№ 22511
гр. София, 12.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА
при участието на секретаря **
като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА Гражданско дело №
20231110138773 по описа за 2023 година
„**“ ЕАД е предявило по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че М. Б. П. му дължи сумата от 6 201,60 лева –
незаплатена главница по Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на
револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта № PLUS-
15664663, сключен на 16.01.2018 г., ведно със законната лихва от 24.02.2023 г. до
окончателно изплащане на вземането, 4 971 лева – възнаградителна лихва за периода
20.02.2018 г. – 20.01.2023 г. и 1 684,58 лева – лихва за забава за периода 20.02.2020 г. –
17.02.2023 г.
Ищецът твърди, че на 16.01.2018 г. между „**“ ЕАД и М. Б. П. е сключен Договор за
потребителски паричен кредит № PLUS-15664663, по силата на който кредиторът отпуснал
паричен кредит в размер на 6 000 лева, който ответницата следвало да погасява на 60 равни
месечни вноски – всяка по 216,45 лева, дължими за периода 20.02.2018 г. – 20.01.2023 г.
Посочва, че на 17.01.2018 г. кредиторът е превел по посочената банкова сметка на
ответницата сумата от 5 790 лева, като от общия размер на отпуснатия кредит е прихваната
уговорената съгласно договора за кредит такса ангажимент в размер на 210 лева. Твърди, че
на 20.02.2018 г. ответницата не е платила първата от вноските по кредита, като считано от
следващия ден изпаднала в забава. Ищецът сочи, че на 19.08.2019 г. между него и „**“ ЕАД
е сключен Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания, съгласно който „**“ ЕАД
в качеството му на цедент прехвърля на „**“ ЕАД в качеството му на цесионер портфолио
от вземания по потребителски кредити, сред които е и вземането по процесния договор за
потребителски кредит. Излага, че на 26.08.2019 г. е подписано Приложение № 1 към Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.08.2019 г., в което са
1
индивидуализирани подробно цедираните вземания. Твърди, че по тази причина и по силата
на чл. 99, ал. 2 ЗЗД ищецът става кредитор на вземанията по Договор за потребителски
кредит № PLUS-15664663. Сочи, че с оглед задължението на цедента за уведомяване
съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, последният изрично е упълномощил цесионера „**“ ЕАД да
уведоми ответницата, че вземането е прехвърлено на нов кредитор. До последната е
изпратена препоръчана пратка на адреса, посочен в договора за кредит, съдържаща
уведомление за извършената цесия. Пратката била върната в цялост като „непотърсена“.
Като приложение към исковата молба ищецът представя изхождащо от него в качеството му
на пълномощник уведомление до ответницата-длъжник съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
В подаден в срока по чл. 131 ГПК отговор на исковата молба ответницата чрез
особения си представител заявява, че оспорва и възразява срещу така предявените искове.
Счита ги за неоснователни и недоказани, поради което следва да бъдат отхвърлени. Прави
възражение, че кредиторът не е доказал усвояването на договорения размер на кредита,
доколкото представеното от ищеца платежно нареждане няма подпис и печат от банката,
което го прави негодно доказателство за това, че сумата е постъпила по сметката на
ответницата. Оспорва факта на заверяване сметката на ответницата с наредената сума.
Твърди, че цедентът недобросъвестно е задължил кредитополучателя да декларира, че е
получил заемната сума по банковата си сметка, въпреки че договорът е сключен на
16.01.2018 г., а съгласно платежното нареждане сумата е наредена на 17.01.2018 г. При
условията на евентуалност релевира възражение за нищожност на договора за
потребителски кредит на основание чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 12 и
т. 20, вр. чл. 11, ал. 2 ЗПК. По тази причина смята, че кредитополучателят дължи връщане
само на чистата стойност на кредита. Сочи, че шрифтът на договора е по-малък от 12
пункта; че липсва информация за това как се изчислява размерът на възнаградителната
лихва; че ГПР е посочен само като процентна величина; че липсва информация за наличието
или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който може да бъде
упражнено и другите условия по упражняването му; че към договора не са приложени общи
условия, съответно същите не са подписани на всяка страница от страните по договора. При
условията на евентуалност прави възражение и за настъпила погасителна давност за
претендираната възнаградителна лихва за периода 20.02.2018 г. – 23.02.2020 г. Твърди, че по
тази причина ответницата не дължи и лихва за забава за периода 20.02.2020 г. – 23.02.2020 г.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Най-напред следва да се обсъди въпроса следва ли да се счита, че цесията е породила
своето действие с връчване на уведомлението заедно с исковата молба на назначения от съда
особен представител на длъжника.
Ищецът извежда надлежната си материална легитимация от Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 19.08.2019 г., с който вземания на „** С.А., клон
България“ към длъжници по договори за потребителски кредити, включително и такова с
длъжник М. Б. П. по договор от 16.01.2018 г., са прехвърлени на “**“ ЕАД. Цесията има
2
действие спрямо длъжника от момента, в който последният е уведомен за нея от цедента –
чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. От тогава спрямо длъжника титуляр на вземането е цесионерът,
поради което старият кредитор след съобщаването на цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД не може да
иска от длъжника изпълнение. В резултат на което цесията да може да прояви действие по
отношение на длъжника. Няма данни уведомлението за извършената цесия да е получено от
длъжника, така че същата не е произвела действие по отношение на него. Ищецът релевира
искане цесията да се счита съобщена на длъжника с връчване на исковата молба. Няма
пречка уведомяването да бъде заместено от връчване на исковата молба, въпреки че това е
документ, съставен от цесионера, тъй като се приема, че последният също има право да
уведоми длъжника за настъпилата цесия. Уведомлението, направено от страна на цесионера,
следва да има идентични правни последици като това от цедента. За уведомлението,
направено от цесионера, не е нужно последният да бъде изрично упълномощен от стария
кредитор на вземането. Поради това следва да се приеме, че получаването на препис от
исковата молба и приложенията към нея има характер на уведомление за цесията и от тогава
последната има действие спрямо длъжника.
По делото, обаче, е назначен особен представител на длъжника при условията на чл.
47, ал. 6 ГПК. Но възниква въпросът може ли уведомяването за извършената цесия да се
отправи до длъжника чрез особения му представител. Без съмнение нормата на чл. 99, ал. 4
ЗЗД е императивна правна норма, която предвижда, че за да произведе действие цесията е
необходимо уведомлението за цесията да е достигнало до длъжника. Законодателят не е
предвидил уведомяването на длъжника да става по конкретен, специален начин, поради
което същото следва да се счита надлежно извършено, дори да е получено за пръв път с
исковата молба. В съдебно производство, обаче, в което на ответника-длъжник е назначен
особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, длъжникът не се представлява от
упълномощен представител, който би могъл да доведе до знанието на ответника всички
относими към спорното право факти, включително знанието за извършената цесия.
Връчването на особен представител не би могло да се приравни, нито на връчване на
ответника (поради невъзможност за извършване на фактически действия от страна на
особения представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията), нито на
упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези фактически действия, доколкото
връзката с клиента му се предполага. Представителната власт на особения представител
спрямо отсъстващата страна произтича от акт на съда, с който е назначен той, като
приложение намират правилата на разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, която се свързва с
общото правило на чл. 29, ал. 3 ГПК (в този смисъл са мотивите на т. 6 на ТР № 6 от
06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС), която представителна власт е
ограничена (арг. чл. 29, ал. 5 ГПК), което води до извода, че особеният представител не
притежава пасивна представителна власт да приема волеизявления, свързани с промяна в
материалното правоотношение. Освен това в мотивите на т. 7 на посоченото ТР е направено
ясно разграничение на фигурата на особения представител и страната, която той
представлява, като се посочва, че таксата се дължи от страната, в чиято полза се предприема
процесуалното действие по защита на правата , тъй като процесуалните представители
3
упражняват нейните процесуални права. Поради това задължението за внасяне на държавна
такса при обжалване не може да бъде възлагано на други лица, които нямат качеството
страна в процеса. Особеният представител, макар и назначен с акт на съда по реда на чл. 47,
ал. 6 ГПК, не упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която представлява.
Следователно не особеният представител е задължен за заплащането на такси и разноски, а
представляваната от него страна, която не е освободена от заплащането им. Направено е
ясно разграничение между особения представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК и
страната, която той представлява, като се извежда извода, че не би следвало той да бъде
задължен да заплаща дължимата от страната държавна такса – задължена е страната, а не
особеният представител, който има едно по-особено положение на процесуален
представител. Поставя се въпросът как би могъл особеният представител да доведе до
знанието на страната съобщението за цесията и съответно как цесията ще породи действие
за длъжника (в този смисъл и определение № 567 от 18.09.2018 г. по т. д. № 3153/2017 г. на
ВКС).
Поради изложеното съдът намира, че цесията не следва да се счита за съобщена на
длъжника с връчване на препис от исковата молба, доколкото в производството длъжникът
се представлява от назначен от съда особен представител и не може да бъде уведомен лично
за тях съобразно законовото изискване. Така не се установява материалната легитимация на
ищеца, поради което съдът счита предявените искове за неоснователни и като такива следва
да бъдат отхвърлени. Безпредметно е обсъждането на останалите предпоставки, необходими
за уважаване на предявените искове, при условие че не се установява материалната
процесуална легитимация на ищеца от завеждане на исковете по делото.
При този изход на спора право на разноски има ответника, но същият не е сторил
такива, тъй като е представляван по делото от особен представител.
Така мотивиран, Софийски районен съд, 82 състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 ГПК от “**“ ЕАД, ЕИК **, против М. Б.
П., ЕГН **********, установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2, вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца следните суми: 6 201,60 лева – незаплатена главница по
Договор за потребителски паричен кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит,
издаване и ползване на кредитна карта № PLUS-15664663, сключен на 16.01.2018 г., ведно
със законната лихва от 24.02.2023 г. до окончателно изплащане на вземането, 4 971 лева –
възнаградителна лихва за периода 20.02.2018 г. – 20.01.2023 г. и 1 684,58 лева – лихва за
забава за периода 20.02.2020 г. – 17.02.2023 г., за които суми е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 9934/2023 г. на СРС, 82 състав.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
4
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5