О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер Година 05.03.2019 Град Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На пети
март Година 2019
в закрито съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар:
Прокурор:
като разгледа
докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 859 по описа за
2018 година и за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 248 от ГПК.
Образувано
е по молба от 17.01.2019 г. на пълномощника на ответницата К.Й.К., за изменение на
постановеното
по делото решение № 1384/31.12.2018 г. в частта
му за разноските, като не й се възлагат присъдените със същото в полза на ищеца разноски
по делото в размер на 41.60 лева и й се присъди пълният размер на сторените от
нея разноски по делото.
В срока по чл.
248, ал. 2 ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника „И.“ О., с който
се моли съда да отхвърли молбата, като неоснователна, по изложените в същия съображения.
След като разгледа
молбата в съвкупност с данните по делото, съдът
намери
за установено следното:
С постановеното
по делото решение № 1384/31.12.2018 г. съдът е отхвърлил
предявените от ищеца искове по чл. 422, ал. 1 ГПК срещу ответницата за съществуването
на процесните главница, възнаградителна лихва и неустойка по договора за кредит
– за главницата и възнаградителната лихва, поради плащането им за ответницата от
посоченото в решението трето лице на 03.01.2018 г., в хода на настоящото дело, което
с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК се счита образувано на 21.08.2017 г., а
за неустойката - поради невъзникването на такова вземане за ищеца, при което
плащането й на 03.01.2018 г., в хода на делото с оглед същата фикция, е било
извършено при начална липса на основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
и не поради същото, а поради невъзникването на това неустоечно вземане, е отхвърлен,
като неоснователен, иска по чл. 422, ал. 1 ГПК за неговото съществуване (л.
102).
Поради това в същото решение съдът е приел, че независимо, че
исковете за съществуване на вземанията за главница и възнаградителна лихва
следва да се отхвърлят, като неоснователни, сторените от ищеца разноски по делото
за същите, изчерпващи се с внесената за тях държавна такса от 41.60 лева,
следва да се възложат в тежест на ответницата, на която са и възложени, защото
претендираните с тях вземания, са погасени чрез плащане едва в хода на делото с
оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК, поради което ответницата е дала повод за
завеждането му за тях и по аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК дължи на ищеца всички
сторени от него разноски по делото за същите искове (Р 124-1957-IV г.о., Опр.
605-2002–II г.о., Опр. 475-2005–II т.о.). А сторените от ищеца разноски по делото
за иска му за съществуване на вземането за неустойка, съдът е приел, че не
следва да му се присъждат, защото е отхвърлен, като неоснователен, но поради
невъзникване на предявеното с него вземане, а не поради плащането му в хода на
делото (чл. 78, ал. 1 ГПК). При този изход на делото по същия иск, съдът е
приел, че само ответницата има право да й се присъдят сторените от нея разноски
по него или 280.84 лева, които поради е възложил в тежест на ищеца (чл. 78, ал.
3 ГПК).
Неоснователни
при това положение са доводите за противното на пълномощника й в молбата му за
изменение на това решение в частта му за разноските, както и последната, която
поради това следва да се отхвърли, като неоснователна. В задължителната си
практика ВКС приема, че ответникът по иск за съществуването на вземането по чл.
422, ал. 1 ГПК дава повод за завеждането му и по аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК дължи
поради това на ищеца разноските по делото, независимо от отхвърляне на иска
поради доброволно плащане на задължението след издаване на заповедта по чл. 417 ГПК за неговото изпълнение, ако не е платил на падежа същото задължение и е
подал възражение по чл. 414 ГПК срещу тази заповед, какъвто е и случая (Опр.
725-2014-II
т.о., Опр. 145-2016-I г.о. и Опр. 387-2017-II
т.о.). При
него ответницата не е платила при настъпването на 09.07.2017 г. на падежа за
плащането им процесните главница и възнаградителна лихва, които посоченото в
решението трето лице е платило за нея едва на 03.01.2018 г., в хода на
настоящото дело, което с оглед фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК се счита
образувано на 21.08.2017 г., когато ищецът е подал в съда заявлението си за
издаване на заповедта по чл. 417 ГПК и за тяхното изпълнение. След това е подала
и възражение по чл. 414 ГПК срещу тази заповед, вместо такова по чл. 414а, ал.
1 ГПК, че са платени тези присъдени с нея вземания след издаването й, с което
несъмнено е дала повод за завеждане на делото. Поради това и по аргумент от чл.
78, ал. 2 ГПК дължи на ищеца сторените от него разноски по същото за исковете
му по чл. 422 ГПК за съществуването на тези две вземания.
Неоснователно
пълномощникът й черпи аргументи за противното от посоченото в молбата му Р №
167-2014-II
т.о., защото в него не е даван отговор на въпроса за приложението на чл. 78,
ал. 2 ГПК. Неоснователно в молбата му се поддържат по същество и доводи, че
фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК имала за цел да определи само момента за спиране
и прекъсване на давността, и била неприложима в случая, при който ищецът
получил плащане, преди връчване на заповедта на ответницата и преди подаване на
исковата му молба по чл. 422, ал. 1 ГПК. Според мотивите на т. 9 от задължителното
за съдилищата ТР 4-2014-ОСГТК, разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК не се свързва
само с материалноправните последици на давността, а със същата разпоредба, според
която, искът за установяване съществуване на вземането се смята предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е
създадено изключение от общото правило на чл. 125 ГПК, че искът се счита за
предявен от постъпване на исковата молба в съда, което законодателно разрешение
е в интерес на кредитора, тъй като свързва настъпването последиците от
предявяване на иска с момент, предхождащ упражненото материално право с
подаване на искова молба. Посоченият в чл. 422, ал. 1 ГПК момент, от който
искът се смята за предявен, не следва да се тълкува в смисъл, че съществуването
на материалното право се установява единствено и само към този минал момент,
без да се съобразяват фактите от значение за съществуването му към момента на
формиране на силата на пресъдено нещо. Тъкмо напротив. По общото правило на чл.
235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид всички факти, които са от значение за
спорното право, и това са фактите, настъпили след предявяване на иска - от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до
приключване на съдебното дирене в
производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, респ. 415, ал. 1 ГПК (т.
9 ТР 4-2014-ОСГТК).
Воден от
горните мотиви, Старозагорският районен съд
О П
Р Е Д
Е Л И:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователна молбата от 17.01.2019 г. на пълномощника
на ответницата К.Й.К., за изменение на постановеното по делото решение
№ 1384/31.12.2018 г. в частта
му за разноските.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да бъде обжалвано с частна жалба пред
Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните по делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: