Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 24.10.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети октомври през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 15313 по
описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 10.04.2018г., постановено по гр.дело № 30983/2016г.
по описа на СРС, ГО, 56 състав, са отхвърлени предявените от В.С. И.срещу Институт
по отбрана „Проф. Цветан Лазаров“ обективно кумулативно съединени искове, както
следва: иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за признаване за незаконно
и отмяната на уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, поради съкращение в щата със Заповед № 178/19.04.2016г. на вр.и.д. директор
на Институт по отбрана „Проф. Цветан Лазаров“; иск с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението
длъжност "научен сътрудник – І степен“ в отдел „ЯХБЗ и Е тилова техника и
имущества“ при ответника; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл.
225, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 7 427, 28 лева – обезщетение за
оставане без работа поради уволнението за периода от 20.04.2016г. до 20.10.2016г.;
иск с правно основание чл. 296, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 375 лева,
представляваща обезщетение за полагащи се пари за дрехи за периода от
17.06.2010г. до 05.12.2011г.; иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата за заплащане на допълнително възнаграждение за образователна и научна
степен „доктор“ в размер на 40 лева на месец, претендирано за периода от
18.12.2010г. до 05.03.2012г.; иск с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ, вр. чл.
59 КТД на МО за заплащане на сумата от 3 593, 64 лева, представляваща
обезщетение за неспазен срок на предизвестие и иск с правно основание чл. 224,
ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 3 696, 32 лева, представляваща
обезщетение за неползван платен годишен отпуск за периода от 17.06.2010г. до
05.03.2012г.
Със същото решение е прекратено производството по
делото в частта по иска на В.С.Н. срещу Институт по отбрана „Проф. Цветан
Лазаров“ за заплащане на сумата от 2 134, 27 лева, представляваща
обезщетение за направените разходи за разработване и защита на дисертационен
труд, както и в частта по иска с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл.
11, ал. 1, т. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата за заплащане на допълнително възнаграждение за образователна и научна
степен „доктор“ в размер на 40 лева на месец, претендирано за периода от
06.10.2010г. до 17.02.2010.
Срещу решението в частта, в която са отхвърлени
предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищеца
В.С.Н.. Жалбоподателят поддържа съществено нарушение на съдопроизводствените
правила, довело до необоснованост на първоинстанционното решение и нарушения на
материалния закон. Навежда съображения, че СРС не е съобразил разпоредбата на
чл. 7, ал. 3 от Правилника за устройство и дейност на института по отбрана,
съобразно която за прекратяване на трудовото правоотношение с хабилитирано лице
се изисква решение на научния съвет, каквото в случая не е представено. Отделно
от това счита, че работодателят не е изпълнил влязлото в сила съдебно решение
за възстановяване на ищцата на заеманата от нея длъжност „научен сътрудник – І
степен“, тъй като ответникът не се е съобразил с разпоредбата на §5, ал. 3 от
ПЗР на Закона за развитие на академичния състав в Република България /ЗРАСРБ/,
в който е посочено, че трудовото правоотношение на лице, притежаващо научна
степен „научен сътрудник – І степен“ следва да се запази на академична длъжност
„главен асистент“. Жалбоподателката поддържа още, че по делото не са ангажирани
доказателства за извършено към 20.04.2016г. реално съкращение на заеманата от
нея длъжност, както и че липсва решение на МО и на научния съвет за съкращаване
на длъжността. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд относно характера
на представения протокол от проведено заседание на научния съвет от
19.04.2016г., като се поддържа, че дневния ред на същото няма нищо общо с
взетото решение. В тази връзка се навежда и съображение, че тя не е получила
отрицателна оценка на атестация, тъй като такава не е провеждана, поради което
счита, че са нарушени изискванията на чл. 35, ал. 1, т. 3 от ЗРАСРБ. В жалбата
са развити и съображения, че работодателят не е извършил подбор по реда на чл.
329 от КТ, съобразно критериите в посочената разпоредба. Изложени са и
оплаквания срещу неправилните изводи на СРС относно нейното членство в
синдикалната организация, като поддържа, че тя е била член на същата и за
законността на уволнението й се изисква предварително съгласие на синдикалния
орган, каквото в случая не било искано. Поради изложеното счита, че
прекратяването на трудовото й правоотношение с ответника не е извършено по предвидения
в КТ ред, поради което е незаконно. Ето защо прави искане за отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго, с което предявените искове по чл. 344, ал. 1,
т. 1 и т. 2 от КТ, включително и всички останали искове за претендираните от
нея обезщетения, да бъдат уважени.
В срока по чл. 263, ал. 1 от КТ е постъпил отговор от
насрещната страна – Институт по отбрана „Проф. Цветан Лазаров“, с който
въззивната жалба се оспорва по подробно изложени съображения. Счита
първоинстанционното решение за правилно, като постановено в съответствие със
събраните по делото доказателства и съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест. Поддържа, че към датата на прекратяване на трудовото
правоотношение с ищцата заеманата от нея длъжност не съществува в щатното
разписание, поради което съкращаването е реално. То било извършено в съответствие
с установените в КТ правила, като в тази връзка оспорва приложимостта на
нормата на чл. 35, ал. 1 от ЗРАСРБ. Поддържа, че ищцата не се ползва с
предварителна закрила по чл. 333, ал. 4 от КТ, тъй като било установено, че тя
не е член на синдикалната организация в института, както и че не е необходимо
решение на научния съвет за съкращаване на длъжността, доколкото такова
изискване не съществува. По тези съображения прави искане за потвърждаване на
обжалваното решение в цялост.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ.
По отношение на фактическата обстановка:
Безспорно е по делото, че с влязло в законна сила на
07.12.2015г. съдебно решение по в.гр.д. № С-11/2014г. по описа на СГС, е
признато за незаконно и отменено уволнението на В.С.Н., извършено със Заповед №
165/17.06.2010г. на директора на Институт по отбрана на основание чл. 328, ал.
1, т. 2 от КТ – поради съкращаване на щата и служителката е възстановено на
основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ на заеманата до уволнението длъжност –
„научен сътрудник І степен“ в отдел „ЯХБЗ и Е, тилова техника и имущества“ в
дирекция „Въоръжение и техника“. В изпълнение на това решение със заповед №
177/18.04.2016г. на вр.и.д. директор на Института по отбрана, ищцата била
възстановена на длъжност „научен сътрудник І степен“ в отдел „ЯХБЗ и Е, тилова
техника и имущества“ в дирекция „Въоръжение и техника“, считано от 18.04.2016г.
Това трудово правоотношение било прекратено със заповед № 178/19.04.2016г. на вр.и.д.
директор на Институт по отбрана „Професор Цветан Лазаров“, считано от
20.04.2016г., издадена на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ - поради
съкращаване на щата. В заповедта се съдържа нареждане за изплащане на
обезщетения по чл. 220, ал. 1 КТ за неспазен срок на предизвестие в размер на
брутното трудово възнаграждение за неспазения срок на предизвестие. Заповедта е
била връчена на ищеца на 19.04.2016г.
По делото са представени преписи от длъжностно
разписание № БМ-474 на Института по отбрана, в сила от 12.07.2012г., от
длъжностно разписание № БМ394, в сила от 25.05.2010г.; от длъжностно разписание
№ БМ-458, в сила от 01.07.2011г., утвърдени от министъра на отбраната. Във
връзка с релевираното от ищцата оспорване на извършено реално съкращение на
щата, в първоинстанционното производство е прието заключение на допълнителна
съдебно-счетоводна експертиза от 08.12.2017г., което съдът кредитира като пълно
и обективно. От същото се установява, че със заповед № ОХ-125/16.02.2016г. на
Министъра на отбраната е утвърдено щатно разписание на Институт по отбраната
„Професор Цветан Лазаров“, в което няма длъжност „научен сътрудник – І степен“.
Вещото лице е посочило, че основните задължения по длъжностната характеристика за длъжността
„научен сътрудник І степен“ в отдел „Ядрена, химическа, биологическа защита и
екология, и тилова техника и имущество“ в Дирекция „Въоръжение и техника“
/заемана от ищцата преди уволнението й от 17.06.2010г./ са свързани с
научно-изследователска дейност в областта на военното имущество и екипировка,
опитно-конструктурна и експериментална дейност с цел обосноваване на
тактико-технически характеристики на изделията, избор на технически решения при
модернизация или покупка на изделия за нуждите на армията, дейности, свързани с
научно-техническото сътрудничество, обмяна на опит и публикуване на резултатите
от научно-изследователската и експериментална дейност. В заключението е
констатирано, че в действащото към 18.04.2016г. щатно разписание на ответника съществуват
2 броя длъжности „главен експерт“ от отдел „Бойни системи и екипировка“, в
чиито длъжностни характеристики има функции, които в известна степен са
свързани с изследване на бойната екипировка. За разлика от заеманата от ищцата
длъжност по трудово правоотношение, съществуващите длъжности „главен експерт“
са предвидени за заемане по служебно правоотношение. Освен това има разлики и в
разрешението за достъп до класифицирана информация – по заеманата от ищцата
длъжност изискуемото ниво е не по-ниско от „поверително“, а по съществуващите
длъжностни „главен експерт“ – изискваното за заемане на длъжността ниво на
достъп е „секретно“. В допълнителното заключение на съдебно-счетоводната
експертиза от 23.06.2017г., което съдът кредитира като обосновано и
компетентно, е посочено още, че към 18.04.2016г. няма конкретна длъжност при
ответника, която да се занимава само и единствено с изследване на бойната
екипировка на сухопътните войски при криза, каквато е била изпълняваната от
ищцата дейност преди прекратяване на трудовото правоотношение на 17.06.2010г. В
заключението е отразено също, че в утвърденото на 01.07.2011г. длъжностно
разписание, Дирекция „Въоръжение и техника“ е преименувана в Дирекция „Развитие
на въоръжението, техниката, тиловите имущества и материали“, в която били
обособени четири отдела – „Бойна техника и екипировка“, „Въоръжение и
боеприпаси“, „Бойно осигуряване и логистика“ и „Военно-икономически анализи“. В
утвърденото на 12.07.2012г. длъжностно разписание в Дирекция „Развитие на
въоръжението, техниката, тиловите имущества и материали“ са обособени два
отдела: „Бойни системи и екипировка“ и „Въоръжение и боеприпаси“.
В исковата молба са релевирани твърдения, че към
датата на прекратяване на трудовото правоотношение, ищцата е член на
Националния синдикат „Отбрана“ към КТ „Подкрепа“, поради което се ползва от
предварителната закрила по чл. 333, ал. 4 от КТ. За установяване на това
твърдение е представена служебна бележка от 30.05.2016г., издадена от Председателя
на НС „Отбрана“ Т.В., в която е посочено, че В.С.Н. е член на НС „Отбрана“ от
2004г. и до момента. Ответникът е оспорил това обстоятелство, поради което по
делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свид. Т.В.,
чиито показания съдът кредитира като отразяващи непосредствени възприятия
относно релевантните за спора обстоятелства. Свидетелят Воденов излага, че е
издал служебната бележка от 30.05.2016г. без да извърши проверка на удостоверените
в нея факти, тъй като е познавал визуално ищцата и е знаел, че тя работи в
Института по отбрана. След това той получил информация от председателката на
синдикалната организация, че ищцата не членува в синдиката, извършил проверка
лично и издал нова служебна бележка на 09.09.2016г., в която е посочено, че
служебната бележка от 30.05.2016г. е издадена неправомерно на В.Н..
Настоящият съдебен състав споделя изводите на
първоинстанционния съд, че в служебната бележка от 30.05.2016г. са удостоверени
неверни обстоятелства по съображения, че същите са опровергани от събраните
гласни доказателствени средства, както и поради обстоятелството, че за периода
от 17.06.2010г. /датата на предходното уволнение/ до 18.04.2016г. /датата на
възстановяването й на работа/ ищцата не е била в трудово правоотношение с
Института по отбрана и не може да бъде член на синдикална организация, която
осъществява дейност в структура, с която тя не е в трудови отношения. По тези
съображения се налага извод, че към момента на прекратяване на трудовото
правоотношение ищцата не е била член на синдикалната организация при ответника.
От приетото в първоинстанционното производство
заключение на съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че размерът на основното месечно възнаграждение на
ищцата е 516 лева.
По отношение на правните изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
По отношение на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т.
2 КТ:
Процесното трудово правоотношение било прекратено на
основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ - поради съкращаване на щата.
Твърденията за незаконност на уволнението, очертаващи основанието на предявения
иск и в чиито рамки е ограничена търсената съдебна защита съобразно
диспозитивното начало в гражданския процес, са следните: ищцата се е ползвала
със закрилата по чл. 333, ал. 4 КТ, както и че не е дадено
предварително писмено съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение с
нея, поради съкращаване на щата от ръководството на синдикалната организация;
че не е налице реално съкращение на щата; няма решение на МО и на научния съвет
за съкращаване на щата и че работодателят не е извършил законосъобразен подбор
по чл. 329 от КТ. По така наведените във въззивното производство доводи съдът
намира следното:
Изискванията за законност на уволнението
поради съкращаване на щата са следните: 1/. да е налице
премахване, считано от един определен момент за в бъдеще, на отделни длъжности
от утвърдения общ брой на работниците или служителите в предприятието или
учреждението поради преустановяване на съответстващите им трудови функции; 2/. съкращението да е реално, т.е. не само да е
премахната длъжността като щатна бройка, но и трудовата функция да е престанала да съществува; 3/. да е налице към момента на уволнението - датата на
уволнението трябва да съвпада или да следва датата, на която е извършено
реалното фактическо съкращаване и 4/. да е извършено по съответния ред и от компетенния орган.
На първо място следва да се посочи, че доводите за
неспазване на изискванията по чл. 333, ал. 4 от КТ са неоснователни. Според
посочената разпоредба, когато това е предвидено в колективния трудов договор,
работодателят може да уволни работник или служител поради съкращаване на щата
или при намаляване на обема на работата след предварителното съгласие на
съответния синдикален орган в предприятието. Закрилата се отнася само до
уволнение на две основания – съкращаване на щата и намаляване на обема на
работа, и се отнася до работниците и служителите, спрямо които действа КТД –
членовете на синдикалната организация, страна по договора, и тези, които са се
присъединили към него по реда на чл. 57, ал. 2 от КТ. В случая за работодателя
не е съществувало задължение да изисква предварително съгласие от синдикалния
орган в предприятието преди прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата,
тъй като се установи, че тя не е била член на синдикалната организация към
датата на уволнението. Ищцата не твърди и не доказва, че след възстановяването
й на работа, считано от 18.04.2016г., се е присъединила към Колективния трудов
договор /КТД/ от 29.12.2015г., сключен между Министерство на отбраната, от една
страна, и Федерация на независимите синдикати от отбраната „Българска армия“
към КНСБ и Националния синдикат „Отбрана“ към КТ „Подкрепа“ по предвидения в чл.
6, ал. 1 от договора ред, а именно – чрез подаване на заявление за
присъединяване, адресирано до ръководствата на страните по КТД. Ето защо същата
не се ползва с предвидената в чл. 333, ал. 4 от КТ, вр. чл. 25 от КТД
предварителна закрила.
Съдът счита за неоснователно възражението на ищцата,
че работодателят не е изпълнил влязлото в сила съдебно решение за
възстановяване на заеманата от нея длъжност „научен сътрудник – І степен“. В
тази връзка следва да се има предвид, че възстановяването на предишната работа
на работника или служителя със съдебно решение не е обусловено от това дали
щатната бройка за длъжността съществува или не. Работодателят е длъжен в
изпълнение на съдебното решение да допусне работника или служителя на
предишната работа и случаите когато длъжността му е съкратена. Той обаче няма
задължение да изменя щатното разписание, като отново възстанови тази длъжност и
едва след това да пристъпи към уволнение поради съкращаване на щата, а може по
своя преценка веднага да пристъпи към уволнение поради съкращаване на щата или
да предложи на работника или служителя друга работа /така решение №
316/11.07.2012г. на ВКС по гр.д. № 1025/2011г., ІV ГО и решение №
327/14.11.2013г. по гр.д. № 69/2013г. по описа на ВКС, ІV ГО/. В конкретния
случай се установи, че към датата на възстановяване на ищцата на заеманата от
нея длъжност – 18.04.2016г., в щатното разписание на работодателя не съществува
длъжност „научен сътрудник І-ва степен“ в отдел „Ядрена, химическа,
биологическа защита и екология, и тилова техника и имущество“ към Дирекция
„Въоръжение и техника“. Това положение произтича и от факта на извършената
нормативна промяна на основание § 5, ал. 3, т. 1 от ПЗР на Закона за развитието
на академичния състав в Република България - /Нова - ДВ, бр. 101 от 28.12.2010г./, съгласно
която трудовите правоотношения на лицата, които към влизането в сила на този
закон заемат научно-преподавателска или научна длъжност и притежават научна
степен, получена съгласно отменения Закон за
научните степени и научните звания, се запазват на следните академични
длъжности: за "асистент", "старши асистент" и "главен
асистент", съответно "научен сътрудник" I, II и III степен - на
академичната длъжност "главен асистент". Следователно, заеманата от
ищцата длъжност „научен сътрудник І-ва степен“ се приравнява на академичната
длъжност „главен асистент“. Видно от заключението на допълнителната
съдебно-счетоводна експертиза от 08.12.2017г., в щатното разписание, действащо
към 18.04.2016г., има предвидена длъжност за главен асистент единствено в отдел
„Комуникационни и информационни системи и защита на информацията“. При липсата
на данни за идентичност на трудовите функции на единствената длъжност „главен
асистент“ при ответника и тези, които ищецът е имал на заеманата преди
уволнението на 17.06.2010г. длъжност, следва да се приеме, че е налице реално
съкращаване на щата. От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна
експертиза от 08.12.2017г. се установява още, че не е налице идентичност на
трудовите функции за длъжността „научен сътрудник І-ва степен“ в отдел „Ядрена,
химическа, биологическа защита и екология, и тилова техника и имущество“ към
Дирекция „Въоръжение и техника“ /заемана от ищцата преди уволнението от 17.06.2010г./
и другите длъжности, които имат за предмет изследване на бойната екипировка, а
именно – длъжността „главен експерт“ от отдел „Бойни системи и екипировка“. При
преценката за идентичност на трудовите задължения следва да се изхожда от
естеството на работа, от свойствените задължения за длъжността – от това има ли
съществена разлика в трудовите функции с оглед характера и естеството на
възложената работа в длъжността. В случая се установяват различия във вида на
правоотношението /служебно за главните експерти и трудово за ищцата/; в
изискванията за достъп до квалифицирана информация – за длъжността на ищцата –
ниво не по-ниско от „поверително“, а за длъжността „главен експерт“ – ниво
„секретно“, както и в основната цел на длъжността. Реално
съкращаване в щата е налице, когато едни щатни бройки се съкращават и на тяхно
място се създават други нови длъжности с различни от предходните трудови
функции, както и когато съществуващата щатна длъжност се преобразува в друга
нова длъжност, в която се запазват всички или част от задълженията на
трансформираната длъжност, но към тях се прибавят нови, съществени трудови
задължения, променят се изискванията за нейното заемане, поради което се
създава нова трудова функция и нова длъжност /т.е. разлика в същността на
извършваната работа – в този смисъл Решение № 66 от 28.03.2013 г. на ВКС по гр.
д. № 332/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 75 от 27.03.2012 г. на ВКС по гр. д.
№ 924/2011 г., III г. о., ГК, Решение № 154 от 18.04.2011 г. на ВКС по гр. д. №
1279/2010 г., III г. о., ГК/.
Безспорно възстановеното правоотношение между ищцата и
ответника е трудово, т.е. не може по силата на конститутивното действие на
съдебното решение по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ същото
да се трансформира в служебно, което е достатъчно основание да се приеме, че
двете сравнявани длъжности не са идентични. Освен това, следва да се има
предвид и установеното по делото обстоятелство, че към 18.04.2016г. няма
конкретна длъжност, която да се занимава само и единствено с изследване на
бойната екипировка на сухопътните войски, каквато е била изпълняваната от
ищцата дейност преди уволнението й на 17.06.2010г.
В аспекта на изложеното се налага извод, че към датата
на възстановяване на ищцата на предишната работа, заеманата от нея преди
уволнението длъжност не съществува, поради което е налице реално съкращаване на
щата. Съкращаване на щата в действителност има и то предхожда момента на
процесното уволнение.
Неоснователни са доводите на въззивницата за нарушение
на нормата на чл. 35, ал. 3 от Закона за развитието на академичния състав в
Република България /в приложимата към процесния случай редакция – ДВ, бр. 101
от 2010г./, съгласно която отнемането на научна
степен и освобождаването от академична длъжност се извършва от ректора на
висшето училище, съответно от ръководителя на научната организация, по
предложение на факултетния/научния съвет. Непротиворечива е съдебната практика,
която се споделя и от настоящия съдебен състав, че предложението на научния
съвет по чл. 35, ал. 3 от ЗРАСРБ е елемент от фактическия състав на
прекратяване на трудовото правоотношение само в трите хипотези, посочени в чл.
35, ал. 1 от закона /така решение № 96 от 14.07.2017г. по гр.д. № 3150/2016г.
по описа на ВКС, ІV ГО/. Такова предложение не е необходимо при прекратяване на
правоотношение поради съкращаване на щата, каквото е основанието на процесната
заповед. Без значение за законосъобразността на уволнението по чл. 328, ал. 1,
т. 2 от КТ е дали на ищцата са извършвани атестации или не, доколкото както бе
посочено, прекратяването на трудовото правоотношение не е извършено на
основание чл. 35, ал. 1, т. 3 от ЗРАСРБ
Настоящият съдебен състав споделя изцяло изводите на
първоинстанционния съд, че при прекратяване на процесното правоотношение
работодателят не е бил длъжен да извърши подбор. Към датата на прекратяване на
трудовото правоотношение в щатното разписание на ответника не са съществували
щатни бройки за длъжността „научен сътрудник І-ва степен“ в отдел „Ядрена,
химическа, биологическа защита и екология, и тилова техника и имущество“ към
Дирекция „Въоръжение и техника“, нито е съществувала длъжност с близки или
сходни задължения.
От всичко изложено следва, че фактическият
състав на съкращаването на щата е осъществен, а искът за признаване на
уволнението за незаконно и за неговата отмяна (чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ) е неоснователен, каквито
са и другите обусловени от него искове - по чл.
344, ал. 1, т. 2 от КТ за
възстановяване на предишната работа и по чл. 344, ал. 1, т. 3 от за заплащане на обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа поради уволнението.
По въззивната жалба срещу първоинстанционното решение,
с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 296, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 375 лева, представляваща обезщетение за полагащи
се пари за дрехи за периода от 17.06.2010г. до 05.12.2011г.; иск с правно
основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 11, ал. 1, т. 1 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата за заплащане на допълнително
възнаграждение за образователна и научна степен „доктор“ в размер на 40 лева на
месец, претендирано за периода от 18.12.2010г. до 05.03.2012г.; иск с правно
основание чл. 220, ал. 1 КТ, вр. чл. 59 КТД на МО за заплащане на сумата от
3 593, 64 лева, представляваща обезщетение за неспазен срок на
предизвестие и иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ за заплащане на
сумата от 3 696, 32 лева, представляваща обезщетение за неползван платен
годишен отпуск за периода от 17.06.2010г. до 05.03.2012г.:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд
има служебни контролни функции да провери валидността и допустимостта/ в
обжалваната част/ на решението и да определи правилната правна квалификация на
предявените искове и на насрещните права, възраженията, репликите и т.н. на
страните. По отношение на правилността на решението принципно следва да бъде
отречен служебният контрол, предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е
ограничен от посоченото в жалбата, като от това има само две изключения: когато
въззивният съд прилага императивна материално-правна норма или когато следи
служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените
от брака и ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно
упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването
на семейното жилище/т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по
тълкувателно дело № 1/2013 г., ОСГТК/. Извън тези две хипотези при решаване на
делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на
посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд
и обосноваността само на посочените негови фактически констатации. Предвид
характеристиките на въззивното производство като ограничен въззив, въззивната
инстанция следва да постанови решението си при съобразяване на фактите,
установени по делото. При бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд
се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и
субсумиране на събрания фактически и доказателствен материал под приложимата
според въззивния съд материалноправна норма. Това означава, че ограниченият от
посоченото в жалбата въззивен съд не може, без съответно оплакване, да
проверява обосноваността на която да било фактическа констатация на
първоинстанционния съд, нито да проверява дали тя е направена при допуснато
съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Въззивният съд може да приеме
за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при
съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното
производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. Като изхожда
от своята правна квалификация на материалните субективни права, предмет на
делото, той може да приеме за правно релевантен факт, чието правно значение е
отречено от първоинстанционния съд, като и да отрече правното значение на факт,
който е взет предвид при постановяване на първоинстанционното решение /решение
№ 200 от 23.06.2015г. на ВКС по гр. д. № 6459/2014г., IV ГО, ГК/. По подадена
бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на
обжалваното решение или на част от фактическите и правни изводи, приети от
първоинстанционния съд, и при липса на допуснато от първоинстанционния съд
нарушение на императивна материалноправна норма, е недопустимо извършване на
цялостна проверка правилността на обжалваното първоинстанционно решение от
въззивния съд. /решение № 172 от 10.04.2017г. на ВКС по т. д. № 2312/2015г., I ТО,
ТК/.
В конкретния случай следва да се посочи, че не са
налице основания за извод за нарушаване от първоинстанционния съд на
императивна материалноправна норма, което нарушение да е обусловило решаващия
му извод по посочените по-горе искове. В тази хипотеза – при бланкетна въззивна
жалба и липсата на нарушение на императивна материалноправна норма, въззивният
съд дължи служебна преценка само на дадената от първоинстанционния съд правна
квалификация на предявения иск, като ако прецени че същата е неправилна и
вследствие на това на страните са дадени неточни указания относно подлежащите
на доказване факти, той следва служебно да обезпечи правилното приложение на
материалния закон чрез предприемане на съответните процесуални действия.
Във въззивната жалба на В.Н. не се съдържат конкретни
оплаквания срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд по отношение на несъществуването на трудово правоотношение между ищцата и
ответника за периода от 17.06.2010г. до датата на възстановяването й на
заеманата от нея длъжност в изпълнение на влязло в законна сила съдебно решение
– 18.04.2016г. Въззивният съд при преценка на дадената от първоинстанционния
съд правна квалификация на предявената претенция, намира, че правилно
фактическите твърдения на ищцата са подведени под приложимите норми на чл. 296,
ал. 1 от КТ и по чл. 128, т. 2, вр. чл. 11, ал. 1, т. 1 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата. Доколкото установяването на
трудово правоотношение между страните е
елемент от фактическия състав на предявените искове с правно основание чл. 296,
ал. 1 от КТ и по чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 11, ал. 1, т. 1 от Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, следва извод, че ищцата не се
легитимира като кредитор по спорните вземания на това основание.
Неоснователна е и претенцията по чл. 220, ал. 1 от КТ,
вр. чл. 59 от КТД на МО. Въззивният съд споделя изводите на СРС, че ищцата не
установи в условията на пълно и главно доказване, че за исковия период същата е
била синдикален член, респективно, че се е присъединила към КТД по предвидения
за това ред, поради което тя не е носител на вземане по чл. 19, ал. 1, т. 3 от
КТД за заплащане на обезщетение за неспазен тримесечен срок на предизвестието
за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2
от КТ. По делото е установено, че на ищцата е начислено обезщетение за
неспазено предизвестие в размер на една брутна заплата – 1197, 88 лева
/съгласно чл. 220, ал. 1 от КТ/, както и че същото е заплатено на 27.05.2016г.
Претенцията по чл. 224, ал. 1 от КТ за заплащане на
обезщетение за неползван платен годишен отпуск за периода от 17.06.2010г. до
05.03.2012г. е неоснователна. Безспорно е, че за исковия период между страните
по делото не е съществувало трудово правоотношение. Съгласно чл. 354, ал. 1 от КТ за трудов стаж се признава и времето, през което работникът или служителят е
останал без работа поради уволнението, което е признато за незаконно – от
датата на уволнението до възстановяването му на работа. Това е изключение от
правилото на чл. 351 от КТ, че трудов стаж по трудово правоотношение е времето,
през което работникът или служителят е работил по трудово правоотношение. Това
изключение се отнася само за трудовия стаж, а не и за останалите последици от
работа по трудово правоотношение. Ето защо за периода от уволнението до
отмяната му по съдебен ред и възстановяването на работника или служителя на
работа, макар и той да се признава за трудов стаж, не възниква право на платен
годишен отпуск и право на обезщетение за неползван платен годишен отпуск.
Платеният годишен отпуск се определя за времето на реално положен труд по
трудово правоотношение след възстановяване на работа, но не е и за периода от
уволнението до отмяната му и възстановяване му на работа, тъй като платеният
годишен отпуск има за цел възстановяването на трудовата сила /в този смисъл е решение
№ 511 от 12.02.2010г. на ВКС, по гр.д. № 189/2009г., III ГО/.
Като е достигнал до същите изводи, първоинстанционният
съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в частта, в
която са отхвърлени предявените искове.
По частната въззивна жалба срещу първоинстанционното
решение, в частта в която производството по делото е прекратено:
В проведеното на 10.10.2019г. открито съдебно
заседание въззивницата направи уточнение, че с подадената от нея въззивна жалба
обжалва първоинстанционното решение в цялост, в това число и по отношение на
постановеното прекратяване на производството по делото. Настоящият съдебен
състав счита, че подадената частна въззивна жалба /обективирана във въззивната
жалба/ е процесуално недопустима. Решението на СРС в частта, в която се
прекратява производството по делото има характер на определение и подлежи на
обжалване по реда на чл. 274 – 278 от ГПК.
Според разпоредбата на чл. 275, ал. 1 ГПК частните
жалби се подават в едноседмичен срок от съобщаване на определението. Именно в
този смисъл са и изричните указания на СРС, обективирани в диспозитива на
процесния съдебен акт – в случая в постановеното съдебно решение. Съобщението
за последния, ведно със служебно изготвен препис от него, са били надлежно
връчени лично на процесуалния представител на ищцата на 19.06.2018г., която е
удостоверила това обстоятелство с подписа си. Жалбоподателката не е оспорила
датата, на която е бил съобщен първоинстанционният съдебен акт. Липсват
твърдения, че жалбата е била изпратена по пощата, като няма и отбелязване по
смисъла на чл. 35, ал. 2 от Правилника за администрацията на съдилищата на
номер на обратна разписка или дата на пощенско клеймо. Следователно и при
съобразяване на правилото на чл. 60, ал. 4 ГПК, следва да се приеме, че срокът за обжалване на
решението, в частта, в която производството е прекратено, е изтекъл на 26.06.2018г.
Въззивната жалба е депозирана на 02.07.2018г., т.е. след изтичане на посочения преклузивен
срок, поради което обективираната в нея частна въззивна жалба се явява
просрочена. Ето защо следва да се приеме, че са налице предпоставките по чл.
275, ал. 2 вр. с чл. 262, ал. 2, т. 1 за връщане на частната жалба /обективирана във въззивната жалба/.
По отношение на
разноските:
При този изход на
спора в полза на въззиваемата страна
следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на 100 лева – за юрисконсултско
възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл.
23, т. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
С оглед цената на всеки един от обективно предявените
искове с правно основание чл. 296, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 375
лева, иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 11, ал. 1, т. 1 от
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата за заплащане на
допълнително възнаграждение за образователна и научна степен „доктор“ в размер
на 40 лева на месец, претендирано за периода от 18.12.2010г. до 05.03.2012г.;
иск с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ, вр. чл. 59 КТД на МО за заплащане на
сумата от 3 593, 64 лева и иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ за
заплащане на сумата от 3 696, 32 лева, и предвид ограничението по чл. 280,
ал. 3, т. 3 от ГПК, въззивното решение в тази част не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 380542/10.04.2018г., постановено по гр. дело № 30983/2016г. по описа на
СРС, ГО, 56 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 от КТ, иск с правно
основание чл. 296, ал. 1 от КТ, иск с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата, иск с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ, вр. чл. 59 КТД на МО и иск с
правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ.
ВРЪЩА частната въззивна жалба на В.С.Н., обективирана във
въззивна жалба от 02.07.2018г., срещу решение № 380542/10.04.2018г., постановено по
гр. дело № 30983/2016г. по описа на
СРС, ГО, 56 състав, в частта, в която производството пред първоинстанционния
съд е прекратено и ПРЕКРАТЯВА въззивното производство в тази част.
ОСЪЖДА В.С.Н., ЕГН **********,*** да заплати на Институт по
отбрана „Професор Цветан Лазаров“, гр. София, бул. „**********на основание чл.
273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски за юрисконсултско възнаграждение във
въззивното производство.
Решението, в частта по исковете с
правно основание чл. 296, ал.
1 от КТ, чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 11, ал. 1, т.
1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, чл. 220, ал. 1 КТ, вр. чл. 59 КТД на МО и чл. 224, ал. 1 от КТ, не подлежи на обжалване.
Решението, в частта, в която е
върната частната въззивна жалба на В.С.Н., има характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба пред САС в
едноседмичен срок от връчването му.
Решението в останалата част подлежи на обжалване пред ВКС
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.