РЕШЕНИЕ № 260204
гр. Пазарджик, 30.06.2021
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пазарджишкият окръжен съд, търговско отделение, на единайсети юни през две
хиляди двайсет и първа година в публично заседание в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ
секретар Петя
Борисова
прокурор Димитрова
като разгледа
докладваното от съдията гр. д. № 223/2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са субективно и обективно съединени
искове от А.П.Х., ЕГН **********, с адрес: ***, ж. к. ***, Д.Л.Х., ЕГН **********,
с адрес: ***, ж. к. ***, и Л.Д.Х., ЕГН **********, починал на 18.03.2021 г., заместен от
своите правоприемници А.П.Х. - съпруга и Д.Л.Х. - син, на
основание чл. 227 от ГПК, всички чрез адв. Е., срещу
Народното събрание на Република България и Окръжен съд – Пловдив за солидарното
им осъждане да заплатят на ищците при условията на активна солидарност обезщетение
в размер на сумата от 45 147 лева
(вж. уточнителна молба вх. № 5525 от 30.06.2020 г. за начина на формиране на
сумата: 46 314 лв. – 1 167 лв. = 45 147 лв. на л. 56 от делото) за
причинените им имуществени вреди под формата на претърпяна загуба,
представляващи разходи по удовлетворяване претенциите на банката по водените от
нея срещу ищците исково и изпълнително производства във връзка с Договор за
кредит № HL24666 от 23.08.2007 г., сключен с
„Българска пощенска банка“ АД (сега с наименование „Юробанк България“ АД), ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на
сумата, както и мораторната лихва върху главницата за период 20.01.2016 –
16.03.2020 г. в размер на 21 493.64
лева (посочени от ищците поотделно 19 529.09 лв. + 1 964.55 лв.),
както и обезщетение от 53 811.51
лева за причинените им имуществени вреди под формата на пропусната полза,
представляваща пазарната стойност на собствения им апартамент (116 000
лева), продаден на публична продан, след приспадане на дължимия от ищците
непогасен дълг по кредита (62 188.49 лева), ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба до изплащане на сумата, както и обезщетение в
размер на 30 000 лева (претендирани
разделно, на всеки ищец по 10 000 лева) за причинените им неимуществени
вреди, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата, поради нарушаване на правото на Европейския
съюз, на основание чл. 2в от ЗОДОВ.
При условие на евентуалност, ако се приеме, че не е налице солидарна
отговорност на ответниците, се моли съдът да осъди като главен ответник ОС –
Пловдив да заплати претендираните суми, а ако се установи, че окръжният съд не
отговаря – да осъди евентуалния ответник Народното събрание на РБ за същите суми
(вж. уточнения в о.с.з. от 12.02.2021 г.).
Предявените искове се основават на следните фактически
твърдения:
На 10.08.2007 г. ищците сключват
договор с Община Пловдив за закупуване на апартамент с площ от около 68 кв. м.
в гр. Пловдив за цена от 26 939.70 лева. За изплащане на сумата Х. сключили на 23.08.2007 г. договор
за кредит № HL24666 с
„Българска пощенска банка“ АД (сега „Юробанк България“) за заемната сума от
26 940 лева, като за обезпечаване на задължението им по договора била
вписана законна ипотека върху имота в полза на банката. Първоначално
договореният между страните годишен лихвен процент по кредита бил 10.45 %,
формиран като сбор от базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в
размер на 7 % и договорна надбавка от 3.45 %. Към договора бил приложен и
погасителен план, в който били описани месечните погасителни вноски. Твърди се,
че за една година месечната вноска по кредита се увеличила от 264.33 лева
(видно от погасителен план за ноември 2008 г.) на 329.46 лева (ноември 2008
г.). От банката обяснили, че увеличението е резултат на промяна на базовия
лихвен процент на банката за жилищни кредити, настъпила поради поскъпване
цената на привлечения ресурс на банката, като към юни 2011 г. той бил вече 10.5
%, или над 3.5 % над първоначално договорения и посочен в погасителния план, а
през юли 2011 г. вече 13.95 % (10.5 % БЛП + 3.45 % договорна надбавка). Поради
оставане без работа от страна първоначално на А.Х., а след това и на Л.Х., след
24.10.2011 г. ищците изпадат в невъзможност да погасяват кредита. Твърди се, че
са предявили искове срещу банката за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди и възстановяване на надплатената в полза на банката, въз основа на
приложени неравноправни клаузи по договора, сума – гр. д. № 3077/2011 г. на ОС
- Пловдив. Първоинстанционният съд уважава частично исковете, като приема
доводите за неравноправност на договорните клаузи по чл. 3, чл. 6 и чл. 12.
След въззивно обжалване, решението на съда е отменено от Пловдивския апелативен
съд – в. гр. д. № 1452/2014 г., чието решение не е допуснато до касация с
определение от 05.11.2015 г. на ВКС. Междувременно поради преустановяване на
плащанията, банката обявява кредита за предсрочно изискуем с покана от 10.02.2015
г., като инициира на 17.03.2015 г. заповедно производство за сумата от
33 562.20 лева – главница, лихви, такси и застраховки по договора. Въз
основа на издадения изпълнителен лист било образувано изпълнително
производство, по което ЧСИ уведомил ищците, че заедно със съдебните разноски
дължат общо 40 721.90 лева. В двуседмичния преклузивен срок ищците подават
възражение по чл. 414 от ГПК, обжалват разпореждането за незабавно изпълнение
по чл. 419 от ГПК, както и искат спиране на изпълнението по чл. 420 от ГПК,
като изтъкват доводи, че срокът за иницииране на тези производства е твърде
кратък. Съдилищата отхвърлят жалбите на ищците с мотивите, че не са развити
достатъчно доводите за неравноправност на клаузите, както и че за да разпореди
незабавно изпълнение, съдът извършва само формална проверка на документите „от
външна страна“, които са представени в заповедното производство, като въпросите
за неравноправност на клаузите следвало да бъдат разгледани в исковото
производство. Междувременно апартаментът на ищците е продаден на публична
продан по образуваното от банката изпълнително дело и същите са принудени да го
напуснат. Изтъква се, че принудителното изпълнение преди разрешаване на казуса
от съда по същество лишава от ефективност крайното съдебно решение. На
08.10.2015 г. банката предявява иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК срещу ищците, като
искът е частично уважен от ОС - Пловдив. След обжалване, Пловдивският
апелативен съд приема, че в договора за кредит има неравноправни клаузи, но
това не влияе върху основателността на предявения иск, т. к. било установено,
че действително са настъпили условията за предсрочна изискуемост на кредита,
респ. частично отменя първоинстанционното решение (по-същество остава дължима
по-малка сума). Решението му не е допуснато до касационно обжалване. Обобщава
се, че въпреки неравноправните клаузи, довели до едностранно увеличение на
годишния лихвен процент, респ. на месечната погасителна вноска, ищците са били
увредени, тъй като единственото им жилище е било продадено по инициатива на
банката преди изобщо съдът да се произнесе по основателността на иска им, а
накрая били и натоварени със заплащането на съдебните разноски в
производствата. Извежда се довод, че предпоставките за търсене на отговорност
за нарушаване на правото на Европейския съюз (ЕС) по реда на чл. 2в от ЗОДОВ са
налице. На първо място се сочи, че националните съдилища не са били натоварени
от националния закон със задължението да извършват проверка на представените
договори за наличие на неравноправни клаузи, макар това тяхно задължение да е
прието в европейското законодателство и практиката на СЕС. Режимът на
заповедното производство не е допускал възможност съдилищата да следят за
допуснати грешки при изчисляване на размера на дълга, произтичащ от
потребителски сделки. Твърди се също така, че на длъжниците са предоставени
крайно ограничени възможности да защитят ефективно правата си, като до
произнасянето на съда по спора, те са изправени пред реална опасност да загубят
имуществото си именно поради наличието на неравноправни клаузи, злоупотреби или
допуснати грешки от страна на кредитните институции. Изискванията за спиране на
изпълнението към процесния период 2011 – 2018 г. са изключително ограничени и
същевременно завишени с оглед предвиденото представяне на обезпечение от
длъжниците. Прекомерно завишения дълг в резултат на неравноправните клаузи води
до лошо финансово състояние, което на още по-голямо основание възпрепятства
длъжниците да предоставят изискуемото по чл. 420 от ГПК обезпечение. На
следващо място, банките се ползват с особени привилегии, като в хипотезата на
чл. 417, т. 2 от ГПК съдът издава заповед за незабавно изпълнение само въз
основа на формална проверка „от външна страна“ на едностранно съставеното от
самата банкова институция извлечение от счетоводни книги, като тази заповед
подлежи на изпълнение преди още длъжникът да е имал възможност да изрази
становище по претенцията. Обосновава се пасивната легитимация на Народното
събрание по иска по чл. 2в от ЗОДОВ с това, че приемайки законодателството, то
не е осигурило необходимата, според европейските стандарти, грижа за длъжниците
в заповедното производство. Наред с това е установено неправилно транспониране
в националното законодателство (чл. 143 и чл. 147 от ЗЗП) на чл. 3, § 1 и 3 и
чл. 5, изр. 3 от Директива 93/13/ЕИО, видно от констатациите на Европейската
комисия в уведомително писмо № С (2019)357 относно процедура за нарушение №
2018/4083. Подробно се аргументира отговорността на държавите членки от
нарушение на общностното право, произтичаща от чл. 4 § 3 от ДЕС. Излага се, че
доказателство в подкрепа на тезата, че НС неправилно е транспонирал
разпоредбите от Директивата в националното законодателство е фактът, че към
настоящия момент са влезли в сила мащабни промени в заповедното производство,
като те са насочени именно към защита на потребителите от неравноправни клаузи.
Отделно от това, допуснатите от НС нарушения на правото на ЕС са видни и от
несвоевременното изпълнение на дадените от Европейската комисия указания от
24.10.2019 г. за предприемане на мерки за отстраняване на констатираните
проблеми в заповедното производство. Препоръките на Комисията са изпълнени със
закъснение – при даден срок от два месеца, считано от 24.01.2019 г., на
практика измененията в законодателството са факт едва в края на 2019 г.
Обосновава се пасивната легитимация на ОС - Пловдив по иска по чл. 2в от ЗОДОВ
с това, че съдът е следвало да не приложи националното законодателство което
противоречи на правото на ЕС, а да приложи практиката на СЕС, като така е щял
да препятства проявлението на неравноправните клаузи. Вместо да осъществяват
служебен контрол върху неравноправните клаузи в договора за кредит, всички
съдебни инстанции са се произнасяли чисто формално, посочвайки, че възраженията
за неравноправност на клаузите ще бъдат разгледани в бъдещото исково
производство, макар изпълнението върху жилището на семейство Х.вече да е било в
ход. В конкретния случая ОС – Пловдив, въпреки че приема, че клаузите в
договора за кредит са неравноправни, само частично уважава исковете. Нещо
повече, с решението си ПАС отменя първоинстанционното решение и отхвърля
исковете на ищците изцяло, приемайки, че няма неравноправни клаузи. Обобщава
се, че ако окръжният и апелативният съд бяха приложили адекватно европейските
стандарти относно защитата на потребителите, ищците са щели да бъдат защитени
от изпълнителните действия на банката. Макар в законодателството да са
предвидени множество способи за защита на длъжниците, нито един от тях не
представлява адекватна защита. Обосновава се нарушение и на чл. 17 от Хартата
на основните права на ЕС, а именно правото им на собственост.
Относно претърпените имуществени вреди
под формата на претърпяна загуба се претендира сумата от общо 45 147 лева - разходи по
удовлетворяване претенциите на банката по водените от нея срещу ищците исково и
изпълнително производства във връзка с процесния договор за кредит, в която
сума се включват и 4 659.24 лева – разноски,
направени в хода на „всички граждански, изпълнителни и търговски дела,
инициирани от и срещу сем. Х.“ за изплатени суми на ТД на НАП-Пловдив,
на Община Пловдив – местни данъци и удържани такси и разноски по ТТРЗЧСИ – всички суми, подробно описани в
удостоверение на ЧСИ изх. № 1882/25.02.2020 г. – на л. 32 от делото.
Относно претърпените
имуществени вреди под формата на пропусната
полза се претендира сумата от 53 811.51 лева, като разлика между пазарната стойност на апартамента
на ищците, продаден на публична продан, в размер на 116 000 лева и признатата
като дължима от тях по договора за кредит сума в размер на 62 188.49 лева, последната изчислена като разлика между първоначалния
размер на дълга от 78 242.60 лева, т. е. при неприлагане на неравноправните
клаузи и погасената от ищците преди
драстичното увеличаване на лихвения процент сума по кредита от 16 054.11
лева (116 000 лв. – 62 188.49 лева (78 242.60 лв. –
16 054.11 лв. = 62 188.49 лева) = 53 811.51 лева).
Относно претърпените неимуществени вреди се претендира сума
в размер на по 10 000 лева за
всеки ищец, представляваща обезщетение за причинения стрес, фрустрация,
притеснения от финансово и битово естество, настъпили в резултат на нарушението
на правото на Европейския съюз. Ищците са били принудени да напуснат
единственото си жилище в период, в който не са разполагали с каквито и да е
финансови средства. Участието в съдебните дела също им се е отразило
изключително негативно както на физическото, така и на психическото здраве.
Молят за уважаване на исковете с
присъждане на разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът ОС - Пловдив депозира отговор, с който
изразява становище, че исковете са неоснователни. По съществото на спора счита,
че отговорността на държавата следва да се ангажира само ако е постановен
съдебен акт от последна инстанция, т. е. да е преградена процесуалната възможност
на страната да се защитава, какъвто не бил настоящият случай. Сочи се, че
съгласно практиката на СЕС отговорността на държавата не засяга силата на
пресъдено нещо на крайното решение на съдебната инстанция, причинило вредата.
Твърди се още, че процесните разпоредби от ГПК към релевантния момент не са
давали изобщо възможност на съда да прави преценка върху нещо различно освен
редовността на извлечението, представено от банката, от външна страна. Навежда
се довод, че за съдилищата съществуват чисто практически пречки да се извършват
проверки на документи, които по силата на самия закон не се прилагат /отново
касателно процесния период/. Оплакванията в жалбата на ищците срещу
разпореждането за незабавно изпълнение на заповедта могат да се основават само
на неправилност на разпореждането от гледна точка на редовност на представения
документ по чл. 417 от ГПК и дали удостоверява подлежащо на изпълнение вземане,
като за длъжника остава възможността да навежда всякакви възражения в исковото
производство по чл. 422 от ГПК, вкл. за неравноправни клаузи, което би могло да
доведе и до отхвърляне на иска. Твърди се в конкретния случай, че за сумите за
които е отхвърлен иска срещу ищците, в тяхна полза е издаден незабавно обратен
изпълнителен лист на осн. чл. 422, ал. 3 вр. чл. 245, ал. 3 ГПК, като
отхвърлянето на иска е именно поради приемане за основателно на възражението на
ищците за неравноправни клаузи в договора. Обобщава се, че част от вредите,
които се твърдят от ищците, са всъщност вземания на банката, признати като
дължими въз основа на влязлото в сила решение на съда. Изискването за спиране
на изпълнението към релевантния момент изисква представяне на доказателства, с
които да бъде подкрепено искането на длъжниците, каквито в случая липсват към
молбата за спиране от ищците. По този начин съдът няма върху какво да се опре,
за да вземе различно становище от вече постановеното. Допълнително се излага,
че решението на ОС – Пловдив дори не е окончателно, то е било обжалвано пред
ПАС, поради което обезщетение за този акт изобщо не може да се претендира.
Навеждат се аргументи и за ненарушаване на чл. 17 от Хартата на основните права
на ЕС, като се излагат съображения от императивните правила на чл. 445 от ГПК.
Молят исковете да се отхвърлят, тъй като произнасянето на окръжния съд с
определенията от 07.09.2015 г. и 12.10.2015 г. не са като последна инстанция,
пред която частноправните субекти да могат да се позоват на предоставените им
от правото на ЕС права. Още повече не е налице и причинно-следствена връзка
между твърденията за нарушение от страна на правораздавателната власт, в
частност от ОС – Пловдив, и настъпилите вреди. Вътрешното законодателство
урежда процесуален ред за поправяне на вредите от кредитора изрично – чл. 422,
ал. 3 вр. чл. 245, ал. 3 от ГПК. При условие на евентуалност, ако съдът приеме
исковете за основателни, то се възразява окръжният съд да е пасивно
материалноправно легитимиран да отговаря по тях, напротив – отговорност следва
да носи банката, като субекта, инициирал производствата срещу ищците и от които
реално са събрани присъдените суми. Отделно се излага, че за сумата от
4 659.24 лева изобщо няма връзка с предмета на настоящото производство,
тъй като тя е изплатена на НАП, ОП-МДТ и ТТРЗЧСИ във връзка с присъединени в
изпълнителното производство взискатели. Също така претенцията за пропуснати
ползи е изцяло хипотетична и недоказана – няма гаранция, че за този дълъг
период ищците няма да изпаднат в друга невъзможност и затруднение при
изплащането на кредита, респ. което да възпрепятства придобиването на
съответното имущество.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът Народното събрание на Република България, чрез
пълномощниците М. Г. и Ал. С., депозира отговор, с който изразява
становище, че исковете са недопустими, тъй като НС не е надлежна страна по
спора. Националната уредба не предвижда отговорност на НС предвид особения
характер на органа и извършваната от него дейност. Действията на НС във връзка
със законодателната му дейност не подлежат на контрол от съдебната власт с изключение
на Конституционния съд. По съществото на спора счита, че исковете са
неоснователни, тъй като Директива 93/13/ЕИО е транспонирана изцяло в ЗЗП, като
ищците са можели да се обърнат към КЗП и да се възползват от този ред, преди
още да се стигне до предсрочна изискуемост на кредита. Общите твърдения в
исковата молба не сочат на конкретни норми от правото на ЕС, които да
предоставят права на субектите. С оглед на това се твърди, че не е налице
първият елемент от фактическия състав на чл. 4, § 3 от ДЕС. Законодателят е
извършил необходимите промени в ГПК и ЗЗП през 2019 г., с което са спазени
констатациите на Европейската комисия. Уведомяването от ЕК с уведомление № С
(2019 г.) 357/24.01.2019 г. относно процедура за нарушение № 2018/4083 е
станало много след приключване на исковото и заповедно производство срещу
ищците. Твърди се, че вредите са следствие на действията на решаващия съд – в
случая на другия ответник, тъй като съдът е бил длъжен да прилага правото на ЕС
в случаите, в които националните норми му противоречат. Подробно излага, че във
връзка с принципа на ефективност СЕС е изяснил, че националният съд е длъжен да
гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост
дори може сам да вземе решение да не приложи национална разпоредба, която му
противоречи, независимо дали нормата е приета преди или след влизането в сила
на акта на Съюза, без да е необходимо да изисква или изчаква премахването на
тази разпоредба по законодателен или конституционен ред. В тзи смисъл прави
извод, че вредите са настъпили от правоприлагане, а не от нормотворчество.
Навеждат се аргументи, че на осн. чл. 18 от ЗНА при установено от ищците
несъответствие на дадена норма, то те са могли да направят предложение за
усъвършенстване на законодателството, каквото обаче не се твърди от тях. Дори и
да се приеме, че е налице нарушение, то не би могло да бъде квалифицира като
съществено, тъй като не било достатъчно явно и сериозно. Излага подробни
съображения. Липсва пряка причинно-следствена връзка между действията на
законодателния орган и настъпилите вреди, тъй като същата е опосредена от
правоприлагащата дейност на съответните органи. Твърди се, че искът за
имуществени вреди е неоснователен за сумата, посочена като дължима главница по
договора за кредит, тъй като независимо от изхода на спора, взетият кредит при
първоначално определените условие е безспорно дължим. Неоснователни са и
претенциите за неимуществени вреди, тъй като липсва връзка с ответника НС.
Изрично се прави възражение за погасени по давност мораторни лихви с оглед чл.
111, б. „в“ от ЗЗД. Моли за отхвърляне на исковете с присъждане на разноски.
По допустимостта на производството:
Процесуалната
легитимация на страните по делото съответства на твърденията на ищците за
причиняване на вреди от достатъчно
съществено нарушение на правото на Европейския съюз от двамата ответници и се обуславя от заявената с исковата молба принадлежност на
спорното материално право към патримониума им и произтича единствено от тяхното
правно твърдение, а не от някакви обективни факти, подлежащи на доказване.
Съответствието между процесуалната и материалната легитимация, което се
установява по пътя на доказването, обосновава основателността, а не
допустимостта на иска, т. е. дали ответниците
са материалноправно легитимирани да отговарят по исковете е въпрос по
съществото на спора.
Съгласно
чл. 6, ал. 1 от ЗОДОВ, при смърт на
увредения неговото право на обезщетение за имуществени вреди се наследява, а за
неимуществени вреди - само ако е било предявено пред съд от увредения. Доколкото ищецът Л.Х. приживе е
предявил исковете за имуществени и неимуществени вреди, т. е. починал е в хода
на настоящото исково производство, то е допустимо наследниците да продължат делото
на основание чл. 227 от ГПК по присъждане на сумите за обезщетение, защото
осъществяват материализираните вече претенции на наследодателя (в този смисъл е и
съдебната практика - вж. Решение № 2732 от 20.ХII.1975 г. по гр. д. № 1487/75 г., I г. о.).
Държавата
участва в съдебните производства по граждански спорове за обезщетение за вреди
по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове,
действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 от ЗОДОВ). Това разрешение
е възприето от законодателя и в чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ (ДВ бр. 94/2019
г.) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушаване на
правото на ЕС. В този случай държавата не става страна по делото, но е
обвързана от постановеното по него решение. Отговорността на държавата-членка,
в лицето на националния ѝ законодател е предмет на многобройна практика на Съда
на ЕС (напр. решения на СЕС по дело С-46/93
и С-48/93) при твърдяно неправилно изпълнение на задължение за
транспониране на директива, което е и основанието на иска в настоящия случай по
отношение на ответника Народно събрание.
Процесуалната
легитимация на НС на РБ е приета и в практиката на ВКС – решение №
14/15.02.2021 г. по гр. д. № 5165/2016 г., ІV г. о.
Когато
вредите са причинени от действията или бездействията на няколко държавни органи
искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от тях, при
условията на солидарност - чл. 4, ал. 2 от ЗОДОВ, тъй като се касае до една
отговорност на един и същи правен субект – Държавата.
Процесуалният ред, по който подлежат на разглеждане
исковете е този по ЗОДОВ, а подведомствеността на спора в случая принадлежи на гражданския
съд –чл. 2в, ал. 1, т. 2 вр. § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ (ДВ
бр. 94/2019 г.).
Сезиран
е надлежният местно и родовокомпетентен съд – чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от ЗОДОВ вр.
чл. 104, т. 4 ГПК.
На
основание чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ, прокурор задължително участва в
производството по ЗОДОВ, поради което съдът е конституирал Окръжна прокуратура
– Пазарджик. В хода по същество представителят на прокуратурата изразява
становище за неоснователност на исковете.
Съдът приема от фактическа страна следното:
По
силата на договор за кредит № HL24666/23.08.2007 г. „Българска пощенска банка“ АД (сега с наименование „Юробанк България“) е
предоставила на А.П.Х., Д.Л.Х. и Л.Д.Х., като кредитополучатели-солидарни
длъжници, сумата от 26 940 лева за покупка на недвижим имот – апартамент №
64, с площ от 68.32 кв. м., находящ се на трети етаж в жилищна сграда в гр. П., кв. ***, с
краен срок за връщане на кредита, вкл. дължимите лихви от 252 месеца. Уговорена
е възнаградителна годишна лихва в размер на сбора между базовия лихвен процент
(БЛП) за жилищни кредити в лева от 7 % към този момент и надбавка от 3.45
пункта, като анюитетната месечна погасителна вноска е определена на 264.33
лева. Задължението на кредитополучателите е обезпечено с ипотека върху
закупувания имот. Съгласно чл. 3, ал. 5 от договора, действащият БЛП не подлежи
на договаряне и промените в него стават задължителни за страните от
уведомяването на кредитополучателя за новия размер от банката чрез обявяването
му на видно място в банковите салони. Съгласно чл. 6, ал. 3 в случай, че по
време на действие на договора банката промени БЛП, размерът на погасителните
вноски се променя автоматично, за което кредитополучателите, с подписването на
договора, дават своето неотменяемо съгласие. Според чл. 12 от договора, банката
запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за
условията, лихвите, таксите и комисионите, които предлага, като измененията
влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са
задължителни за страните по договора. От представения погасителен план е видно,
че месечната анюитетна вноска по кредита, дължима след 30.11.2008 г., е в
размер на 329.46 лева (при
сключването на договора същата е била определена на 264.33 лева).
Не е спорно по делото, признава се и
от ищците, че процесният договор за кредит е обслужван, т. е. ищците са внасяли
редовно дължимите по договора месечни погасителни вноски, включващи главница и
лихва до 24.10.2011 г.
По
делото е приет Договор за продажба на общински недвижим имот от 10.08.2007 г.,
с който Община Пловдив продава на Л.Х., А.Х. и Д.Х. процесния имот - апартамент
№ 64, с площ от 68.32 кв. м., находящ се на трети етаж в жилищна сграда в гр. П., кв. ***,
срещу цена от 26 939.70 лева.
От
удостоверение изх. № 1882/25.02.2020 г., издадено по изпълнително дело №
119/2015 г. по описа на ЧСИ Ангел Ангелаков, рег. № 826 от КЧСИ, се установява,
че изпълнителното производство, образувано въз основа на издаден в полза на
„Юробанк България“ АД срещу ищците по делото, в качеството им на длъжници,
изпълнителен лист от 21.03.2015 г. на основание Заповед за незабавно изпълнение,
издадена по ч. гр. д. № 3104/2015 г. на РС – Пловдив, е прекратено на
21.01.2016 г. По същото е постъпила сума в общ размер от 46 314 лева, от
която е върната на длъжника А.Х. сумата от 1 167 лева, като надвишаваща
вземането на взискателя, т. е. разпределена е сумата от 45 147 лева, от
които:
=
40 477.64 лева са изплатени на „Юробанк България“ АД за пълно погасяване
вземането на взискателя, както следва: 1 035.50 лева – разноски по изпълнителното
дело, платени от взискателя; 1 205.18 лева – разноски по изпълнителното
дело за адв. възнаграждение; 26 977.88 лева – главница; 2 281.79 лева
– законна лихва за периода от 17.03.2015 – 15.01.2016 г.; 6 558.73 лева –
договорна лихва за периода от 10.07.2013 – 13.03.2015 г.; 489.57 лева – дължими
такси от 12.07.2013 – 16.03.2015 г.; 1 928.99 лева – разноски по ГД;
= 687.51
лева са изплатени на ТД на НАП-Пловдив;
=
150.18 лева са изплатени на Община Пловдив – местни данъци и
= 3 831.67
лева – удържани такси и разноски по ТТРЗЧСИ.
От приетото по делото уведомително писмо №
С (2019
г.) 357/24.01.2019 г. на Европейската комисия относно процедура за нарушение №
2018/4083, се установява, че Европейската комисия приема, че България не е
изпълнила задълженията си съгласно правото на Европейския съюз относно
правилното транспониране на определени разпоредби от Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, по-специално разпоредбите
на чл. 3, чл. 5, чл. 6 и чл. 7 от Директивата и чл. 47 от Хартата на основните
права, от което е направен извод, че са необходими законодателни промени в
българския правен ред. Посочено е, че чл. 143 и чл. 147, ал. 2 от ЗЗП следва да
бъдат изменени, за да се транспонира правилно чл. 3, § 1 и чл. 5 от
Директивата. На следващо място е посочено, че следва да се извърши задълбочен
преглед на българските процесуални разпоредби, уреждащи заповедите за
изпълнение по смисъла на чл. 410 и чл. 411 от ГПК, както и на разпоредбите
относно заповедите за незабавно изпълнение по чл. 417 и чл. 418 от ГПК и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, за да могат да се
приведат в съответствие с чл. 6 и чл. 7 от Директивата така, както са
разтълкувани от Съда на Европейския съюз. Освен това преразглеждането следва да
обхване и въпроса за служебната проверка за съответствие с потребителското
право на ЕС,
съгласно българските процесуални разпоредби в по-общ план. Посочено е, че
Комисията зачита процесуалната автономия на държавите-членки, но същевременно
настоява върху това, че всички предвидени промени трябва да бъдат пълноценни и
да гарантират, че Директивата и принципите на равностойност и ефективност се
спазват и в реалния контекст на съдебните производства. Във връзка с това, Европейската
комисия приканва правителството на Република България в съответствие с чл. 258
от ДФЕС да представи своите съображения в срок от два месеца, като ако такива
на бъдат представени в определения срок, Комисията може, ако счете за целесъобразно,
да издаде мотивирано становище в съотвествие с цитирания член.
Съгласно
разпоредбата на чл. 258 от ДФЕС, ако Комисията счита, че дадена държава-членка
не е изпълнила задължение, произтичащо от Договорите, тя издава мотивирано
становище по този въпрос, след като е дала възможност на съответната държава да
изложи своите съображения. Ако съответната държава не се съобрази с това
становище в срока, определен от Комисията, Комисията може да сезира Съда на
Европейския съюз.
Между
страните по делото не е спорно, че по изпълнителното дело № 119/2015 г.
процесният апартамент, собственост на ищците, е възложен на купувач с
Постановление за възлагане на недвижим имот от 18.08.2015 г. на основание чл.
496 от ГПК.
От изслушаното по делото заключение на вещото лице Л.Ц.,
по допуснатата от съда съдебнооценителска експертиза (СОЕ), прието от съда за компетентно изготвено и обосновано,
неоспорено от страните по делото, се установява, че средната пазарна цена на
процесния апартамент е в размер на 67 748.84 лева към дата 18.08.2015 г.
От изслушаното по делото заключение на вещото лице Д.Т.,
по допуснатата от съда съдебнопсихологична експертиза (СПЕ), прието от
съда за компетентно изготвено и обосновано, неоспорено от страните по делото,
се установява, че ищците Л. и А.Х. са имали преживявания в страхово-тревожния
регистър, свързани с негативни емоционални състояния, корелиращи с депресивни
такива. Негативните преживявания са свързани с унижение, загуба на имущество,
влошени семейни взаимоотношения, чувства за безнадеждност. Следва да се
отбележи, че психологическото изследване е направено от вещото лице след
смъртта на ищеца Л.Х.. При А.Х. са изявени също така чувства и мисли за
самообвинение поради това, че тя е инициирала тегленето на кредита. При Д.Х.
преобладават чувства с обвинения към родителите за взетите лоши решения, които
са провокирали поредица от негативни събития в семейството.
От изслушаното по делото заключение на вещото лице Л.Я.,
по допуснатата от съда съдебноикономическа експертиза (СИЕ), при съобразяване на документите от приетото по делото
електронно копие на изпълнително дело № 119/2015 г. по описа на ЧСИ Ангелаков, прието
от съда за компетентно изготвено и обосновано, неоспорено от страните по
делото, се установява, че по посоченото изпълнително дело е постъпила сума в
общ размер от 46 314 лева, от които 45 147 лева от извършване
на публичната продан на апартамента, от купувача на когото е възложен имотът с
постановление от 18.08.2015 г. Доколкото липсва конкретна информация за принудително
събрани или доброволно внесени от ищците суми, експертът е приел, че сумата от
1 167 лева, представляваща разлика между внесената покупна цена от
45 147 лева и общата постъпила по делото сума от 46 314 лева, е именно
сумата, внесена доброволно и/или събрана принудително в резултат на наложените
запори от ищците по изпълнителното дело. Тази сума от 1 167 лева е
възстановена на ищците, като надвишаваща дължимите от тях по изпълнителното
дело суми. Посочено е, че постъпилата обща сума от 46 314
лева е разпределена от ЧСИ по следния начин: 40 477.64 лева на „Юробанк България“ АД (от които 1 035.50 лева -
разноски по изп. дело, платени от взискателя, 1 205.18 лева - разноски по
изп. дело за адвокатско възнаграждение, 26 977.88
лева - за
вземането за главница, 6 558.73
лева - договорна лихва за периода 10.07.2013 - 13.03.2015 г., 2 281.79 лева - законна
лихва за периода
17.03.2015 - 15.01.2016 г., 489.57 лева - дължими такси за периода 12.07.2013 - 16.03.2015
г. и 1 928.99
лева - разноски по ГД), 687.51 лева
на ТД на НАП-Пловдив, 150.18 лева на
Община Пловдив – местни данъци и 3 831.67
лева – удържани такси и разноски по ТТРЗЧСИ по съставена сметка за
разпределение. Посочено е, че остатъкът от постъпилата сума в размер на
1 167 лева, надвишаваща вземането на взискателя, е възстановен на длъжника
А.Х..
С решение № 1050/04.06.2014 г. по гр. д. № 3077/2011 г.,
ОС – Пловдив е осъдил „Юробанк България“ АД да заплати на основание чл. 34 от ЗЗД общо на А. и Л. Х.сумата от 2 564.10 лева, представляваща недължимо
платена, въз основа на нищожна неравноправна по смисъла на чл. 146, ал. 1 вр.
чл. 143, т. 10 и 12 от ЗЗП клауза на чл. 6.3 от договор за
кредит № HL24666/23.08.2007 г., ведно със законната лихва, както и да заплати
на А.Х. сумата от 3 000 лева - обезщетение за претърпени от нея
неимуществени вреди, изразяващи се в ежедневно притеснение, тревожност и страх
от обявяване на кредита за предсрочно изискуем и опасност да загуби
единственото си жилище поради невъзможност за обслужване на кредит в резултат
на увеличени, въз основа на нищожни клаузи, анюитетни вноски, ведно със
законната лихва, а на Л.Х. – да заплати
сумата от 1 000 лева - обезщетение за претърпени от него
неимуществени вреди, изразяващи се в ежедневно притеснение, тревожност и страх
от обявяване на кредита за предсрочно изискуем и опасност да загуби
единственото си жилище поради невъзможност за обслужване на кредит в резултат
на увеличени, въз основа на нищожни клаузи, анюитетни вноски, ведно със
законната лихва.
При
обжалване на решението на първоинстанционния съд, с решение № 51 от 25.03.2015
г. по в. гр. д. № 1452/2014 г. Пловдивският апелативен съд (ПАС) е достигнал до
извод, че оспорените от ищците клаузи по договора за кредит не са неравноправни
при положение, че същият е изпълняван от кредитополучателите значителен период
от време след увеличаването на анюитетните
вноски. След като било установено, че няма неравноправна клауза, значи няма и
противоправно поведение. На това основание апелативният съд е отменил решението
по гр. д. № 3077/2011 г. в осъдителните
части.
С
определение № 1224 от 05.11.2015 г. по гр. д. № 3824/2015 г. на ВКС, ІV г. о.
подадената от ищците срещу въззивното решение касационна жалба е оставена без
разглеждане като недопустима (поради цена на иска под
5 000 лева - чл. 280, ал. 2 (сега ал. 3, т. 1) от ГПК),
респ. не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в останалата
част, касаеща произнасянето по исковете за обезщетение за неимуществени вреди,
като обусловени от първите.
С решение № 103/22.02.2017 г. по гр. д. №
681/2015 г., ОС – Пловдив е признал за установено на основание чл. 422 от ГПК, че ищците по настоящото дело дължат солидарно на „Юробанк
България“ АД сумата от 26 977.88 лева - главница, 6 432.11 лева -
договорна лихва и 489.57 лева - такси, всички дължими по договор
за кредит № HL24666/23.08.2007 г., за които е издадена ЗНИ № 1654/18.03.2015 г.
по ч. гр. д. № 3104/2015 г. по описа на РС - Пловдив. Направените от
ищците по това дело възражения за наличие на неравноправни клаузи в договора за
кредит не са разгледани от окръжния съд.
С решение № 21 от 15.01.2018 г. по в. т. д. № 439/2017
г. ПАС е отменил частично решението на ОС - Пловдив по гр. д. № 681/2015 г.,
като по същество е приел, че са налице неравноправни клаузи по договора поради
едностранно променяне от банката на стойността на БЛП, а оттам и на годишния
лихвен процент, само според решение на собствения си „Комитет по управление на
активите и пасивите“ - от 10.45 % при сключване на
договора на 10.95 % на 01.09.2007 г., на
11.20 % на 24.03.2008 г., 11.70 % на 09.06.2008 г., 12.45 % на 07.07.2008
г., 13.95 % на 10.10.2008 г., с
последна промяна на 10.09.2012 г. на 13.70 %, респ. е уважил претенцията на
банката, но при несъобразяване на променения едностранно БЛП (взет е предвид уговореният
първоначален БЛП), а именно: за сумата от 25 363.63 лева - главница и
381.93 лева - такси.
С определение № 704 от 10.12.2018 г. по гр. д. №
1475/2018 г. на ВКС, ІІ т. о. въззивното решение не е допуснато до касационно
обжалване.
Правни
изводи:
Предявени
са искове с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ за заплащане на обезщетения за претърпени от ищците имуществени
и неимуществени вреди от достатъчно
съществено нарушение на правото на Европейския съюз, изразяващо се
в неправилно транспониране на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г., дало отражение върху националното законодателство и
правораздавателната дейност на гражданския съд и за нарушение на правото на ЕС
от практиката на ОС - Пловдив.
Правото на ЕС не урежда изрично иска за ангажиране
отговорността на държавата за нарушаването му, като материалноправните
предпоставки на този иск са изведени в практиката на Съда на Европейския съюз
въз основа на принципа на лоялно сътрудничество между държавите - членки,
предвиден в чл. 4, § 3 от ДЕС. Съдът на Европейския съюз извежда следните
материални предпоставки за ангажиране на тази отговорност: нарушение на норма на правото на
Европейския съюз, която има за предмет предоставяне на права на ищците като
частноправни субекти; нарушението да е достатъчно
съществено; наличие на вреда
и пряка причинно-следствена връзка между нарушението на задължението за което
носи отговорност държавата и вредата, претърпяна от увредените лица (вж. Решение
на СЕС от 5 март 1996 година по съединени дела С-46/93 и С-48/93 (Brasserie du
pêcheur SA срещу Bundesrepublik Deutschland)).
Отговорност на Народното събрание на
РБ съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ е съответствието на приетите закони с правото
на Европейския съюз и другите международни договори, ратифицирани по
конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, които са
част от вътрешното право на страната. Тази отговорност го легитимира като
процесуален субституент на държавата по исковете за вреди от нарушаване на
правото на Европейския съюз, произтичащо от приемането и поддържането на
национален закон, който противоречи на правото на Европейския съюз. Международните
договори и правото на Европейския съюз имат предимство пред тези норми на
вътрешното законодателство, които им противоречат и това предимство се зачита
пряко, както от съда, така и от всеки друг правоприлагащ орган.
В
случая нарушението на общностното право от България на задължението ѝ
по чл. 288, § 3 от ДФЕС, като държава-членка, е вследствие на неправилното
транспониране на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, констатирано от Европейската
комисия с уведомително писмо №
С (2019 г.) 357/24.01.2019 г. относно процедура за нарушение № 2018/4083. Предписаният
от тази Директива резултат най-общо включва осигуряването от държавите-членки,
че в интерес на потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни
мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори,
сключени между потребители и продавачи или доставчици. Съдържанието на това
право може да бъде установено въз основа на разпоредбите на Директивата - чл.
3, чл. 5, чл. 6 и чл. 7.
Не
е спорно между страните, че законодателят-ответник Народно събрание на РБ е
извършил необходимите промени в ГПК и ЗЗП с ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г. (чл.
7, ал. 3 от ГПК, чл. 411, чл. 414, ал. 2, чл. 417, т. 2, чл. 419, чл. 420 от ГПК и т. н., респ. чл. 143, ал. 1, чл. 144 от ЗЗП и т. н.),
с които се поправят допуснатите несъответствия при транспониране на Директива
93/13/ЕИО, отбелязани от Европейската комисия с цитираното
уведомително писмо от
24.01.2019 г. В този смисъл законодателният ни орган Народното събрание на РБ е изпълнил дадените му
от ЕК препоръки, като е изменил противоречащите на правото на ЕС норми, но не в
предвидения от Комисията двумесечен срок, а едва 11 месеца след започване на
процедурата. От това следва извод, че ответникът Народното събрание, със своето
мнозинство, е поддържало през процесния период: от образуването на производствата
по чл. 34 от ЗЗД по гр. д. № 3077/2011 г. на ОС – Пловдив и
по чл. 422 от ГПК по гр. д. №
681/2015 г. на ОС – Пловдив, до измененията на законите на 20.12.2019 г. в националното
право съществуването на норми, които противоречат на правото на ЕС.
Макар решенията на ОС - Пловдив да не са постановени в
качеството му на последна инстанция, същите са окончателни,
като влезли в сила, тъй като е изчерпан
инстанционния контрол по обжалването им. Видно от мотивите на решение № 103/22.02.2017 г. по гр. д. № 681/2015 г., ОС
– Пловдив изобщо не е разгледал направените от ищците по това дело
възражения за наличие на неравноправни клаузи в процесния договор
за кредит.
Съобразно трайно установената практика на СЕС, силата на
пресъдено нещо не може да е пречка за реализиране на отговорността на държавата
да обезщети вредите от нарушение на ПЕС, извършено с влязло в сила решение на
национална юрисдикция. Изрично в мотивите към решението си по дело № C-173/03
СЕС заключава, че правото на ЕС се противопоставя на прилагането на национален
закон, който изключва отговорността на държавата в случаите, в които
нарушението произтича от погрешното тълкуване на правото от страна на
националния съд или от погрешната му оценка на фактите и доказателствата, тъй
като тези дейности представляват основна част от правораздавателната дейност и
неправилното им упражняване може да доведе до явно нарушаване на ПЕС.
Невъзможността държавата да бъде подведена под отговорност за нарушаване на
правото на ЕС от страна на национален съд в подобни случаи означава принципът
за отговорността на държавата да бъде изпразнен от смисъл. Затова в
производството по реализиране на тази отговорност сезираният съд е в
правомощието си да преценява процеса по събиране и анализ на доказателствата и
установяване на фактите във влязлото в сила решение на друга национална
юрисдикция от гледна точка на съответствието им с ПЕС (така Решение № 17 от
05.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1457/2020 г., ІV г. о.).
За настоящия съдебен състав няма съмнение, че
разпоредбите на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от Договора за кредит №
HL24666 от 23.08.2007 г. са
неравноправни клаузи, предвид, че дават възможност на едната страна по договора
- банката да променя стойността на БЛП, без това изменение на цената на
услугата да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца, респ. да
са породени от въздействието на свободния пазар и/или държавен регулатор, в
който случай търговецът не може да се счита за недобросъвестен понеже увеличението
на престацията не зависи от неговата воля. Напротив - промяната в БЛП се реализира единствено по субективното решение на самата банка.
От момента на присъединяването й към
ЕС на 01.01.2007 г. България е обвързана от разпоредбите на учредителните
договори в рамките на ЕО и ЕС и в съответствие с принципа за примат на правото
на ЕС над националните правни разпоредби както Народното събрание е следвало адекватно
да транспонира Директива 93/13/ЕИО, така и ОС - Пловдив, в качеството му на национална
юрисдикция, е бил длъжен да съобразява
практиката на СЕС, изискваща служебно (ex officio) да извършва преценка относно
неравноправния характер на съответните договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени, като противовес на структурно по-слабата позиция на
потребителите (вж. напр. решение на СЕС от 9 ноември 2010 г. по
дело С-137/08 - т. 3 от диспозитива, решение на СЕС от 18 февруари 2016 г.
по дело С-49/14 и други).
Следва да се приеме, че нарушението
на правото на Европейския съюз е достатъчно съществено предвид значимостта на
засегнатите права и начинът и степента на тяхното накърняване, както и
обстоятелството, че измененията в законодателството на ГПК и ЗЗП са предприети
от Народното събрание като мярка в процедура за нарушение за отстраняване на
констатираното от Европейската комисия несъответствие с разпоредбите на ДФЕС.
Както е посочено по-горе, в чл. 5, ал. 4 от КРБ е уреден механизъм за
предотвратяване на евентуални вреди от нарушаване на правото на Европейския
съюз, чрез овластяването на всички правоприлагащи органи – от местната и
държавната администрация до Конституционния съд – да преценяват съответствието
на приетите закони с правото на Европейския съюз и да приложат това право с
приоритет пред националния закон, но съществуването на този механизъм не
освобождава, нито Народното събрание от отговорността, че е приел и/или поддържа
националния закон в несъответствие с правото на Европейския съюз, нито
държавата – от отговорност за вреди, когато този механизъм не е сработил
ефективно и вреди са причинени. Причинният процес започва от приемането или
поддържането в националното право на норма, която противоречи на правото на
Европейския съюз и преминава без прекъсване до нейното приложение и
осъществяването на съответните негативни последици. Поведението на различните
държавни органи в този причинен процес има значение единствено за процесуалната
им легитимация да отговарят като ответници по иска за обезщетение.
Отговорността на държавата за вреди
от нарушаване на правото на Европейския съюз не е виновна. Когато нарушението е
извършено умишлено или при неполагане на дължимата грижа, само това е
достатъчно то да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“; но това не
означава, че полагането на дължимата грижа изключва отговорността на държавата
(така Решение № 16 от 02.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1914/2020 г., ІV г. о.).
Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС, отговорност на
държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие нарушения на
правото на Съюза, може да възникне независимо от това, кой е публичният орган,
извършил нарушението, съответно независимо от вида нарушението – било то
неправилно транспонирана директива или поддържане в сила на национална правна
норма, която противоречи на правото на ЕС или решение на национална юрисдикция,
която се произнася като последна инстанция в противоречие с правото на ЕС (Решения
по делата С-6/90 и С-9/90, С-46/93 и С-48/93, С-5/94, С-224/01, С-160/14, С-173/03).
Като обобщение, настоящият състав на съда намира, че са
доказани първите две предпоставки от фактическия състав на солидарната
на основание чл. 4, ал. 2 от ЗОДОВ отговорност на ответниците, а именно: за нарушение на норма на правото на
Европейския съюз, която има за предмет предоставяне на права на ищците като
частноправни субекти - чл. 4, § 3 от ДЕС вр. чл. 288, § 3 от
ДФЕС вр. чл. 3, чл. 5, чл. 6 и чл. 7 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори,
като това нарушение е достатъчно
съществено.
Относно вредата и пряката причинно-следствена връзка:
Съгласно
чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ, Държавата и
общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които
са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са
причинени виновно от длъжностното лице.
Вредата
представлява промяна на имуществото, правата, телесната цялост и здраве,
душевност и психическо състояние на човека. Промяната може да се осъществи чрез
смущение, накърняване или унищожаване на посочените човешки блага. Вредите
могат да бъдат както имуществени, така и неимуществени, стига да са пряка и
непосредствена последица от самото увреждане. От своя страна, неимуществените
вреди са болките и страданията, изобщо негативните психически преживявания,
които търпи увредения. В тежест на пострадалия е да докаже засягането на
съответното благо, с това, при доказаност и на останалите елементи от
фактическия състав, искът за обезщетение е доказан в своето основание.
Причинната връзка между противоправното поведение и вредата очертава границите на отговорността. Кредиторът може да е понесъл всякакви загуби и да е
пропуснал да реализира различни ползи, но обезщетение се дължи само за тези от
тях, които са в причинна връзка с противоправното поведение на длъжника.
Деянието
трябва да е това условие, което с вътрешна необходимост предизвиква
настъпването на отрицателната последица в сферата на увреденото лице. То трябва
да бъде condition sine qua non за вредата, т. е. условие, без което вредата не
би настъпила. Ако между дадено обстоятелство и резултата не може да се докаже
една с по-голяма вероятност настъпила обусловеност, причинната връзка не бива
да се приема за дадена. Доказването на причинно-следствената връзка
между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, е за
ищеца. Това значи, че той следва по пътя на пълно главно доказване да установи,
че деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата. Необходимо
е обаче, причинният процес да се ограничи до неговото типично, закономерно, а
не случайно развитие. То е достатъчно условие, когато би причинило вредата само
при обичайно стечение на обстоятелствата (така Решение № 9 от 2.02.2018 г. на
ВКС по гр. д. № 1144/2017 г., III г. о.).
По
делото се установи, че патримониумът на ищците е намалял в резултат на
изплатените на взискателя в образуваното от него изпълнително производство суми
(претърпяна загуба), респ. в пропуска да увеличат имуществото си чрез
покачването на цената на притежавания от тях недвижим имот, който е продаден на
публична продан (пропусната полза). Тоест имуществена вреда за ищците е
настъпила, същата е в причинна зависимост от поведението на ответниците Народно
събрание на РБ и ОС - Пловдив, изразяващо се в непълно транспониране на
Директивата, довело до липса на подходящи и ефективни мерки за
предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в сключения от тях
договор, респ. несъобразяване от националната юрисдикция с
практиката на Съда на Европейския съюз за служебна преценка на неравноправния характер на съответните договорни клаузи и последващите тази констатация правни последици спрямо
потребителите, но тази вреда не се
явява пряка и непосредствена последица от деянието на ответниците.
Пряка и
непосредствена последица от поведението на ответниците е например увеличеният в
резултат на приложение на неравноправните клаузи на договора за кредит лихвен
процент, респ. заплатен от ищците по-висок размер на анюитетните месечни
погасителни вноски - постепенно увеличаващата се разлика през годините от
264.33 лева при сключването на договора на 23.08.2007 г. до максималните 329.46
лева на 30.11.2008 г. (329.46 - 264.33 = 65.13 лева).
Не е пряка и непосредствена последица от
поведението на ответниците загубата на работата от ищцата А.Х. през 2010 г. и от
ищеца Л.Х. през 2011 г., и оттам на предполагаемата невъзможност за погасяване
на увеличените с (до) 65.13 лева
месечни погасителни вноски за периода 30.11.2008 г. - 24.10.2011 г. (докогато е
обслужван кредита), или по 21.71 лева
месечно за всеки един от тримата ищци - кредитополучатели.
Друг е въпросът,
че в претенцията на ищците за имуществена вреда под формата на претърпяна
загуба неоснователно се търсят и дължимата от тях главница по договора за
кредит в размер на 26 977.88 лева, която следва да бъде върната на
кредитодателя (чл. 430 от ТЗ) и не представлява вреда, а и на дължимите (при
неприлагане на неравноправните клаузи) договорни и законни лихви, както и
платените местни данъци към Община Пловдив и ТД на НАП, последните нямащи нищо
общо с противоправното поведение на ответниците.
Като обобщение, исковете
за имуществени вреди са неоснователни и следва да се отхвърлят.
Неоснователността на исковете за заплащане на обезщетение за имуществена
вреда, води до неоснователност и на акцесорните претенции за мораторна лихва.
По исковете за неимуществени вреди:
Съдебната
практика приема, че когато ищецът претендира обезщетение за
обичайните неимуществени вреди от деликт, при доказани
увреждащи действия (както е в случая), искът е установен в своето
основание и съдът е длъжен да определи неговия размер. Тогава не са нужни
формални, външни доказателства за установяване на тези обичайни вреди, тъй като
те настъпват винаги в резултат от увреждащото действие.
В този случай размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта
на живот, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за
пострадалия. Когато обаче ищецът претендира вреди над
обичайните, които са обусловени от конкретни, специфични обстоятелства, той
следва да ги посочи в исковата молба и безспорно да ги докаже. Съдът на свой
ред трябва да се мотивира защо присъжда обезщетение над или под обичайния
размер (вж. Решение № 270 от 16.02.2018
г. на ВКС по гр. д. № 284/2017 г., IV г. о.,
Решение № 18 от 20.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2721/2013 г., IV г. о.).
С оглед изложеното разбиране, съдът следва да приеме, че в
резултат на противоправното поведение на ответниците по делото ищците
действително са претърпели неимуществени вреди - болка и
страдание, стрес, фрустрация, притеснения и изобщо
негативни психически преживявания, като изслушаното заключение по СПЕ
освен, че потвърждава този извод, не установява претърпени вреди над обичайните за този тип увреждане. Освен изслушаната
експертиза, липсват други събрани по
делото писмени и/или гласни доказателства за обосноваване на обезщетение над
обичайния размер. При определяне на дължимото обезщетение следва да се
държи сметка и за обществените представи за справедливост в аспект на
съществуващите общественоикономически условия на живот към момента на увреждането, като моралните
вреди са индивидуално определими и паричното обезщетение за тях следва да
съответства на необходимото за преодоляването им. Не е проява на справедливост,
а е в дисхармония със справедливостта, определяне на парично обезщетение
по–голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди. Настоящият
състав на съда приема, че паричният еквивалент на понесените и
доказани обичайни неимуществени вреди в случая възлиза на
сумата от по 7 000 лева за всеки ищец.
По разноските:
Съгласно
чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, ако искът
бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските
по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът
осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат или
юрисконсулт, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.
Направеното
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ищеца е неоснователно; същото е под минималния размер съгласно
Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения.
Дължимите
в полза на ищците разноски за настоящата инстанция,
които следва да се възложат върху ответниците (разделно) са
702.08 лева – адвокатско възнаграждение съразмерно на
уважената част от исковете и държавна такса от 30 лева.
Ответниците следва да заплатят (разделно) в полза на
съда разноски за вещи лица в размер на 700 лева (СПЕ - 200 лв., СОЕ - 200 лв. и СИЕ - 300
лв.), съгласно чл. 78, ал. 6 от ГПК.
Съдът определя
юрисконсултско възнаграждение съгласно чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ в полза на
ответника НС на РБ в размер на 150 лева, което следва да се възложи върху
ищците А.Х. и Д.Х..
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И
:
ОСЪЖДА Народното
събрание на Република България и Окръжен съд - Пловдив да заплатят солидарно на: А.П.Х., ЕГН **********, с
адрес: ***, ж. к. ***, сумата в размер на 7 000
(седем хиляди) лева, на Д.Л.Х., ЕГН **********, с адрес: ***,
ж. к. ***, сумата в размер на 7 000
(седем хиляди) лева и на Л.Д.Х., ЕГН **********, починал на
18.03.2021 г., заместен на основание чл. 227 от ГПК от своите правоприемници А.П.Х. - съпруга и Д.Л.Х. - син, сумата от
7 000 (седем хиляди) лева, представляващи
обезщетение за причинените им неимуществени вреди, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба - 16.03.2020 г. до
окончателното изплащане на сумите поради нарушаване на правото на
Европейския съюз - неправилно транспониране на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори и
постановяване на решение № 103/22.02.2017 г.
по гр. д. № 681/2015 г. по описа на ОС – Пловдив,
на основание чл. 2в от ЗОДОВ, като
ОТХВЪРЛЯ предявените искове за разликата над присъдените по 7 000 лева до претендираните по 10 000 (десет хиляди) лева, като неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от А.П.Х., ЕГН **********, с
адрес: ***, ж. к. ***, Д.Л.Х., ЕГН **********, с адрес: ***,
ж. к. ***, и Л.Д.Х., ЕГН **********, починал на 18.03.2021 г., заместен на
основание чл. 227 от ГПК от своите правоприемници А.П.Х. - съпруга и Д.Л.Х. - син, срещу Народното
събрание на Република България и Окръжен съд - Пловдив за солидарното им осъждане да
заплатят на ищците при условията на активна солидарност обезщетение в размер на
45 147 (четиресет и пет
хиляди сто четиресет и седем) лева за причинените
им имуществени вреди под формата на претърпяна загуба, представляващи разходи
по удовлетворяване претенциите на банката по водените от нея срещу ищците
исково и изпълнително производства във връзка с Договор за кредит № HL24666 от
23.08.2007 г., сключен с „Българска
пощенска банка“ АД (сега с наименование „Юробанк България“ АД), ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на
сумата, както и мораторната лихва върху главницата за период 20.01.2016 –
16.03.2020 г. в размер на 21 493.64
лева (двайсет и една хиляди
четиристотин деветдесет и три лева и шейсет и четири стотинки),
както и обезщетение от 53 811.51
лева (петдесет и три хиляди осемстотин и единайсет лева и петдесет и една
стотинки) за причинените им имуществени вреди под формата на
пропусната полза, представляваща пазарната стойност на собствения им
апартамент, продаден на публична продан, ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до изплащане на сумата, като неоснователни.
ОСЪЖДА Народното събрание на Република България и Окръжен съд - Пловдив да заплатят
на А.П.Х., ЕГН **********, с
адрес: ***, ж. к. ***, и Д.Л.Х., ЕГН **********, с адрес: ***,
ж. к. ***, сумата от 702.08
лева (седемстотин и два лева и осем стотинки) – адв. възнаграждение съразмерно на
уважената част от исковете и държавна такса от 30 (трийсет) лева, на основание
чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ.
ОСЪЖДА А.П.Х.,
ЕГН **********, с адрес: ***, ж. к. ***, и Д.Л.Х., ЕГН **********,
с адрес: ***, ж. к. ***, да
заплатят на
Народното събрание на Република България сумата от 150 (сто и петдесет) лева – юрисконсултско възнаграждение, на основание
чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ.
ОСЪЖДА Народното събрание на Република България и Окръжен съд - Пловдив да заплатят
по сметка на Окръжен съд –
Пазарджик направените съдебно-деловодни разноски за депозити за вещи
лица в
размер на общо 700 лева, съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ вр.
чл. 78, ал. 6 от ГПК.
Решението може
да бъде обжалвано пред Пловдивския апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: