Р Е Ш Е Н И Е
|
Гр.София,10.07.
2020 г. В
ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в публично съдебно заседание на десети юни през две хиляди и двадесета година, в следния състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА Мл.с-я КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ при секретаря Антоанета Луканова |
сложи
за разглеждане докладваното от съдия Маркова въззивно гражданско дело № 10347 по описа за 2019 г. и за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
Подадена е въззивна жалба
от К.И.П. /ищец пред СРС/ срещу постановеното от СРС, 118 с-в, решение по гр.д.№ 74944 по
описа за 2015 г. Твърди се, че решението е постановено при допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила, както и на материалния закон и по-конкретно нарушения на чл.3 от ЗСВ, чл.573,ал.2 ГПК. СРС не бил тълкувал уговорките по начина на чл.20 ЗЗД. Решението било
несправедливо. Брачният договор бил нищожен по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД,
защото бил сключен в противоречие и заобикаляне на материалния закон. Целта му
не била осигуряване на благополучието на семейството, а само това на съпругата.
Затова счита, че били нарушени чл.14 и чл.17 от СК. Договорът бил нищожен и
защото накърнявал добрите нрави- чл.26, ал.1,предл.3 ЗЗД, защото липсвала
еквивалентност на престациите. Съпругът – П.И.П. бил на възраст 79 години и
близо 95 % инвалидност и със сключването на брачния договор съпругата повишила
значително материалното си благополучие. Договорът бил нищожен и на основание
чл.26, ал.2 ЗЗД, защото липсвало съгласие- съпругът страдал от деменция и
психични отклонения, което означавало, че е налице практическа невъзможност да
изразява валидно волеизявление при сключването на брачния договор. П. физически
не бил в състояние да подпише брачния договор. Сочи, че заключението на
съдебно-графологическата експертиза не можело да опровергае този извод като се
позовава на чл.202 ГПК във връзка със събраните по делото писмени
доказателства- кореспонденцията на сина на ищеца и Центърът за домашни грижи.
Сочи, че на с.2 от брачния договор липсват подписи на страните, такива имало
само на първата и последната страница. Това поставяло под съмнение факта дали
съпругът действително е искал процесния недвижим имот да стане изключителна
собственост на съпругата. Решението на СРС било постановено в противоречие със
съдебната практика на ВКС, както и било услужливо решено в полза на съпругата.
Брачният договор бил нищожен и защото липсвала изискваната от закона форма.
Очевидно било с оглед напредналата възраст на П.П., както и затрудненото
придвижване, че той не е могъл да посети кантората на нотариуса поради което
отразеното в договора в обратния смисъл, не съответствало на обективната
истина. Това означавало липса на надлежно удостоверяване- чл.26, ал.2 ЗЗД. По
силата на последната разпоредба, нищожни били и договорите, които имат
невъзможен предмет. С оглед физическото си състояние, сключилият брачния
договор бил в невъзможност да изпълни, което и да е от поетите в него
задължения. Договорът бил нищожен и защото липсвало основание- с оглед
напредналата си възраст и физическото си състояние, П. не бил в състояние да
изпълнява поетите по брачния договор задължение, вкл. да й осигурява издръжка в
размер на 3000 евро, месечно. Това означавало, че съпругът не е имал намерение
да изпълнява тези задължения към своята съпруга. Последната се била радвала на
отлично здраве и не била имала никаква нужда от издръжка. Затова счита, че
липсата на дарствено намерение е довело до липса на основание на брачния
договор. По отношение на завещанието се
сочи, че текстът не бил изписан ръкописно от П.П., което било нарушение на
чл.25, ал.1 ЗН; не била спазена и изискуемата форма. Затова завещанието било
нищожно на основание чл.42, б.“б“ ЗН. За тези нарушение СРС си бил „затворил
очите“. Завещанието не съдържало и датата на която е съставено, което също било
нарушение на чл.25, ал.1 ЗН. На това основание завещанието също било нищожно.
Завещанието не носело подписа на завещателя П.П.. Това не можело да се
опровергае от заключението на съдебно-почерковата експертиза като отново е
позовава на чл.202 ГПК. След като не била изпълнена изискуемата се от закона
форма, то не било налице правно валидна воля. Завещанието било нищожно и защото
завещателят към момента на съставяне на завещанието – 20.11.2011 г. бил на 79
години и страдал от деменция и психични отклонения.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното
решение и да постанови друго, с което да уважи иска за собственост. Претендират
се разноски.
Постъпил е отговор
от Л.И.П. /ответник пред СРС/, с който се излагат доводи за неоснователност
на въззивната жалба. Сочи, че брачния договор бил сключен извън канцеларията на
нотариуса и в извънработно време. Това било допустимо от разпоредбата на
чл.573,ал.3 ГПК. В случая била налице уважителна причина, защото П.И.П. бил трудно подвижен. Счита, че СРС
правилно е разпределил доказателствената тежест, а със самото решение били
обсъдени събраните надлежно доказателства. Предявеният инцидентен установителен
иск за нищожност на завещанието от 20.01.2011 г. не бил приет за разглеждане от
първоинстанционния съд.
Не било допуснато от СРС нарушение на чл.3 ЗСВ, чл.20 ЗЗД и по чл.26, ал.1 ЗЗД. Брачният договор отговарял на изискванията на чл.38 СК. По отношение на предвидената
издръжка се сочи, че същата била предвидена само за прекратяване на брака;
такава не била получавана. Съпругата се била отказала изцяло от личния си
живот, за да полага грижи за съпруга си и по този начин се било влошило нейното
здраве. Поетите задължения от съпруга не били проблем за него, тъй като дължи
години бил работил в САЩ и разполагал с достатъчно парични средства и възможности.
Затова било без значение физическото състояние на съпруга при поемането на тези
задължения; това било негов съзнателен избор. Това, че бил нетрудоспособен не
означавало, че е без доходи. По отношение влошаването на материалното състояние
на съпруга в СРС не били излагани доводи; това се правело за първи път пред
въззивната инстанция. Така било и по отношение доводите за нарушаване и
заобикаляне ва конкретни законови разпоредби. Сочи се, че единият от
придобитите при условията на СИО недвижими имоти бил придобит изцяло със
средства на съпругата. Тъй като СИО била бездялова до прекратяване на брака –
чл.24, ал.1 СК, П.П. реализирал дарствените си намерения чрез сключването на
брачен договор. Такива намерения били налице у П.П. още на 20.01.2011 г.,
когато чрез завещание той се разпоредил със своето движими и недвижимо
имущество в полза на съпругата си. При това положение дори брачният договор да
се окажел нищожен, имотът оставал собственост на съпругата – Л.П. по силата на
завещанието. Сочи се, че решението било съобразено със съдебната практика на
ВКС; последната била цитирана от въззивника избирателно. Недопустимо било да се
търси еквивалентност при дарствени намерения. Още повече, че в случая съпругата
била денонощен болногледач на съпруга си. Затова и не били накърнени добрите
нрави. В случая не се касаело до покупко-продажба на недвижим имот, за да се
прилага практиката, която въззивникът цитирал. В случая се касаело до дарствени
намерения. Същевременно относно брачният договор имало законово ограничение
досежно въпросите, които следва да урежда. Затова и невключването на
нематериалните ангажименти на съпругата към семейството като цяло и към П.П. в
частност, не означавало, че тя не е положила всички необходими грижи и не
можело да се тълкува в нейна вреда. Сочи се, че въззивника смесвал правни
понятия с житейски правила и факти. Дори липсата на воля/съгласие при наличие
на деменция и психични отклонения не лишавало едно лице от възможността да
подпише един документ. СРС бил открил
производство по чл.193 ГПК за оспорване на автентичността на брачния договор и
бил разпределил доказателствената тежест. Разпитан бил като свидетел нотариусът
И.Н.като това било станало по искане на ответницата. Доказателствата били
обсъдени от съда поради което не били допуснати сочените от въззивника
процесуални нарушения. Ищецът не бил разбрал, че допусната и приета
съдебно-почеркова експертиза касае само завещанието. От страна на ищеца не било
поискано изготвяне на съдебно-почеркова експертиза по отношение на брачния
договор. Затова и това оспорване останало недоказано. Още повече, че брачният
договор бил представен от самите ищци с исковата молба. Счита, че извършеното
нотариално удостоверяване е в съответствие със закона. Без значение било, че
втората страните не съдържала подписите на страните. Тези доводи се правели за
първи път с въззивната жалба. Брачният договор не бил нищожен на основание
чл.26, ал.2 ЗЗД, защото била спазена формата на чл.39, ал.1 СК- писмена с
нот.заверка на съдържанието и подписите. Съдържанието му съответствало на чл.38 СК, а самият договор бил вписан. От показанията на нотариуса станало ясно, че
заверката е направена в дома на съпрузите. Последното било допустимо от
разпоредбата на чл.573, ал.3 ГПК. Липсвало изрично законово изискване
нотариусът да отбелязва това обстоятелство. Непосочването му не било сред
предпоставките на чл.576 ГПК за нищожност на нот.удостоверяване. Мястото на
извършване на заверката не се отразявало на автентичността на документите.
Неоснователни били и твърденията за нищожност на договора на основание чл.26,
ал.2 ЗЗД поради невъзможен предмет. По отношение на поетите от П.П. задължения
по брачния договор не се налагало същият да извършва лично фактически действия
– прехвърлянето на собствеността било станало по силата на самият брачен
договор, а плащанията можело да станат по всички уредени от закона способи.
Липсвала и фактическа възможност за извършване на сделки с процесния ап. и към
настоящия момент, което било възприето и в обжалваното решение. От въззивната
жалба не ставало ясно каква е връзката между физическото здравословно състояние
на П.П. и дарственото намерение. Доказателства за липса на дарствено намерение,
което било целта на брачния договор и завещанието, не били ангажирани. Затова
неоснователен бил довода на въззивника за нищожност поради липса на основание.
По отношение на твърдението, че завещанието не отговаряло на изискуемата от
закона форма, била приета по делото съдебно-почеркова експертиза. От
заключението на последната се установило, че завещанието е написано и подписано
от П.И.П.. И на двете места датата била изписана – „20 януари 2011 год.“. Под
завещанието бил поставен подпис и това било очевидно, а неговата автентичност
била потвърдена от вещото лице графолог. Последното не било опровергано от
представения от ищците договор от 01.12.2010 г. Освен това в края на същия
месец- на 23.12.2010 г. П.П. бил подписал, явявайки се при друг нотариус – А.Ш.,
нот.завещание в полза на сина на единия от ищците, което завещание не било
оспорено от ищците. Процесното завещание били съставено по-малко от месец след
датата на завещанието в полза на сина на един от ищците и за този период не
можело да настъпи някакво драстично влошаване на здравословното състояние на завещателя.
Счита, че заключението на вещото лице графолог е в съответствие със събраните
по делото доказателства поради което следвало да се кредитира. По отношение на
твърдението, че П.П. е страдал от деменция и психични отклонения, както и отражението
на заболяването върху психиката му, по
делото не били събрани никакви доказателства. Инцидентният установителен иск за
прогласяване нищожност на завещанието от 20.01.2011 г. не бил приет за
разглеждане от СРС, т.к. същият с оглед цената на иска бил подсъден на СГС.
Такъв иск не бил предявен. Затова във връзка с този иск от СРС не били събирани
доказателства за здравословното състояние на П.П.. От събраните по делото
доказателства, обаче, не можело да се достигне до извода, че П.П. не е могъл да
изразява правно-валидна воля, т.е. към 20.01.2011 г. той имал изискуемата се от
закона завещателна дееспособност. Наред с това твърдените от въззивника
нарушения не водело до нищожност, а до унищожаемост по реда на чл.43, ал.1,
б.“а“ ЗН във връзка с чл.27 ЗЗД. Възражение за унищожаемост на завещанието,
обаче, не било направено пред СРС. Допуснатата от съда неточност във връзка с
това кое завещание кое отменя, не променял крайният извод на СРС. Очевидно
било, че процесното с дата 20.01.2011 г. отменяло това от 23.12.2010 г.
Другият ответник по въззивната жалба – Н.И.П. /ищец пред СРС/ не е депозирал
отговор, както и не взема становище.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За решението на СРС въззивникът е бил уведомен на 23.04.2019
г., въззивнатата жалба е подадена на 02.05.2019
г., следователно въззивната жалба е в срок по чл.259, ал.1 ГПК.
С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от
въззивника пред настоящата инстанция /ищец пред СРС/ иск по чл.108 ЗС.
Налице е правен интерес от обжалване.
Следователно, въззивната жалба се явява допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция
приема, че обжалваното решение е
постановено във валиден и допустим процес.
По доводите във
въззивната жалба:
Първият
въпрос, на който следва да бъде даден отговор е кои доводи във въззивната жалба
са допустими за разглеждане в настоящето производство с оглед изложеното в
отговора на Л.П., че част от тях се правят за първи път пред въззивната
инстанция.
Софийски районен съд е бил сезиран с предявени активно
субективно съединени искове с правно
основание чл. 108 ЗС за установяване, че всеки от ищците е собственик на
основание наследяване на по 1/8 ид. част от недвижим имот - апартамент № 65,
находящ се в гр.София, район “Лозенец”, бул.“*****“ № *****етаж, със застроена
площ от 100,24 кв. м. Ищците като наследници по закон - братя на П.И.П., твърдят,
че на 11.05.2012 г. по време на брака, наследодателят им П.П. и ответницата Л.П.,
сключили брачен договор нотариално заверен с рег.№ 4730/11.05.2012г. на
нотариус И.Н., вписан в Служба по вписванията, гр. София, с вх. рег.№
21018/2012г., том IV, акт 153, имотна партида 208450, като по силата на брачния
договор, посоченият по-горе апартамент станал изключителна собственост на
ответницата Л.П.. Ищците твърдят, че брачният договор е нищожен, тъй като към
датата на сключването му П.П., поради напредналата възраст – 79 г. и тежкото
здравословно състояние- 95 % инвалидност, не бил в състояние да се придвижва,
да се яви в кантората на нотариус И.Н.и да подпише договора /оспорва се
неговата автентичност/. Поддържат, че с брачния договор били предвидени
задължения единствено за П., а той към датата на сключването му бил в обективна
невъзможност да ги изпълни, поради което договорът бил нищожен поради
невъзможен предмет и липса на основание. Твърди се /без да се конкретизира/, че
договорът е нищожен, тъй като е сключен в противоречие с материалния закон, при
заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави. Относно последното се
набляга на факта, че бракът между съпрузите бил продължил по-малко от 10
години. Твърдят, че предвид нищожността на брачния договор, същият не бил породил
юридически последици. Така след смъртта на П.П., той бил наследен от
преживялата съпруга - ответницата и
двамата ищци. При тези факти всеки от ищците се явявал собственик на по 1/8
идеална част от описания по-горе имот.
Иска се от съда да установи правото им на собственост
и да осъди ответницата да им предаде владението върху съответните идеални части
от имота.
Ответницата Л.И.П., в законоустановения срок е депозирала
отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Поддържа се, че
брачният договор от 11.05.2012 г. е действителен и въз основа на него е
придобила изцяло правото на собственост върху апартамента. В условията на евентуалност
се позовава като изключителен собственик на процесния имот въз основа на саморъчно
завещание от 20.01.2011г. Оспорва твърденията, че поради напредналата си
възраст и тежкото си здравословно състояние към датата на сключване на брачния
договор, П.П. не е могъл да разбира свойството и да ръководи постъпките си. В
тази връзка се позовава на нотариалните удостоверявания при изготвяне на
нотариалното завещание и заверката на брачния договор, в частта в която
нотариусите са констатирали, че П.П. е способен да действа разумно и по-конкретно
на отразеното от Нотариус А.Ш. при съставянето на нот. завещание в полза на
сина на един от ищците – С.К.П.. Сочи, че двете завещание са с дати в рамките
на един месец, съответно 23.12.2010 г. и 20.01.2011 г. Процесното завещание
било предмет на обследване и по заведеното от С.К.П. срещу Л.П. дело за делба /
гр.д.№ 17046 по описа за 2014 г. на СРС, 76 с-в/, което дело било приключило с
влязло в сила решение като иска за делба бил отхвърлен. Уточнява, че заверката
на подписите на П.П. и Л.П. върху брачния договор е станало в техния дом, а не
както е отразено на щемпела – в кантората на нотариуса.
Със становището си по отговора по исковата молба /л.74
по делото пред СРС/ от ищците се навежда и довод за нарушение на чл.573, ал.1 ГПК като считат, че по арг. от чл.39, ал.2 СК, брачният договор е можел да се
„издаде“ само в канцеларията на нотариуса.
Ищците /по настоящето дело/ са оспорили завещанието от
20.01.2011 г. в полза на ответницата Л.П., като твърдят, че същото не е
написано ръкописно, няма дата на съставяне; оспорва се неговата автентичност,
както и се твърди, че същото е съставено в противоречие с материалния закон,
при заобикаляне на закона и в разрез с добрите нрави. Наред с това се твърди,
че завещателят страдал от деменция и имал психични отклонения.
Не се спори, а и от
събраните по делото доказателства не се установява приживе лицето да е било
поставено под запрещение.
В хипотезата на чл.31,ал.1 ЗЗД договорът, сключен от дееспособно лице е унищожаем, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи
действията си.
Унищожаемост, обаче, може да
се иска само приживе на лицето. След неговата смърт унищожаемост може да се
иска само ако приживе по отношение на лицето е било поискано поставянето му под
запрещение или ако доказателството за недееспособността произлиза от същия
договор, виж в този смисъл решение № 101 от 08.10.2019 г. по гр.д.№ 2260 по
описа за 2018 г. на ВКС, ГК, Четвърто ГО.
В конкретния случай относно иска за унищожаемост на
брачния договор по смисъла на чл.31 ЗЗД, СРС е констатирал нередовност на
исковата молба /липса на петитум/ и поради неотстраняването на недостатъците в
указания срок, с разпореждане от 07.03.2017 г. на основание чл.129, ал.3 ГПК в
тази й част исковата молба е била върната. Разпореждането е влязло в сила/виж
л.56 от делото пред СРС/.
Следва да отбележим и, че чл.43, ал.3 СК-2009 г.
изрично сочи кой може да иска унищожаемост на брачен договор и очевидно ищците
като братя на съпруга, сключил този договор, не могат да искат това.
Предявеният иск по чл.212 ГПК във връзка с чл.42 ЗН не
е бил приет за разглеждане /четено е изрично определение на 21.08.2017 г., виж
л.92 от делото пред СРС/. Липсват данни такъв да е бил предявен по надлежния
ред.
Ищците не са страна /а и практически няма как да са/
по брачния договор поради, което не могат да се позовават на неизпълнение, виж
чл.42, ал.2 от СК-2009 г. кой може да иска разваляне на брачния договор. Л.П.
не се е позовала на неизпълнение.
Де факто тезата на ищците се гради на обстоятелствата,
че П.П. е бил по-възрастен от съпругата си/ според ищците два пъти, което не е
вярно, защото той е роден през 1933 г., а тя през 1941 г./, както и, че същият
бил инвалид с 95 % нетрудоспособност поради което не можел да изпълнява поетите
от него задължения. По начина по който се формират доказателствените искания на
ищците, навеждат на доводи за унищожаемост на брака в хипотезата на чл.46 от СК-2009 г., което е недопустимо в настоящето производство.
По доводите
за нищожност на брачния договор:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че в договора не се съдържат недопустими уговорки по смисъла на чл.38,
ал.2 и ал.3 СК, поради което и не е налице твърдяната нищожност поради
противоречие със закона. Не се установили обстоятелства, че със сключването му
страните са преследвали забранена от закона цел – основанието за нищожност по
чл.26, ал.1, предл.2 ЗЗД поради заобикаляне на закона. Не се установило
предметът на договора да е невъзможен, както и той да е сключен при липса на
основание -основания за нищожност по чл.26, ал.2 ЗЗД. В оспорената част,
предмет на договора било прехвърлянето на ½ ид.ч. от правото на
собственост върху апартамент № 65, находящ се в гр.София, бул,“*****“ № 8, блок
*******, който представлява самостоятелен обект на правото на собственост, за
който няма забрана за сключване на разпоредителни сделки (фактическа и
юридическа невъзможност). Договорът имал изискуемото от закона основание –
непосредствената правна цел, която страните преследвали с него, а именно -
уреждане на имуществените отношения между тях по отношение на имуществото
придобито през време на брака. Обстоятелствата свързани със здравословното
състояние на П.П. и възможността му реално да полага грижи за семейните работи,
са приети от СРС за ирелевантни за преценката дали договорът е нищожен на
основанията твърдени от ищците – невъзможен предмет и липса на основание, тъй
като в приложното поле на тези форми за недействителност попадали сделки
съдържащи посочените по—горе пороци – изначална фактическа или юридическа
невъзможност на предмета на сделката, респ. липса на непосредствена правна цел,
която страните да преследват със сделката.
Относно твърдяното от ищците за нищожност на договора
поради накърняване на добрите нрави – чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, СРС се е позовал
на съдебната практика, обективирана в Решение № 288 от 29.12.2015г. по гр.д. №
2293/2015 г., ІІІ ГО, че накърняване на добрите нрави е налице, когато сделката
противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала. Действително
с брачния договор било уговорено придобитите по време на брака два недвижим
имота да останат в изключителна собственост на съпругата Л.П., но подобно
разпореждане не било в разрез с установените в обществото нравствено етични
правила и не засягало общи правила и принципи важими за всички правни субекти.
Не било прието за неморално или неетично от обществото съпрузи да правят
дарения помежду си, в това число и на недвижими имоти. В договора се съдържали
разпоредби, че придобитите след датата на подписването му права остават
индивидуална собственост на съпруга- страна по сделката, съответно се прилага
законовият режим на разделност. Като в тази връзка СРС е посочил, че самият
процесен имот е придобит с покупко-продажба на 12.02.2009г., а като купувач по
сделката била единствено съпругата Л.П.. Затова СРС е достигнал до извода, че с
брачния договор освен, че се потвърждава принципа на разделност при
придобиването на имотите преди подписване на договора, още и се установява този
принцип да действа и занапред в имуществените отношения между съпрузите.
Обстоятелството, че законните наследници на П.П. намирали договора за несправедлив
от тяхна гледна точка, не било основание същият да бъде прогласен за нищожен,
доколкото с неговите разпоредби не се стигало до резултат неприемлив от гледна
точка разбиранията на обществото като цяло и общоприетите нравствени правила и
морал. Затова договорът не бил нищожен поради накърняване на добрите нрави.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна
инстанция приема следното:
Доводите за нищожност се
съдържат в обстоятелствената част на исковата молба; освен това нищожност може
да се предяви и чрез възражение.
Съгласно чл.26, ал.1 ЗЗД нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и
договорите върху неоткрити наследства.
Съгласно чл.
26, ал.2 ЗЗД нищожни са
и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при
които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание,
както и привидните договори.
Съдът
е длъжен да разгледа основанията за нищожност според тежестта на порока - от
най-тежкия /противоречие със закона
или заобикалянето му/
и ако отхвърли наличието
на тези пороци, да премине към следващите по-леки /липса
на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен
предмет и пр.
Правната уредба на брачният
договор се съдържа в сега действащия СК - чл.37 и следв. от Кодекса.
Разпоредбите на чл.38 СК
уреждат съдържанието на брачния договор, а именно:
Ал. (1) Брачният договор съдържа уговорки само относно
имуществени отношения между страните като:
1.
правата на страните върху имуществото, което се придобива по време на брака;
2.
правата на страните върху притежаваното от тях имущество преди брака;
3.
начините на управление и разпореждане с имуществото, включително и със
семейното жилище;
4. участието на страните
в разходите и задълженията;
5. имуществените
последици при развод;
6. издръжката на
съпрузите по време на брака, както и при развод;
7.
издръжката на децата от брака;
8. други имуществени
отношения, доколкото това не противоречи на разпоредбите на
този кодекс.
(2)
Имуществените отношения между страните могат да бъдат уредени и чрез препращане
към някой от законовите режими. Не е допустима уговорка предбрачно имущество
на една от страните да стане съпружеска имуществена общност.
(3)
Брачният договор не може да съдържа разпореждания за случай на смърт.
Ограничението не се отнася за разпорежданията относно дяловете на съпрузите при
прекратяване на уговорена съпружеска имуществена общност.
(4)
За неуредените с брачния договор имуществени отношения се прилага законовият
режим на общност.
Не се спори по делото, а и
от доказателствата по него се установява, че бракът между ответницата и
наследодателя на страните /удостоверение за наследници № 2446 от 10.06.2015 г.,
издадена от район „Лозенец“/ по спора е сключен на 17.10.2006 г. /л.7 от
делото пред СГС, тъй като искът първоначално е бил предявен пред СГС/.
Сега действащият СК е
обн.Дв, бр.47 от 23.06.2009 г. Същият в пар.4, ал.2 от ПЗР допуска възможност
съпрузите и по заварените бракове да могат да уредят имуществените си отношения
съобразно предвидения режим в чл.18 от СК като в т.3 от последната разпоредба е
посочен договорен режим, т.е. предвидена е възможност и съпрузите по
заварени бракове да могат да уредят имуществените си отношения с брачен
договор. Наред с това чл.37, ал.3 СК изрично допуска възможност да бъде
сключен брачен договор и по време на брака.
Брачният договор е сключен на 11.05.2012 г., т.е. по време на брака и по
правилото на чл.40, ал.1 СК, същият поражда действие от момента на сключването
му доколкото в процесния брачен договор не е определена друга дата/л.11-14/ от
делото пред СГС/.
От представеният с исковата
молба нот.акт № 99, дело № 84 от 12.02.2009 г. е видно, че процесния ап. е
придобит по силата на покупко-продажба като за купувач е посочена ответницата Л.П..
Доколкото същата не твърди, че ап. е
нейна лична собственост, а и с оглед датата на сключване на брачния договор, с
който страните са уговорили, че разделност ще възникне по отношение на
имуществото придобито от всеки от съпрузите след датата на сключване на брачния
договор, следва да се счита, че ап. № 65 попада в режима на
семейна-имуществена общност /СИО/.
Разпоредбата на чл.43 от СК
относно недействителността на брачните договори препраща към недействителността
на договорите, т.е. към разпоредбите на чл.26 ЗЗД.
Съдът като се запозна със
съдържанието на клаузите по брачния договор от 11.05.2012 г. и разпоредбите на чл.38 СК не намира същият да
е сключен при твърдяното противоречие на материалния закон - чл.26, ал.1,
предл.1 ЗЗД. Тази норма на СК изрично допуска възможност за уговаряне на
издръжка между съпрузите, както и участието на страните в разходите и
задълженията. По отношение на
задълженията пред трето лице за нуждите на семейството правата на съпрузите в
случая са договорени като равни.
Дори да приемем, че тези
клаузи не третират съпрузите по еднакъв начин, то това не влияе на
собствеността върху процесния ап. Това е така, защото нищожността на отделни
клаузи /ако има такива, а в случая съдът приема, че не са налице/ не води до
нищожност на целия договор – ал.4 на чл.26 ЗЗД.
В този смисъл не е налице и заобикаляне
на закона, тъй като по делото не се доказа при сключването на брачния
договор страните да са преследвали забранена от закона цел – основанието за
нищожност по чл.26, ал.1, предл.2 ЗЗД.
Налице е и основание за
сключването му – уреждане на имуществените отношения между съпрузите по реда на
чл.38 и следв СК.
Правното основание на възражението
при твърдяната липса на съгласие е чл.26, ал.2 ЗЗД:
Договорът
е сключен при липса на съгласие, когато то е изтръгнато чрез
насилие или изразеното от страната признание е без намерение за обвързване, тъй
като е дадено на шега или като учебен пример, но във всеки случай без
съзнателно намерение на страната да се обвърже с договора.
Следователно, за да доведе до
нищожност на договора, липсата на съгласие следва да бъде съзнателна.
В конкретният случай не е
налице нито една от тези хипотези.
Неоснователен е довода на
въззивника за липса на дарствено намерение, точно обратното – съпругът П.П. е
обективирал такова, както в брачния договор, така и в завещанието от 20.01.2011
г., което го предхожда/относно последното, виж мотивите по-долу/.
Относно твърдението за
нищожност поради невъзможен предмет- чл.26, ал.2 ЗЗД:
Налице е и предмет за
сключването му – в оспорената част, предмет на договора е прехвърлянето на
½ ид.ч. от правото на собственост върху апартамент № 65, находящ се в гр.София,
бул,“*****“ №****който представлява самостоятелен обект на правото на
собственост, за който няма забрана за сключване на разпоредителни сделки
(фактическа и юридическа невъзможност).
Относно имущественото
състояние и намиращите се недвижими вещи в патриониума на съпруга П.П., е
представена с отговора по исковата молба декларация с нот.заверка на подписа на
същия, л.40 по делото пред СРС.
Относно твърдяното от ищците
за нищожност на договора поради накърняване на добрите нрави – чл.26, ал.1,
предл.3 ЗЗД.
Действително, добрите нрави
са неписани правила и норми. Те съществуват като общи принципи, на чието
нарушаване законодателят е придал правно значение, приравнявайки го по
последица с нарушение на закона. Вложеният в това понятие смисъл, следва да се
тълкува по такъв начин, че в посочената категория да попадат само онези
наложили се правила и норми, които бранят правила, принципи, права и ценности,
които са общи за всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на
обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от
договарящите страни - такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността и морала в гражданските и търговските взаимоотношения,
намерили израз в отделни правни норми, а целта е предотвратяване на
несправедливо облагодетелстване. С принципа на справедливостта в гражданските
правоотношения се закриля и защитава всеки признат от нормите на гражданското
право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните
субекти.
В конкретния случай,
действително с брачния договор е уговорено придобитите по време на брака два
недвижим имота /единият от които процесния/ да останат в изключителна
собственост на съпругата Л.П.. Правилно СРС е приел, че подобно разпореждане не
е в разрез с установените в обществото нравствено- етични правила и не засяга
общи правила и принципи важими за всички правни субекти. Не е прието за
неморално или неетично от обществото съпрузи да правят дарения помежду си, в
това число и на недвижими имоти. Обстоятелството, че ищците като законните
наследници на П.П. /негови братя/ намират договора за несправедлив от тяхна
гледна точка, не е основание същият да бъде прогласен за нищожен. Ирелевантно
по спора е, че бракът между ответницата и П.П. е продължил по-малко от 10 г.
Настоящата инстанция споделя
извода на СРС, че доколкото с клаузите на процесния брачен договор не се стига
до резултат неприемлив от гледна точка разбиранията на обществото като цяло и
общоприетите нравствени правила и морал, то договорът не е нищожен поради
накърняване на добрите нрави.
Сключването на брачния договор е уредено в разпоредбата на чл.39
СК, а именно:
(1) Брачният договор се сключва лично от
страните в писмена форма с нотариална заверка на съдържанието и на подписите.
(2)
Брачният договор, с който се прехвърля право на собственост или се учредява или
прехвърля друго вещно право върху недвижим имот, се заверява от нотариус,
в чийто район се намира имотът. Когато имотите, предмет на договора, се намират
в районите на действие на различни нотариуси, нотариалното удостоверяване се
извършва от нотариус в един от тези райони по избор на страните.
(3)
Договорът, с който се прехвърля право на собственост или се учредява или
прехвърля друго вещно право върху недвижим имот, има прехвърлително действие и
се вписва в имотния регистър в деня на нотариалното удостоверяване, когато е
сключен по време на брака. Когато договорът е сключен преди встъпването в брак,
той се представя за вписване от нотариуса в деня на получаване от него на
удостоверението за сключване на граждански брак. Ако договорът подлежи на вписване
в друг съдебен район, се прилага чл. 25, ал. 6 от Закона за нотариусите и
нотариалната дейност.
(4)
Когато брачният договор е сключен по време на брака, за неговото сключване се
прави отбелязване в акта за сключване на граждански брак и договорът се регистрира
по реда на чл. 19, ал. 2.
Видно от отбелязванията на
гърба на процесния брачен договор, заверено е както неговото съдържание /под №
4730/, така и подписите/под № 4729/.
Брачният договор е изведен в
Общия регистър на Нотариуса И.Н.под рег.№ 5352 от 28.05.2012 г. /л.14 от делото
пред СГС и представен като приложение на исковата молба/.
Относно приложението на чл.573, ал.2 ГПК досежно
брачните договори:
От показанията на свидетеля И.Н.–
нотариусът извършил заверката, се установява, че съпрузите П.П. и Л.П.
собственоръчно и пред нотариуса са изписали трите си имена и са положили
подписи върху договора/л.113 по делото пред СРС/. Заверката е станала в дома на
съпрузите. Нотариусът е запознал П.П. със съдържанието на договора и доколкото
си спомня, е предоставил текста на договора за запознаване.
Съдът приема, че обстоятелството,
че заверката е направена от нотариуса в дома им, а не в кантората, какъвто е
образецът на печата му, не опорочава валидността на удостоверяването, тъй като
тази неточност не е въведена като основание за нищожност на нотариалното
действие, съгласно чл.576 ГПК.
Разпоредбата на чл.573, ал.2 ГПК касае само издаването на нот.актове. Същата не може да бъде тълкувана
разширително и по отношение на брачните договори. Разпоредбата на чл.39 СК
относно нотариалното удостоверяване не препраща към нормата на чл.573, ал.2 ГПК.
При това положение следва да
се приеме, че е приложима ал.3 на чл.573 ГПК, която допуска възможност „други
нот.действия“ да се извършват и вън от канцеларията и в неработно време, когато
уважителни причини пречат за явяването на участниците в удостоверяването лица в
нот. канцелария. В случая не се спори между страните, че П.П. е имал проблеми с
придвижването.
Първоинстанционният съд е
открил производство по чл.193 ГПК за проверка истинността на оспорения брачен
договор, в частта относно нот.удостоверяване, че лицето П.И.П., лично пред
Нотариуса е положил подпис под договора. Указано е на ищците, че е в тяхна
доказателствена тежест да установят неистинността на документа. Такива
доказателства нито са поискани за събиране, нито са представени по делото.
Само за пълнота ще добавим,
че видно от влязлото в сила на 29.04.2016 г ./процесната искова молба е
предявена на 28.09.2015 г./ решение по иска по чл.34 ЗС за делба, съединен с
иск по чл.30 ЗН за намаляване на завещателни разпореждания, по образуваното по
тези искове гр.д.№ 17046 по описа за 2014 г. на СРС, Втора ГК, 76 състав, от
ищеца /там/ С.К.П. са направени същите доводи за нищожност на брачния договор,
каквито правят и ищците по настоящето дело. Съдът е приел, че не е доказано
оспорването от ищеца на авторството на документа по отношение официалната
заверка на Нотариуса, че подписа е на П.П.. За недоказани са приети и доводите
за нищожност поради противоречие със закона и добрите нрави.
При това положение доводите
на ищците за нищожност на брачния договор от 11.05.2012 г. правилно са приети
от СРС като неоснователни и недоказани.
Относно
завещанието от 20.01.2011 г.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС се е
позовал на заключението на съдебно-графологичната експертиза, в която е
посочено, че саморъчното завещание от 20.01.2011г. е написано ръкописно от
завещателя П.И.П., подписано е от него и съдържа означение на датата, когато е
съставено, каквито са императивните изисквания на чл.25 Закон за наследството
/ЗН/.
Саморъчното
завещание представлява частен диспозитивен документ. Съгласно чл. 180 ГПК
подписаните частни документи доказват, че съдържанието им представлява
изявление на лицата, които са ги подписали. В това се състои формалната
доказателствена сила на тези документи и при установяване, че подписът е
неистински, то и документът е неистински. Затова оспорването на истинността на
частния диспозитивен документ всъщност е оспорване, че волеизявлението изхожда
от посоченото за автор лице, така и в решение
№ 90 от 27.06.2014 г. по гр.д.№ 3433/2013 г. на ВКС, ГК, Второ ГО.
Саморъчното завещание
трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да съдържа
означение на датата, когато е съставено и да е подписано от него като подписа следва да е поставен след завещателните
разпореждания- чл.25, ал.1 ЗН.
Неизпълнението на което
и да е от тези изисквания води до нищожност на саморъчното завещание като
едностранна сделка – чл.42, б.“б“ ЗН. В този случай то няма правно действие и
бенефициерът не може да придобие имуществото на завещателя.
Ето защо, оспорването на истинността на
документа саморъчно завещание покрива и фактическия състав на
материално-правното възражение за нищожност на саморъчното завещание като
сделка. Тъй като завещанието е диспозитивен документ, то не може да се поставя
въпроса за верността на направеното в него волеизявление, който въпрос стои
само за свидетелстващите документи. Затова оспорването на саморъчното завещание
означава оспорва на автентичността му, на авторството на подписа, виж в този
смисъл решение № 90 от 27.06.2014 г. по гр.д.№ 3433/2013 г. на ВКС, ГК, Второ
ГО.
От
горното следва извода, че неверен по съдържание може да бъде само свидетелстващ
документ, а частният диспозитивен документ, какъвто по своята правна
характеристика представлява саморъчното завещание, може да бъде оспорван само
досежно неговата истинност /автентичност/.
При оспорване автентичността на саморъчното завещание с твърдения, че то не е написано
и подписано от завещателя, ползуващата се от завещанието страна, в случая ответницата, следва да установи
действителността му и ако не установи, това означава, че завещанието не е
съставено при спазване на законовите разпоредби и не произвежда действие.
Тежестта за доказване
автентичност на документа пада върху заветника като ползуваща се от завещанието
страна, така и в определение № 187 от
30.12.2008 г. по гр.д.№ 4164 по описа за 2008 г. на ВКС
на РБ, ІІ ГО, така и в решение № 123 от 07.04.2014 г. по гр.д.№ 2393 по описа
за 2013 г. на ВКС, ГК, Четвърто ГО.
В първото по делото публично съдебно заседание СРС е
открил производство по чл.193 ГПК по проверка автентичността на ръкописният
текст и подписа на саморъчното завещание от 20.01.2011 г.
От заключението на допуснатата, изслушана и приета по
делото /пред СРС/ съдебно-графологична експертиза се установява, че ръкописният
текст в процесното завещание, е написан от П.П., както и подписа в графа
„завещател” на същото е положен от посочения като негов автор- П.П., виж л.120
и л.128 по делото пред СРС. При проведеното сравнително изследване на почерка,
отразен в сравнителния материал помежду им, вещото лице установява съвпадения в
общите и частни признаци на почерка; съвпаденията са съществени, и достатъчни
по обем и идентификационна стойност на заключението, че всички ръкописни
текстове от сравнителния материал са изпълнени от едно лице. Като сравнителен
материал са използвани заявленията за издаване на документ за самоличност,
както и брачния договор. При изследване на завещанието не са били открити от
вещото лице следи от технически и други способи за подправяне, заличаване на
текстове, пренасяне на изображения. Не са били открити и характерните и
проявяващи се при имитация признаци.
Видно от съдебния протокол съставен за о.с.з. на 15.05.2018
г./л.133 пред СРС/ заключението не е било оспорено от нито една от страните.
Следователно, правилно и в съответствие със събраните
по делото доказателства СРС е приел, че завещанието от 20.01.2011 г. не е неистински
документ в частта досежно волеизявлението на съставителя му, тъй като същият е
бил написан и подписан от посочения като негов автор. Не е оборена законовата
презумпция на чл.180 ГПК, според която доказателствената сила на частният
документ, какъвто е саморъчното завещание, лежи върху подписа.
При саморъчното завещание въпросът за „достоверна
дата“ по смисъла на чл.181, ал.1 ГПК не се поставя, тъй като тя е ирелевантна
при преценка на неговата действителност с оглед разпоредбите на чл.42, б.“б“
вр. с чл.25, ал.1 ЗН и чл.43, ал.1,б.“а“ ЗН, така и в решение № 207 от
21.01.2016 г. по гр.д.№ 1381/2015 г. на ВКС, ГК, Първо ГО. Законодателят е
придал специално значение само на датата на съставянето на завещанието,
обявявайки я за задължителен елемент от неговата форма, наред със завещателните
разпореждания и подписа на завещателя. Датата на съставяне на завещанието
следва да бъде обозначена в текста на завещанието, при това ръкописно от самия
завещател. Неспазването на това императивно изискване има за правна последица
нищожност на завещателния акт поради липса на форма.
В конкретния случай спазването на това императивно изискване
се установява от съдържанието на самото завещание, виж л.38 по делото пред СРС.
Де факто тезата на ищците се гради на обстоятелствата,
че П.П. е бил на 79 г. и бил с 95 % нетрудоспособност поради което „физически не е бил в състояние да напише
никакъв документ“.
Видно от решението на ТЕЛК № 0230 от 30.01.2012 г., представено и от двете
страни по спора, нетрудоспособността се дължи на заболяване от диабет и на
освидетелствания му е необходима чужда помощ. Прегледът на освидетелствания П.П.
е извършен на 24.01.2012 г., т.е. близо
година след съставянето на процесното завещание.
Вещото лице, изготвило съдебно-графологическата
експертиза е категорично, че на практика всички движения с които се изпълняват
елементите на буквите и подписите в завещанието са характери и за писмено
двигателния навик на П.И.П./л.128 по делото пред СРС/. Наистина вещото лице е
констатирало, че П.П. има проблеми с писмения двигателен апарат, но това не
променя крайния извод, че завещанието е изписано и подписано от посочения като
негов автор.
Наред с това тезата на въззивника се опровергава от
представеното с отговора по исковата молба завещание от 23.12.2010 г. в полза
на сина му С.П.. Нотариалното удостоверяване по това завещание е извършено в
кантората на Нотариус А.Ш. като завещателят П.И.П. се е явил лично.
Завещанието от 23.12.2010 г. не е било оспорено по
реда на чл.42, б.“б“ ЗН.
Ето защо въззивната инстанция приема, че ответницата е
доказала автентичността на оспореното от ищците саморъчно завещание, което е
породило целените правни последици.
Със завещанието от 20.01.2011 г. са отменени
завещателните разпореждания от 23.12.2010 г. в полза на С.П..
След смъртта на завещателя П.П. завещанието от
20.01.2011 г. е породило присъщото си правно действие и легитимира ответницата
като единствен собственик на процесния апартамент.
За пълнота на изложението ще добавим и, че е налице
влязло в сила на 29.04.2016 г./процесната искова молба е предявена на
28.09.2015 г./ решение по иск по чл.34 ЗС за делба на процесния апартамент,
съединен с иск по чл.30 ЗН за намаляване на завещателни разпореждания. По
образуваното по тези искове гр.д.№ 17046 по описа за 2014 г. на СРС, Втора ГК,
76 състав, от ищеца /там/ С.К.П. са направени същите доводи за недействителност
на завещанието от 20.01.20111 г., каквито правят и ищците по настоящето дело.
Видно от мотивите на съда /л.50 по делото пред СРС/ допуснатата и приета /там/
съдебно-почеркова експертиза също е потвърдила авторството на П.П.. Съдът е
приел и /въз основа на свидетелските показания/, че завещателят е бил в
„адекватно психическо състояние“.
Нещо повече, ищецът по делото за делба- С.К.П. е бил
представляван от баща си – К.И.П., въззивник пред настоящата инстанция /виж
пълномощното на л.35 по делото пред СРС/.
След разпореждането от П.П. с правото му на
собственост в процесния ап, последният не е станал част от наследствената маса
и не е наследен от наследниците му по закон, в това число ищците Н.П. и К.П. –
негови братя.
Правилно е прието от първоинстанционният съд, че предявените
искове за собственост върху апартамента, основани на наследствено
правоприемство, следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанция
обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено ведно с решение № 115132 от 15.05.2019 г., постановено по реда на чл.247 ГПК относно ЕГН на ответницата.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в
частта за разноските.
Пред въззивната
инстанция:
С оглед изхода на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемата
страна Н.П. не претендира разноски и
такива не са сторени.
Въззиваемата
страна Л.П. не претендира разноски и такива не са сторени пред
въззивната инстанция, поради което съдът не
присъжда такива.
Водим от гореизложеното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 79933 от 30.03.2019 г. по гр.д.№
74944 по описа за 2015 г. ведно с решение № 115132 от 15.05.2019 г.,
постановено по реда на чл.247 ГПК.
Решението
може да се обжалва пред ВКС на РБ при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, в 1-месечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: