Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, .2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Наказателно отделение, І-ви въззивен състав, в публично заседание на деветнадесети
юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПЕТЯ КРЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
Н.Н.
ВЕСЕЛИНА ДИМЧЕВА
при секретаря Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Крънчева ВНЧХД № 3494 по описа за 2016
г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 313
и сл. от НПК.
С присъда от 13.02.2014 г.,
постановена по НЧХД № 9410/2010 г. по описа на Софийски районен съд (СРС),
Наказателно отделение (НО), 96-ти състав, подсъдимият П.Й.Я. е признат за невиновен в това, че за периода
16.06.2010 г. до 30.06.2010 г., в гр. София, в съучастие, при което П.И.Г. – като
извършител, а П.Й.Я. – като подбудител и помагач, в условията на продължавано
престъпление, в качеството си на длъжностно лице при и по повод изпълнение на
службата си, посредством инкриминиран печатен документ, озаглавен „Молба –
становище“, е разгласил по отношение на Н.М.Н. позорни обстоятелства и му е
приписал престъпление, от което за Н. са настъпили тежки последици, по смисъла
на чл. 148, ал. 2 от НК – престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 и т.
3, вр. чл. 147, ал. 1, вр. чл. 26, вр. чл. 20, ал. 1, ал. 2 от НК, поради което
подс. Я. е оправдан по така
повдигнатото му обвинение.
С така постановената присъда,
подсъдимият П.И.Г. е признат за невиновен
в това, че за периода 16.06.2010 г. до 30.06.2010 г., в гр. София, в съучастие,
при което П.И.Г. – като извършител, а П.Й.Я. – като подбудител и помагач, в
условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице при
и по повод изпълнение на службата си, посредством инкриминиран печатен
документ, озаглавен „Молба – становище“, е разгласил по отношение на Н.М.Н.
позорни обстоятелства и му е приписал престъпление, от което за Н. са настъпили
тежки последици по смисъла на чл. 148, ал. 2 от НК – престъпление по чл. 148,
ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 147, ал. 1, вр. чл. 26, вр. чл. 20, ал.
1, ал. 2 от НК, поради което подс. Г. е оправдан
по така повдигнатото му обвинение.
С присъдата подсъдимият П.Й.Я. е
признат за невиновен и в това, че за
периода 16.06.2010 г. до 30.06.2010 г., в гр. София, в съучастие, при което П.И.Г.
– като извършител, а П.Й.Я. – като подбудител и помагач, в условията на
продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице при и по повод
изпълнение на службата си, посредством инкриминиран печатен документ, озаглавен
„Молба – становище“, е направил реално публично изявление, в което се съдържат
думи и изрази, които са унижили честта и достойнството на Н.М.Н. – престъпление
по чл. 148, ал. 1, т. 2, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 26, вр. чл. 20, ал. 1, ал.
2 от НК, поради което подс. Я. е оправдан
по така повдигнатото му обвинение.
С присъдата подсъдимият П.И.Г. е
признат за невиновен и в това, че за
периода 16.06.2010 г. до 30.06.2010 г., в гр. София, в съучастие, при което П.И.Г.
– като извършител, а П.Й.Я. – като подбудител и помагач, в условията на
продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице при и по повод
изпълнение на службата си, посредством инкриминиран печатен документ, озаглавен
„Молба – становище“, е направил реално публично изявление, в което се съдържат
думи и изрази, които са унижили честта и достойнството на Н.М.Н. – престъпление
по чл. 148, ал. 1, т. 2, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 26, вр. чл. 20, ал. 1, ал.
2 от НК, поради което подс. Г. е оправдан
по така повдигнатото му обвинение.
Със същата присъда е оставен без уважение предявеният граждански
иск от страна на тъжителя Н.Н. срещу двамата подсъдими.
Присъдата е обжалвана от адв. Н.Х.М., в
качеството й на повереник на частния тъжител Н.М.Н.. В така подадената въззивна
жалба се излагат доводи, че постановената присъда е незаконосъобразна,
необоснована и неоснователна. Сочат се подробни аргументи по същество,
изразяват се съмнения в безпристрастността и компетентността на съдията,
постановил обжалвания съдебен акт. Развиват се доводи, че постановената присъда
представлява отказ от правосъдие, а наказателното производство срещу
подсъдимите е прекратено поради осъществен извънпроцесуален натиск от
„мафията“. Твърди се, че при постановяване на присъдата са допуснати
многобройни съществени процесуални нарушения, с което са ограничени правата на
частния тъжител и граждански ищец, изводими от ЕСПЧ. Сочи се, че с присъдата се
прикриват явни престъпления и деликти, извършени от подсъдимите. Отправя се
искане за отмяна на първоинстанционния съдебен акт и постановяване на нова
присъда, с която подсъдимите Я. и Г. да бъдат признати за виновни в извършване
на посочените в тъжбата престъпления, или делото да бъде върнато за ново
разглеждане на първостепенния съд, като бъде възложено на съдия, който да не е
обвързан по никакъв начин нито с подсъдимите, нито със заинтересованите от
изхода на делото структури. Претендира се присъждане и на разноските по делото,
направени от частния тъжител.
Постъпило
е и допълнение към въззивната жалба, в което се развиват обстойни съображения
по същество. Анализира се биографията на тъжителя Н. и неговата политическа
кариера. Сочи се, че по делото е безспорно доказан неверният, клеветнически и
позорящ характер на твърдението, че тъжителят след настъпване на процесното ПТП
е бил напълно в съзнание и не е бил в кома, като се излагат твърдения, че
същият е бил в кома повече от 15 часа.
Релевират се доводи за клеветническия характер на твърдението, че тъжителят е
бил технически неграмотен, като се изтъква, че вследствие на претърпените при
ПТП увреждания, тъжителят изпитва затруднения при продължителна работа с
компютри, но не му липсват познания в тази област. Изтъква се, че твърденията
на подсъдимите, че тъжителят е бил разследван, в т.ч. за измами, са обидни и
клеветнически, по съображения, че Н. не е бил разследван за каквото и да било
престъпление. Навеждат се съображения за обидния и клеветнически характер на
израза „любител – шофьор“, употребен по отношение на тъжителя. Прави се обстоен
анализ на обективните и субективни признаци на престъпленията клевета и обида,
и на практиката по прилагането им, като се навеждат доводи за съставомерност на
деянието на подсъдимите по тези престъпни състави.
В съдебно заседание, частният
тъжител Н.М.Н. поддържа въззивната жалба по съображенията, изложени в нея.
Посочва, че от събраните по делото доказателства, както и от материалите по гр.
дело № 3807/2006 г. по описа на СГС, частното обвинение се явява безспорно
доказано. Твърди, че по делото е установено съдържанието на инкриминирания
документ и това, че чрез него са разпространени неверни, позорни, клеветнически
и обидни твърдения, имащи за цел опозоряването на доброто име на пострадалия и
унижаване на неговата чест и достойнство. Сочи се, че инкриминирания документ е
приложен като доказателство по гр. дело № 3807/2006 г. по описа на СГС в
оригинал, с подписа на едно от подсъдимите лица, като по делото не е било
оспорено нито авторството, нито съдържанието на документа. Развиват се доводи,
че чрез разпространението на документа, под формата на копие, сред огромен кръг
лица и чрез средствата на интернет, тези клевети и обиди са станали достояние
на огромен и неограничен кръг лица. По отношение на първия от инкриминираните
изрази, че тъжителят е технически неграмотен, Н. заявява, че същият е
клеветнически и предназначен за опозоряването му, тъй като още през 1984 г. е
положил изпит по дисциплината „Теория на правната информация“ с отлична оценка,
което представлява официално признание от Юридическия факултет на СУ за
познанията му в областта на компютърната техника. По отношение на второто
инкриминирано твърдение, а именно, че не е било вярно, че тъжителят е бил
продължително време в кома вследствие претърпяното ПТП, посочва, че този факт е
бил доказан с медицинска документация от няколко университетски болници, както
и с изготвената СМЕ по гражданското дело. Посочва, че с инкриминирания документ
са му били приписани гнусни престъпления, включително измами, които не са били
доказани и са имали за цел да го отстранят от политическия живот. Квалифицира
като позорно твърдението в документа, че е „любител – шофьор“, при все, че е
бил автомобилен състезател с правоспособност да управлява всички основни видове
ППС. Анализира практиката на съдилищата по приложението на съставите на обидата
и клеветата, като сочи, че деянието на подсъдимите осъществява признаците на
визираните престъпни състави. Моли подсъдимите да бъдат признати за виновни по
повдигнатите им обвинения с тъжбата, като им бъдат наложени справедливи
наказания.
Тъжителят релевира доводи, че
възражението на подсъдимите за изтекла абсолютна давност, се явява неоснователно,
тъй като не е изтекъл давностният срок от последното деяние. Алтернативно
пледира, дори съдът да приеме, че е изтекла абсолютната давност за наказателно
преследване, да приложи Директива № 29/2012 г. на ЕС, като реализира деликтната
отговорност на подсъдимите. Навежда доводи, че вследствие на инкриминираните
деяния е претърпял много сериозни неимуществени вреди, като изключително
сериозно са били унизени честта и достойнството му, увредени са били кариерата
му на адвокат и адвокатската му практика, както и политическата му кариера,
което е повлияло крайно негативно и депресиращо на тъжителя. Прави искане да
бъдат уважени предявените граждански искове срещу подсъдимите, в съответствие с
мащаба на предприетата спрямо него клеветническа кампания, ведно със законните
лихви, считано от момента на извършване на деянието до окончателното изплащане
на сумите. Претендира и направените по делото разноски през двете съдебни
инстанции.
Подсъдимият П.И.Г. моли
наказателното производство срещу него да бъде прекратено, поради изтекла
давност. Ангажира доводи, че частното обвинение е останало недоказано, тъй като
не е било доказано да е разпространявал клеветнически твърдения. Посочва, че
гражданската претенция на подсъдимия също е останала недоказана, тъй като не са
били доказани конкретни вреди и връзката им с конкретно поведение.
В последната си дума посочва, не е
виновен и моли производството да бъде прекратено по давност.
Подсъдимият П.Й.Я., редовно
призован, не се явява и не ангажира пред съда становище по фактите и
обстоятелствата, включени в предмета на доказване и по основателността на
подадената въззивна жалба.
По делото е постъпила молба, вх. №
93763/12.07.2017 г. по описа на СГС, от подс. Г. и Я., с която се изразява
желание от тяхна страна наказателното производство по ВНЧХД № 3494/2016 г. по
описа на СГС, да бъде прекратено, поради изтекла абсолютна давност.
ВЪЗЗИВНИЯТ
СЪД, като прецени изложените в жалбата доводи и след като провери изцяло
правилността на атакувания съдебен акт, в съответствие с изискванията на чл.
313 НПК, намира за установено следното:
За да постанови присъдата си,
първоинстанционният съдебен състав е събрал като гласни и писмени
доказателствени средства и обсъдил показанията на свидетелите Н. П.Г.и С.Б.,
снети в о.с.з. на 11.10.2012 г. и тези на св. Г., снети в о.с.з. на 23.01.2013
г.; показанията на св. Д.Н.Д., снети в о.с.з. на 23.01.2013 г.; заверени
преписи от свидетелство за управление на МПС, издадено на тъжителя Н. (л. 56 от
съд. п-во), комплексна съдебно-медицинска експертиза, назначена по гр. д. №
1990/2009 г. по описа на САС, ІІ-ри състав (л. 138 – 141 и л. 151 – 154 от съд.
п-во) и медицинска документация, касаеща здравословното състояние на тъжителя Н.
(л. 155 – л. 176 от съд. п-во); трудов договор № 15/18.01.2010 г., сключен
между ЗАД „Алианц България“ и П.И.Г. и допълнителни споразумения към него №
48/16.04.2010 г. и № 91/15.11.2010 г. (л. 143 – 144, л. 147 и л. 148 от съд.
п-во) и длъжностна характеристика на същия (л. 145 – л. 146 от съд. п-во);
служебна бележка от ЗАД „Алианц България“, молба – становище от юрк. П.Г. до
САС, ІІ-ри състав по гр. д. № 1990/2009 г. (л. 193 от съд. п-во); 3 броя статии
от в-к „Монитор“, „Сега“ и „Стандарт“ (л. 219 от съд. п-во) и други писмени
доказателствени средства, представени от страните, както и като е взел предвид
заключението на назначената и изготвена съдебно – техническа експертиза (л. 216
– 218 от съд. п-во) и разясненията на изготвилото я вещо лице в съдебно
заседание.
При
изграждане на свободното си вътрешносъдийско убеждение относно фактите и
обстоятелствата, относими към предмета на доказване по делото, съдът е
кредитирал изцяло показанията на разпитаните по делото свидетели. Кредитирал е
изцяло и писмените доказателствени средства по делото и назначената и приета
като доказателство по делото експертиза.
В хода на проведеното въззивно
съдебно следствие е разпитан, в процесуалното качество на свидетел, Б.Т.К.;
събрани са, в качеството им на писмени доказателствени средства, приложените
към заявление с вх. № 9572/25.01.2017 г. от повереника на тъжителя присъди,
решения и съдебни спогодби (л. 63 – л. 92 от възз. съд. п-во), които съдът изцяло
кредитира, като прецени, че са обективни и относими към предмета на доказване.
Въз основа на така събрания
доказателствен материал се установява, от фактическа страна, следното. Към 21.06.2010
г. между тъжителят Н., в качеството му на въззиваема страна, и ЗАД „Алианц
България“ АД било на производство гр. дело № 1990/2009 г. по описа на Софийски
апелативен съд (САС), Гражданско отделение (ГО), ІІ-ри състав, образувано по
инициатива на тъжителя за съдебен контрол на решението, постановено от СГС по
гр. дело № 3807/2006 г., образувано по иск на Н. срещу застрахователното
дружество за заплащане на застрахователно обезщетение за вреди, вследствие на
претърпяно на на 13.11.2001 г. ПТП от тъжителя Н..
На 21.06.2010 г. по делото била
входирана молба – становище от ЗАД „Алианц България“ АД, представлявано от П.Я.
– изпълнителен директор, чрез пълномощника си – юрк. П.Г., изх. №
240-00-5056/18.06.2001 г. по описа на ЗАД „Алианц България“ АД, Управление
„Автомобилно застраховане“, вх. № 5875/21.06.2010 г., със следното съдържание:
„С
молба от 15.06.2010 г. въззиваемата страна формулира нови доказателствени искания
след първото заседание в настоящата производство за допускане на свидетелски
показания на основание чл. 129, ал. 2, предл. 2 от ГПК (отм.).
По
отношение на първия свидетел:
Считаме
искането за допускане на свидетелски показания за установяване на
обстоятелството, дали Н.Н. е изпаднал в „кома“ за недопустимо. Като писмено
обстоятелство по делото е представена Епикриза, издадена на Н.М.Н. от „МБАЛ
„Христо Ботев“ – АД, гр. Враца. От анамнезата на същата е видно, че на
13.11.2001 г. по обяснения на Н.Н. „…към 07:15 е претърпял катастрофа“. Също
така „Оплаква се от световъртеж, главоболие без гадене и повръщане …“. От
същият документ, който насрещната страна представя е видно, че обективното
състояние на приетия в отделението е „…в съзнание, адекватен, ориентиран за
време и място“.
Епикризата
по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ГПК (отм.) представлява официален документ.
Същата е издадена от длъжностно лице (в случая лекуващ лекар и началник на
отделение) в кръга на неговата служба и по установения ред и форма. В частта
относно обективното състояние на Н.Н., че към момента на приемането му в
болничното заведение същият е бил в съзнание, адекватен и ориентиран за време и
място Епикризата е официален свидетелстващ документ. В този смисъл същият
свидетелства, т.е. отразява факта, че изявлението от неговия автор (лекар) е
съответствало на действителното фактическо положение. Частта анамнеза (въпреки,
че не е именуван така това е вторият абзац) също представлява официален
свидетелстващ документ, но по отношение на извършените пред длъжностното лице
изявления на насрещната страна към момента на постъпването и в болницата, които
в случая са неизгодни за въззиваемата страна.
От
гореизложеното става ясно, че Н.Н. непосредствено след настъпването на
процесното ПТП е бил напълно в съзнание, а не както се твърди, че е бил в кома
повече от 15 часа. С така формулираното доказателствено искане страната цели
опровергаването именно на този официален свидетелстващ документ.
С оглед
горното и като се има предвид текста на чл. 133, ал. 1, т. „б“ (Свидетелски
показания се допускат във всички случаи, освен ако се касае: за опровергаване
съдържанието на официален документ) считаме искането за недопустимо.
Считаме
искането за недопустимо и поради факта, че не се уточнява дали свидетелят
притежава и е притежавал специални знания към момента на процесното ПТП с
помощта на които да е установил наличието на кома.
Относно
другите обстоятелства, за които се искат свидетелски показания, считаме същите
за неотносими.
Относно
втория свидетел:
Считаме, че
за същите обстоятелства вече са били ангажирани доказателства и доказателствени
средства. А други са неотносими. Така например „невъзможност за работа с
компютър и други електронни уреди“. Видно от показанията на св. Б.Н.Н. не може
да работи с компютър, т.е. въззиваемата страна е технически неграмотен.
Относно
позоваването на въззиваемия на чл. 129, ал. 2, предл. 2 считаме, че насрещната
страна не пояснява кои точно обстоятелства не са изяснени, за да се допускат
допълнителни свидетелски показания.
В подкрепа
на твърденията ни, че процесното ПТП по никакъв начин не е затруднило нито
професионалното развитие на Н.Н., нито намаляването на доходите му, което пък
да е следствие от нетрудоспособността му (пречка за професионалното развитие са
редица разследвания срещу него и публикации за извършени измами, а не
процесното ПТП), нито пък същият да се страхува да се вози в автомобил –
напротив същият е любител шофьор и в тази връзка прилагаме и молим да приемете
като доказателства приложените с настоящото становище писмени доказателства.
Приложение:
1. Извлечения от печатни издания;
2.
Присъди
и протоколи.“.
Молбата – становще е подписана от
името на юрисконсулт Г..
Молбата – становище станала
достояние на тъжителя и неговия процесуален представител, както и на св. Б., Г.,
Д.и К..
По гр. дело № 1990/2009 г. по описа
на САС, ГО, ІІ-ри състав, е била назначена и изготвена комплексна съдебно –
медицинска експертиза, която е дала заключение, че в следствие на претърпяното
ПТП Н. е получил comotio cerebri,
което е последвано от състояние около 15 часа пълна кома. Установени са и други
увреждания, получени от тъжителя.
Установява се, че тъжителят Н. е
правоспособен водач на МПС, като притежава свидетелство за управление на МПС №
*********, издадено на 25.01.2011 г. от МВР – Шумен, за управление на МПС кат. A, B, C, D, BE, CE, DE, Tkm, M.
По делото не се установява Н. да е
бил осъждан с влязла в сила присъда за извършено престъпление.
Тъжителят Н. се е почувствам
засегнат от изложеното в молбата – становище, подписана от името на подс. Г.,
като в настоящото наказателно производство е инкриминирал твърденията,
залегнали в тъжбата, че „Н.Н.
непосредствено след настъпването на процесното ПТП е бил напълно в съзнание, а
не както се твърди, че е бил в кома повече от 15 часа.“; че същият е „технически неграмотен“; че срещу същия
са водени „разследвания“, в т.ч. и за
„извършени измами“, както и че
тъжителят е „любител шофьор“.
При така установената фактическа
обстановка, първоинстанционния съд е приел, че с деянието си, подс. П.Й.Я. и П.И.Г.
не са извършили вменените им престъпни състави по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т.
2 и т. 3, вр. чл. 147, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от НК и по чл. 148, ал. 1, т. 2, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 26, вр. чл. 20, ал. 1
и ал. 2 от НК, като е преценил, че е налице пълна липса на преки или косвени
доказателства, от които може да се направи единствен и категоричен извод, че на
посочената дата подс. Г. е изнесъл клеветнически или обидни твърдения по
отношение на тъжителя. Приел е, че в инкриминирания документ – „молба –
становище“ не се съдържат факти, които да конкретизират в достатъчна степен
определено престъпление или престъпления, които тъжителят твърди да са му
приписани. Поради това е преценил, че не са налице и основания за ангажиране на
отговорността на визираното като помагач и подбудител лице – подс. Я..
С присъдата, първият съд е оставил
без уважение предявеният граждански иск от страна на тъжителя Н.Н. срещу
двамата подсъдими.
Настоящият въззивен състав, след
като извърши служебна проверка на атакувания съдебен акт, намира следното:
Наказателната отговорност на
подсъдимите П.Й.Я. и П.И.Г. в настоящото производство е ангажирана за
осъществени състави на престъпления по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 и т. 3,
вр. чл. 147, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от НК и по чл.
148, ал. 1, т. 2, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 26, вр. чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от НК, извършени в периода 16.06.2010 г. – 30.06.2010 г. От събраните по делото
писмени доказателствени средства се установява, че деянието, от което се тъжи Н.,
е извършено на 21.06.2010 г. – датата на входиране на молбата – становище от
ЗАД „Алианц“ АД, подписана от името на П.Г., в деловодството на САС, ГО, ІІ-ри
състав. Не се установява някое от подсъдимите лица да е съпричастно към
последващо разпространение на молбата – становище пред трети лица.
За извършване на престъпление по чл.
148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 147, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр.
чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от НК, в санкционната част на цитираната
наказателноправна норма, действащата към момента на извършване на деянието
(ред., ДВ, бр. 21 от 2000 г.) е предвидено наказание „Глоба“ от пет хиляди до
петнадесет хиляди лева и „Обществено порицание“.
За извършване на престъпление по чл.
148, ал. 1, т. 2, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 26, вр. чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от НК, в санкционната част на цитираната наказателноправна норма, действащата към
момента на извършване на деянието (ред., ДВ, бр. 21 от 2000 г.) е предвидено
наказание „Глоба“ от три хиляди до десет хиляди лева и „Обществено порицание“.
Предвид посочените по вид и размер
наказания за престъпленията по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл.
147, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от НК и по чл. 148,
ал. 1, т. 2, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 26, вр. чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от НК,
се явява приложима разпоредбата на чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК (ред., ДВ, бр. 26
от 2010 г.), съгласно която наказателното преследване се изключва по давност,
когато не е възбудено в продължение на три години. Съобразно разпоредбата на
чл. 81, ал. 3 НК, независимо от спирането или прекъсването на давността,
наказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с
една втора срока, предвиден в чл. 80 НК.
Следователно, с изтичането на период
от четири години и шест месеца, считано от датата на прекратяване на
престъпленията (по арг. от чл. 80, ал. 3 от НК) – 21.06.2010 г., или след 21.12.2014
г., е погасена по давност възможността за продължаване на наказателното
преследване спрямо подсъдимите лица за осъществени състави на престъпления с
горепосочената правна квалификация.
Предвид изложеното, както и с оглед
направеното изявление от подсъдимите – в
молба вх. № 93763/12.07.2017 г. по описа на
СГС и лично от подс. Г. в хода на съдебните прения, че желаят производството
спрямо тях да бъде прекратено, следва да се приеме, че към настоящия момент е
погасена по давност възможността за осъществяване на наказателно преследване
спрямо подс. П.Й.Я. и П.И.Г. за осъществени състави на престъпления по чл. 148,
ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 147, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл.
20, ал. 1 и ал. 2 от НК и по чл. 148, ал. 1, т. 2, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл.
26, вр. чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от НК.
С оглед обвързаността на съда от
изтеклата абсолютна погасителна давност и изрично направеното в този смисъл
волеизявление на подсъдимите лица, въпросите по същество на делото, включени в
обхвата на чл. 301, ал. 1 от НПК, с изключение на предявената гражданско –
правна претенция, не следва да бъдат обсъждани. Проверяваният първоинстанционен
съдебен акт следва да бъде отменен в частта му, касаеща наказателното
преследване, на основание чл. 334, т. 4, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК и чл.
81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 3, вр. ал. 1, т. 5 от НК, а наказателното
производство спрямо подсъдимите –
прекратено.
Независимо от прекратяване на наказателното
производство обаче, въззивната инстанция, в съответствие с императивнаната
законова разпоредба на чл. 307 от НПК и със задължителните указания, дадени в
Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСНК на ВКС, дължи произнасяне по отношение
приетия за съвместно разглеждане, в рамките на наказателния процес, граждански
иск, заведен от частния тъжител и граждански ищец Н. срещу подс. Я. и Г., по
който се е произнесла и първата съдебна инстанция.
В тази връзка, въззивният състав намира за необходимо
да отбележи, че по отношение на присъдата, в гражданскоправната й част,
процесуалният закон не предвижда отмяната й, поради изтичане на абсолютна
погасителна давност, тъй като, от една страна, общият петгодишен давностен срок
за предявяване на исковата претенция – по чл. 110 от ЗЗД, е спазен, тъй като
гражданският иск е бил предявен с депозираната на 23.07.2010 г. пред СРС тъжба,
след което срокът е спрял да тече, съобразно разпоредбата на чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД, а от друга, в гражданското право не се предвижда абсолютен давностен срок
за ангажиране на гражданската отговорност на едно лице, какъвто е този за
погасяване на наказателното преследване по чл. 81, ал. 3 от НК.
Предвид изложеното, въззивният съд намира, че въпреки
наличието на предпоставките за прекратяване на наказателното производство по
отношение на подс. Я. и Г., следва да се произнесе по законосъобразността на
първоинстанционната присъда в частта й относно приетия за съвместно разглеждане
с наказателния процес гражданския иск, като извърши собствена преценка налице
ли са предпоставките по чл. 45 от ЗЗД, обуславящи уважаването на гражданския
иск.
Посочената разпоредба на чл. 45 от ЗЗД по един общ
начин вменява в задължение на всички правни субекти да не нанасят вреда другиму
– както морална, така и материална. То има за цел да обезпечи признатата от
Конституцията и законите на страната закрила на личността, като единство от
телесен и духовен интегритет, както и на основните права и свободи на правните
субекти.
Несъобразяването с това общо правило за поведение
влече след себе си неблагоприятни последици за нарушителя – санкция, изразяваща
се във вторичното по своя характер задължение за репариране на причинените
вреди – било чрез възстановяване на съществуващото до момента на нарушението
фактическо или правно положение, било чрез престиране на парична сума, явяваща
се, макар и относителен, еквивалент на причинената вреда, в случай, че
възстановяването й в натура е невъзможно поради естеството на накърненото
благо. Това е съдържанието на гражданската отговорност на подс. Я. и Г.,
ангажирана в настоящото производство.
Задължението за поправяне на вредите от непозволено
увреждане по своята правна природа има обезщетителен характер, като едновременно
с това представлява и едно предупреждение към причинителя на вредата и другите
членове на обществото, да не накърняват правата на останалите правни субекти и
сочи последиците от неспазване на това задължение.
В синтезиран вид елементите на сложния фактически
състав на непозволеното увреждане са следните: да бъде извършено деяние; същото
да бъде противоправно и виновно; от деянието да са настъпили вреди; да е налице
пряка причинно-следствена връзка между деянието и настъпилите вреди.
Кумулативното наличие на тези елементи обуславя деликтната отговорност на
подсъдимите в производството.
В конкретния по делото случай гражданският ищец Н.
претендира обезщетение за причинените му в резултат на инкриминираното деяние,
квалифицирано в тъжбата като реална съвкупност от клевета и обида,
неимуществени вреди.
Не се установява, обаче, с деянието си подсъдимите да
са осъществили общественоопасно, противоправно и наказуемо деяние, по смисъла
на чл. 45 от ЗЗД и в частност – клевета, по смисъла на чл. 147, ал. 1 от НК,
или обида, по смисъла на чл. 146, ал. 1 от НК. И това е така по следните
съображения.
За да бъде осъществен съставът на престъплението „клевета“
по смисъла на чл. 147, ал. 1 и сл. НК, е необходимо от обективна страна да бъде
установено, че субектът на престъплението по този законов текст е разгласил
неистинско позорно обстоятелство за пострадалото физическо лице или му е
приписал неизвършено от него престъпление.
Първата, алтернативно предвидена, в диспозицията на
чл. 147, ал. 1 НК, форма на изпълнително деяние на престъплението „клевета“ –
разгласяване на позорно обстоятелство за другиго, се осъществява чрез довеждане
до знанието на трети лица на твърдения за съществуването на определен факт,
свързан с личността на пострадалия – относно неговото минало или настоящо
поведение, укоримо от гледна точка на господстващия морал (вж. Р 464-81-І)
прояви от личния му живот, негови служебни или обществени изяви или отрицателни
качества, които са от една страна неверни, несъответни на обективната
действителност, а от друга – са от естество да накърнят доброто му име в
обществото, тъй като характеризират отрицателно личността на пострадалия.
Втората възможна форма на изпълнително деяние,
инкриминирана в разпоредбата на чл. 147, ал. 1 НК – приписване другиму на
извършено престъпление, се осъществява чрез довеждане до знанието на трети
лица, от страна на престъпния деец, на твърдения, че пострадалият е извършил
конкретно престъпление, което той в действителност не е извършил (вж. Р
464-81-І и Р 80-98-І).
Престъплението, уредено в цитирания законов текст е
резултатно, като за довършеността му се изисква твърденията на дееца в
посочения по-горе смисъл да са доведени до знанието на поне едно трето лице,
явяващо се в случая предмет на посегателство. За съставомерността на деянието
от обективна страна не е необходимо деянието да е извършено присъствено спрямо
пострадалия.
От субективна страна, клеветата е престъпление, което
може да се осъществи както с пряк, така и с евентуален умисъл. Във всички
случаи, обаче, субектът трябва да съзнава позорния характер на разгласяваното
обстоятелство или престъпният характер на приписваното деяние, както и
неистинността на позорното обстоятелство или това, че пострадалият не е
извършил приписваното му престъпление (вж. Р 745-91-ІІІ).
Когато клеветата се извършва с пряк умисъл, деецът е
сигурен, че позорното обстоятелство е неистинско или че приписваното му
престъпление не е извършено от пострадалия, като цели твърденията му да стигнат
до съзнанието на поне едно трето лице.
Когато клеветата се извършва с косвен умисъл, деецът
може да не е сигурен в действителното положение, но въпреки това да прави
съответното твърдение, или да не е сигурен, че неговите твърдения могат да
бъдат възприети от трето лице, но да се примирява с тази възможност.
При обективната и субективна съставомерност на дадено
деяние по горепосочените признаци на престъпния състав, за дееца възниква
отговорност за осъществен състав на престъплението „клевета“.
В конкретния по делото случай, по делото са
инкриминирани пет израза от употребените в молбата - становище, депозирана от
името на подс. Г. пред САС, ГО, ІІ-ри състав.
Първият от тях е изразът: „Н.Н. непосредствено след настъпването на процесното ПТП е бил напълно в
съзнание, а не както се твърди, че е бил в кома повече от 15 часа.“.
Внимателният преглед на съдържанието на инкриминирания по делото документ –
молба – становище, сочи, че изразът представлява съждение на неговия автор,
формирано въз основа на наличен по гражданското дело друг документ, а именно – епикриза,
издадена на Н.М.Н. от „МБАЛ „Христо Ботев“ – АД, гр. Враца (представена и по
настоящото дело – л. 155 от съд. п-во пред СРС), чието съдържание е правилно
цитирано в молбата – декларация. Предвид изложеното и въпреки, че от останалите,
събрани по делото, писмени доказателствени средства и в частност – от
представеното заключение на СМЕ, действително се установява, че подсъдимият е
изпаднал в коматозно състояние в продължение на повече от 15 часа, твърдението,
залегнало в инкриминирания документ не е собствена авторова теза, а почива на
други документи, които не са превратно или неправилно цитирани от автора.
Отделно от това, този израз не представлява нито разгласяване на позорно
обстоятелство за другиго, нито приписване другиму престъпление.
Вторият от тях е изразът, че тъжителят е „технически
неграмотен“. И тук следва да се посочи, че изразът, инкриминиран в тъжбата, е
изваден от контекста, тъй като, запознаването със съдържанието на молбата –
становище еднозначно сочи, че същият е прочит на твърденията на св. Б.,
разпитан по гражданското дело, а не е собствена авторова теза. И този израз не
представлява нито разгласяване на позорно обстоятелство за другиго –
грамотността или нейната липса не е обстоятелство, което би могло да
характеризира негативно определен правен субект, особено когато конкретна
степен на грамотност – в случая техническа, не влиза в преките служебни
задължения на лицето (тъжителят е адвокат и обществен деятел) и не води до
извод за негодността му да изпълнява служебните си задължения, нито приписване
другиму престъпление.
Третият и
четвъртият инкриминирани изрази се заключават в това, че срещу Н. са водени „разследвания“, в т.ч. и за „извършени измами“. Детайлният прочит на
съдържанието на инкриминирания документ сочи, че употребеният от автора израз е
следният: „…пречка за професионалното
развитие (на тъжителя – бел. моя) са редица разследвания срещу него и
публикации за извършени измами“. Действително, по делото не се установи
тъжителят да е бил осъждан за извършени престъпления, в т.ч. и за престъпление
измама. Авторът на инкриминирания документ, обаче, не е изказал изолирано
твърдение по отношение на Н., а се е позовал на приложени към молбата –
становище, а и по настоящото производство, печатни материали, уличаващи
тъжителя в извършване на имотни измами. Поради това и същият е бил убеден в
истинността на посочените твърдения, което изключва отговорността му за
клевета.
Петият инкриминиран от частното обвинение израз е, че
тъжителят е квалифициран като „любител
шофьор“. По отношение на този израз настоящият съдебен състав дължи да
посочи, че не намира същия нито за позорящ тъжителя, нито за приписващ му
престъпление. Видно е, че тъжителят е правоспособен водач на МПС, като
притежава свидетелство за правоуправление, характеризиращо го като
професионален шофьор, но доколкото същият упражнява професия адвокат, а не
водач на МПС, същият е любител – шофьор, тъй като не се занимава професионално
с тази дейност. Изразът не е от естество да доведе до уронване престижа и
доброто име на тъжителя.
Предвид горното съдът намери, че предвид липсата на
който и да е признак от обективна страна на деянието, инкриминирано по чл. 147 НК, в случая – неговото изпълнително деяние, следва и несъставомерността на
деянието от обективна страна по този законов текст.
Доколкото за съставомерността на деянието е необходимо
същото да съответства пълно и точно с всички обективни признаци на състава на
даден вид престъпление, взети в тяхната съвкупност, то по аргумент на противното,
неосъществяването на който и да е от признаците от състава – в случая на
неговото изпълнително деяние, означава, че не е извършено престъпление по този
законов текст. Поради това съдът намери, че се явява безпредметно и обсъждането
на това дали подсъдимите са осъществили от субективна страна състава на
вмененото им престъпно посегателство, както и квалифицираните състави на
престъплението от този вид.
Сходни са съображенията на настоящата инстанция, за да
приеме, че инкриминираното с тъжбата деяние не осъществява състав на
престъплението обида. За обективната съставомерност на деянието по чл. 146, ал.
1 от НК е необходимо да се установи, че деецът е казал или извършил нещо
унизително за честта или достойнството на другиго, в негово присъствие, а от субективна
– че деянието е извършено умишлено. Като унизителен за честта и достойнството
на тъжителя израз може да се тълкува само третият от инкриминираните такива, а
именно, че има разследвания срещу него, но както вече се посочи, авторът на
този израз се е позовал на конкретно приложени към молбата писмени документи,
което изключва умисълът му към това престъпление.
Отделно от изложеното по-горе, следва да се приеме, че
изразите са употребени в молба – становище, депозирана по водено между Н. и
представляваното от подсъдимите – подс. Я. – като изпълнителен директор, а
подс. Г. – като юрисконсулт, застрахователно дружество. В този смисъл, дори и
да се приеме, че инкриминираният документ действително изхожда от подс. Г.,
макар, както правилно е посочил първият съд, това обстоятелство да не е
доказано по нужния несъмнен и категоричен начин, съдържанието му е насочено към
упражняване на признатото и гарантирано от Конституцията и законите на страната
право на защита на ответника по въззивната жалба и не може да бъде
инкриминирано. Категорично по делото не се съдържат доказателства за това подс.
Я. да е бил запознат със съдържанието на молбата – становище, а още по-малко да
е инициирал написването й с такъв именно текст или да е подпомогнал тази
дейност.
Ето защо следва да се приеме, че инкриминираното
деяние не е общественоопасно, противоправно и наказуемо, по смисъла на чл. 45
от ЗЗД и в частност – клевета, по смисъла на чл. 147, ал. 1 от НК, или обида,
по смисъла на чл. 146, ал. 1 от НК, нито граждански деликт, по смисъла на чл.
45 от ЗЗД, поради което и не са налице основания за търсене на деликтна
отговорност от подсъдимите лица.
Ето защо и правилно и законосъобразно СРС е оставил
без уважение предявеният граждански иск от страна на тъжителя Н.Н. срещу
двамата подсъдими. Присъдата в тази й част, следва да бъде потвърдена, като
правилна и законосъобразна.
При извършената, на основание чл. 314, ал. 1 от НПК,
цялостна служебна проверка на правилността на обжалваната присъда, въззивната
инстанция не констатира наличието на други основания, налагащи нейната отмяна
или изменение, поради което и с оглед изложените съображения, постанови своето
решение.
Така мотивиран и на основание чл. 334, т. 4, вр. чл. 24, ал. 1, т.
3 от НПК и чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 от НПК, Съдът:
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ присъда
на Софийският районен съд, Наказателно отделение, 96-ти състав от 13.02.2014
г., постановена по НЧХД № 9410/2010 г. по описа на същия съд, в частта, с която подсъдимият П.Й.Я. е
признат за невиновен в извършване на престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1,
т. 2 и т. 3, вр. чл. 147, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 1 и ал. 2
от НК и оправдан по така повдигнатото му обвинение.
ПРЕКРАТЯВА
наказателното производство срещу П.Й.Я., образувано по
повдигнатото с частната тъжба обвинение в извършването в периода 16.06.2010 г.
– 30.06.2010 г. престъпление по чл. 148, ал. 2, вр.
ал. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 147, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 1 и
ал. 2 от НК, поради изтекла абсолютна погасителна давност.
ОТМЕНЯ присъда
на Софийският районен съд, Наказателно отделение, 96-ти състав от 13.02.2014
г., постановена по НЧХД № 9410/2010 г. по описа на същия съд, в частта, с която подсъдимият П.И.Г. е
признат за невиновен в извършване на престъпление по чл. 148, ал. 2, вр. ал. 1,
т. 2 и т. 3, вр. чл. 147, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 1 и ал. 2
от НК и оправдан по така повдигнатото му обвинение.
ПРЕКРАТЯВА
наказателното производство срещу П.И.Г., образувано по
повдигнатото с частната тъжба обвинение в извършването в периода 16.06.2010 г.
– 30.06.2010 г. престъпление по чл. 148, ал. 2, вр.
ал. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 147, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 1 и
ал. 2 от НК, поради изтекла абсолютна погасителна давност.
ОТМЕНЯ присъда
на Софийският районен съд, Наказателно отделение, 96-ти състав от 13.02.2014
г., постановена по НЧХД № 9410/2010 г. по описа на същия съд, в частта, с която подсъдимият П.Й.Я. е
признат за невиновен в извършване на престъпление по чл. чл. 148, ал. 1, т. 2,
вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 26, вр. чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от НК и оправдан по
така повдигнатото му обвинение.
ПРЕКРАТЯВА
наказателното производство срещу П.Й.Я., образувано по
повдигнатото с частната тъжба обвинение в извършването в периода 16.06.2010 г.
– 30.06.2010 г. престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 2,
вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 26, вр. чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от НК, поради изтекла абсолютна погасителна давност.
ОТМЕНЯ присъда
на Софийският районен съд, Наказателно отделение, 96-ти състав от 13.02.2014
г., постановена по НЧХД № 9410/2010 г. по описа на същия съд, в частта, с която подсъдимият П.И.Г. е
признат за невиновен в извършване на престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 2, вр.
чл. 146, ал. 1, вр. чл. 26, вр. чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от НК и оправдан по така
повдигнатото му обвинение.
ПРЕКРАТЯВА
наказателното производство срещу П.И.Г., образувано по
повдигнатото с частната тъжба обвинение в извършването в периода 16.06.2010 г.
– 30.06.2010 г. престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 2,
вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 26, вр. чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от НК, поради изтекла абсолютна погасителна давност.
ПОТВЪРЖДАВА
присъдата в останалата и част.
Решението в частта, с която наказателното производство срещу подсъдимите П.Й.Я. и П.И.Г.
е прекратено, на основание чл. 346, т. 4 от НПК, подлежи на обжалване
в 15-дневен срок от съобщаването му на страните, пред Върховния касационен съд
на Република България.
Решението в останалата му част е окончателно и не
подлежи на обжалване и/или протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/