Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 11.03.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на единадесети февруари през
две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Любомир Василев
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава
Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №9434 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 30.11.2018 год., постановено по гр.дело №11957/2017 год. по описа
на СРС, ГО, 127 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Х.В.Д. и Р.Д.Д. искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ, че ответниците дължат солидарно на ищеца
сумата от 6 320.69 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.май 2014 год. до м.април
2016 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ул.“*********, абонатен
№095540 и сумата от 15.64 лв., представляваща
цена на услугата дялово разпределение за периода от м.май 2014 год. до м.април
2016 год., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.дело №63411/2016 год. по описа на СРС, ГО, 127 с-в – 08.11.2016 год. до
окончателното изплащане, като исковете по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
149 ЗЕ са отхвърлени в останалата им част до пълния предявен размер, а исковете
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – изцяло и ответниците са осъдени да
заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото
в размер на 611.65 лв., както и направените разноски в заповедното производство
в размер на 173.48 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Жалбоподателят поддържа, че съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна
енергия за битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществявала при
публично известни Общи условия, които били влезли в сила спрямо ответниците /които
не били упражнили правата по чл. 150, ал. 3 ЗЕ/. В раздел VІІ от Общите условия
– „Заплащане на топлинна енергия“, чл. 32, ал. 1, бил определен реда и срока,
по който купувачите на топлинна енергия /в т.ч. ответницата/ са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно 30-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнасят. В този смисъл задължението за
заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните
фактури, бил най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на доставката
на топлинна енергия. С изтичането на последния ден от месеца ответниците били
изпаднали в забава. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците по
жалбата Х.В.Д. и Р.Д.Д. считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищеца част.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответниците Х.В.Д.
и Р.Д.Д.. Жалбоподателите поддържат, че между страните няма сключен договор за
доставка на топлинна енергия за битови нужди, като не били титуляри на
процесната партида, открита при ищеца и не живеели в имота. Според нормата на §
1, т. 42 от ДР на ЗЕ, наличието на правото на собственост върху топлоснабдения
имот не било достатъчно основание за придобиването на качеството „потребител на
енергия“. Сочат, че били съсобственици на процесния апартамент, но не били
встъпвали като страни по договор с „Т.С.“ ЕАД. Праводателят им *********също не бил давал
съгласие да стане страна по договор за топлинно счетоводство, както и страна по
договор с ищеца, като било очевидно, че се претендирало заплащането на
непоискана доставка на топлинна енергия. Решението противоречало и на правото
на ЕС.По делото не били представени фактури, доказващи съществуването на
вземането, а доказателствената тежест за това била на ищеца. Ето защо молят
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
отхвърлени.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по въззивната жалба на ответниците.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба на
ответниците.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивните жалби
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така, че двамата ответници, които са съпрузи, са съсобственици на
процесния апартамент №42 – видно от нотариален акт за покупко-продажба от
21.12.2011 год. и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека от
21.12.2011 год., поради което и следва да се приеме, че те се явяват потребители
на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ.
имат качеството на битови клиенти съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл.
153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ –
виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно
решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК. А след
като процесният имот е бил придобит по време на брака на ответниците, то същият
е в режим на съпружеска имуществена
общност /бездялова съсобственост/. В този връзка следва да се има предвид, че
според нормата на чл.25, ал.2 СК /отм./,
респ. чл. 32, ал. 2 СК, за задължения, които единият
или двамата съпрузи са поели за задоволяване нужди на семейството, те отговарят
солидарно. Следователно кредиторът /ищецът/
може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от длъжниците –
арг. чл. 122, ал. 1 ЗЗД. Отделно от това трябва да се посочи, че твърденията на
жалбоподателите-ответници, че през исковия период не са били фактически
ползватели на процесния имот не са подкрепени с каквито и да било
доказателства.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока
по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че
през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения
по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата
към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването
/Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
В случая етажните
собственици на процесната сграда, след взето решение на проведено Общо
събрание, са възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението
на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла
вода на третото лице-помагач „Т.С.” ЕООД. В чл. 4, ал. 1 от Правилника за
управлението, реда и надзора в етажната собственост – ПУРНЕС /в приложима
редакция – Изм. - ДВ, бр.76/1978 год., понастоящем отм./, изрично е предвидено
правомощие на общото събрание да решава въпроси, свързани с ползването на
общите части от сградата. Обстоятелството дали праводателят на ответниците е
дал съгласие за сключването на такъв договор не води до извода, че не е налице
редовно проведено общо събрание. А и законността на взетото решение не може да
бъде изследвано в рамките на настоящото производство. Предвид липсата твърдения
и данни за изрична отмяна на това решение на Общото събрание, следва да се
приеме, че сключения с „Т.С.” ЕООД договор от 28.06.2002 год. обвързва и
ответниците, доколкото се установява, че същите са потребители на топлинна
енергия, като титуляри на правото на собственост на индивидуален обект в
процесния блок.
Установено е въз
основа на писмените доказателства – индивидуални справки за отопление и топла
вода и от заключенията на вещото лице по допуснатата и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че през исковия
период в имота на ответниците е имало 7 бр. отоплителни тела без поставени
ИРРО, както и без узаконени водомери за топла вода; че делът на ответниците за сградна инсталация, отопление и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба, както и че ищецът е отчитал за своя сметка
технологични разходи и че топломерът в абонатната станция на процесната сграда
е преминавал последващи метрологични проверки /т.е., че е изправен/. Следователно
доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответниците
топлоенергия в определено количество, като въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с
изравнителните
сметки е
спазена нормативно установената методология и в
частност разпоредбите на на чл. 70, ал. 1 и чл. 69, ал. 2 от Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването.
Неоснователен е
доводът на жалбоподателите-ответници относно приложението на установената в
разпоредбата на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните
съображения:
Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016
год. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при
доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл.
62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при
която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на
потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът
постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не
поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП.
Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията
в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след
изменението ДВ, бр. 30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на
етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа.
Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат
да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата
топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането на
начина на избягване на конфликти между етажните собственици е „решава
мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим
на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен
собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо
правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребителят на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права
върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му
централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на
отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия
при доставката на централно отопление в сградата.
С оглед така
дадените разрешения, въззивният съд приема, че непоискана доставка на топлинна
енергия в сграда в режим на етажна собственост /включително за сградна
инсталация и отопление на общите части/ е налице тогава, когато е направено
надлежно искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на
топлоподаването до абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е
своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки
собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение с
топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и
битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител
единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия
за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди, нито се
доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл.
153, ал. 2 ЗЕ. Следователно доставената през исковия период топлинна енергия не
се явява непоискана, респективно ответниците дължат нейната стойност.
Във връзка с
доводите за нарушение на правото на ЕС следва да се посочи, че в решение от
05.12.2019 год. на СЕС по съединени дела С-708/2017 и С-725/2017 е прието, че
национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна
собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за
всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на
неговия апартамент, не противоречи на правото на ЕС, в частност не противоречи
на член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 05.04.3006 год. Поради това и с оглед обстоятелството, че сградата, в
която се намира процесният имот, е присъединена към топлопреносната мрежа, то всеки
от собствениците/ползвателите е длъжен да участва в разпределението на цената
за топлинната енергия за сградна инсталация.
Във връзка с
останалите оплаквания във въззивната жалба на ответниците следва да се посочи,
че получаването /подписването/ от тях на данъчни фактури е ирелевантно към
дължимостта на цената на доставената топлинна енергия.
Доказано е също
така въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото
въззивният съд намира, че следва да бъде кредитирано, че за периода от м.май
2014 год. до м.април 2016 год. стойността на доставената топлинна енергия
възлиза на 6 320.69 лв., а цената на услугата дялово разпределение – на 15.64
лв., до които и размери релевираните главни претенции се явяват основателни и
законосъобразно са били уважени от първоинстанционния съд, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Следващият спорен
между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан с това ответниците
са в забава по отношение на задълженията си за заплащане на цената на
доставената топлинна енергия и извършената услуга дялово разпределение. В тази
връзка настоящият съдебен състав приема следното:
Съгласно
действалите през процесния период Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014
год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се
формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за
разпределение в сградата – етажна собственост и обявената за периода цена, за която
сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл.
33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния
период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на
продавача.
Настоящият
съдебен състав приема, че публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по
който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение и изпълнението
на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска
изпълнение. Следователно и доколкото страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, то следва да се приема, че длъжникът изпада в
забава, след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД, в който смисъл
са и формираните от СРС изводи.
В разглеждания
случай по делото не са ангажирани доказателства от страна на ищеца, че ответниците
са били поставени в забава по отношение на задълженията за заплащане на цената
на доставената топлинна енергия и предоставената услуга дялово разпределение
през процесния период, поради което и при приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест въззивният
съд счита, че релевираните претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явяват
неоснователни и подлежат на отхвърляне, както е приел и първоинстанционният
съд.
Ето защо въззивните
жалби следва да бъдат оставени без уважение, а решението на СРС – потвърдено в
обжалваните му части, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 30.11.2018 год., постановено по гр.дело №11957/2017 год. по описа на СРС, ГО, 127
с-в, в обжалваните му части.
Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/