Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260070
гр. Пловдив,14.09.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският окръжен съд,въззивно гражданско отделение, в публично заседание на тридесети юли,през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Светлана Изева
ЧЛЕНОВЕ:
Радостина Стефанова
Мария Шишкова
при секретар Петя Цонкова,като разгледа докладваното от председателя гр.д.№ 219/20г.по
описа на ПдОС,за да се произнесе, взе предвид следното:
Образувано по въззивна жалба на С.И.К.,ЕГН-**********
*** чрез особения му представител адв.И.Т.-Ч. против решение № 4492/25.11.19г.,постановено
по гр.д.№ 4055/19г.на ПдРС,16-ти гр.с.,с което е признато за установено,че със заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 10603/03.12.2018 г.,издадена по ч.гр. дело № 19164/ 2018
г. на ПРС, 12-ти гр. с-в, С.И.К., ЕГН: ********** дължи на „Лайт Кредит Консулт” ЕООД, ЕИК- ****, със седалище и адрес на управление:гр.*****, представлявано от управителя А.Д.А., следните парични
суми: сумата от 264,86лв.,платена от „Лайт Кредит Консулт” ЕООД,ЕИК- ****,на „Лайт Кредит“ ООД,ЕИК-****,по силата на договор за гаранция от 11.08.2016г.,с който е обезпечено вземането по договор
за заем № 9773/ 11.08.2016г. и сумата от 114,82лв.- неплатена част от възнаграждение по договора за гаранция от 11.08.2016г.,ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на подаване на заявлението- 30.11.2018 г., до окончателното плащане.В жалбата се излагат подробни съображения за твърдяната неправилност,незаконосъобразност
и необоснованост на решението и се иска отмяната му.
Въззиваемата страна- „Лайт Кредит Консулт” ЕООД,гр.**** не е изразила становище по жалбата.
ПдОС намира жалбата за процесуално
допустима.Подадена е в законоустановения срок от легитимирана страна,имаща
правен интерес от обжалване на решението.
При разглеждането на въззивната жалба
по същество ПдОС намира за установено следното:
Производството
пред първоинстанционния съд е започнало като заповедно по реда на чл.410 от ГПК.В полза на „Лайт Кредит
Консулт” ЕООД е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр. дело № 19164/ 2018 г. на ПРС, 12-ти гр. с-в против С.И.К. за сумите,подробно
индивидуализирани в заповедта,произтичащи по силата на договор за гаранция от 11.08.2016г.,сключен между
ищеца,ответника и „Лайт
Кредит“ООД,с който е обезпечено
вземането по договор за заем № 9773/ 11.08.2016г.между последното дружество и ответника К..По така издадената заповед е постъпило в срок възражение
от длъжника С.К. за недължимост на претендираните суми.От заявителя е предявен
установителен иск по чл.422 във вр.с чл.415 от ГПК във вр.с чл.240 и чл.79 от ЗЗД за признаване дължимостта на сумите,за които е издадена заповедта за
изпълнение по чл.410 от ГПК.
Ищецът твърди,
че между ответника К. и „Лайт
Кредит“ ООД, ЕИК-
**** бил сключен договор за заем № 9773/ 11.08.2016 г.,по силата на който
на ответника била предоставена в заем сумата от 700лв.за
срок от 12 месеца, платима разсрочено на 12 вноски,всяка от по 71,73лв.
Крайната дължима сума ведно с възнаградителната лихва за срок
до 11.08.2017г.била в размер на 860, 76лв.Твърди се,че като
обезпечение на вземането по заема бил сключен договор за гаранция от 11.08.2016г.между
ищеца„Лайт Кредит Консулт”
ЕООД в качеството му на гарант,заемодателя„Лайт Кредит“ ООД и ответника К.,по силата на който заемателят се задължил да плати на гаранта възнаграждение разсрочено на 12 месечни премии,всяка от по 57,41лв.,
което възнаграждение било обезпечено с издаден в полза на гаранта
запис на заповед. Длъжникът бил заплатил до момента на
заемодателя „Лайт Кредит“ ООД сумата от 595,90лв.,а
към ищеца по договора за гаранция- 574,10лв.Тъй като ответникът
не изпълнил задължението си по договора за кредит в пълен размер,с уведомление
от 26.11.18г.на осн.чл.5 от договора за гаранция ищецът бил уведомен от „Лайт
Кредит“ООД,че последният активира гаранцията и претендира плащане на
задълженията на ответника.След като би уведомен за
неизпълнението,ищецът като гарант заплатил на заемодателя сумата от 264,86лв.на
29.11.2018г.и така встъпил в неговите права за събирането й.Наред с това,
длъжникът дължал и сумата от 114,82лв.възнаграждение
по договора за гаранция.Първата сума от 264,86лв.се
претендира на основание плащане по активирана гаранция във връзка с
предоставения и невърнат кредит, а втората сума от 114,82лв.се претендира като неплатено възнаграждение по договора за
гаранция,обезпечено със запис на заповед.За събиране на дължимите суми било
образувано заповедно производство, по което заповедта била връчена на длъжника
по реда на чл.47,ал.5 от ГПК,поради което се предявявал и
настоящият установителен иск.
Ответникът чрез назначеният му особен
представител е оспорил иска,като твърди,че искът е
заведен преждевременно,тъй като липсвали доказателства дали ответникът бил
търсен,за да се съберат от него дължимите суми,с оглед поредността на т.1.2. от
договора за гаранция.Преди да се пристъпи към плащане от гаранта, следвало да
се претендира сумата от заемателя, като това била задължителна предпоставка за
ангажиране на отговорността му.Твърди се нищожност на
уговорката за лихва по чл.3 от договора за заем поради
противоречие със закона- ЗЗП,морала и добрите нрави.Лихвата
била в прекомерен размер от 40 % и водела до неоснователно обогатяване.“Лайт Кредит Консулт” ЕООД и „Лайт Кредит“ ООД били свързани лица и целта на договора за
гаранция била да се задължи ответникът да плаща привидно по две различни
основания, но реално това представлявало лихва върху заема.Договорът за заем
съдържал и неясни клаузи, като не ставало ясно какъв е ГПР, какви са тези
разходи и как е изчислена лихвата. Уговорката за заплащане на възнаграждение на
гаранта също била нищожна, поради противоречие със закона, морала и
добрите нрави.
Договорът бил привиден, както поради свързаността на двете дружества, така и
защото удържаните суми от плащанията се превеждали на гаранта, но не се считали
за част от погашенията,което облагодетелствало кредитора.При условията на
евентуалност се твърди плащане на сумите изцяло. Клаузата на т.3 от договора за
гаранция била неравноправна и нищожна, поради което сумата за възнаграждение не
се дължала.
След събиране на поисканите от ищеца
доказателства районният съд е постановил обжалваното решение,с което е уважил
изцяло исковете.За да постанови този резултат,съдът е приел,че договорите за
заем и за гаранция не са нищожни като сключени с привидна цел-увеличаване на
дължимата от заемателя към заемодателя
сума,тъй като възнаграждението по договора за гаранция е дължимо по отделен
договор и в полза на лице,различно от заемодателя;заемът не бил предоставен от
ищеца,нито той получавал лихва и обратно-предоставилото кредита дружество не
получавало възнаграждение,а лихва,поради което нито субектите били едни и
същи,нито сумите,които те следвало да получат,произтичали от едно и също
основание.Не е коментирано възражението на
ответника,че кредитора по договора за заем и ищецът са свързани лица,като
целта е да се задължи ответникът за една прекомерно висока сума,която привидно
се плаща на две различни основания,но в действителност представлява лихва върху
заем,който е получил от кредитора и по двата договора.Според ПдРС и двата
договора-за заем и за гаранция,са действителни,не противоречат на закона или на
добрите нрави,като клаузите им не били неравноправни,тъй като нормата на чл.146
от ЗЗП изключвала неравноправност при индивидуално договаряне,за каквото е
прието настоящото.Така заемателят имал
възможността да влияе върху съдържанието на клаузите на договора.Съдът е приел
по отношение на възраженията на ответника да неравноправност на клаузата за
лихва,че се касае за отпускане на особен вид заем,който е високорисков и затова
е начислена по-висока лихва.Коментирано е,че ГПР по договора е 48,16%,а
размерът на законната лихва-около 10 %,като разликата е по-малка от фиксирания
по закон размер.
По отношение на втората претенция,основаваща се на дължимото от гаранта
възнаграждение по договора за гаранция съдът е приел,че с подписването на договора
от ответника за него е възникнало задължение да заплаща претендираното от ищеца
възнаграждение,а от друга-той се бил съгласил с начина на погасяване на това
задължение,поради което били неоснователни възраженията на ответника за
получаващо се в този случай двойно връщане на кредита,което се явявало в
противоречие с добрите нрави.
На осн.чл.269 от ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността
на решението,а по допустимостта-в обжалваната му част.По останалите въпроси тя
е ограничена от посоченото в жалбата.
По делото е безспорно установено,че между ответника и трето за спора лице- „Лайт Кредит“ ООД е възникнало
валидно облигационно правоотношение по договор за паричен заем, по силата на
който дружеството предоставило на заемателя определена парична сума под формата
на потребителски кредит, срещу задължението за връщането й в срок, при
съответна лихва.Според съдържанието на договора е уговорено между страните
погасяването на кредита да се извърши на 12 месечни вноски в размер на 71,73лв.,считано
от 11.09.16г.Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент по заема от 40%.Посочен
е общ размер на всички плащания от
860,76лв.,както и годишен процент на разходите в размер на 48,16%.В
чл.3,ал.2 от договора за заем е предвидено,че сумата се предава при
предоставяне на обезпеченията по чл.6 от
договора,едно от които е гарантиране от трето лице чрез сключване на
договор за гаранция(вж.чл.6).Следователно условие за предоставяне на заема е
сключването на договор за гаранция.
Също така няма спор, че наред с договора за заем е бил
сключен и тристранен договор за гаранция между ищеца в качеството му на
гарант,заемодателя „Лайт Кредит“ООД и
ответника,съгласно който последният се е задължил да плати на гаранта
възнаграждение,разсрочено на 12 ежемесечни премии,всяка на стойност
57,41лв.Според чл.3.1 от същия договор премиите се дължат и се заплащат заедно
(на същата дата) със съответните месечни погасителни вноски по заема.Видно е,че
сключеният договор за гаранция има гаранционно-обезпечителен характер,като по
силата на договора ищцовото дружество-гарант се е задължило да отговаря пред
заемодателя за изплащане на задълженията по договора за заем от 11.08.16г.в
случай,че заемателят не извършва дължимите и изискуеми плащания.По този начин
се гарантира задължението по договора за заем,като съобр.чл.6 от последния
заемополучателят изрично е дал съгласие вземането на заемателя да бъде
обезпечено чрез гаранция от трето лице.Със сключването на договора за гаранция
е възникнало правоотношение,което е различно от правоотношението по
поръчителството-чл.138-148 от ЗЗД и по банкова гаранция по чл.442 от ТЗ.
По отношение на първото възражение на жалбоподателя-ответник в
първоинстанционното дело,че искът е преждевременно заведен,тъй като
съгл.чл.1,т.1.2 от договора за заем от 11.08.16г.заемодателят се задължава да
предяви иска си първо срещу заемателя,и едва ако не бъде удовлетворен,да иска
плащане от гаранта и съответно ищецът е следвало да предяви иска си първо
срещу С.К.,съдът намира възражението за
основателно.
От прочита на предмета на договора от 11.08.16г.,сключен между заемодателя „Лайт
Кредит“ООД,гаранта „Лайт Кредит Консулт“ООД и заемателя К.,описан в
т.1,разграничен детайлно в подточки 1.1 и 1.2 се налага извод,че страните са
постигнали договорка в смисъл гарантът,със съгласието на заемодателя,да
предостави на заемателя гаранция при определени условия.От тълкуването на
клаузите 1.1 и 1.2 поотделно и съотнесени една към друга като съставни части на
предмета на договора,се налага извод,че клаузата на т.1.2 се явява специална по
отношение на клаузата на т.1.1,доколкото се регламентира реда за търсене на
вземането-първо срещу длъжника и едва ако не бъде удовлетворен иска за
плащане,да се поиска такова от гаранта.Уговорката по т.1.2 е и логична,предвид
на това,че договорът за гаранция,подписан между заемодател,заемател и гарант
обезпечава сключеният предходен във времето основен договор за паричен заем №
9773/11.08.16г. Ето защо искът по делото се явява неправилно заведен от гаранта
„Лайт Кредит Консулт“ООД против длъжника С.И.К. по договора за паричен заем.Нещо повече,липсват
данни не само да е предявяван иск,но и изобщо да е отправяна дори и писмена
покана от кредитора в тази насока за
плащане на дълга.
При това положение решението,с което
първостепенният съд е стигнал до
различни правни изводи,е неправилно и следва да се отмени,като вместо него следва
се постанови друго,с което да се отхвърлят изцяло исковете.
Разноски не се дължат.На особения
представител на жалбоподателя е определено от съда адв.възнаграждение в размер
на 300лв.,които са внесени от въззиваемото дружество.
Водим от горното,съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
4492/25.11.19г.,постановено по гр.д.№ 4055/19г.на ПдРС,16-ти гр.с.,като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ изцяло
предявените от „Лайт Кредит Консулт“ООД, ЕИК- ****, със седалище и адрес на управление:гр.****, представлявано от управителя А.Д.А. против
С.И.К.,ЕГН-********** *** ,искове за признаване за установено на осн.чл.422
във вр.с чл.410 от ГПК,че ответникът
дължи сумата от 264,86лв.,представляваща дължима сума по договор за заем № 9773/ 11.08.2016г.,сключен между ответника и
„Лайт Кредит“ООД, ЕИК-****,която сума е била заплатена от „Лайт Кредит Консулт” ЕООД,ЕИК- **** в качеството му на гарант
по договор за гаранция от 11.08.2016г.,,както и сумата от 114,82лв.,представляваща неплатена част от възнаграждение,дължимо по договор за гаранция от 11.08.2016г.,ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на подаване на заявлението- 30.11.2018 г., до окончателното плащане,които суми са присъдени със заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК № 10603/03.12.2018 г.,издадена по ч.гр. дело № 19164/ 2018
г. на ПРС, 12-ти гр.с.,като неоснователни.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: