№ 3986
гр. София, 23.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Ваня Н. Иванова
Д.а Алексиева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20221100501718 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 20168803 от 06.08.2021 г. , постановено по гр.д.№ 80962
по описа за 2018 г. на СРС, Първо ГО, 35- ти състав се :ОСЪЖДА Д. Е. К. да
заплати на А. С. В., на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД , сумата в общ размер на
1 110 лв., представляваща неплатени наемни вноски по договор за наем от
20.09.2016 г., както следва: 200 лв. за м.02.2016 г., 200 лв. за м.04.2016 г., 300
лв. за м.03.2017 г., 100 лв. за м.04.2017 г., 100 лв. за м.03.2018 г., 100 лв. за
м.05.2018 г. и 100 лв. за м.11.2018 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 27.12. 2018 г., до окончателното изплащане на
сумата като отхвърля предявените искове за наем за разликата над уважената
част от 1 100 лв. до пълния предявен размер от 1 900 лв. като неоснователни
и недоказани; на основание чл.92 от ЗЗД сумата от 200 евро, представляваща
неустойка по чл.1 от договора за наем. Със същото решение са отхвърлени
исковете от А. С. В. за заплащане на сумата от 580 лв., представляваща щети
и липси, както и за сумата в размер на 700 лв., представляваща неплатен
депозит по чл.2 и чл.3 от договора като неоснователни и недоказани.
1
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от Д.
Е. К., ответник пред СРС. Решението се обжалва в частта в която са
уважени исковете по чл.79, ал.1 ЗЗД и по чл.92 ЗЗД.
Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение.
Неправилно СРС бил приел, че страните са обвързани от облигационно
отношение по договор за наем за периода от 20.09.2016 г. до 30.08.2018 г.
относно процесния имот и при посочена цена от 300 лв. Неправилно СРС бил
приел, че претенцията обхваща и м.11.2018 г., както и за безспорно, че
ответника е продължил да ползва имота и на основание чл.236, ал.1 ЗЗД
договора за наем се бил превърнал в безсрочен. Неоснователно и
незаконосъобразно СРС бил приел, че ответника не бил оспорил представения
по делото договор, нито подписите, нито неговото съдържание в срока по
чл.131 ГПК. Неправилно СРС бил приел за признание изложеното от
ответника в сигнала до НАП, че от 2014 г. К. му отдава под наем имота, за
което същият заплащал наем в размер на 400 лв. Тези изводи на СРС били
неверни и противоречали на представените по делото писмени и гласни
доказателства. До тези погрешни изводи СРС бил достигнал, тъй като не
кредитирал и обсъдил т.нар. „втори отговор“ по исковата молба от 23.09.2020
г., което възражение намира за направено в срока по чл.131 ГПК. В съдебно
заседание ответникът оспорил да е подписвал договор за наем с ищцата,
оспорил бил подписа си, положен върху договора за наем като наемател,
както и бил поискал допускане на съдебно-почеркова експертиза. Сочи, че по
друго гр.д.№ 47382 от 2019 г. на СРС, 41-ви състав бил представен договор за
наем с идентично съдържание като настоящия, но с нов период от 01.09.2018
г. По това друго дело била извършена съдебно-почеркова експертиза от която
се установило, че ответника не е подписал договора за наем. Наред с това
СРС не бил обсъдил и взел предвид в цялост гласните доказателства на
свидетелите Д.Г. и А.К., които по категоричен начин установявали, че не е
подписван договор за наем, а било уговорено да се заплаща определена сума
под формата на наем. От тези показания се установявало, че има само устни
уговорки. Сочи, че решението било противоречиво, тъй като от една страна се
приемало, че процесния договор за наем е със срок до 30.08.2018 г., а след
това, че бил продължен в хипотезата на чл.236, ал.1 ЗЗД, съгласно който
договорът се превръщал в безсрочен. Неправилно СРС бил уважил и иска по
чл.92 ЗЗД, защото за ответника бил налице невалиден договор за наем, което
2
било установено от писмените и гласни доказателства, както и от съдебно-
почерковата експертиза, представена по гр.д.№ 47382 от 2019 г. на СРС, 41-ви
състав. Дори да се приемело, че договора е валиден от уговорките по него не
ставало ясно кога се дължи наема и от кой момент длъжника изпада в забава.
Освен това неустойката била прекомерна в сравнение с вредите. Не се
доказало виновно неизпълнение от страна на ответника, както и нанесената
вреда. Затова и иска по чл.92 ЗЗД бил неоснователен и като такъв следвало да
бъде отхвърлен.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и да
постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Претендират се разноски.
Постъпил е отговор от А. С. В., ищец пред СРС /като наследник на
първоначалната ищца Н.В.К./. Излагат се доводи за неоснователност на
въззивната жалба и правилност на така постановеното съдебно решение.
Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения при
постановяване на решението от СРС. Сочи, че в срока по чл.131 ГПК
ответникът не бил оспорил истинността на представения по делото договор за
наем. В т.нар. „втори отговор“ също нямало такова оспорване. Счита, че е
доказано сключването на договор за наем. Такъв се считал за сключен с
постигане на съгласие между страните. Такова по делото било доказано, както
и уговорката на плащане на наем в размер на 300 лв. Това се установило и от
показанията на свидетелката Д.Г. и тези на свидетелката А.К.. Въззивникът
бил заплащал наем в размер на 200 лв., което доказвало, че не се касае до
договор за полагане на грижи за първоначалната ищца. Следвало да се вземе
предвид и, че договора за наем е неформален договор. При това положение
доказано било наличието на облигационна връзка по договор за наем дори да
се приемело, че са налице само „устни договорки“. По отношение
позоваването от страна на въззивника на съдебно-почерковата експертиза по
гр.д.№ 47382 от 2019 г. на СРС, 41-ви състав, намира че позоваването на това
доказателство е недопустимо и последното не може да бъде обсъждано от
настоящия състав. Освен това оспорването на подписа под договора било
преклудирано, тъй като било сторено едва в първото по делото /пред СРС/
публично съдебно заседание, който извод на СРС намира за правилен.
Относно иска по чл.92 ЗЗД намира, че обжалваното решение е правилно.
Сочи, че по делото се установило виновно неизпълнение на ответника във
3
връзка със забавеното плащане на наема; това се доказвало от представените
платежни документи. Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 07.09.2021 г.
Въззивната жалба е подадена на 15.09.2021 г.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
С решението, постановено от СРС и което се обжалва, предявените
срещу въззивника /ответник/ искове по чл.79, ал.1 ЗЗД и по чл.92 ЗЗД са били
уважени; следователно налице е правен интерес от обжалване.
Въззивната жалба е допустима.
В частта в която претенциите са отхвърлени, решението като
необжалвано от ищеца, е влязло в сила.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното
решение е постановено в допустим процес и е валидно.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени искове на
основание чл.79, ал.1,предл.1 ЗЗД вр. с чл.232, ал.2,предл.1 ЗЗД /каквато е
точната правна квалификация/ за заплащане на наемна цена по договор за
наем от 20.09.2016 г., както и иск по чл.92 ЗЗД за сумата 200 евро по чл.1 от
договора за забавено изпълнение на задължението по плащане на наемната
цена в уговорения в същия член срок.
По доводите във връзка с основателността на така предявените
искове:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че
страните са били обвързани от договор за наем при посочена наемна цена от
300 лв. Посочено е, че с отговора по исковата молба самият ответник
признал, че е сключил договор за наем с ищцата. Ответникът не оспорвал
представения по делото договор, нито подписите, нито съдържанието в срока
по чл.131 ГПК, който бил преклузивен. Освен това такова признание се
съдържало в подадения от ответника К. сигнал до НАП на л.41 по делото.
4
Този сигнал бил приложен от самия ответник с отговора по исковата молба. В
самият сигнал К. признавал, че заплаща на К. по 400 лв. наемна месечна цена
от 01.09.2014 г. В първото по делото заседание ответникът оспорвал
наличието на валиден договор поради това, че същият не бил регистриран
нито в НАП, нито в общината. Това обстоятелство, обаче,било неотносимо
към установяване на съществуването на валиден наемен договор. Положеният
от него подпис бил оспорен едва в първото по делото заседание, което
възражение, обаче, било преклудирано. Затова и не било открито
производство по чл.193 ГПК. За пълнота на изложението СРС е посочил, че с
оглед извършената служебна справка се установило, че по образуваното гр.д.
по описа на СРС, 41-ви състав е представен друг договор за наем, но същият
бил от различна дата – 01.09.2018 г. и касаел период, следващ процесния по
настоящето дело. Процесният договор за наем от 20.09.2016 г. бил сключен за
срок до 30.08.2018 г. Претенцията на ищеца обхващала и м.11.2018 г. По
делото не се спорело, че за исковия период ответникът е продължил да ползва
наетия имот. Затова СРС е приел, че е налице хипотезата на чл.236, ал.1 ЗЗД
поради което процесния договор за наем се бил превърнал в безсрочен.
Страните били постигнали съгласие за наемна цена в размер на 300 лв.
Първоначалната ищца К. претендирала за м.03. и м.04.2016 г. наемна цена в
размер на по 200 лв. Затова съдът следвало да спази диспозитивното начало и
да се произнесе в рамките на предявения иск. Ответникът не бил ангажирал
доказателства за плащане на наемната цена за м.03. и м.04.2016 г. За м.03 и
м.04.2017 г. се претендирала наемна цена по 300 лв. От представената
разписка от 04.04.2017 г. /л.131/ от ответника К. се установило, че същият е
заплатил наем в размер на 200 лв. с посочено основание в разписката „наем за
м.04.2017 г.“. Затова искът по чл.79, ал.1 ЗЗД за м.04.2017 г. бил основателен
за сумата в размер на 100 лв., представляваща неплатен остатък на наемната
цена за м.04.2017 г. За м.03.2017 г. не били ангажирани доказателства за
плащане и затова претенцията е била приета и като такава уважена в пълен
размер от 300 лв. Разписката от 08.03.2017 г. не била приета като
доказателство по делото на основание чл.183 ГПК; съдът бил задължил
ответника да представи същата в оригинал, което не било сторено от
ответника. За м.03 и м.05.2018 г. се претендирала месечна наемна цена в
размер на по 300 лв. От представените разписки от 09.03.2018 г. и от
08.06.2018 г. се установило, че ответникът К. е заплатил на К. суми от по 200
5
лв. за всеки месец. С разписка от 07.12.2018 г. бил заплатен наем в размер на
200 лв. за м.11.2018 г. Затова СРС е приел, че претенциите на ищеца са
основателни за по 100 лв. за всеки един от тези месеци.
Относно иска по чл.92 ЗЗД СРС е приел, че страните са уговорили
неустойка в размер на 200 евро по т.1 от договора за наем. Съгласно тази
разпоредба наемът се предплащал 10 дни по-рано от датата на последния
месец, за който е предплатено. В противен случай се дължала неустойка в
размер на 200 евро. От представените по делото от страна на ответника
разписки се установило, че ответникът е заплащал частични суми и то след
датата, уговорена в договора за наем. Затова и този иск бил основателен и
доказан и като такъв е бил уважен.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция и като
съобрази доводите във въззивната жалба и отговора по същата, приема
следното:
Относно претенцията по чл.232, ал.2,предл.1 ЗЗД:
Настоящата инстанция споделя мотивите на СРС поради което по арг.
от разпоредбата на чл.272 ГПК следва да се считат за мотиви и на процесното
решение.
Противно на соченото от въззивника, с отговора по исковата молба,
депозиран в срока по чл.131 ГПК, ответникът изрично е посочил: „аз не съм
сключил договор за издръжка и гледане, а договор за наем“. Направено е
доказателствено искане за назначаване на съдебна експертиза за
освидетелстване на ищцата относно нейното психическо състояние, виж л.38
по делото пред СРС. Наред с това с отговора по исковата молба ответникът е
представил сигнал от 25.11.2019 г., отправен от ответника до НАП, в който
сигнал К. е посочил, че е обвързан от наемното правоотношение с Н.В.К. на
която плаща наем в размер на 400 лв., от които 200 лв. на ръка и 200 лв. по
преводен път. В сигнала си ответника е посочил, че наемодателката отдава
под наем притежаваните от нея 6 бр. недвижими имоти без да обявява
договорите за наем по предвидения от закона ред в съответните общини, виж
л.41 по делото пред СРС. С отговора по исковата молба е представена от
ответника справка за това какви суми за наем е платил за периода от
01.01.2017 г. до 31.01.2019 г., виж л.43 и л.44 по делото пред СРС.
В първото по делото съдебно заседание, състояло се на 24.03.2021 г.
6
процесуалния представител на ответника е заявила, че „оспорва наличието на
валиден договор, тъй като същият не е регистриран нито в НАП, нито в
общината, не са плащани данъци. Самият пълномощник признава, че „не е
споменато в отговора по исковата молба, че се оспорва подписа“, защото
преди това друг адвокат бил работил по делото.
Настоящата инстанция споделя приетото от СРС в същото съдебно
заседание, че по отношение на оспорване на подписа под договора за наем е
налице преклузията по чл.133 ГПК. Обстоятелството, че адв.Й. е била
упълномощена след като ответникът преди това е имал друг пълномощник, не
възстановява срока по чл.131 ГПК за доводи и възражения.
Наведените от ответника в срока по чл.131 ГПК в отговора по исковата
молба и поддържани в първото по делото публично заседание възражения за
липсата на „валиден“ договор, тъй като същият не е регистриран нито в НАП,
нито в общината и не са плащани данъци, противно на соченото не
опровергава наличието на облигационно отношение по договор за наем
между страните по спора. Нарушенията на данъчните закони водят до
предприемане на действия по ДОПК и ЗАНН относно наемодателката, но не
влияят върху „валидността“ на облигационното отношение.
Обстоятелството, че по друго гр.д. от съда е прието, че друг договор не
носи подписа на ответника и по настоящето, не се ползва със СПН в
настоящето дело, арг. от чл.298 ГПК.
Без значение за изхода по делото е отразеното в показанията на
разпитаните свидетели. Първо, защото същите са допуснати във връзка с
плащането на наемните суми /виж протокола от първото по делото о.с.з.,л.90/
независимо, че при разпита им в о.с.з. на 19.05.2021 г. на свидетелите са били
зададени и въпроси за обстоятелства, за които не са били допуснати
свидетелски показания. Второ, защото в показанията си свидетелите сочат за
сключен договор за наем между първоначалната ищца Н. К. и ответника, а
именно: свидетелката Д.Г. сочи: „Наема знам, че е 200 лв. Знам, че Д.
/ответника/ го плаща всеки месец. Даже съм ходила с нея /с първоначалната
ищца/ до „Изи пей“ да си взема наема. Д. живее в апартамента от 7
години/разпита се провежда на 19.05.2021 г., а процесния договор за наем е
сключен на 20.09.2016 г./. Основно по „Изи пей“ плащаше наемната вноска“.
Обстоятелството, че Н. била казала на свидетелката, че не са подписвали
7
договор за наем с Д. не може да опровергае сключването на такъв при
положение, че писмения договор е представен с исковата молба. Следва да
отбележим и, че показанията на свидетелката са противоречиви, тъй като
веднъж тя твърди, че няма сключен писмен договор за наем, а след това сочи,
че „Д. е наел апартамента от 7 години“ и плаща 200 лв. на месец.
Свидетелката А.К. също сочи на плащане на наемни вноски от страна на
ответника Д.. Показанията и на двете свидетелки са преки и непосредствени.
Договорът за наем не е формален поради което дори да се приеме, че е
налице „устна уговорка“, то това не подкрепя тезата на въззивника за липсата
на валиден договор за наем.
Следва да отбележим, че самият ответник твърди да е извършил
плащания на наемните вноски и за което плащане /частично/ ангажира и
писмени доказателства. Самото му това поведение опровергава тезата му за
липсата на наемно правоотношение по договора за наем от 20.09.2016 г., виж
представените с молбата на л.140 разписки за плащане в които изрично е
посочено като основание за извършване на плащането – „наем“, виж, л.274 за
м.04.2017 г., л.275 за м.03.2018 г., л.276 за м.05.2018 г., л. 277 за м.11.2018 г.
СРС е зачел сторените от ответника плащания в съответствие с
представените платежни документи.
След като по делото не са ангажирани доказателства за плащането на
наемната цена в пълен размер, то правилно СРС е уважил тази претенция.
При положение, че е престирана наемна цена за м.11.2018 г. и при
положение, че не се твърди, а и не се доказва наемодателката да се е
противопоставила на продължаване на срока на договора за наем, то същият
по арг. от чл.236, ал.1 ЗЗД се е превърнал в безсрочен такъв.
Действително, мотивите на съдебните решения не се ползват със СПН,
но само за пълнота на изложението ще посочим, че в постановеното по гр.д.№
47382 от 2019 г. на СРС, 41-ви състав решение на което въззивникът се
позовава, е прието, че между страните и по настоящия спор е съществувало
облигационно отношение по договор за наем от 20.09.2016 г. Видно от тези
мотиви, за да достигне до този извод, СРС се е позовал и на направеното от
ответника К. там признание за сключен договор за наем през 2016 г.
Следователно решението в тази му част е правилно и като такова
ще следва да бъде потвърдено.
8
Относно иска по чл.92 ЗЗД:
По предявения акцесорен осъдителен иск за неустойка за забава при
условията на пълно и главно доказване ищецът следва да установи наличие на
валиден договор с ответника, съдържащ клауза за неустойка; виновно
неизпълнение от страна на ответника на договорно задължение, за което е
договорена неустойка.
По отношение на този иск в срока по чл.131 ГПК не са направени от
ответника никакви възражения.
С оглед гореприетото страните са били обвързани с валидно наемно
правоотношение.
Уговорката за неустойка е за забавено издължаване на месечните
наемни вноски и същата възлиза в размер на 200 евро.
Противно на соченото едва с въззивната жалба, плащането на наемната
цена в размер на 300 лв. е уговорено ясно и недвусмислено и е срочно –
посочено е, че същата се предплаща 10 дни по-рано от датата на последния
месец за който се предплаща. От платежните документи не се установи
ответника да е заплащал наемната цена така, както е уговорено, а именно да
се предплаща; ответникът е плащал наемната цена месец за месец.
При това положение възникнало е санкционното правило за заплащане
на неустойка за забава.
Настоящата инстанция при приложение на чл.20 ЗЗД и тълкуване на
волята на страните, намира, че неустойката не е прекомерна, тъй като същата
е в размер на 397,10 лв./левовата равностойност на 200 евро/ и по начина по
който е уговорена съдът приема, че обезпечава вземането за наем за целия
период на договора.
Следователно решението в тази му част е правилно и като такова ще
следва да бъде потвърдено.
Поради съвпадане на крайните изводи първоинстанционното решение
като правилно ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора на обжалваното решение е правилно и в частта
за разноските.
9
Пред въззивната инстанция:
На въззивницата разноски не се следват.
Въззиваемата страна претендира разноски за адв.възнаграждение в
размер на 780 лв. Такива са сторени и се присъждат.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20168803 от 06.08.2021 г., постановено по гр.д.
№ 80962 по описа за 2018 г. на СРС, Първо ГО, 35- ти състав в частта в която
се: ОСЪЖДА Д. Е. К. да заплати на А. С. В., на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД вр.
с чл.232, ал.2, предл.1 ЗЗД, сумата в общ размер на 1 110 лв., представляваща
неплатени наемни вноски по договор за наем от 20.09.2016 г., както следва:
200 лв. за м.02.2016 г., 200 лв. за м.04.2016 г., 300 лв. за м.03.2017 г., 100 лв.
за м.04.2017 г., 100 лв. за м.03.2018 г., 100 лв. за м.05.2018 г. и 100 лв. за
м.11.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 27.12. 2018 г., до окончателното изплащане на сумата, както и на
основание чл.92 от ЗЗД сумата от 200 евро, представляваща неустойка по чл.1
от договора за наем от 20.09.2016 г., както и в частта за разноските.
ОСЪЖДА Д. Е. К., ЕГН **********, гр.София, ж.к.“*******, ап.38,
съдебен адрес: гр.София, ул.*******- адв.Й., да заплати на А. С. В., ЕГН
**********, съдебен адрес: гр.София, бул.“*******-адв.К., сумата в размер
на 780 лв.- разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
10
2._______________________
11