Р Е Ш Е Н И Е
№………….29.06.21г.
Гр.Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Варненски райoнен съд, XLVІІІ-ми състав в закрито заседание на двадесет и девети юни през две
хиляди двадесет и първа гoдина, в
състав:
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 11929 по описа за 2016 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 544/05.05.2020г.
е отменено определение № 1554/31.01.2019г. на ВРС, с което е оставена без
разглеждане молбата на С.С. по чл. 248 от ГПК и делото
върнато за произнасяне по молбата на адв. К..
Постъпила е молба от С.В.С., чрез адв. И.К. с която е направено искане за изменение на
решението в частта за разноските, като бъде допълнено и съдът се произнесе по
искането за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от ЗА.
Излага, че съдът не е съобразил, че е направил искане за присъждане на разноски
с отговора на исковата молба и е представил договор за процесуално
представителство в които е уговорено заплащане на адв.възнаграждение
по чл.38 от ЗА.
В срока за отговор, насрещната
страна изразява становище за неоснователност на молбата. Счита, че ответникът
не е материално затруднено лице, за да бъде уговорена безплатна правна помощ,
поради което сочи, че не следва да се присъжда възнаграждение. Прави доказателствени искания във връзка с имотното състояние на
ответника.
За да се произнесе, съдът съобрази
следното:
Ответникът по делото С.В.С. и неговият процесуален
представител адв. И.К. са се договорили в Договор за правна
помощ от 01.12.2017г. за заплащане на възнаграждение по реда на чл.38 от Закона
за адвокатурата-л.367 от делото. Съответно ответникът е направил искане за
присъждане на разноски със становище
вх.№ 70895 от 05.12.2017г.-л.366 от делото.
По делото е
направено искане за разноски от ответника, като бъде присъдена на адв. К., на основание чл. 38, ал.1, т.2 от Закона за
адвокатурата. С подадената молба за изменение на решението се претендира сумата
от 2545.30 лв. съразмерно с отхвърлените искове.
При
липсата на спор между страните, достатъчно доказателство за осъществяване на
основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3
ЗА за безплатна правна помощ представляват съвпадащите волеизявления на
страните по договора за правна помощ, респ. изявлението на представляваната
страна или нейния процесуален представител, ако такъв договор не е представен,
доколкото законът не установява изискване за писмена форма за действителност на
този договор. Договарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като
безплатна не се презюмира и следва да бъде установено
от данните по делото, но изявленията за наличието на конкретно основание за
оказване на безплатна помощ по чл.
38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на
конкретната хипотеза. В този смисъл липсата на договор за правна помощ с
уговорена в него безплатно предоставяна такава не препятства упражняване на
правото по чл.
38, ал. 2 ЗА, тъй като принципът на чл.
36, ал. 1 ЗА е, че адвокатът има право на възнаграждение за своя труд, а
размерът му, за разлика от хипотезата на чл.
36, ал. 3 ЗА, се определя от съда по императивната разпоредба на чл.
38, ал. 2 ЗА в рамките на предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения /посоченият от страната, респ.
от нейния процесуален представител, размер на адвокатското възнаграждение,
дължимо при условията на чл.
38, ал. 2 ЗА, не обвързва съда/ – виж Определение № 515 от 2.10.2015 г. на
ВКС по ч. т. д. № 2340/2015 г., I т. о., ТК и Определение № 163 от 13.06.2016
г. на ВКС по ч. гр. д. № 2266/2016 г., I г. о., ГК/.
В настоящото
производство не подлежи на преценка имотното състояние на ответника във връзка
с уговореното между него и процесуалния му представител.
В разглеждания случай
по делото е представен договор за правна помощ, в който е уговорена безплатна
такава, страните са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се
предоставя като безплатна поради това, че ищецът е материално затруднен – чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА, което обстоятелство не е било оспорено от насрещната
страна при представянето му. В законодателството не се съдържа изрично
изискване упълномощаването да е с адвокатско пълномощно
от кочан, заверен от съответната АК, нито заплащането на възнаграждение
да се доказва непременно с договор за правна помощ от такъв кочан. Поради
което, възраженията на насрещната страна в тази насока са неоснователни.
Налице е
формирана практика на ВКС, която настоящият състав споделя – определение №
395/09.07.2018 г. по т. д. № 1314/2018 г., II т. о., определение №
417/17.10.2018 г. по ч. т. д. № 2238/2018 г., I т. о., определение №
257/09.05.2018 г. по ч. т. д. № 226/2018 г., II т. о. и др., съгласно която за
съда не съществува задължение да извършва проверка дали посоченото в договора
за правна защита и съдействие основание за оказване на безплатна адвокатска
помощ действително е налице, тъй като право на адвоката е да прецени дали да
окаже безплатна помощ по отношение на лицата по чл. 38, ал. 1, т. 1-3
ЗА, за което на основание чл.
38, ал. 2 ЗА се дължи възнаграждение само при благоприятен изход на делото
по отношение на представлявания. Ето защо при наличие на договор, с който е
уговорено осъществяване на процесуално представителство при условията на чл.
38, ал. 1 ЗА, възражението на ответника, че другата страна не е била материално затруднена, не обосновава извод за
неоснователност на искането за присъждане на адвокатско възнаграждение.
На основание
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има
право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда в размер не
по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 и осъжда другата страна да го
заплати. В случая съобразно разпоредбата на чл.7 от Наредба №1 от 09.04.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да осъди
ответната страна по делото да заплати
възнаграждение на процесуалния представител на ответника в размер на
2020,33лв., съразмерно с отхвърлената част от предявените искове.
Воден от изложеното и на основание чл. 248 от ГПК
, съдът