№ 4
гр. Ямбол, 04.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Галина Ив. Вълчанова Люцканова
Яна В. Ангелова
при участието на секретаря П.Г.У.
като разгледа докладваното от Галина Ив. Вълчанова Люцканова Въззивно
гражданско дело № 20232300500448 по описа за 2023 година
Производството пред ЯОС е образувано по въззивна жалба на Община „Тунджа“ чрез
пълномощника адв.Е.И., АК-Ямбол против решение № 413/28.09.2023 г., постановено по
гр.д.№ 937/2023 г. по описа на РС Ямбол, с което съдът:
ОСЪЖДА Община Тунджа, със седалище и адрес на управление: гр.Ямбол,
пл.“Освобождение“ №1, представлявана от Кмета на общината да заплати на Х. Р. С. с ЕГН
**********, в качеството на баща и законен представител на малолетното дете С. Х. С. с
ЕГН **********, с адрес: гр.***, ул.***, № **, ап.**, сумата от 3 000 /три хиляди/ лева,
представляваща обезщетение за претърпени от детето С. Х. С. неимуществени вреди в
резултат на травматично преживяване от това, че тя и сестра и са нападнати от
безстопанствено куче на 02.10.2022 год. в с.***, общ. ***, ведно със законната лихва,
считано от 02.10.2022 год. до окончателното изплащане на сумата.
Иска се решението на районния съд да бъде отменено изцяло. Евентуално се оспорва
размера на предявения иск за неимуществени вреди, тъй като същият е силно завишен и не
съответства на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, на социално-
икономическите условия , както и на установената съдебна практика. Желае се намаляване
размера на обезщетението за неимуществени вреди и предвид обстоятелството, че е налице
съпричиняване. Оспорва се размера на претендираната лихва предвид това, че същата няма
характер на мораторна такава и следователно се дължи евентуално за период от датата на
предявяване на иска до изплащане на присъдения размер на обезщетение. Т.е. евентуално
решението се обжалва относно размера на исковете за главница и лихва като завишени.
1
Счита се, че съдът е постановил немотивирано и незаконосъобразно решение по
няколко съображения, първото от които е, че не е извършен от съда прецизен и задълбочен
анализ на събраните по делото доказателства във връзка с доказателствата, установяващи
твърденията на ответника „Община „Тунджа", че кучето причинило нараняването не е
безстопанствено. Съдът се е позовал главно на свидетелските показания на лица, които имат
пряк интерес, включително и материален от изхода на делото, но не е обсъдил задълбочено
представените от ответника доказателства, съдържащи се в образуваната по случая
преписка при общината. Поради това въззивникът възразява относно невярното, неправилно
и необосновано заключение на съда, че по делото не са ангажирани достатъчно
доказателства от страна на ответника за това, че е предприел действия и е изпълнил
предписаните от закона действия за овладяване на популацията от бездомни кучета.
Ответникът е представил достатъчно документи установяващи, че Община "Тунджа"
надлежно и законосъобразно е възложила на компетентни лица изпълнение на всички
дейности вменени на общинските органи по силата на разпоредбите на ЗЗЖ, ЗВМД и други
относими правни норми. Не е обсъдено от съда и обстоятелството, че е налице
съпричиняване за настъпване на вредоносният резултат, с оглед факта, че за кучето /което по
твърдение на ищеца е бездомно/, не са подавани никога сигнали пред компетентните органи
и по надлежен ред от лицата осъществяващи грижи и надзор в съответствие с разпоредбите
на СК и ЗЗД над децата С. и сестра й Д.. Не се представени доказателства и за това, че за
пострадалото дете и ищцата е била положена дължимата грижа за здравето и телесната им
цялост от страна на лицето, което го е придружавало, предвид което се счита, че е налице
съпричиняване при настъпване на нараняването.
В законоустановения срок ищецът по делото, сега въззиваем Х. Р. С., в качеството на
баща и законен представител на малолетното дете С. е депозирал отговор на въззивната
жалба и счита същата за неоснователна, а постановеното от районния съд решение като
правилно, законосъобразно и обосновано се желае да бъде оставено в сила. Според
въззиваемия съдът се е произнесъл съобразно наведените в исковата молба твърдения и
събраните по делото пред първата инстанция доказателства. Съдът е обсъдил събраните
писмени и гласни доказателства като е коментирал кое доказателство кредитира и кое не,
въз основа на което е постановил и своя акт.
В съдебно заседание страните, редовно призовани се представляват от своите
пълномощници и поддържат становищата си изразени във въззивната жалба и отговора по
нея.
След преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд приема за
установено следното:
Въззивната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.259 ал.1 от ГПК
преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивникът е
легитимиран и има правен интерес от обжалването. Преценена по същество съдът намира
въззивната жалба за неоснователна.
2
В съответствие с правомощията си при проверка на валидността и допустимостта на
атакуваното решение, въззивният съд прецени, че последното е валидно и допустимо. При
преценка по същество – атакуваното решение прецени за правилно.
Съгласно процесуалната възможност установена с разпоредбата на чл.272 ГПК във
вр. с чл.235 от ГПК, въззивният съд изцяло препраща към мотивите на първоинстанционния
съд, като по този начин ги прави свои мотиви, без да е нужно да ги преповтаря. В отговор на
доводите на въззивника, наведени във въззивната жалба, въззивният съд намира за
необходимо да изложи следното:
Предявените пред ЯРС искове са с правно основание чл.49 от ЗЗД – за обезщетение за
неимуществени вреди вследствие преживения стрес от детето С. Х. С. при ухапване на
неговата сестра Д. от безстопанствено куче, както и иск с правно основание чл.86 от ЗЗД за
законната лихва от деня на увреждането до окончателното изплащане.
Въззивният съд намира за правилни изводите на първата инстанция, до които е
достигнала, за да уважи претенцията и присъди обезщетението за претърпени
неимуществени вреди от детето С.. От събраните гласни доказателства – свидетеля Р.С.,
който е дядо на децата С. и Д. и е бил с тях по време на инцидента, е установено ухапването
на детето Д. от куче, както и стресовата реакция на детето С.. От представеното становище
от психолог М. след проведени консултации става ясно, че детето С. посещава специалист
психолог, за да преработи посттравматичните последствия от инцидента на 2.10.2022 г.,
когато е видяла как куче е ухапало сестричката й, а самата тя е успяла да избяга
благодарение на дядо си.
Съгласно разпоредбата на чл.49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква
работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази
работа. Отговорността по този текст е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция
и е за чужди виновни противоправни действия. Когато се твърди, че вредите са причинени
от бездействие, какъвто е разглежданият случай, за да е противоправно бездействието, то на
претендирания деликвент трябва да е предписано нормативно задължение за действие. Т.е.,
за да е противоправно бездействието на служители на ответната община, то трябва да има
правна норма, която да ги задължава да извършват дейност по изолиране на
безстопанствените кучета. В разпоредбите на Закона за защита на животните (ЗЗЖ),
действали към момента на увреждането на ищцата – чл. 40, ал.3 и 4, чл. 41, ал.1 – 3, чл. 47,
ал. 1 и ал. 3, чл. 48, чл. 49 и чл. 50, т.2, са предвидени задълженията на длъжностни лица на
общините за извършване на необходими действия за настаняване на безстопанствените
животни в приюти и осъществяване на системен надзор и грижи за върнатите по места след
маркиране животни, както и за предотвратяване агресивно поведение на кучетата към хора
или животни. В § 1, т.1 от ДР на Наредба № 4/01.02.2021г. за прилагане на Националната
програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на
РБългария, е дадена дефиниция на "безстопанствено куче", което е всяко изоставено,
изгубено, родено на улицата или домашно куче, оставено на обществено място без надзор.
Действително от Община „Тунджа“ са представени доказателства, че е приела
3
програма и план за действие за овладяване на безстопанствените кучета, изградила е приют
в с.Роза, сключила е договор за залавяне и транспортиране на безстопанствените кучета до
приюта в с.Роза, както и договор за ветеринарномедицинско обслужване на общинския
приют за животни в с.Роза, не е доказано от същата, че е предприела всички предвидени
мерки за ефективното овладяване на популацията на безстопанствените кучета и за
предотвратяване на агресивното им поведение. Самата община е представила писмени
доказателства, че дейности по сключените от нея договори не са били извършвани в
населеното място – с.***, където е настъпил инцидента.
В тежест на ищеца, който твърди да е пострадал от нападението на куче е да установи,
че същото е безстопанствено, а в настоящия казус това се налага, тъй като детето С. не е
ухапано, но е уплашено от ухапването на сестра му от безстопанствено куче.
Обстоятелството, че кучето ухапало детето Д. е бездомно и следователно под контрола на
Община „Тунджа“ следва от показанията на свидетелите Р.С. и Т.Н.. Свидетелите са
заявили, че кучето е било без надзор, на улицата, движещо се свободно, без маркировка,
каишка и без намордник. В същото време ответната община, която носи тежестта да докаже
обратното, съобразно твърденията си, че кучето има стопанин, не е ангажирала годни
доказателства за това. Съставените протоколи и дадените предписания от извършената
проверка по жалбата на майката на ищцата, не установяват по никакъв начин кучетата на
собствениците на имотите от № 21 и № 23 на улицата, на която е настъпил инцидента, да са
били освободени, на процесната дата да са напуснали дворовете, в които се отглеждат и
едно от тези кучета да е нападнало и ухапало детето. Действително е установено, че в
жалбата до ответната община и в дадените от бащата на ищцата сведения пред съдебния
лекар, се съдържат данни, че кучето е било на съседите на дядото на децата. Тези данни
обаче се опровергават от показанията на свидетеля С., който както се посочи е бил очевидец
и тези на свидетелката Т.Н., за която ответната община твърди, че е обгрижвала кучето. При
разпита на свидетелката Николова същата е заявила, че знае кучето и то е бездомно, а не е
нейно. Свидетелката има кучета, които отглежда в имота си, но те за вързани, ваксинирани и
чипирани. Николова не е отрекла, че е хвърляла 2-3 пъти хляб на процесното куче, че то е
лягало и пред дома й, но това не я прави собственик на кучето, което обстоятелство да
ангажира отговорността й при деликт. Според свидетелката Николова кучето не е
маркирано и е безстопанствено.
Посоченото във въззивната жалба доказателство – протокол за разпит на свидетел от
24.10.2022 г. по ДП № 198/2022 г. на РУ „Тунджа“ не е представено в настоящото
производство и не е поискано приемането му въпреки възражението, че това доказателство
не е допуснато от първата инстанция. В същото, както се твърди се съдържат показания на
свидетелката Т.С., от които следва извода, че тя се счита за стопанин на кучето. Дори това
доказателство да беше приобщено към настоящото дело, твърденията в досъдебното
производство под формата на свидетелски показания подлежат на преценка съвкупно с
останалите доказателства по делото, тъй като липсва елемента на непосредственост. Както
бе посочено, в гражданското производство тази свидетелка Т.Н. е разпитана от съда и е
4
заявила обратното – че не е собственик на кучето, което се подкрепя и от останалите
доказателства, изяснено по-горе.
Неоснователни са възраженията по въззивната жалба за това, че не е обсъдено от
районния съд твърдяното от ответника съпричиняване. Съпричиняването съгласно чл.51
ал.2 ЗЗД е налице, когато вредата е настъпила и от действията на пострадалото лице.
Пострадалият съпричинява увреждането си, когато и негово поведение е в причинно-
следствена връзка с вредата, без това поведение да прекъсва причинноследствената връзка
между вредата и поведението на деликвента, както и когато пострадалият допринася за
настъпване на вредите. Недоказани са твърденията на ответника, че е налице съпричиняване
на вредоносния резултат от страна на ищцата, тъй като по отношение на ухапаното дете не е
положена дължимата грижа за здравето и телесната му цялост от придружаващото го лице –
неговия дядо. Не е установено детето с действия или с поведение да е провокирало кучето и
да е предизвикало агресията му, за да се обсъжда приложението на чл.48 ЗЗД. Точно
обратното е установено от показанията на св.С. - че нападението на кучето е било внезапно
и неочаквано, както за децата, така и за него.
Въззивният съд преценя, че първата инстанция е приложила правилно принципа за
справедливост по чл.52 от ЗЗД, присъждайки размер на обезщетението от 3 000 лв.
Понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано
с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да
се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението (Постановление № 4 от
23.12.1968 г. на Пленума на ВС). Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания
могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата,
при които е извършено, възрастта на пострадалия, допълнителното влошаване състоянието
на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. В случая
уврежданията на ищцата са от психологически характер вследствие преживян стрес – уплах
от видяното – ухапване на сестричката на С. от бездомно куче, както и страх за самата себе
си да не бъде също ухапана. Налице са доказателства, че детето е посещавало психолог
поради случилия се инцидент, което само по себе си говори за преживян стрес, а и изводите
на психолога са, че С., която само е наблюдавала ухапването и е успяла да избяга, е с по-
високо ниво на тревожност в сравнение с пострадалото дете Д.. Предвид установените
страдания на С. от психологичен характер, съобразявайки възрастта й – дете на 4 годиниЯ,
продължителността на терапевтичната работа с психолог, въззивният съд счита, че
справедливото по размер обезщетение за търпените неимуществени вреди правилно е
определен от районния съд в размер 3000 лв. Това обезщетение е дължимо ведно със
законната лихва, считано от датата на увреждането, съгласно чл.84, ал.3 от ЗЗД, поради
което са неоснователни оплакванията на въззивната страна и в тази връзка – че законната
лихва следва да е с начален момент завеждане на иска.
Като е достигнал до тези правни изводи районният съд е постановил правилно
решение, което следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба не следва да бъде уважавана.
При този изход на делото въззивника следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата
5
страна направените в настоящото производство разноски в размер 700 лв.
На основание изложеното, ЯОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 413/28.09.2023 г., постановено по гр.д.№ 937/2023 г. по
описа на РС Ямбол.
ОСЪЖДА Община Тунджа, гр.Ямбол, пл.“Освобождение“ № 1, представлявана от
Кмета на общината да заплати на Х. Р. С. с ЕГН **********, в качеството на баща и
законен представител на малолетното дете С. Х. С. с ЕГН **********, с адрес гр.***,
ул.***, № **, ап.** направените пред въззивния съд разноски в размер 700 лв.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6