РЕШЕНИЕ
№…
19.07. 2019г. гр.Плевен
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ
ПЕТИ
ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
на деветнадесети юни през две хиляди и деветнадесета година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СИЛВИЯ КРЪСТЕВА
ЧЛЕНОВЕ:1.РЕНИ
ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
Секретар ДЕСИСЛАВА ГЮЗЕЛЕВА
Прокурор …………………
като разгледа
докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
В.ГР.Д. №370 по описа за 2019 год.
ПРОИЗВОДСТВО по чл.258 и сл. от ГПК.
Въззивното гражданско производство пред Окръжен съд- гр.Плевен е образувано на основание въззивна жалба от Б.Т.С. чрез адв. С.М. срещу Решение № 506/ 15. 03. 2019 г. по гр. д. № 4444/ 2018 г. по описа на Плевенския районен съд.
Въззивната жалбоподателка твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, като ищецът не е активно легитимиран да предяви исковата си претенция. Отправено е искане за отмяна на първоинстанционното решение с произтичащите от това законни последици.
Въззиваемата страна „*****“ ЕАД с ЕИК**** чрез адв. Т.К. е изразила становище, че въззивната жалба е неоснователна и обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Отправено е искане за присъждане на деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на въззивната жалба съгласно чл.267, ал.1 от ГПК при съответно прилагане на чл.262 от ГПК, установи следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество в открито съдебно заседание на въззивната инстанция.
С обжалваното решение районният съд е признал за установено
по отношение на ответницата Б.Т.С. от с. С., ЕГН **********, че същата дължи на ищеца „****” ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „****” № ***, представлявано от А.В.Г., сумата от 375, 95 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № *****/ 15. 07. 2015 год., сумата от 40, 46 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 09. 01. 2016 год. до 09. 09. 2016 год., сумата от 54, 35 лв., представляваща лихва за забава за периода от 09. 01. 2016 год. до 30. 05. 2017 год., и сумата от 216, 21 лв., представляваща такси за периода от 09. 01. 2016 год. до 09. 09. 2016 год.ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22. 06. 2017 год. до окончателното изплащане на сумата, като за разликата до претендираните 702, 75 лв. ОТХВЪРЛЯ предявения иск като неоснователен.
Със същото решение съдът е осъдил Б.Т.С. от с. Ставерци, ЕГН **********, да заплати на „****” ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „***” № ***, представлявано от А. В.Г., сумата от 73, 32 лв., представляваща направени деловодни разноски в заповедното производство съобразно признатата част от вземането и деловодни разноски в размер на 757, 60 лева направени деловодни разноски в исковото производство съобразно уважената част от иска.
За да постанови решението си районният съд въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че ответницата не е изпълнила точно задължението си, като е заплатила на кредитора само сумата от 518, 51 лв., с която са погасени 26 седмични вноски. Установява се, че към момента на приключване на съдебните прения е останало непогасено задължение в размер на сумата от 778, 24 лв., от която 375, 95 лв. представляващи главница, сумата от 40, 46 лв. представляваща договорна лихва, 78, 63 лв. представляващи мораторна лихва и 283, 20 лв. представляващи такси. Установените от вещото лице размери на мораторната лихва и дължимите такси надвишават размера на претендираните от ищеца, но произнасянето на съда следва да се ограничи в рамките на исковата молба. Ирелевантно за предмета на спора е обстоятелството дали уведомлението за извършената цесия на вземането е било връчено на ответницата. Длъжникът може да възрази за липса на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от последния лице. В настоящия случай такова твърдение липсва, а и от заключението на вещото лице се установява по категоричен начин, че плащания от страна на ответницата след 14. 11. 2016 год. не са извършвани. Основното възражение на особения представител на ответницата е за наличието на неравноправни клаузи в процесния договор за кредит, които са нищожни и рефлектират при определянето на размера на задължението на ответницата. Съдът счита, че разпоредбите от договора за кредит, касаещи размера на годишния лихвен процент и годишния процент на разходите, не нарушават нито закона, нито добрите нрави. Видно е, че с горните разпоредби страните са договорили фиксиран годишен лихвен процент в размер на 31, 82 % и годишен процент на разходите 48, 00 %. Следва да се отбележи, че към датата на сключване на договора е действала разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от Закона за потребителския кредит, която предвижда, че годишният процент на разходите, включващ и лихвите съгласно ал. 1, не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с постановление на Министерския съвет. Уговорените в договора лихва и годишен процент на разходите не надвишават петкратния размер на законната лихва, поради което в тази му част процесният договор не е нищожен и е породил своето действие.
Въззивният съд изцяло възприема мотивите на първоинстанционния съд в обжалваното решение, като счита, че същото е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Във въззивната жалба са изложени три основни доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Твърди се, че сключеният между страните договор е в нарушение на Закона за потребителския кредит, за ищеца липсва надлежна активна легитимация, тъй като договорът за цесия не е произвел действието си спрямо длъжника поради неуведомяването на същия и че цесионерът и ищец в производството не е регистриран по Закона за кредитните институции.
Въззивният съд счита, че не е нарушен Законът за потребителските кредити, като подробно районният съд е посочил, че кредиторът при сключване на договора е съблюдавал ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК и съответно уговорените лихвени проценти са в рамките на това ограничение, което се установява от допуснатата съдебно- счетоводна експертиза.
Въззивният съд счита, че са неоснователни доводите на въззивника и по отношение на липсата на активна легитимация за ищеца при предявяване на иска поради неуведомяване на длъжника от предходния кредитор за прехвърляне на вземането. Видно от доказателствата по делото преди предявяване на иска ищецът не е уведомил по надлежния ред длъжника за сключения договор за цесия, като ищецът е бил упълномощен от цедента да уведоми длъжника за цесията. С предявяването на иска и с връчването на препис от исковата молба и доказателствата ответникът е бил уведомен за цесията, поради което същата е произвела своето правно действие по отношение на ответника и съответно ищецът притежава правото на вземане спрямо него и правото на иск да защити правото си на вземане по съдебен ред. В този смисъл е Решение № 78 от 09. 07. 2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/ 2013 г., ТК, ІІ т.о. и Решение № 3 от 16. 04. 2014 ж. по т. д. № 1711/ 2013 г., І т. о., ТК, съгласно които цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане.
В настоящия случай ищецът е упълномощен от цедента по договора за цесия да уведоми длъжника за извършената цесия, като по този начин се извършва надлежно уведомяване на длъжника. Съгласно Решение № 137 от 02. 06. 2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/ 2014 г., ІІІ г.о., ГК уведомяването за цесията трябва да бъде извършено от стария, а не от новия кредитор, като това не означава, че предишният кредитор няма право да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, съответно длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице като поиска доказателства за представителната власт на новия кредитор.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема, че договорът за цесия е произвел своето правно действие чрез връчването на уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД на длъжника от новия кредитор като пълномощник на стария с исковата молба и доказателствата към нея и съответно ищецът е активно легитимиран да предяви иска си срещу ответника.
Третото възражение за неправилност на първоинстанционното решение е, че ищецът не е бил регистриран по реда на ЗКИ и съответно не притежава правомощия да събира вземания на длъжници въз основа на сключения договор за цесия. Съдът счита, че възраженията са неоснователни, тъй като ищецът не представлява кредитна институция по смисъла на чл.2, ал.1 ЗКИ , не извършва публично привличане на влогове или други възстановими средства и не предоставя кредити или друго финансиране за своя сметка и на собствен риск. Освен това по силата на договора за цесия ищецът не извършва дейност на кредитна институция, а събира вземания, които е придобил, поради което дейността му не е подчинена на ЗКИ и съответно не е необходима и регистрация по ЗКИ за събиране на тези вземания.
С оглед събраните и обсъдени по делото доказателства и въз основа на разгледаните доводи на въззивника съдът приема, че въззивната жалба е неоснователна и обжалваното първоинстанционно решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Следва въззиваемата страна „*****“ ЕАД да внесат по сметка на Плевенския окръжен съд сумата от 300 лева за възнаграждение за особения представител на въззивника адв. С.М. във връзка с писмо на АК- Плевен в първоинстанционното производство за размера на възнаграждението в съответната съдебна инстанция.
При този изход на делото и на основание чл.273 ГПК вр. чл. 78, ал.3 ГПК въззивникът следва да бъде осъден да заплати на Плевенския окръжен съд държавна такса в размер на 13, 74 лв. и на „******“ЕАД сумата от 300 лева разноски за адвокатско възнаграждение на особения представител на въззивника и сумата от 150 лева юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения и на основание чл.271, ал.1, пр. 1 и чл. 272 ГПК, V граждански въззивен състав
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА като правилно и законосъобразно Решение №
506/ 15. 03. 2019 г. по гр. д. № 4444/ 2018 г. по описа на Плевенския районен
съд.
ОСЪЖДА „*****“ ЕАД да внесат по сметка
на Плевенския окръжен съд сумата от 300 лева за възнаграждение за особения
представител на въззивника адв. С.М. във връзка с писмо на АК- Плевен в
първоинстанционното производство за размера на възнаграж-дението в съответната
съдебна инстанция.
ОСЪЖДА Б.Т.С. с ЕГН********** да
заплати на Плевенския окръжен съд държавна такса за въззивно обжалване в размер
на 13, 74 лева и да заплати на „******“ ЕАД сумата от 300 лева разноски за
адвокатско възнаграждение на особения представител на въззивника и сумата от
150 лева юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО на основание чл.280,
ал.2, т. 1 ГПК не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :