Р Е Ш Е Н И Е
№………/………….2019 г., гр. Варна
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Варненският
окръжен съд, Гражданско отделение, в открито съдебно заседание, на двадесет и пети ноември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВЕЛИНА
СЪБЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОНСТАНТИН И.
ФИЛИП РАДИНОВ –
мл. с.
при участието на секретаря Петя Петрова, като
разгледа докладваното от младши съдия Филип Радинов въззивно гражданско дело № 1826 по описа на съда
за 2019 година, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по
реда на Глава двадесета от ГПК.
Образувано е по повод депозирана въззивна
жалба с вх. № 61707/23.08.2019 от И.А.Ч., ЕГН **********, чрез адв. Н.Н., срещу
Решение № 3541/31.07.2019, по гражданско дело № 17217/2018 на ВРС, с което е отхвърлен предявеният от И.Ч. срещу
Република България, чрез МРРБ, положителен
установителен иск по чл. 124 от ГПК за приемане на установено между
страните, че ищецът е собственик на недвижим имот - Апартамент № 4, с
идентификатор № 10135.3513.1798.14.4 по КККР на гр. Варна, обща застроена площ
49,15 кв. м., находящ се в гр. В., бул. „Х.С.“ № 19, вх. *, ет. *, ведно с избено помещение №
2, с площ 26,56 кв. м., както и 12,8524 % идеални части от общите части на
сградата с право на строеж.
Твърди се, че съдът не дал указания на
ответната страна да представи доказателства, че е собственик на процесния имот,
както и че още в първоинстанционното производство е изтъкнато, че описаният, в
Акт за собственост на МВР № 6/08.08.1956, въз основа на който е съставен АЧДС №
9041/18.04.2016, имот не е идентичен с процесния.
Поддържа, че е
придобил процесния имот по давност, като счита, че съдът неправилно е достигнал
до извод, че ищецът е бил само държател на имота до прекратяване на сключен
договор за наем с държавата, тъй като последната никога не е била собственик на
имота, нито последния е включен в дълготрайните активи на Министерство на
правосъдието. Счита, че съдът неправилно е приел, че липсва манифестиране на
намерението за своене на имота, тъй като ищецът е извършил основен ремонт в
него и е оспорил по административен ред АЧДС.
Иска се отмяна на
обжалваното решение, като се навеждат доводи за неправилност, поради съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Претендират се
разноски, за което е представен списък по чл. 80 от ГПК.
В съдебното
заседание, чрез процесуалния си представител, въззивникът поддържа жалбата.
На 26.09.2019 г. е подаден отговор
от Република България, чрез МРРБ, представляван от областния управител на
област Варна, чрез юрк. С.С., в който се твърди, че с Разпореждане №
69/06.09.1994 на МС се изменя Разпореждане № 15/01.04.1990 на МС като се
прехвърлят затворите и Главно управление „Места за изтърпяване на наказанието
ЛОС“ от МВР към Министерство на правосъдието с активите и пасивите по баланса
от 31.03.1990 г. За процесния имот е съставен АЧДС № 9041/18.04.2016 (предходен
АДС № 6/08.08.2956). Сочи се, че И.Ч. е бил настанен във ведомствено жилище –
процесния имот, за което е сключен договор за наем. По тези съображения се
поддържа, че имотът не е придобит по давност, като освен това се изтъква, че по
това време е действал мораториум за придобиване по давност на имоти държавна
собственост.
Искане
се потвърждаване на обжалваното решение.
Претендира се
юрисконсултско възнаграждение.
В съдебното
заседание, чрез процесуалния си представител, въззиваемият поддържа отговора.
Относно предмета
на исковата претенция ищецът твърди, че по силата на осъществявано от
15.07.1997 г. до настоящия момент непрекъснато и явно фактическо, добросъвестно
владение е собственик по давност на процесния недвижим имот, където е настанен
със семейството си със Заповед №48/15.07.1997 г. на Началника на Затвора – гр. Варна.
Поддържа, че бидейки добросъвестен владелец е извършил основен ремонт и
множество подобрения в имота. Твърди, че периодично извършва самостоятелно
поддръжка на покрива на сградата, както и че е извършвал ремонт и поддръжка на
общите части. Поддържа, че се грижи и за околоблоковото пространство. Твърди,
че никоя институция не е ремонтирала или поддържала сградата от 1997 г. досега.
Сочи, че сам е закупувал необходимите материали за ремонтните дейности и
подобренията, които били извършвани от ищеца или майстори. Излага, че
ежемесечно заплаща на Министерство на правосъдието, чрез Затвора-Варна суми за
консумирана ел.енергия, обезщетение за такса смет и поддръжка. Твърди, че
повече от двадесет години никой освен него не е полагал грижа, нито е
предявявал претенции за имота, като владението му е осъществявано явно,
необезпокоявано и неоспорвано. Излага, че преди шест месеца узнал за съставения
за имота АЧДС № 9041/18.04.2016 г., в който като правно основание било вписано
влизане в сила на кадастрална карта, но не и придобивният способ с конкретни
фактически обстоятелства. Оспорва този АЧДС, както и съставения по-рано Акт № 6/08.08.1956
г., издаден от МВР, за който твърди, че касае друга жилищна сграда, построена
през 1929 г., с друга площ, която не съществува вече и е била собственост на
МВР. Сочи, че съставянето на АЧДС № 9041/18.04.2016 г. не прекъсва давността,
тъй като заповедта му за настаняване е от 15.07.1997 г., както и че актът няма
правопораждащо действие, а представлява само официален свидетелстващ документ.
Счита, че не са налице основанията за издаване на акта посочени в него, а
именно чл. 68, ал.1 и чл. 71, ал.1 от ЗДС и чл. 104, ал.1, т.9 от ППЗДС, наред
с което същите не удостоверяват право на собственост и не изключват правата на
ищеца.
В срока по чл.
131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника Държавата, чрез
Министъра на регионалното развитие и благоустройството, представляван от
Областния управител на област с административен център Варна, чрез процесуалния
му представител – юрк. С.С., с който искът се оспорва като неоснователен.
Излага, че с Разпореждане № 69 на МС от 06.09.1994 г. е изменено Разпореждане №
15 на МС от 01.04.1990 г. по отношение на т.3 от последното, така че затворите
и Главно управление „Места за изтърпяване на наказанието „лишаване от
свобода“" като юридически лица на бюджетна издръжка са прехвърлени от
Министерство на вътрешните работи към Министерство на правосъдието с активите и
пасивите по баланса от 31.03.1990 г., както и с други права и задължения.
Излага, че ищецът е бил настанен в процесното ведомствено жилище със Заповед №
48/15.07.1997 г. на началника на Затвора-Варна, въз основа на която на същата
дата е сключен и договор за наем. Поддържа, че АЧДС № 9041/18.04.2016 г. е
официален документ и има доказателствена сила до доказване на противното.
Оспорва владението на ищеца. Излага, че сключеният договор за наем с началника
на Затвора- Варна формира съзнание в ищеца, че е настанен в чужд имот и това го
прави негов държател. Самият ищец в исковата молба поддържа, че заплаща
ежемесечно наем и консумативни разходи, именно съобразно уговореното по
договора за наем. В допълнение сочи, че ищецът собствено е подал молба за
закупуване на ведомственото жилище, но процедурата не е била финализирана.
Поддържа, че в мотивите на решението по воденото между страните адм. дело №
3073/2017г. на АСВ е посочено, че след прекратяване на служебното правоотношение
на ищеца със Затвора- Варна на 04.06.2010 г. е отпаднало основанието на чл. 24,
ал.З, т.1 от ЗДС, на което е настанен във ведомственото жилище. Съдът е цитирал
и разпоредбата на чл. 19 от ЗДС обнародвана в ДВ бр.32 от 12.04.2005г, според
която срокът за отдаване под наем на имоти- частна държавна собственост, не
може да бъде по-дълъг от десет години, в случая най-късно до 12.04.2015 г.
Поддържа, че в административното дело са представени доказателства, че И.Ч.
многократно е уведомяван за пребиваването си без правно основание в имот- частна
държавна собственост. Твърди, че на основание чл. 86 от ЗС до 1996 г., давност
за придобиване на имоти държавна собственост не тече, а през 2006 г. с пар. 1
от ЗДЗС, е продължен срокът за спиране на придобивната давност по отношение на
имоти частна държавна собственост до 31.12.2022 г. Оспорва като неоснователно и
искането за обезсилване на АЧДС № 9041/18.04.2016г.
Като
съобрази доводите на страните и доказателствата по делото, съдът приема за
установено следното от фактическа:
От
Актове за недвижими имоти собственост на МВР № 6/08.08.1956 г. – жилищен блок № 1, Акт № 7/08.08.1956
г. – жилищен блок № 2 и Акт № 8/08.08.1956 г. – жилищен блок № 3, се
установява, че на основание чл. 6 от Закона за собствеността и на чл. 21 и 23
от Правилника за държавните имоти в полза на МВР са актувани имоти, находящи се
в гр. С.(понастоящем гр. В.), кв. „М.И.“ - къща със застроена площ 146,00 кв. м.,
жилищна сграда със ЗП от 160,16 кв. м. и жилищна сграда със ЗП от 228,48 лв. В
актовете е посочено, че ползването на сградите е отстъпено на Окръжен затвор –
гр. Варна. С Разпореждане № 69/06.09.1994 г. на МС, с което е изменено
Разпореждане № 15/1990 на МС, Главното управление на „Места за изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода“ (понастоящем Главна дирекция “Изпълнение на
наказанията”) е прехвърлено от МВР към Министерство на правосъдието с активите
и пасивите по баланса към 31 март 1990 г., както и с другите права и
задължения. Въз основа на решение на жилищната комисия при Затвора – гр. Варна е
издадена Заповед № 48/15.07.1997 г. от Началника на Затвора – гр. Варна, по
силата на която ищецът – заемащ по това време длъжността старши инспектор по
социалната дейност при ТПО „Варна“, е настанен във ведомствено на Затвора – гр.
Варна жилище с площ от 37,00 кв. м., находящо се на ул. „Х.С.“ № ** и между
него и началника на затвора е сключен договор за отдаване под наем на държавен
недвижим имот от 15.07.1997 г. по отношение на процесния недвижим имот. Договорът
е сключен, като безсрочен и в него е уговорено стойността на топлинната
енергия, таксата за смет, разходите за чистач и портиер да се заплащат в касата
на наемодателя. Чрез анекс към договора, подписан от ищеца, месечният наем е
определен на 8880,00 лв. С писмо изх. № 91-00-71/11.03.2015 г. Министърът на
правосъдието с едномесечно предизвестие е прекратил договора за наем на ищеца
поради прекратяване на служебното му правоотношение със Затвора – гр. Варна.
През 2016 г. за процесния имот е съставен Акт № 9041/18.04.2016 г. за частна държавна
собственост. В схемата № 15 – 56920 - 08.02.2016 г. като собственик на
процесния обект е посочено Министерство на правосъдието по силата на АЧДС №
6/08.08.1956, издаден от МВР. В схема от 20.12.2018 г. като собственик на
процесния обект е посочена Държавата, чрез Министерство на правосъдието, по
силата на от Акт № 9041/18.04.2016 г. за частна държавна собственост. От
Констативен протокол съставен на 26.01.2017 г. от комисия, сформирана по
Заповед № 228/13.10.2016 г. на Началника на Затвора – гр. Варна, се установява,
че към 2017 г. ищецът продължава да обитава процесния имот. По делото е
приложена декларация от 30.01.2017 г. до председателя на жилищната комисия на
Министерството на правосъдието, от която е видно, че ищецът и съпругата му са
декларирали, че са настанени в процесното жилище, както и че не притежават
собствено жилище, вила или парцел, нито право на ползване върху такива.
От
показанията на свидетелите К.Н. и Р.Л.разпитани в съдебното заседание от
17.06.2019 се установява, че ищецът е осъществявал множество ремонти в
помещенията на процесния имот.
При така установената фактическа обстановка
се налагат следните изводи от правна страна:
За
да бъде уважен предявеният от ищеца положителен установителен иск по чл. 124 от ГПК следва да бъде установено кумулативното наличие на следните предпоставки –
1) да е осъществявано владение по отношение на процесния имот и 2) да са
изтекли предвидените в чл. 79 от ЗС срокове.
Според
чл. 68 от ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която
владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. По делото е установено, че
ищецът е получил фактическата власт върху процесния имот на 15.07.1997 г., по силата
на Заповед № 48/15.07.1997 г. на Началника на Затвора – гр. Варна. Сключеният
договор за наем от 15.07.1997 г. във връзка с ползването на имота обаче е
индиция, че у ищеца липсва намерение за своене на имота, след като той има
задължение да предаде владението върху последния след прекратяване на договора.
Извършените ремонтни дейности от ищеца в помещенията на имота не могат сами по
себе си да обосноват извод за трансформиране на намерението за държане, в
такова за своене, а и по делото липсват доказателства тези ремонтни дейности да
са доведени до знанието на ответника. По делото не са представени
доказателства, от които да бъде установена промяна в намерението на ищеца от
държане към своене на имота и за манифестиране на тази промяна пред ответника.
Безпредметно е обсъждането на намерението на ищеца след прекратяване на наемния
договор, доколкото дори и към този момент последния да е имал намерение за
своене на процесния имот, няма да е налице втората предпоставка визирана в чл.
79 от ЗС, а именно да е изтекъл предвидения в този текст срок. Изводът от
посоченото е, че ищецът, през твърдения от него срок – от 1997 г. до
предявяване на иска, не е държал процесния имот за себе си, а за неговия
собственик и следователно не е налице първата предпоставка визирана в чл. 79 от
ЗС, а именно ищецът да е владял имота. Дори тази предпоставка да е налице
ищецът не би могъл да придобие имота по давност, тъй като по силата на § 1 от
ЗР към ЗДЗС давността за придобиване на имоти - частна държавна, какъвто е
процесния, не тече считано от 2006 до края на 2022 г.
Неоснователен
е доводът, че заплащаните суми в размер 9,88 лева са за такса смет, а не за
наемната цена, тъй като видно от договора за наем, двете задължения – за
заплащане на наемна цена и за комунални услуги са уговорени като отделни
задължения и ищецът дължи изпълнението им.
Предвид
изтъкнатото, следва изводът, че ищецът не е придобил недвижим имот,
представляващ Апартамент № 4, с обща застроена площ 49,15 кв.м., находящ се в
гр. В., бул. „Х.С.“ № **, вх. *, ет. *, с идентификатор № 10135.3513.1798.14.4
по КККР на гр. Варна, ведно с избено помещение № 2, с площ 26,56 кв.м., както и
12,8524% идеални части от общите части на сградата с право на строеж по
давност, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото, И.А.Ч., ЕГН **********, следва
да бъде осъден, на основание чл.
78 ал. 3, във връзка с ал. 8 от ГПК, да заплати на Република България, чрез
МРРБ, сума в размер от 150 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от изложеното по-горе, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3541/31.07.2019, по гражданско дело №
17217/2018 на ВРС, с което е отхвърлен предявеният от И.А.Ч., ЕГН **********,
адрес *** срещу Република България, чрез МРРБ, положителен установителен иск по
чл. 124 от ГПК за приемане на установено между страните, че ищецът е собственик
на недвижим имот, представляващ Апартамент № 4, с обща застроена площ 49,15
кв.м., находящ се в гр. В., бул. „Х.С.“ № **, вх. *, ет. *, с идентификатор №
10135.3513.1798.14.4 по КККР на гр. Варна, ведно с избено помещение № 2, с площ
26,56 кв.м., както и 12,8524% идеални части от общите части на сградата с право
на строеж.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78 ал. 3, във
връзка с ал. 8 от ГПК, И.А.Ч., ЕГН **********, адрес ***, да заплати на
Република България, чрез МРРБ, сума в размер от 150 лева, представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Решението поделжи на обжалване, пред Върховния касационен съд, в
едномесечен срок от връчването му.
Председател:……………..……
Членове:
1….……..………;
2………….………