Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 02.05.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, VІ-15 с-в в публично съдебно заседание на двадесет
и осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ПЕТЪР ТЕОДОСИЕВ
при
секретаря Алина Тодорова, разгледа търговско дело № 2331 по описа за 2017г. и
взе предвид следното:
Производството е по предявени от „П.Л.“
ЕООД искове за признаване за установено по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, че „Д.2.“
ЕООД и О.М.С. дължат солидарно на ищеца сумата 465 359,83 евро по
споразумение от 30.05.2014г. към договор за финансов лизинг от 26.05.2008г., за
която е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. №16672/2017г.
на СРС, 155 с-в.
Ответниците оспорват исковете с
възражения за нищожност на процесния договор за лизинг поради нарушение и
заобикаляне на чл. 342, ал. 2 ТЗ, чл. 209 ЗЗД и чл. 3, ал. 2 ЗКИ, възражения за
изтекла погасителна давност по отношение на вземанията, за които е издадена
заповедта, както и възражения за погасяване на вземанията като последица от
проведено принудително изпълнение по изпълнителните дела, образувани въз основа
на процесната заповед за изпълнение по ч.гр.д. №16672/2017г. на СРС, 155 с-в,
но и въз основа на предходни заповеди за изпълнение, издадени за вземания по
споразумението от 30.05.2014г. по ч.гр.д. №33086/2014г. на СРС, 61 с-в и
ч.гр.д. №24561/2016г. на СРС, 73 с-в.
Ответникът О.М.С. оспорва предявените
срещу него искове и с възражение за изтекъл срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
Процесният договор за финансов лизинг
от 26.05.2008г. е приет като писмено доказателство и установява възникнали
облигационни правоотношения между страните по делото, по силата на които ищецът
се задължава да придобие от ответника „Д.2.“ ЕООД собствеността върху недвижим
имот, който да му предостави за ползване срещу задължения на ответника за
плащане на лизингови вноски, както и дължимите местни данъци и такси за имота в
размерите и сроковете, уговорени с договора за лизинг и приложенията към него,
а ответникът О.М.С. се е задължил да отговоря като поръчител за изпълнението на
задълженията на лизингополучателя „Д.2.“ ЕООД.
Със споразумението от 30.05.2014г., което
също е прието като писмено доказателство по делото и въз основа на което е
издадена и заповедта за изпълнение по ч.гр.д. №16672/2017г. на СРС, 155 с-в,
страните по делото са постигнали съгласие за прекратяване на действието на
договора за лизинг, като са признали за установено, че към датата на сключване
на споразумението изискуемите и неизпълнени задължения на лизингополучателя „Д.2.“
ЕООД към ищеца възлизат на общата сума 1 868 113,93 евро, а ищецът
има задължения към „Д.2.“ ЕООД по чл. 115, ал. 6 ЗДДС в общ размер
1 197 187,20 евро, като след прихващане на двете групи насрещни
задължения непогасени остават задължения на ответника „Д.2.“ ЕООД към ищеца в
общ размер 670 926,73 евро, индивидуализирани по основание и размери в т.
3 от споразумението.
Споразумението представлява договор за
спогодба по смисъла на чл. 365, ал. 1 ЗЗД, чиято валидност съгласно чл. 366 ЗЗД
е обусловена от валидността на договора за финансов лизинг, по повод на който е
сключена.
Възраженията на ответниците за
нищожност на договора за финансов лизинг, а оттам и за нищожност на сключеното
споразумение, обаче са неоснователни, тъй като:
- разпоредбата на чл. 342, ал. 2 ТЗ е
диспозитивна и не изключва възможността за валидно учредяване на облигационни
правоотношения, по силата на които лизингодателят поема задължение да придобие
собствеността и предостави ползването на вещ, която преди сключване на договора
за лизинг е собствена на лизингополучателя, а не на трето лице (изрично в този
смисъл цитираното в писмената защита на ищеца определение №1030 от 20.09.2011г.
по гр.д. №1541/2010г. на ВКС, ІІІ г.о.);
- приложението на забраната на чл. 209 ЗЗД е изключено по отношение на търговските сделки с разпоредбата на чл. 333 ТЗ;
- разпоредбите на чл. 3 и сл. ЗКИ,
както в действащата им редакция, така и в редакцията им към сключване на
процесния договор за финансов лизинг, регламентират публичноправни задължения
на лицата, осъществяващи дейност по занятие, която ги определя като финансови
инстутиции по смисъла на закона, чието изпълнение или неизпълнение няма
отношение към валидността на сключените от лицата сделки с други частноправни
субекти.
Възраженията на ответниците за изтекла
погасителна давност по отношение на вземанията, за които е издадена процесната
заповед за изпълнение, също са неоснователни, тъй като дори да се приеме, че и
след сключването на споразумението между страните от 30.05.2014г. по отношение
на признатите с него вземания е приложим тригодишния давностен срок, предвиден в
чл. 111, б. „в“ ЗЗД, обективираното в споразумението признание на вземанията
съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД прекъсва давността, а от датата на споразумението
до датата 17.03.2017г., на която е подадено заявлението на ищеца за издаване на
заповед за изпълнение по ч.гр.д. №16672/2017г. на СРС, 155 с-в и давността е
отново прекъсната съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК, е
изтекъл период от време, който е по-кратък от три години.
Възраженията на ответниците и
представените доказателства за принудително събрани суми в изпълнителното
производство, образувано по процесната заповед за изпълнение, също не могат да
обусловят неоснователност на предявените установителни искове, тъй като
съгласно т. 9 от тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г. по тълк.д. №4/2013г.
на ВКС, ОСГТК принудителното изпълнение на вземанията по издадена заповед по
чл. 417 ГПК не следва да се взема предвид в производството по исковете,
предявени за установяване на вземанията по реда на чл. 415, ал. 1, вр. чл. 422,
ал. 1 ГПК.
Неоснователни са и възраженията на
ответниците относно допустимостта и основателността на предявените в настоящото
производство искове, мотивирани с издадени в полза на ищеца предходни заповеди
за изпълнение по ч.гр.д. №33086/2014г. на СРС, 61 с-в и ч.гр.д. №24561/2016г.
на СРС, 73 с-в, тъй като видно от съдържанието на цитираните заповеди (приети
като писмени доказателства по делото), същите са издадени за изпълнение на
първите три вземания, посочени в т. 3 от споразумението от 30.05.2014г., а
заповедта за изпълнение по ч.гр.д. №16672/2017г. на СРС, 155 с-в е издадена за
останалите вземания, посочени в цитираната клауза от споразумението, чиито общ
размер възлиза именно на сумата 465 359,83 евро, за която е издадена
заповедта и са предявени установителните искове по настоящото дело.
По делото не са ангажирани доказателства,
но и твърдения за доброволни плащания или други способи за погасяване на
вземанията на ищеца срещу ответника „Д.2.“ ЕООД, които са признати със
споразумението от 30.05.2014г. и за които е издадена заповедта на изпълнение по
ч.гр.д. №16672/2017г. на СРС, 155 с-в, поради което и по изложените съображения
исковете срещу посочения ответник се явяват доказани по основание и за пълния
им предявен размер.
Исковете срещу ответника О.М.С.
подлежат на отхвърляне, тъй като основателно се явява възражението на посочения
ответник за изтекъл преклузивен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
Отговорността на ответника О.М.С. за
изпълнение на задълженията на лизингополучателя „Д.2.“ ЕООД по процесния договор
за финансов лизинг е учредена според обективираното в договора съгласие на
страните в качеството му на поръчител, а основанието на тази отговорност не е
новирано и със сключеното споразумение от 30.05.2014г. (извод от
обстоятелството, че споразумението също е подписано от ответника С. в
качеството му на поръчител, но и от текста на т. 7 от споразумението, с която е
предвидено, че учредените обезпечения за изпълнение на договора за лизинг
запазват своето действие).
С клаузата на т. 2.5 от споразумението
изпълнението на част от процесните вземания на ищеца срещу главния длъжник „Д.2.“
ЕООД е отсрочено с 14 дни от датата на споразумението, а по отношение на останалите
вземания отсрочване не е предвидено, тъкмо напротив – изрично е призната изискуемостта
им към датата на подписване на споразумението.
Следва неизбежният извод, че по
отношение на първата група вземания шестмесечният преклузивен срок по чл. 147,
ал. 1 ЗЗД е започнал да тече на 14.06.2014г., а по отношение на втората група
вземания – още на 30.05.2014г., като по отношение и на двете групи вземания на
ищеца срокът е изтекъл преди датата 17.03.2017г., на която е подадено
заявлението на ищеца за издаване на заповед за изпълнение на процесните
вземания.
С оглед изхода на делото и съгласно
чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът „Д.2.“ ЕООД дължи възстановяване на разноските,
които ищецът е направил за производството по делото, а ищецът съгласно чл. 78,
ал. 3 ГПК дължи възстановяване на разноските, които ответникът О.М.С. е направил
за защита по предявения срещу него иск.
По изложените съображения Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на
чл. 415, ал. 1 ГПК, че „Д.2.“ ЕООД с ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление *** дължи на „П.Л.“ ЕООД с ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление *** сумата 465 359,83 евро по споразумение от 30.05.2014г. към
договор за финансов лизинг от 26.05.2008г., ведно със законната лихва от 17.03.2017г.
до изплащането на посочената сума, за която е издадена заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК по ч.гр.д. №16672/2017г. на СРС, 155 с-в.
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „П.Л.“ ЕООД с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** иск за
признаване за установено по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК, че О.М.С. с ЕГН **********
и адрес ***. ********дължи сумата 465 359,83 евро, за която е издадена
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. №16672/2017г. на СРС, 155 с-в.
ОСЪЖДА „Д.2.“ ЕООД с ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление *** да заплати на „П.Л.“ ЕООД с ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление *** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 42 320,15
лв. – съдебни разноски.
ОСЪЖДА „П.Л.“ ЕООД
с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** да заплати на О.М.С. с
ЕГН ********** и адрес ***. ********на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 750,00
лв. – съдебни разноски.
Решението може да се обжалва пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му.
СЪДИЯ: