведомяването
на длъжника за цесията следва, че е налице надлежно уведомяване на длъжника –
ответник за цесията.
Доводите на
ответника за недействителност на договора за цесия поради липса на насрещна
престация се явяват неоснователни при съобразяване посоченото в глава III от Рамковия договор /т.3.1 и т.3.2/ и анекс № 2 /т.4/ за договорената цена
/стойност на договора/.
Със ЗПК /ДВ. Бр.35/2014
г. в сила от 23.07.2014 г./ е въведено изискване договорът за потребителски
кредит да се сключи по ясен и разбираем за потребителя начин. Освен това е
въведено изискване с чл.10, ал.1 ЗПК по отношение размера на шрифта, в който
договорът следва да бъде изготвен. Несъблюдаването на това изискване води до
санкция – недействителност на договора /чл.22 ЗПК/. С
последната посочена разпоредба е предвидено, че договорът за потребителски
кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК.
В случая към момента на
сключване на договора – 17.04.2014 г. сочените изисквания на чл.10, ал.1 ЗПК
/ред.ДВ, бр. 18/05.03.2010 г./ са спазени. Договорът за потребителски кредит е
сключен в писмена форма, на хартиен носител, в два екземпляра - по един за
всяка от страните по договора. Освен това договорът позволява на потребителя да
се запознае с условията по него по ясен и разбираем начин, съдържа погасителен
план с посочване не само на всяка погасителна вноска, а и на разпределението в
нея на различните включващи се суми /оставаща главница, договорна лихва,
такси/. Доводите на въззивника за нарушение на разпоредбите на чл.10, ал.1 и
чл.11, т.10 и т.1 ЗПК и съответно за недействителност на договора по реда на
чл.22 ЗПК /ред.ДВ, бр. 18/05.03.2010 г./ съдът намира за неоснователни. В
сключения договор за заем са посочени годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, с което е спазено изискването на чл.11, т.10 ЗПК, както и условията
за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването, с което е спазено изискването на чл.11, т.11 ЗПК. Както бе
посочено в погасителния план са посочени конкретно дължимите месечни
погасителни вноски при определения фиксиран размер на договорна лихва, както и
размера на оставащата главница след всяко плащане, падеж за плащане на всяка вноска
и конкретен размер.
Доводите на въззиваемата
страна за изпълнение на посочените изисквания при сключване на договора за паричен
кредит, съдът намира за основателни.
За формиране
на сочените изводи въззивният съд възприема практиката на СЕС (Решение от
09.11.2016 г. по дело № С-42/15), с оглед тълкуването на Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. В цитираното решение се
казва, че "в договора за кредит не е необходимо да се посочват точните
дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този
договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите
на тези вноски", както и че "в срочния договор за кредит, предвиждащ
погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява
под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяването на тази главница".
Същевременно,
за да е налице нищожност на клаузите за лихва, годишния процент на разходите и
неустойката, дължаща се на неравноправния им характер, съгласно разпоредбите на
чл. 143 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, следва да са налице кумулативно следните
предпоставки - клаузите да не са индивидуално уговорени, да е нарушен принципът
за добросъвестност в договарянето и/или да е налице значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по сделката и/или
последната да е сключена в ущърб на потребителя. Въведената със ЗЗП, респ. с
Директива 93/13, система на защита се основава на идеята, че потребителят е в
положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика както от гледна
точка на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност,
като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или
доставчика условия, без да може да се повлияе на съдържанието им /решение от
14.06.2012 г. по дело С-618/10 на СЕС/. Клаузите не са индивидуално определени,
когато те са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой
потребители на кредитни услуги. В този случай те са предварително изготвени от
търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието
им - арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП. В тежест на търговеца е да докаже, че са
индивидуално уговорени клаузите. В настоящия случай ищецът не е провел пълно и
главно доказване за индивидуална уговореност на разпоредбите, чиято нищожност
се твърди от ответника. От ЗЗП се извежда изискването към търговците при
формулиране на отделните уговорки да е използван ясен и разбираем език - от
формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и разбираеми критерии
средният потребителят следва да може да предвиди произтичащите за него
икономически последици от сключване на договора.
В случая
процесната договорна лихва е с фиксиран размер за целия период на действие на
договора, което означава, че структурата и не разкрива други съставни
компоненти. Ето защо, следва да се заключи, че клаузата е формулирана ясно и
разбираемо, така че дава възможност на заемателя без да използва специални
знания да предвиди размера и за целия период на ползване на заемната сума, т.е.
икономическите последици от него.
В случая не
е налице и нищожност на клаузата, определяща годишния размер на разходите.
Законово е предвиден след сключване на договора за заем на 17.04.2014 г. с
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК /ред.ДВ, бр. 35/2014 г. в сила от 23.07.2014
г./ максимален лимит на годишния процент на разходите, представляващ забрана за
надвишаване петкратния размер на законната мораторна лихва. В случая към
момента на договаряне към 17.04.2014 г. не е налице предвиден в закона максимален
лимит на ГПР. Въпреки това при съобразяване събраните пред първата инстанция
доказателства и констатациите на приетата пред СРС единична ССчЕ, чийто изводи
съдът кредитира по реда на чл.202 ГПК, се установява, че ГПР – 52.47% по
договора за кредит не надвишава петкратния размер на законната мораторна лихва
и е в допустимите граници.
Както
правилно е посочил СРС в постановеното решение, в случая не е налице основание
да се счита,че чрез уговаряне на клауза за договорна лихва се достига до значително
неравновесие между двете страни по договорното правоотношение. Трайно
формираната съдебна практика приема, че лихвата не може да надвишава трикратния
размер на законната лихва, ако задължението по кредита не е обезпечено и не
може да надвишава двукратния размер на законната лихва, ако задължението е
обезпечено – решение 906/2004 г. по
гражд.дело № 1106/2003 г. на ВКС, решение № 378/2006 г. по гражд.дело №
315/2005 г. по описа на ВКС, определение по ч.гражд.дело № 6295/2014 г. по
описа на ВКС. Именно според изразените в нея становища, уговорка за лихва над
посочените размери е недействителна поради противоречие с добрите нрави.
Именно с
оглед така посочените становища и предвид това, че над тези размери лихвата
надвишава функцията си и би могла да доведе до неоснователно обогатяване, съдът
правилно е съпоставил размерът на възнаградителната лихва с размера на
законната лихва. За периода на действие на договора върху главница от 6000.00
лева същият възлиза на 1532.40 лева,
поради което уговорената възнаградителна лихва в размер на 2392.80 лв. /39.88
%/ не се явява прекомерно висока по размер.
При
съобразяване извършените от заемателя погашения на дължими суми, посочени в
приетата пред първата инстанция ССчЕ на сумата 1076.27 лв.-главница, 1669.97
лв.-договорна лихва, 312.00 лв.-застраховки и 33.72 лв.-разноски по просрочени
вноски, правилно и законосъобразно СРС е уважил исковете за сумата 4923.73
лв.-главница и 1036.62 лв.-договорна лихва за периода 17.04.2014 г.-20.10.2016
г. при съобразяване отправеното до съда искане и издадената заповед за
изпълнение по реда на чл.410 ГПК.
При така
посоченото, изводите на двете инстанции съвпадат и постановеното решение следва
да бъде потвърдено.
Частната
жалба на ответника срещу постановеното от СРС определение № 164754/28.07.2020
г., с което СРС, 26 с-в е оставил без уважение подадената молба от ответника за
изменение на постановеното решение в частта на разноските се явява основателна
в една част. Съобразно изхода на спора на основание чл.38, ал.2 ЗА вр. чл.78, ал.3 ГПК в полза на процесуалния представител на ответника следва да бъде присъдена
сумата 104.00 лв.-разноски за предоставена безплатна правна помощ пред първата
инстанция.
По разноските пред СГС:
С оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата страна, която
не е отправила такова искане, поради което съдът не дължи произнасяне.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 32748
от 05.02.2020 г. по гр.д. № 59846/2018 г. по описа на СРС, 26 с-в, в частта, с
която е признато за установено, че П.К.С., ЕГН **********, дължи на Е.М. ЕООД, ЕИК ********, следните суми, за
които е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 19825/2016 г. по описа на СРС, 26 с-в:
- на
основание чл. 422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 ЗЗД сумата от 4923,73 лв., представляваща
непогасена главница по Договор за отпускане на потребителски паричен кредит № PLUS-******от 17.04.2014 г., сключен с БНП П.П.Ф.ЕАД, вземанията по който са прехвърлени с цесия на ищеца, както и
- на
основание чл. 422, ал.1 вр.чл.415, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 1036,62 договорна
възнаградителна лихва за периода 17.04.2014 г. – 20.10.2016 г.,
ведно
със законната лихва от 11.04.2016 г. до окончателното плащане, като е отхвърлен иска за главница над сумата 4923,73 лв. до пълния предявен размер 6000.00 лв.
ОСЪЖДА Е.М.
ЕООД, ЕИК ******** да заплати на адвокат К.И.Б.с ЕГН ********** на основание
чл.38, ал.2 ЗА вр. чл.78, ал.3 ГПК сумата 104.00 лв.-разноски за предоставена
безплатна правна помощ пред първата инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.