№ 7057
гр. София, 20.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Димитър К. Демирев
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско
дело № 20251100500095 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20129451/18.09.2024 г., постановено по гр.д. № 16113/2021
г. по описа на Софийски районен съд, 166 с-в, съдът е признал за установено
на основание чл.124 ГПК вр. чл.79 ЗС по отношение на „Кремиковци“ АД (в
несъстоятелност), че А. Н. Т., Р. Т. С. и Н. Т. С., конституирани като
наследници на мястото на починалия на 01.04.2022г. в хода на процеса ищец Т.
С. Т., са собственици въз основа на давностно владение на следния имот:
сграда с идентификатор № 68134.612.1086.2 по КККР, одобрени със Заповед
№ РД-18-4/09.03.2016г, на ИД на АГКК, със застроена площ от 100кв.м.,
състояща се от три стаи, кухня и сервизни помещения, върху мазета (антре и
три помещения), с административен адрес: гр.****. Със същото решение е
отхвърлен приетите за съвместно разглеждане насрещни осъдителни искове
по чл.79, вр. чл.228 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за осъждане А. Н. Т., Р. Т. С. и Н. Т. С., да
платят на „Кремиковци“ АД (в несъстоятелност) сумите: 876.96лв.,
представляваща главница за незаплатени наемни вноски по Договор за наем от
14.09.1998г. за периода от 01.11.2018г. до 31.10.2021г., ведно със законната
лихва от 02.12.2021г., сумата от 100лв., представляваща мораторна лихва за
1
периода от 01.12.201г. до 21.11.2021г., както и съединените под условията на
евентуалност искове по чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за
неоснователно обогатяване поради ползване на имота без основание в размер
на 18 000лв. за периода от 01.11.2016г. до 31.10.2021г., ведно със законната
лихва от 02.12.2021г. до изплащане на вземането. „Кремиковци“ АД (в
несъстоятелност) е осъдено да плати разноски в размер на 2281.47лв., както и
819.08лв. държавна такса по сметка на СРС.
Срещу така постановените решение е депозирана въззивна жалба вх.№
25022765/28.10.2024г. от ответника в първоинстанционното производство
„Кремиковци“ АД (в несъстоятелност), с което се атакува решението в цялост.
Изложило е съображения, че решението е необосновано и постановено в
нарушение на процесуалните правила и на материалния закон. Твърди се, че
по делото било доказано, че процесният имот е бил предаден по силата на
договор за наем, който нямало данни страните да е бил прекратен. Неправилно
СРС приел, че същият бил прекратен на 27.12.2000г. със сключването на
предварителен договор, доколкото в чл.5 от същия било предвидено, че
въззивникът се задължава да преустанови събиране на наема от деня на
заплащане на цената на имота, но необосновано СРС приел, че цитираната
клауза изразява ясно и недвусмислено волята на страните, че прекратяват
наема. Твърди се, че ищецът /наследниците му/ през цялото време са били
държатели, а не владелци, въз основа на предварителния договор и не са
станали собственици въз основа на придобивна давност. Отделно от това, на
31.05.2010г. с обявяване „Кремиковци“ АД в несъстоятелност и вписване
решението в ТР било налице прекъсване на давността по чл.116, б. „в“ ЗЗД с
оглед предприетото действие по универсално принудително изпълнение.
Вписването на общата възбрана представлявало действие по принудително
изпълнение, прекъсващи давността, т.е. дори да се приеме, че на 27.12.2000г.
започнала да тече придобивна давност, то същата била прекъсната на
31.05.2000г. с налагането на общата възбрана, съответно извършване на
всякакво изпълнително действие по универсалното принудително изпълнение.
На следващо място, по делото липсвали доказателства за наличие на
намерение за свое на имота от Т. Т., което се потвърждавало и от молбата му от
18.05.2018г., с която признавал, че е наемател и предлагал да закупи имота, а
платените до този момент суми да се считат за наеми, което изявление имало
проявление като липса на намерение за своене, така и признание по см. на
2
чл.116, б. „а“ ЗЗД. По тези съображения се поддържа, че искът за собственост
е неоснователен, съответно при отхвърлянето му се иска уважаване на
насрещните искове, както и присъждане на разноски.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по
делото доказателства, приема за установено от фактическа страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от Т. С. Т. срещу
„Кремиковци“ АД (в несъстоятелност), в която е описано, че от 14.09.1998г.
между страните бил сключен договор за наем на процесния имот (ведомствено
жилище – сграда без земя), а на 27.12.2000г. бил сключен предварителен
договор за продажба на същото, по който на 01.12.2000г. заплатил изцяло
цената по договора, но поради бездействието на ответника не се стигнало до
сключване на окончателен договор, поради което иска да бъде признат за
собственик на основание давностно владение за периода от 22.12.2000г.
(датата на последната вноска) до 23.12.2010г.
Ответникът „Кремиковци“ АД (в несъстоятелност) оспорва иска с
твърдения, че ищецът не е преобърнал държането във владение. Във връзка с
предварителния договор сочи, че между страните били водени дела по чл.19,
ал.3 ЗЗД, приключили с краен съдебен акт, който отхвърля претенциите за
сключване на окончателен договор. Ответникът не се дезинтересирал от
имота, доколкото с писмо от 05.02.2020г. поканил ищеца да си уредят
отношенията. С оглед чл.711 ТЗ вр. обявяване на ответното дружество в
несъстоятелност са наведени доводи, че от 31.05.2010г. давността спирала да
тече, а с налагане на обща възбрана същата била и прекъсната.
Предявен е насрещен иск по чл.228 ЗЗД за сумата от 977лв., от които
876,96лв. главница (неплатени наемни вноски за периода от 01.11.2018г. до
31.10.2021г.) и 135.04лв. мораторна лихва (от 01.12.2018г. до 21.11.2021г.), а
при условията на евентуалност 18000лв. по чл.59 ЗЗД (за периода от
01.11.2016г. до 31.10.2021г.). В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на
насрещния иск, който се оспорва по основание.
По делото са приети като писмени доказателства договорът за наем на
жилище от 14.09.1998г., предварителният договор за продажба на недвижим
имот от 27.12.2000г., в чл.2 от който е описано, че цената на имота възлиза на
сумата от 10513.14лв., която била платена изцяло от купувача към датата на
3
сключване на договора, а в чл.5 от същия е описано, че продавачът се
задължава да преустанови събиране на наем от купувача от деня на заплащане
на цената на имота. Приети са и две вносни бележки съответно от 01.12.2000г.
и 22.12.2000г. общо за сумата от 10513.14лв.
Приета е молба от ищеца до ответника от 18.05.2018г., в която е описан
сключеният договор за наем, сключеният предварителен договор и внасяне на
продажната цена, така и че не е прехвърлена собствеността, поради което и с
оглед факта, че той и семейството му живеели непрекъснато и
необезпокоявано в имота се иска снабдяване с н.а. за собственост за купения
имот, а ако това бъде отхвърлено – да закупи отново имота, като същият бъде
прехвърлен по надлежния ред.
Като писмено доказателство е прието и писмо от 05.02.2020г., с което
ищецът се кани да се яви при ответника за уреждане на статута и отношенията
по повод процесния имот.
Приети са съдебните актове по водения процес по чл.19, ал.3 ЗЗД от
ищеца срещу ответника (искът е отхвърлен, доколкото ищецът не е доказал, че
ответникът е собственик на процесния имот), приключил с определение №
75/14.02.2011г. по т.д. № 604/2010г. на ВКС, с което не е допуснато до
касационно обжалване решение на СГС по гр.д. № 5331/2009г.
Приет по делото е АДС № 9279 – 1662 от 31.12.1975г., от който се
установява, че ответникът е собственик на процесната сграда.
В хода на делото (на 01.04.2022г.) е починал първоначалният ищец Т. С.
Т., като на основание чл.227 ГПК са конституирани наследниците му по закон
– А. Н. Т. (съпруга), Р. Т. С. (дъщеря) и Н. Т. С. (син), които с молба от
26.06.2023г.(л.151 и сл.) са уточнили квотите си (4/6 ид.ч. за преживялата
съпруга и по 1/6 за всяко едно от децата).
Събрани са гласни доказателствени средства чрез разпит на св. В.,
който дава показания, че с първоначалния ищец били колеги и в
предприятието на ответника от 1999г., така и приятели и често посещавал
имота, в който ищецът живеел непрекъснато от 1999г., вкл. поддържал къщата,
а след смъртта му неговото семейство продължило да живее там, без да има
информация да са напускали жилището през този период. Първоначално
ищецът бил настанен в имота, но знаем за желанието му да бъде закупен
имота, но няма информация за сключен договор, както и за други плащания.
4
Разпитан като свидетел е и св. В., чиито показания следва да се ценят по
чл.172 ГПК /с оглед обстоятелството, че към момента на даване на
показанията е в трудово правоотношение с ответника/, който дава показания,
че между ищеца и ответното дружество имало договор, след което имало опит
за покупка с предварителен договор, вкл. ищецът превел пари на ответното
дружество въз основа на предварителния договор, който не бил осъществен до
край и били продължени наемните отношения, като имотът се водил в
активите на дружество, а наемните вноски били прихващани от сумите по
предварителния договор. След 2018г. ищецът отново изявил желание да
закупи имота на база договора за наем. Нямало подписан втори договор за
наем, нито дела от ответното дружество срещу ищеца за ревандикиране на
имота.
По делото е прието заключение на вещо лице по допусната КСчОЕ,
което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, от което се
установява, че мораторната лихва върху дължимите наемни вноски за периода
от 01.11.2018г. до 31.10.2021г. е в размер на 131.37лв., а размерът на средния
пазарен наем за периода от м.10.2016г. до м.10.2021г. е в размер на 21414лв.
По делото е прието и заключение на вещо лице по допусната СТЕ, което
съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, от което се
установява, че за процесната сграда, през нея минавала улична регулационна
линия, както и било предвидено изграждане на подземни гаражи, които
предвиждания не били реализирани.
Софийският районен съд е приел, че първоначалните искове са
основателни по съображения, че със сключване на предварителния договор и
заплащане на договорената цена е налице манифестирано намерение за
своене, т.е. промяна в намерението на ищеца спрямо ответника, поради което е
доказал фактическия състав на придобивното основание придобивна давност
от 27.12.2000г. Отхвърлени са възраженията, че основанието на
осъществяване на фактическата власт е договорът за наем, с оглед сключения
предварителен договор, а обстоятелството, че искът по чл.19, ал.3 ЗЗД бил
отхвърлен не лишава ищеца от намерението му за своене на вещта, така и през
време на процеса по чл.19, ал.3 ЗЗД придобивна давност тече, доколкото
предявяването на иска обективира признание на владелеца, че упражнява
фактическа власт върху чужда вещ и готовността му да придобие
5
собствеността на деривативно основание преди изтичане на давностния срок,
но не представлява признание по см на чл.116, б. „а“ ЗЗД, доколкото не
изключва намерението за своене, нито преустановява упражняването на
фактическа власт. Изводът, че намерението за своене през периода не било
променено, не се разколебавал и от молбата от 18.05.2018г., доколкото в
същата се изразява воля за придобиване правото на собственост върху
сградата. Възражението, че с общата възбрана при открито производство по
несъстоятелност се прекъсвало течението на сроковете за придобивна давност
е прието за неоснователно по съображения, че не се ползва с действие по
спиране/прекъсване на придобивната давност. С оглед изхода на делото по
главния иск са приети за неоснователните насрещните искове.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът намира
от права страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася
служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно,
допустимо, а по същество и ПРАВИЛНО по следните съображения:
Предявеният иск е с правно основание чл. 124 от ГПК вр. с 77, пр. 2 вр. с
чл. 79 от ЗС - положителен установителен иск за собственост по придобивна
давност. В този смисъл в тежест на ищеца е да докаже пълно и главно, че е
упражнявал фактическа власт с намерение за своене в твърдения период от
10г. постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно.
За да се реализира придобиване по давност следва да са доказани и
двата елемента на владението – упражняване на фактическа власт и изявено
намерение за своене за себе си. Обективният елемент на владението включва
фактически действия, които трябва да се изразяват в недвусмислено
манифестиране на власт върху имота, а по съдържание те трябва да са като
действията на собственик и да не са търпими действия, т.е. спорадични и
извършвани със съгласието на собственика.
Субективният елемент на владението е психическо състояние, за
доказване на което е установена оборима презумпция в чл. 69 ЗС, но в полза
на владелеца, а не на държателя. Намерението за своене се изразява външно
6
чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на
правомощието на собственика, които следва да могат стигнат до собственика
(стига да е възможно).
Според легалната дефиниция на чл.68 ЗС владението е упражняване на
фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго
като своя. Разпоредбата не посочва характеристиките на упражняваната
фактическа власт, подобно на разпоредбата на чл.302 ЗИСС /отм./, но както в
правната теория, така и в съдебната практика се приема, че владението трябва
да е притежава признаци (извеждани като логическо следствие от основните
два признака – упражняване на фактическа власт и намерение за своене), а
именно да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително. Тези
признаци могат да имат различно проявление при владението на различните
имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване.
Осъществяването на всеки един от тях се преценява конкретно въз основа на
установените факти. Да е постоянно владението означава друго лице да не е
завладявало имота за период от шест месеца, като е започнало само да
извършва владелчески действия, защото тогава то ще има право на
владелческа защита. Владението трябва да не е прекъснато чрез действия,
посочени в чл. 116 ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗС, които прекъсват придобивната
давност. Владението трябва да е несъмнително, т.е. да са ясни и двата му
елемента, да са изявени чрез действия като на собственик, които не са
двусмислени и да разкриват желание на владелеца да държи вещта като своя.
Владението следва да е явно, което означава всеки заинтересован,
включително и собственика да може да разбере, че фактическата власт се
упражнява от владелец, който владение за себе си, а не от държател, който
държи имота за друг. Скритостта на владението изключва придобивната
давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато
засегнатият собственик няма възможност да разбере, че се засягат правата му
и да защити правото си на собственост поради това, че не е ясно дали някой
упражнява владение върху веща му. Принцип в правото е, че давност не тече
срещу той, който не може да защити правото си. Тежестта на доказване на
двата елемента на владението и признаци му е на лицето, което се позовава на
придобивна давност, като по отношение непрекъснатостта на владението е
установена презумпция в полза на владелеца с нормата на чл. 83 ЗС.
Спорът по делото, вкл. пренесен пред въззивната инстанция, с оглед
7
доводите във въззивната жалба, се концентрира по въпроса дали
фактическата власт е установена на основание, което прави
упражняващият я владелец или държател.
За да се произнесе, съдът съобрази, че когато е установена фактическа
власт на основание, което прави упражняващият я само държател, той не се
ползва от презумпцията на чл. 69 ЗС, която е установена в полза на владелеца.
За да се трансформира упражняването на фактическа власт от упражняването
й за другиго, въз основа на основание за това, във владение за себе си,
упражняващото фактическа власт лице е необходимо да демонстрира промяна
на намерението и да противопостави тази промяна на собственика, защото за
да се придобие по давност недвижим имот, владението следва да е явно и
несъмнено. От момента на изявяване на промяната на намерението от такова в
държане за другиго във владение за себе си с посочените, изискуеми от закона
признаци започва да тече придобивната давност. Това се прилага и когато
между собственика и упражняващият фактическа власт лице е имало уговорка
за ползване (Вж. Решение № 50087/19.10.2022г. по гр.д. № 3914/2021г. на
ВКС).
От другата страна, изхождайки от разпоредбата на чл. 70, ал. 3 ЗС, в
правната доктрина и съдебната практика се приема, че фактическа власт,
упражнявана въз основа на сключен със собственика предварителен договор
за продажба на недвижим имот, съставлява владение по смисъла на чл. 68, ал.
1 ЗС. Определяйки купувача по предварителния договор като владелец,
Законодателят е съобразил целта, с която се сключва такъв договор -
придобиването на собствеността. Когато признава на купувача по сключен със
собственика предварителен договор за продажба качеството „владелец”,
едновременно с това Законодателят държи сметка за дължимото правомерно
поведение на страните, произтичащо от облигационно-правната им връзка.
Този подход е обясним именно с целта на сключването на предварителния
договор – той не размества собствеността, нито дори създава за купувача
„основание” по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС (поради което и придобиването по
давност изисква упражняване на владение в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС), но
обвързва страните със задължението да сключат окончателен договор с
вещно-правно транслативно действие. Възприетият от Законодателя подход е
причината, поради която изначално наличната у купувача субективна
8
представа, че упражнява фактическа власт върху чужд имот, при това при
съществуваща облигационно-правна връзка със собственика, не изключва
наличието на намерение за своене. Съществуването на animus наред и
съвместно със субективната представа, че се дължи пълно плащане на цената,
се признава от Законодателя посредством определянето на купувача като
владелец (Вж. Решение № 83 от 01.02.2021 г. по гр. д. № 2978 / 2019 г. на
ВКС), т.е. предварителният договор за покупко-продажба, който не прехвърля
вещни права, е основание за упражняване на давностно владение от страна на
купувача по него от датата на сключването му (Вж. Решение № 503 от
08.07.2005 г. по гр.д. №195/2005 г). Поради това и когато владението на имота
е предадено въз основа на предварителен договор, законодателят е приравнил
последиците като при добросъвестно владение, но е приел, че владението
следва да се упражнява в десет годишен срок. Купувачът по предварителен
договор, който е заплатил цената, владее имота на правно основание, което е
годно да го направи собственик, ако упражнява фактическа власт върху вещта
непрекъснато и необезпокоявано в продължение на десетгодишен срок (Вж.
Решение № 520 от 05.08.2010 г. по гр.д. № 1070/2009 г. на ВКС).
Анализирайки събраните по делото доказателства въззивният съд
приема за установено, че ответното дружество е било собственик на
процесната сграда (което се установява от АДС № 9279 – 1662 от
31.12.1975г.), която е била отдадена под наем на 14.09.1998г. на
първоначалния ищец, с което е установено държание на имота, но
основанието за осъществяване на фактическата власт е променено на владение
със сключения предварителен договор от 27.12.2000г. От анализа на събраните
по делото доказателства, конкретно показанията на св. В., се установява
периода на упражняване на фактически действия, които недвусмислено
манифестират на власт върху имота. Правилно показания на св.В., ценени по
чл.172 ГПК не са кредитирани доколкото не се подкрепят от останалия
доказателствен материал /конкретно по делото няма доказателства, от които
да се установи, че след сключване на предварителния договор ищецът
упражнявал държане върху вещта въз основа на предходното наемно
правоотношение/. Настоящият състав намира, че правилно е оценено и
писмено доказателство - молба от ищеца до ответника от 18.05.2018г.,
доколкото от същата не се установява промяна в намерението за своене, т.е.
преустановяване на упражняване на фактическата власт с намерение за своене
9
в държане за другиго, а желание за придобиване правото на собственост.
В този смисъл съдът приема, че при сключен предварителен договор за
продажба на недвижим имот, независимо предхождащото фактическо
основание по упражняване на фактическата власт върху същия на договорно
основание като държател, намира приложение чл. 69 ЗС от сключване на
предварителния договор и се предполага се, че упражняващият фактическа
власт държи имота за себе си, т.е. има качеството владелец и не се изисква
уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено
упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит
начин, така че да може да бъде узнато от собственика/ и да е спокойно.
Следователно ако фактическата власт върху имот е била предадена въз основа
на договор за наем – наемателят държи имота. Сключването на предварителен
договор за продажба на наетия имот променя основанието на упражняване на
фактическата власт от държане във владение. Ако владението на купувача по
предварителния договор не е отнето/прекъснато, той се ползва от
презумпцията на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС - приема се, че имотът се владее от
владелеца за себе си и без прекъсване.
Сключеният предварителен договор не изключва упражняваното
владение, защото тези две възможности са паралелно съществуващи, като
едната не изключва другата (в частност и по причина на обстоятелството, че
предявяването на иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД от купувача по предварителния
договор няма за последица прекъсване на придобивния давностен срок – Вж.
Решение № 82 от 01.06.2015 г. по гр.д.№6873/2014 г. на ВКС, І г.о.).
Владението на Т. не е смутено до изтичане на срока по чл. 79, ал. 1 ЗС – не е
налице прекъсване по смисъла на чл. 83 ЗС, както и не се твърди и не се
установява настъпването на факт от предвидените в чл. 116 ЗЗД. Ето защо и
при съобразяване на разясненията по т. 2 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.
№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК се налага извод, че считано от 27.12.2010г.
собствеността на процесния имот е придобита от Т. Т. и А. Т. при условията на
съпружеска имуществена общност, а след 01.04.2022г. имотът е съсобствен
между А. Т., Р. С. и Н. С. в качеството им на наследници на Т. Т. при квоти,
произтичащи от правилата на чл. 28 СК и чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН (4/6 ид.ч.
за преживялата съпруга и по 1/6 ид.ч. за всяко дете).
Доводите във въззивната жалба, че с обявяване „Кремиковци“ АД в
10
несъстоятелност и вписване решението в ТР било налице прекъсване на
давността по чл.116, б. „в“ ЗЗД с оглед предприетото действие по универсално
принудително изпълнение, са неоснователни, доколкото доводите опират до
въпроса дали може да се придобие по давност възбранен имот , на който
отговорът е положителен (Вж. Решение № 425 от 09.07.2025 г. по гр. д. №
2434 / 2023 г. на ВКС). Така и по делото няма данни за предявен и уважен
петиторен или ревандикационен иск от собственика срещу владелеца по см на
чл.84 ЗС вр. чл.116, б. „б“ ЗЗД, какъвто не се явява и искът по чл.19, ал.3 ЗЗД,
т.е. теклото производство по същия не влече последици по
спиране/прекъсване на давността.
С оглед изхода на делото по главния иск /уважаване иска за придобиване
по давност/ се явяват неоснователни като обусловени (с оглед основанието)
насрещните искове в условията на евентуалност помежду си.
Достигайки до същите изводи СРС е постановил правилно и
законосъобразно решение.
По отговорността за разноски:
С право на такива разполага въззиваемият, който не е претендирал
разноски.
Така мотивиран Софийският градски съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 20129451/18.09.2024 г.,
постановено по гр.д. № 16113/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 166
с-в, с което е признато за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.79,
ал.1 ЗС по отношение на „Кремиковци“ АД (в несъстоятелност), ЕИК:
*********, че А. Н. Т., ЕГН: **********, Р. Т. С., ЕГН: **********, и Н. Т. С.,
ЕГН: **********, конституирани като наследници на мястото на починалия
на 01.04.2022г. в хода на процеса ищец Т. С. Т., ЕГН: **********, са
собственици при квоти в размер на 4/6 за А. Н. Т. и по 1/6 за Р. Т. С. и Н. Т. С.,
въз основа на давностно владение в периода от 27.12.2000г. до 27.12.2010г. и
наследствено правоприемство, на следния имот: сграда с идентификатор №
68134.612.1086.2 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-4/09.03.2016г, на
11
ИД на АГКК, със застроена площ от 100кв.м., състояща се от три стаи, кухня и
сервизни помещения, върху мазета (антре и три помещения), с
административен адрес: гр.****. Както и с което са отхвърлени приетите за
съвместно разглеждане насрещни осъдителни искове по реда на чл.211 ГПК с
правно основание чл.228 вр. чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗД от „Кремиковци“ АД (в
несъстоятелност), ЕИК: *********, за осъждане А. Н. Т., ЕГН: **********, Р.
Т. С., ЕГН: **********, и Н. Т. С., ЕГН: **********, да платят сумите:
876.96лв., представляваща главница за незаплатени наемни вноски по Договор
за наем от 14.09.1998г. за периода от 01.11.2018г. до 31.10.2021г., ведно със
законната лихва от 02.12.2021г., сумата от 100лв., представляваща мораторна
лихва за периода от 01.12.201г. до 21.11.2021г., както и съединените под
условията на евентуалност искове по чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение
за неоснователно обогатяване поради ползване на имота без основание в
размер на 18 000лв. за периода от 01.11.2016г. до 31.10.2021г., ведно със
законната лихва от 02.12.2021г. до изплащане на вземането. Както и в частта
за разноските, в която „Кремиковци“ АД (в несъстоятелност) е осъдено да
плати разноски в размер на 2281.47лв., както и 819.08лв. държавна такса по
сметка на СРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от уведомяването при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12