№ 1774
гр. София, 24.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Йоана М. Генжова
Мария В. Атанасова
при участието на секретаря Кирилка Анг. Илиева
като разгледа докладваното от Стела Кацарова Въззивно гражданско дело №
20241100506529 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 27.12.2023 г., гр.д. 4595/2023 г., СРС, 171 с-в се осъжда
„Вива Кредит” АД да плати на Р. В. А. на основание чл. 59 ЗЗД сума в размер
на 9 046,26 лв., представляваща получена при разпределение от 21.08.2020 г.
на ЧСИ г. т. сума по изпълнително дело № 20198820400019, постъпила от
публична продан на притежаван от ищеца недвижим имот, находящ се в град
Пещера, ул. ****, със застроена площ 41 кв.м., ведно със законна лихва,
считано от датата на подаване на исковата молба – 11.03.2022 г. до
окончателното изплащане, ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения
размер от 9 046,26 лв. до пълния предявен размер от 10 615 лв., както и изцяло
иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 1
869,42 лв., представляваща законна лихва за забава, начислена върху
претендираната главница в общ размер на 10 615 лв. за периода 15.06.2020 г. –
23.02.2022 г., като ОСЪЖДА ответника да плати на ищцата 361,84 лв. –
разноски, а ищцата на ответника 275,39 лв. - разноски.
1
Срещу решението в частта, с която е уважен главният иск по чл. 59, ал. 1
ЗЗД постъпва въззивна жалба от ответника по него „Вива Кредит” АД. Счита,
че мотивите към решението на РС – Пещера не се ползват със сила на
пресъдено нещо. Постановено е при допуснати материалноправни и
процесуални нарушения. В обжалваното решение на СРС неправилно се
възприемат същите мотиви, включително в частта за нищожност на договора
за кредит поради неравноправни клаузи, като не е обсъдена изцяло и
задълбочено фактологията по делото въз основа на представените
доказателства. Не са съобразени дължимите в хода на изпълнението разноски
от взискателя. Разпределението на постъпилите от проданта на ипотекирания
за чуждия дълг имот, е извършено от ЧСИ въз основа на подлежаща на
изпълнение заповед за изпълнение. Районният съд механично приспада
размера на главницата по кредита от изплатените на взискателя суми от
проведената публична продан, без да отчете дължимите от него такси и
разноски. Иска се отмяна на решението в тази част и постановяване на друго,
с което да се отхвърли искът.
Срещу определението от 20.03.2024 г., с което на основание чл. 248, ал. 1
ГПК се възлагат в тежест на ответника 1 300 лв. – разноски за платен
адвокатски хонорар, постъпва частна жалба от ответника „Вива Кредит” АД.
Счита, че делото е с ниска фактическа и правна сложност, поради което
възнаграждението е следвало да се намали под нормативния минимум.
Въззиваемата – ищцата Р. В. А. оспорва въззивната и частна жалби.
Третото лице помагач на ответника - ЧСИ г. т., рег. № 882 на КЧСИ
оспорва жалбите.
Софийският градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по
реда на чл. 269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна
страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Решението е изцяло валидно, а в обжалваната част е допустимо и
правилно.
Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да
2
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивните жалби с оглед чл. 269, изр. 2
ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете
инстанции съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в
обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбите. В настоящото
производство не са приети нови доказателства и не е допусната поисканата с
въззивната жалба съдебно-счетоводна експертиза за установяване на
надплатената сума, като ненужна за правилния изход на спора предвид
наличието на достатъчно писмени доказателства в тази насока. Решението
следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към
мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбите.
В отговор на оплакванията по въззивната жалба, съдът приема следното:
По силата на договор за паричен заем „Вивакредит Оптима“ от
22.12.2017 г., „Вива Кредит“ ООД, чийто универсален правоприемник е
ответникът по иска „Вива Кредит“ АД, предоставя на трето за спора лице
Я.В.Г. сумата 12 500 лв., при уговорени ГПР от 49,85 % и лихва от 40,56 %,
подлежащ на връщане, ведно с договорната лихва от 11 017,12 лв., в общ
размер 23 517,12 лв. на 36 месечни вноски.
Всички вземания по кредита за общо 23 517,12 лв. са обезпечени с
ипотека върху собствен имот на ищцата Р. В. А. по нот. акт за учредяване на
договорна ипотека № 94 от 22.12.2017 г., том III, д. 474/2017 г., н-с Г. В., рег.
№ 545 НК, представляващ сграда с идентификатор № 56277.503.264.6 в гр.
Пещера, ул. ****, на един етаж, със застроена площ 41 кв.м.
С влязло в сила като необжалвано решение от 15.11.2021 г., гр.д.
521/2021 г., ОС – Пазарджик се потвърждава решение от 29.12.2020 г., гр.д.
1490/2019 г., РС – Пещера, с което се отхвърля предявеният иск по чл. 422, ал.
1 ГПК за признаване за установено, че длъжникът Я.В.Г. дължи на „Вива
Кредит“ ООД сумата 6 233,62 лв. – главница по договора за паричен заем от
22.12.2017 г., за която е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК № 26/15.01.2019 г., РС – Пещера. Прието е, че
договорът за заем е нищожен като сключен при неравноправни клаузи,
неяснота за характера на вноските в погасителния план, за уговорените ГПР,
договорна лихва и допълнителни разходи, които оскъпяват кредита в
отклонение с чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20 ЗПК, както и неустойки,
3
противоречащи на добрите нрави, поради което съгласно чл. 23 ЗПК дългът
остава само до размер на предоставения кредит от 12 500 лв. Прието е, че
длъжникът плаща първоначално 850 лв. преди последвалата публична продан
на ипотекирания имот.
Заповедта за изпълнение от 15.01.2019 г., ч.гр.д. 35/2019 г., РС – Пещера
е издадена за общо 23 395,96 лв., от които сумата 12 500 лв. – главница по
договора за паричен заем от 22.12.2017 г., ведно със законна лихва, считано от
14.01.2019 г., сумата 5 224,92 лв. – договорна лихва, сумата 163,54 лв. – лихва
за забава, сумата 435 лв. – разходи, както и сумите от 300 лв., 1 250 лв. и
3 522.50 лв. - неустойки за неизпълнение.
Въз основа на издадения изпълнителен лист от 15.01.2019 г., по молба на
кредитора е образувано изп.д. № 20198820400019, ЧСИ г. т., рег. № 882 КЧСИ.
След проведена публична на 12.03.2020 г. и постановление от същата дата за
обявяване на купувач, ЧСИ издава постановление от 21.08.2020 г. за
разпределение на събраната сума от 23 115 лв. В полза на привилегирования
взискател „Вива Кредит“ ООД са разпределени 21 546,26 лв., съответно
преведени му от ЧСИ с банков документ от 01.09.2020 г. От тях 18 476,72 лв.
касаят вземания, обезпечени с ипотека – от стойността на ипотекирания имот
по чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД; 2 546 лв. са по повод вземания за разноски за
обезпечаване и принудително изпълнение - чл. 136, ал. 1, т.1 ЗЗД; както и
523,54 лв. за възстановяване на платена от взискателя такса по т. 20 ТТРЗЧСИ.
Остатъкът е разпределен за публични вземания към общината и такси към
ЧСИ.
С оглед обсъдената фактическа обстановка, въззивният съд намира от
правна страна следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
„Вива Кредит“ ООД, чийто универсален правоприемник е ответникът по
иска „Вива Кредит“ АД и трето за спора лице Я.В.Г. са обвързани от
правоотношение по договор за потребителски кредит, обезпечен с ипотека
върху чужд имот, собственост на ищцата Р. В. А..
Силата на пресъдено нещо на съдебното решение, с което по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК се отрича правото на вземания по кредита на кредитора срещу
длъжника, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, съгласно
чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК разпростира обвързващите си предели спрямо
4
насрещните страни по приключилото дело, каквито са кредиторът - настоящия
ответник по иска и длъжника. Влезлите в сила решения се ползват със
стабилитет, с оглед тяхната неизменимост, необжалваемост и неотменимост,
като съгласно чл. 297 ГПК са задължителни за всички съдилища в страната.
При съобразяване и на забраната за пререшаване на съдебно разрешения спор
– чл.299, ал.1 ГПК, не подлежат на обсъждане оплакванията в жалбата за
незачитане на решението, поради твърдени допуснати материалноправни и
процесуални нарушения от постановилите ги инстанции.
По силата на чл. 151 ГПК, ищцата като ипотекарен длъжник може да
противопостави на кредитора всички възражения на длъжника, включително
правоизключващите за нищожност на договора за кредит поради
неравноправни клаузи.
Сключеният договор за кредит е потребителски по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Допуснато е нарушение на чл. 19, ал. 1 ЗПК, според който ГПР по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В решение на СЕС по дело С-686/2019 г. се приема, че „общи разходи
по кредита за потребителя“ обхваща всички разходи, които потребителят е
длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора,
включително комисионните, които кредитополучателят е длъжен да заплати
на кредитора.
В тази връзка, към процесния договор, освен липсата на подробен
погасителен план, отсъства и напълно изчерпателна информация за вида и
размера на компонентите, включени във всяка една вноска. Клаузите на
договора не внасят достатъчно яснота кои точно са компонентите, които
формират годишния процент на разходите, включително доколко касаят
възнаградителната лихва и други разходи. В ГПР са включени главница и
възнаградителна лихва, без уговорените в чл. 3, ал. 2 – ал. 4 от договора
прихващания на заетата сума с две такси от по 347,50 лв. за разглеждане на
„Предложение за сключване на договора за паричен заем“ и разноски за
учредяване на договорната ипотека.
При съотношение с уговорения кредит от 12 500 лв., размерът на
5
възнаградителната лихва от 40,56 % или 11 017,12 лв., като компонент от ГПР
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, с фиксиран размер от 49,85 %, неколкократно
превишава размера на нормативния минимум за законната лихва от 10 %, като
очевидно включва и още допълнителни, но неуредени изрично,
възнаграждения за кредитора. След като тази лихва, участваща във
формирането на ГПР, надвишава размера на нормативния минимум, това
неминуемо рефлектира и върху размера на ГПР, като го повишава.
Формално уговореният размер на ГПР от 49,85 %, но без уговорените
„скрити възнаграждения“ за такса и разноски, които биха го оскъпили, води до
заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК, регламентиращ императивното ограничение,
че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а
именно 10 %, т.е. ГПР да не е по-висок от 50 %. Именно при съотношение
между реално усвоения кредит и задълженията по договора за общо 23 395,96
лв., вече е налице надвишаване с 50 % на заетата сума, което води до
нищожност на съответните клаузи съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК. Налице е и
поставяне на потребителя, като по-слаба страна по правоотношението, в
неизгодна позиция, което противоречи с принципа за добрите нрави.
Според т. 55 на Решение от 21.03.2024 г., дело С-714/22 на СЕС
неточното посочване на ГПР поради невключването в изчислението му на
всички компоненти, които се изискват, се приравнява на непосочването на
ГПР в договора за кредит, защото лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на задължението. Следователно и липсата на посочен ГПР и
неправилното изчисляване на ГПР означава, че не са изпълнени
императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което на основание чл.
22 ЗПК води до недействителност на договора за кредит.
В т. 2 от Решение на СЕС (десети състав) от 13 февруари 2025 г. по Дело
C-472/23, е прието, че изброяването в договор за кредит на определени
обстоятелства, обосноваващи увеличаване на разходите във връзка с
изпълнението на договора, без обаче относително осведомен и в разумни
граници наблюдателен и съобразителен потребител да е в състояние да
провери тяхното настъпване и въздействието им върху посочените разходи,
представлява нарушение на задължението за информиране, предвидено в
6
разглежданата разпоредба, доколкото това посочване може да постави под
въпрос възможността на съответния потребител да прецени обхвата на своето
задължение. Съобразно т. 3 от Решението, при неизпълнение на задължението
за информиране, наложено на кредитора, същият следва да бъде лишен от
правото на лихви и разноски, независимо от конкретната степен на тежест на
нарушението, доколкото това нарушение може да постави под въпрос
възможността на потребителя да прецени обхвата на поетото от него
задължение.
Съобразно чл. 143 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, нищожна е като неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Презумпцията на
чл. 146, ал. 4 ЗЗП не е оборена. Не се доказва, потребителят при договарянето
да е разполагал с възможност да изрази становище и повлияе върху
съдържанието на договора и конкретните клаузи. Обсъдената клауза е
нищожна, като неравноправна поради противоречие със закона, неговото
заобикаляне и накърняване на добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД, изключване и
ограничаване правата на потребителя – чл. 20, ал. 1 ЗПК, имащи за цел и
резултат заобикаляне на закона – чл. 21, ал. 1 ЗПК и с оглед неспазено
изискуемо съдържание – чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал.1, т. 10 вр. 19, ал. 1 ЗПК.
Спрямо изцяло падежиралия процесен кредит намира приложение чл. 23
ЗПК. Разпоредбата предвижда, че когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по него.
Съгласно чл. 482, ал. 3 ГПК предишният собственик има право да
получи цената, ако не е изплатена по разпределението. Ако тя е изплатена, той
има право да иска от взискателите и от длъжника това, което те са получили
по разпределението. В случая, получената цена от публичната продан, при
условията на чл. 482, ал. 3, изр.2 ГПК и чл. 177 ЗЗД е следвало да се върне от
съдебния изпълнител на ищеца като ипотекарен длъжник. По отношение на
подлежащият на връщане размер, с решение № 6/21.04.2016 г., гр. д. 2361/2015
г., ВКС, ІІІ г.о. е прието, че собственикът на ипотекирания имот, който не е
лично задължен към кредитора следва да получи от съдебния изпълнител
7
сумата, представляваща разлика в цената на имота и дълга, когато цената на
продадения на публична продан имот е по-голяма от размера на дълга
съгласно чл. 174 ЗЗД.
Кредиторът и настоящ ответник разполага с вземане до размер на
реално усвоената и непогасена главница от кредитополучателя. Същата
обхваща разликата между формално уговорената кредитна сума за 12 500 лв.
(неправилно предвидена за изплащане изцяло, ведно със съответните
договорни акцесорни вземания) и предварително прихванатите с нея,
недължими две такси за разглеждане на предложение за договаряне от по
347,50 лв. съобразно чл. 3, ал. 2 и ал. 3 от договора за кредит; разноски за
учредяване на ипотека по чл. 3, ал. 4 от същия договор (които при това в
т. 4 от учредителния титул за ипотеката са посочени за сметка на
заемателя); като следва да се съобразят и доброволните плащания за 850 лв.
преди публичната продан. Ответникът дължи възстановяване на
неоснователно получената след реализиране на ипотечното право останала
разлика до преведените му от ЧСИ общо 21 546,26 лв. и по-конкретно от
перото на преведените 18 476,72 лв. за обезпечените с ипотеката вземания по
чл. 136, ал.1, т. 3 ЗЗД.
От преведените още 2 546 лв. - вземания за разноски по обезпечаване и
принудително изпълнение по чл. 136, ал. 1, т. 1 ЗЗД, заедно с 523,54 лв. за
възстановяване на платена от взискателя такса по т. 20 ТТРЗЧСИ следва да се
приспаднат съответните дължими му суми за разноски и такси, начислени на
база и до размер на основателно изплатения главен дълг. Ответникът дължи
възстановяване на неоснователно получената след реализиране на ипотечното
право останала разлика от изплатените му чрез ЧСИ общо 21 546,26 лв.
Нейния размер при условията на чл. 162 ГПК, въззивният съд определя като
не по-малък от обжалваемия интерес за 9 046,26 лв., до който
субсидиарният иск с правна квалификация чл. 59, ал. 1 ЗЗД за възстановяване
на неоснователно нарушеното имуществено равновесие е основателен.
Неоснователна е частната жалба на ответника „Вива Кредит” АД срещу
определение от 20.03.2024 г. на СРС, с което по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК се
възлагат в негова тежест 1 300 лв. – разноски за платен адвокатски хонорар.
Пред първа инстанция, ищцата установява разноски от 1 800 лв. –
платено в брой възнаграждение за един адвокат. Предвид възражението за
8
тяхната прекомерност, следва да се съобрази невисоката фактическа и правна
сложност на спора. При условията на чл. 78, ал. 5 ГПК възнаграждението
следва да се намали малко над минимума по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1/2004 г., МРАВ от 1 204,63 лв., или до размер на сумата 1 300 лв.
Следва да се отчете, че адвокатът подготвя исковата молба и уточнения
към нея, представя доказателства, прави доказателствени искания, депозира
аргументирана писмена защита по спора и проявява достатъчно активно
процесуално участие при явяването си на единственото проведено открито
заседание в първа инстанция. Броят на проведените открити заседания влияе
върху размера на възнагражденията само доколкото при повече от две съдебни
заседания, за всяко следващо се заплащат допълнително по 100 лв. – чл. 7, ал.
9. Аналогията с чл. 78, ал. 5 ГПК е несъвместима за определяне на
възнаграждение под нормативния минимум, след като разпоредбата урежда
намаляване на уговорено и платено възнаграждение, но само когато неговият
размер, съпоставен със степента на фактическа или правна сложност на спора,
необосновано превишава лимитивно предвидения праг, каквато не е
настоящата хипотеза. В този връзка, по настоящото дело не се налага да се
упражни възможността, възприета с решение на СЕС от 25.01.2024 г., втори
състав, дело С-438/22, съдът да не приложи Наредбата, при констатация, че
фиксираните в нея размери предотвратяват, ограничават или нарушават
конкуренцията на цените във вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, пар. 1 от
Договора за функциониране на ЕС /ДФЕС/ вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат.
Първоинстанционното решение на основание чл.271, ал.1, изр.1, пр.1 ГПК
следва да се потвърди в частта, с която е уважен искът, а частната жалба да се
остави без уважение.
Решението в останалата отхвърлителна част, като необжалвано е влязло
в сила.
Пред настоящата инстанция въззиваемата реализира разноски за 750 лв.
– платено в брой възнаграждение за един адвокат, които се дължат.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
РЕШИ:
9
ПОТВЪРЖДАВА решение от 27.12.2023 г., гр.д. 4595/2023 г., СРС, 171 с-в в
частта, с която се осъжда „Вива Кредит” АД да плати на Р. В. А. на основание
чл. 59 ЗЗД сума в размер на 9 046,26 лв., представляваща получена при
разпределение от 21.08.2020 г. на ЧСИ г. т. сума по изпълнително дело №
20198820400019, постъпила от публична продан на притежаван от ищеца
недвижим имот, находящ се в град Пещера, ул. ****, със застроена площ 41
кв.м., ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба – 11.03.2022 г. до окончателното изплащане.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на „Вива Кредит” АД
срещу определение от 20.03.2024 г., гр.д. 4595/2023 г., СРС, 171 с-в по чл. 248,
ал. 1 ГПК, с което се възлагат в негова тежест 1 300 лв. – разноски за платен
адвокатски хонорар.
ОСЪЖДА „Вива Кредит” АД, със седалище: гр. София, ж.к. „Люлин“,
бул. ****, бл. АТЦ „****“, ет. 2, офис 73Г да заплати на Р. В. А., ЕГН
**********, с адрес: гр. Пещера, ул. **** сумата 750 лв. – разноски за
въззивна инстанция.
Решението е постановено с участие на трето лице помагач на ответника -
ЧСИ г. т., рег. № 882 на КЧСИ.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчване препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10