Р Е Ш Е Н И Е
№………./…………….. 2019 г.
Варна
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и осми
октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ВАСИЛЕВ
НЕВИН
ШАКИРОВА
при секретар Цветелина
Цветанова,
като разгледа
докладваното от съдия Пенева
въззивно гражданско дело
№ 1736 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба на К.Д.Я. срещу решение №
1412 от 05.04.2019 г., поправено с решение № 3709 от 15.08.2019 г., постановено
по гр.д.№ 10068 по описа за 2018 г. на Районен съд - Варна, двадесет и пети
състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от въззивника срещу Д.Г.Я. иск с правно основание
член 422 от ГПК за признаване за
установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца съществува вземане
срещу ответника за сумата от 9 338,18
лева, представляваща припадащата му се ½ идеална част от
изплатено в периода 15.08.2012 г.- 15.07.2013 г. задължение, цялото в размер на
16 358,06 лева по сключен от ищеца по време на брака му с ответницата
договор за банков кредит с „ОББ“ АД от 06.12.2006 г., за която сума е издадена
заповед за изпълнение по член 410 от ГПК № 3066 от 08.05.2018 г. по ч.гр.д. №
6403/2018 г. по описа на ВРС, ведно със законната лихва за забава върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда /04.05.2018 г./
до окончателното изплащане на задължението, като за сумата от 7 001,91
лева претенцията е погасена по давност, а за сумата от 2 334,05 лева
претенцията е погасена с извършено от ответницата прихващане със сумата от
61 705 лева, представляваща ½ от изплатената от ответницата сума по
изп.д.№ 2373/2016 г. по описа на ЧСИ № 712 И.С., образувано въз основа на
издаден изпълнителен лист по гр.д.№1708/2014 г. по описа на ВОС; в частта, с
която е отхвърлен предявения от
въззивника срещу Д.Г.Я. иск с правно основание член 422 от ГПК за
признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца
съществува вземане срещу ответника за сумата от 11 423,87 лева, представляваща част от
припадащата му се ½ идеална част от изплатено в периода 15.08.2012 г.-
15.07.2013 г. задължение, цялото в размер на 21 248,02 лева по сключен от
ищеца по време на брака му с ответницата договор за банков кредит с „ОББ“ АД от
06.12.2006 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по член 410 от
ГПК № 3066 от 08.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 6403/2018 г. по описа на ВРС, ведно със
законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда /04.05.2018 г./ до окончателното изплащане на задължението, като
за сумата от 8 657,86 лева претенцията е
погасена по давност, а за сумата от 2 826,90 лева претенцията е погасена с
извършено от ответницата прихващане със сумата от 61 705 лева,
представляваща ½ от изплатената от ответницата сума по изп.д.№ 2373/2016
г. по описа на ЧСИ № 712 И.С., образувано въз основа на издаден изпълнителен
лист по гр.д.№1708/2014 г. по описа на ВОС.
Жалбата е основана на оплаквания за неправилност и необоснованост на
решението. Излага се, че районният съд неправилно е приел от кога започва да
тече погасителната давност. Също така е неверен и изводът, че въззивникът не е
солидарен длъжник по отношение на сумите, заплатени от ответницата по
изпълнителното дело, извън средствата, разходвани за семейни нужди, поради
което и неправилно е приел, че дължи половината от сумите, следователно оспорва
и извършеното прихващане. Възразява и против размера на направеното възражение
за прихващане. Поради това намира, че предявеният иск е основателен. Моли в
тази връзка да се отмени обжалваното решение и вместо него бъде постановено
друго, с което предявеният иск бъде уважен.
Отговор на жалбата от насрещната страна е постъпил, като в него се излагат
съображения за неоснователността й и се иска потвърждаване на атакуваното
решение като правилно и законосъобразно.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбата се
поддържа, като се претендират и разноски.
Постъпила е и въззивна жалба от Д.Г.Я. против цитираното по-горе решение в
частта, с която е отхвърлен предявеният срещу нея от К.Я. иск с правно
основание член 422 от ГПК за установяване в отношенията помежду им, че в негова
полза съществува вземане срещу Д.Я. за сумата от 4 169,72 лева,
представляваща лихва за забава върху главниците, начислена за периода 10.05.2016
г. – 03.05.2018 г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение по член 410 от ГПК № 3066 от 08.05.2018 г. по
ч.гр.д.№ 6403/2018 г. по описа на ВРС, тъй като същото вземане е погасено в
резултат на извършено прихващане със сума в размер на 61 705 лева,
представляваща ½ от изплатената от нея по изп.д.№ 2373/2016 г. по описа
на ЧСИ № 712 И.С., образувано въз основа на издаден изпълнителен лист по гр.д.№
1708/2014 г. по описа на ВОС.
Във въззивната жалба се твърди, че тази сума е погасена не поради
прихващане, а поради изтекла погасителна давност на основание член 119 от ЗЗД,
а по отношение на претендираната законна лихва върху ½ от
равностойността на извършените вноски по двата процесни договора за кредит за
периода 16.05.2013 г. – 15.07.2013 г. – като неоснователен. Иска се отмяна на
решението в тази част и постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен
на посочените във въззивната жалба основания.
Срещу тази въззивна жалба е постъпил отговор от насрещната страна, като в
него се излагат съображения за неоснователността й и се иска потвърждаване на
атакуваното решение като правилно и законосъобразно.
В съдебно заседание въззивната
жалба се поддържа и се претендират разноски.
Настоящият
състав на Варненски окръжен съд, гражданско отделение – първи състав, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата, и след съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства, както и становищата на страните и по
вътрешно убеждение, съобразно член 235 от Гражданския процесуален кодекс, счита
за установено от фактическа и правна страна следното:
В исковата молба се
твърди, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е сключен
на 07.01.1990 г. и прекратен с влязло в сила решение на 19.03.2009 г.,
постановено по гр.д.№ 7719/2009 г. по описа на ВРС. По време на брака си с
ответницата ищецът сключил два договор за кредит с „ОББ“ АД: първият -на
06.12.2006 г. в размер от 200 000 лева - и вторият - на 11.12.2007 г. в
размер от 155 000 лева -, по който ответницата има качество на съдлъжник.
Крайният срок за погасяване на задължението по първия договор е 15.01.2027 г.,
а по втория - 15.12.2017 г., с падеж на вноската и по двата кредита петнадесето
число на съответния месец. Сочи се, че сумите и по двата кредита са усвоени по
време на брака с ответницата и са послужили за придобиване на следното
имущество: два магазина, два гаража и жилище в град В. - ул. „П.Р.“ № **, както
и на лек автомобил „Нисан Кашкай“, а част от средствата са послужили за
довършителни работи по магазините. Доколкото сумите по двата кредита са
послужили за придобиване на имущество в режим на семейна имуществена общност
/СИО/, то съпрузите отговарят солидарно за задълженията. Фактическата раздяла
между страните настъпила на 08.09.2008 г., като от този момент до 15.03.2014 г.
задълженията и по двата кредита са били заплащани единствено и само от ищеца с
негови лични средства. По повод предходно развили се съдебни производства по
гр.д.№ 12565/2010 г. на ВРС и гр.д.№ 2746/2012 г. на ВОС, в полза на ищеца са
били присъдени вноски, платени от него по двата кредита за периода 19.03.2009
г. до 15.08.2012 г. Твърди, че в периода 15.08.2012 г.- 15.03.2014 г. е платил
по двата договора сумата от общо 75 212,15 лева, половината от която се дължи
от ответницата, тоест сумата от 37 606,08 лева. От така посочената сума 16
358,06 лева са платени в погашение по договора от 06.12.2006 г., а 21 248,02
лева по договора от 11.12.2007 г. За периода 15.08.2012 г.-15.07.2013 г. по
договора от 2006 г. е платена сума от 18 676,38 лева, като сбор от главница 5
928,76 лева и договорна лихва 12 747,62 лева, а по договора от 2007 г. е
платена сума от 22 847,74 лева, като сбор от 14 844,02 лева главница, 7 301,24
лева договорна лихва и 702,48 лева такси управление. На 12.04.2016 г. на
ответницата е била връчена нотариална покана да му плати процесните суми.
Предвид липсата на изпълнение на задължението за събиране на вземането в полза
на ищеца била издадена заповед по член 410 от ГПК, срещу която ответницата
възразила.
В срока по член 131 от
ГПК ответницата оспорва иска като неоснователен. Не
оспорва, че с ищеца са бивши съпрузи, чийто граждански брак е прекратен с
развод с влязло в сила съдебно решение на 19.03.2009 г. Не оспорва, че сочените
договори за банкови кредити са сключени по време на брака, както и че
средствата са разходвани за семейни нужди. Не оспорва и че в процесния период,
двата кредита са обслужвани само от ищеца. Оспорва твърдението, че ищецът е
платил в процесния период сумата от 37 606,08 лева по двата кредита. Прави
възражение за погасителна давност относно сумите, платени в периода 15.08.2012 г.-04.05.2013
г., и акцесорното му за обезщетение за забава. Спрямо сумите, платени в периода
04.05.2013 г.-15.07.2013 г. и дължимото върху тях обезщетение за забава за
периода 10.05.2016 г.-03.05.2018 г. заявява възражение за съдебно прихващане
със съществуващо активно вземане на ответницата спрямо ищеца в размер на 71 889,01
лева. По възражението за прихващане
ответницата навежда следните фактически твърдения: същата е длъжник по изп.д.№
2373/2016 г. по описа на ЧСИ с рег.№ 712, страни по което са тя като длъжник и
„Елинор“ ЕООД като взискател, което изпълнително дело е образувано въз основа
на изпълнителен лист, издаден по т.д.№ 1708/2014 г. по описа на ВОС, с което
ответницата е осъдена да плати на „Елинор“ ЕООД следните суми: 120 000 лева
- част от главница в размер от 147 922,90 лева, дължима по договор за кредит от
06.12.2006 г., сключен между „ОББ“ АД и К.Я. и договор за цесия от 11.04.2014 г.,
ведно със законната лихва от 29.09.2014 г., 69 000 лева - част от главница
в размер от 71 828,04 лева, дължима по договор за кредит от 11.12.2007 г.,
сключен между „ОББ“ АД и К.Я. и договор за цесия от 11.04.2014 г., ведно със
законната лихва от 29.09.2014 г., и 14 890,37 лева, представляваща разноски по
делото. Твърди, че ищецът е солидарно отговорен с нея по това задължение, тъй
като взискателят се легитимира като цесионер на вземането на „ОББ“ АД по двата
договора, страна по които е и ищецът. С разпореждане от 06.07.2018 г. по
посоченото изпълнително дело е конституиран и ищецът като частен правоприемник
на взискателя по силата на договор за цесия от 10.11.2017 г. до размер на
вземането 30 000 лева. Посочва, че дължимостта на тази сума от 30 000
лева е предмет на висящо т.д.№ 1183/2018 г. по описа на ВОС по иск с правно
основание член 439 от ГПК, по което ответникът К.Я. е признал солидарността си
в дълга към „Елинор“ ЕООД. Твърди, че в периода 01.10.2015 г.-29.05.2018 г. по
посоченото изпълнително дело е събрана сума в размер на 143 778,02 лева, която
е била разпределена в полза на взискателя „Елинор“ ЕООД. Посочената
разпределена сума е формирана като сбор от постъпили суми, както следва: 7 045,49
лева - удръжки от получавано от ответницата трудово възнаграждение, извършени в
периода 13.10.2015 г.-10.05.2018 г., 124 841,40 лева - от проведена публична
продан на нейно имущество- ½ идеална част от жилище на адрес в град В. -
ул. „П.Р.“ № ** ап.51, ½ идеална част от лек автомобил „Нисан Кашкай“,
магазин № * на адрес в град В. - ул. „П.Р.“ № ** ет.* и 11 891,13 лева - от
проведена публична продан на ½ идеална част от подземни гаражи № ** и № **
в сграда *, вх.* на адрес в град В. - ул. „П.Р.“ № **.
Фактите и обстоятелствата от значение за изхода
на спора са установени от първоинстанционния съд, поради което и на основание
член 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на решението на ВРС в тази
му част.
Спорът пред въззивната инстанция се свежда до
прилагане на правото.
На първо място следва да се обсъди направеното възражение
от Д.Я. за изтекла погасителна давност. Ищецът К.Я. е депозирал заявление за
издаване на заповед за изпълнение на 04.05.2018 г. Доколкото няма спор, че
страните са били солидарни длъжници на банката, то за вземането на платилия солидарен длъжник
спрямо неплатилия солидарен длъжник следва да се приложи разпоредбата на член
110 от ЗЗД, тоест петгодишна погасителна давност. Член 114, алинея 1 от ЗЗД установява
изискуемостта като начало на погасителната давност, а в конкретния случай
изискуемостта настъпва от момента на плащането на съответната вноска.
Не се оспорва от Я., че е получила нотариална
покана от ищеца относно регресните вземания на 12.04.2016 г., но връчването й
не представлява действие, визирано в нормата на член 116 от ЗЗД, което може да
прекъсне давността, тъй като получаването на нотариална покана не е признаване
на вземането от длъжника, нито предявяване на иск или възражение, нито
предприемане на действие за принудително изпълнение.
Поради това настоящият състав на въззивния съд
намира, че всички вземания за извършени вноски по кредитите за периода
15.08.2012 г. – 04.05.2013 г. са погасени по давност. В резултат на математически
операции се установява, че по договора за кредит от 2006 г. по давност е
погасено вземането за сума в размер на 7 001, 91 лева, а по договора за
кредит от 2007 г. – вземането за сума в размер на 8 567,86 лева.
С оглед на изложеното претенцията на Я. се явява основателна за следните
суми: 2334,05 лева – дължима половина за вноски по кредита от 2006 г. – и
2 826,90 – дължима половина за вноски по кредита от 2007 г.
С договор за цесия от 11.04.2014 г. „ОББ“ АД е прехвърлило на „Елинор“ ЕООД
всички свои вземания и права към К.Я. и Д.Я. по договорите за кредит.
С решение от 20.07.2015 г. , постановено по т.д.№ 1708/2014 г. по описа на
ВОС Д.Я. е осъдена да заплати на „Елинор“ ЕООД сумата от 120 000 лева,
представляваща част от дължима главница в размер на 147 922,90 лева по
договор за кредит от 06.12.2006 г., сключен между К.Я. и „ОББ“ АД и договор за
цесия от 11.04.2014 г.,ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на исковата молба 29.09.2014 г. до окончателно изплащане на задължението и
сумата от 69 000 лева,
представляваща част от дължима главница в размер на 71 828,04 лева
по договор за кредит от 11.12.2007 г., сключен между К.Я. и „ОББ“ АД и договор
за цесия от 11.04.2014 г.,ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба 29.09.2014 г. до окончателно изплащане на
задължението, като е отхвърлен иска на дружеството за осъждане на ответницата
да заплати договорна лихва в размер на 1 000 лева по двата договора и неустойка
от 5 000 лева по договора от 06.12.2006 г. и 2 000 лева по договора от
11.12.2007 г., както и по 1000 лева – такса по двата договора за предсрочно
погасяване. Това решение е отменено частично в отхвърлителната му част с решение
№ 11 от 08.01.2016 г., постановено по в.т.д.№ 601/2015 г. по описа ВАпС, като
вместо него Д. Я.е осъдена да заплати на „ Елинор“ ЕООД следните суми: 61,32
лева, съставляваща мораторна неустойка за забава на падежиралите вноски за
периода 11.04.2014 г. до 18.08.2014 г. по договор от 06.12.2006 г.; 2 161,70
лева - мораторна неустойка по член 6, алинея 2 от договора за периода
18.08.2014 г. до датата на предявяване на исковата молба /29.09.2014 г./, ведно
със законната лихва от датата на предявяване на иска /29.09.2014 г./ до
окончателното изплащане; сумата от 157,09 лева, съставляваща мораторна
неустойка за забава на падежиралите вноски от 11.04.2014 г. до 18.08.2014 г. по
договора за кредит от 11.12.2007 г., както и 1 074,47 лева – мораторна
неустойка по член 6, алинея 2 от договора за периода от 18.08.2014 г. до датата
на предявяване на иска /29.09.2014 г./,
ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска /29.09.2014 г./ до
окончателното изплащане.
Въз основа на издаден изпълнителен лист срещу Д.Я. е образувано изпълнително дело № 1280/2015
г. по описа на СИС при ВРС, впоследствие преобразувано под № 2373/2016 г. по
описа на ЧСИ № 712 с взискател „Елинор“ ЕООД. По изпълнителното дело е събрана
сумата от 143 778,47 лева, от които 7 045,49 лева, удържани от
трудовото възнаграждение на ответницата Я., и 136 732,98 лева от продажба
на лично нейно имущество в периода 13.10.2015 г. до 10.05.2018 г. Видно от
представените протоколи за разпределение и удостоверението за събрани суми сумата от 143 778,47 лева е
разпределена както следва: 89 108,72 лева за главница; 34 301,29 лева
за лихви и 20 368,46 лева – за такси.
По договора за цесия К.Я. и Д.Я. са солидарни длъжници на „Елинор“ ЕООД.
Доколкото няма спор, а и се установява от приетите по делото доказателства, че
процесните суми по изпълнителното дело са платени от ответницата, то ищецът К.Я. като солидарен длъжник и на основание член 127 от ЗЗД дължи заплащането на
половината на Д.Я., но само за сумите, които са платени от ищцата към
взискателя и произтичат от самите
договори. Половината от сумите, събрани като такси по делото, не се дължат, тъй
като ищецът не е страна по изпълнителното дело. Поради това Я. дължи половината
от събраната от ответницата сума в размер на 123 410,01 лева, с която са
погасени главници и лихви или 61 705 лева.
Последиците на изявлението за прихващане, изразяващи се погасяване на
дължимо вземане възникват при едновременното наличие на следните предпоставки:
да съществуват две насрещни вземания с предмет пари или еднородни вещи;
вземането на страната, която извършва прихващането да е изискуемо; ликвидност
на вземанията, с които се извършва прихващане. Доколкото са налице всички
изискуеми условия и с оглед направено
възражение за прихващане от ответницата Д.Я., то следва да бъде извършено
прихващане на сумата 2 334,05 лева по договора за кредит от 2006 г. и 4 169,72 лева по договора за кредит от
2007 г.
Възражението на въззивника К.Я. за прихващане е направено за първи път във
въззивната инстанция. Същото не следва да бъде разглеждано, тъй като се прави за първи път пред настоящата инстанция, а възражението за прихващане може за пръв път да се заяви пред
въззивния съд, ако се изразява в материалноправното изявление за компенсиране
на две насрещни изискуеми и ликвидни вземания, при което те се погасяват до размера
на по-малкото от тях от деня, в който са били налице условията за
компенсируемостта им – точка 6 от тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС, постановено по тълк.д.№ 1/2000 г., ОСГК, която постановка не е загубила актуалността си и при действието на ГПК от
2008 г. В този смисъл е и тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС, постановено по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, което в точка 4
визира, че ако възражението е спорно, какъвто е настоящият случай досежно
вземането от 93 790,14 лева на ищеца срещу ответницата, то не може да бъде
заявено за първи път пред въззивната инстанция. Също така следва да бъде
отбелязано, че съдът не може в производството по настоящото дело да разглежда
други отношения между страните, които не са очертани като предмет на спора в
исковата молба, която от своя страна е обусловена от издадената заповед за
изпълнение.
Частично несъстоятелна се явява и тезата на Д.Я., изложена във въззивната й
жалба, че искът за сумата от 4 183,83 лева е погасен по давност, защото
прихващането с тази сума е било възможно още на 01.02.2016 г. и ищцовите главни
вземания следва да се считат погасени от тази дата. Следователно и доколкото са
погасени главните вземания, то на основание член 119 от ЗЗД са погасени и
произтичащите от главните вземания допълнителни вземания. Вярно е, че този
извод следва от посочената норма, но тълкуването й налага извода, че законът
има предвид погасяване на главницата по давност, в какъвто случай страната не
може да реализира по исков ред акцесорните си вземания, но когато вземането е
погасено чрез плащане, вземането за лихва се погасява за в бъдеще. В този
смисъл е и константната практика на ВКС. Вземането за лихви възниква от момента
на изискуемостта на главното вземане и се погасява с погасяване на главното
вземане. Доколкото главните вземания за сумата от 7 001,91 лева, платени
от ищеца по договора за кредит от 2006 г., и за сумата от 8 567,86 лева,
платени от ищеца по договора за кредит от 2007 г., са погасено по давност, то
съгласно член 119 от ЗЗД са погасени и вземанията за
лихва в размер на 1 408,29 лева върху главницата по договора за кредит от 2006
г. и в размер на 1 723,24 лева върху главницата по договора за кредит от
2007 г. Останалите суми за лихви в размер на 469,43 лева върху главницата от
2 334,05 лева по договора за кредит от 2006 г. и в размер на 568,59 лева върху
главницата от 2 826,90 лева по договора за кредит от 2007 г. са погасени
чрез прихващане. Без значение в случая е, че прихващането е могло да бъде
извършено преди изпращане на нотариалната покана от ищеца до ответницата,
доколкото същата не е направила такова изявление към този момент, а едва с
отговора на исковата молба.
Поради съвпадане на правните изводи на двете
инстанции решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено по
първите два иска, а по третия – да се отмени по отношение на сумите в размер 1
408,29 лева върху главницата по договора за кредит от 2006 г. и в размер на
1 723,24 лева върху главницата по договора за кредит от 2007 г., общо
3 131,53 лева, и се постанови ново, с което искът да се отхвърли като
погасен по давност.
По разноските
С оглед изхода на спора и съобразно разпоредбата
на член 78, алинея 3 от ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата
направените от нея пред настоящата инстанция разноски. Доколкото нейният
процесуален представител е осъществявал процесуалното представителство
безплатно на основание член 38, алинея 2 във връзка с член 38, алинея 1, точка
3 от ЗАдв, лично на него следва да бъде присъдено възнаграждение общо по исковете
в размер на 2 192,50 лева на основание член 7, алинея 2, точка 2, точка 3 и
т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
При
постановяване на решението си въззивният съд установи, че в първоинстанционното
такова е допусната очевидна фактическа грешка в абзац втори на диспозитива на
решението, ред девети е записана сумата от 16 358,06 лева, която сума се
отнася до първия предявен иск, а не сумата от 21 248,02 лева, която се
отнася до втория иск и досежно която са формирани мотивите на районния съд.
Поради това е налице очевидна фактическа грешка, която първоинстанционният съд
следва да отстрани по реда на член 247 от ГПК след връщане на делото.
По изложените съображения и на основание член
271, алинея 1 от ГПК, настоящият състав на въззивния съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 1412 от 05.04.2019 г., поправено с решение
№ 3709 от 15.08.2019 г., постановено по гр.д.№ 10068 по описа за 2018 г. на Районен
съд - Варна, двадесет и пети състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният
от К.Д.Я. срещу Д.Г.Я. иск с
правно основание член 422 от ГПК за
признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца
съществува вземане срещу ответника за сумата от 3 131,53 лева, представляваща лихва за
забава върху главниците, начислена за периода 10.05.2016 г.- 03.05.2018 г., за
която сума е издадена заповед за изпълнение по член 410 от ГПК № 3066 от
08.05.2018 г. по ч.гр.д. № 6403/2018 г. по описа на ВРС, ведно със законната
лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
в съда /04.05.2018 г./ до окончателното изплащане на задължението, като погасена
с извършено от ответницата прихващане със сумата от 61 705 лева,
представляваща ½ от изплатената от ответницата сума по изп.д.№ 2373/2016
г. по описа на ЧСИ № 712 И.С., образувано въз основа на издаден изпълнителен
лист по гр.д.№ 1708/2014 г. по описа на ВОС, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от К.Д.Я. ЕГН **********
с адрес *** срещу Д.Г.Я.
ЕГН ********** с адрес *** иск с правно основание член 422 от ГПК за
признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца
съществува вземане срещу ответника за сумата от 3 131,53 /три хиляди сто тридесет и един 0,53/ лева, представляваща
лихва за забава върху главниците, начислена за периода 10.05.2016 г. - 03.05.2018
г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по член 410 от ГПК № 3066 от
08.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 6403/2018 г. по описа на ВРС, като погасена по
давност.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА К.Д.Я. ЕГН ********** с адрес *** да заплати на адвокат Д. В.К. – К.
сумата от 2 192,50 /две хиляди сто деветдесет и два 0,50/ лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция на основание
член 38 от ЗАдв, на
основание член 78, алинея 3 от ГПК.
Решението може да бъде обжалвано в
едномесечен срок от връчването му на страните с касационна жалба чрез Окръжен
съд – Варна пред Върховен касационен съд по реда на член 280 и следващи от
Гражданския процесуален кодекс.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.