Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 11.06.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 6235 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
13143 от 16.01.2019
г. по гр. д.
№ 13867/2018 г. по описа на СРС, ГО, 90 състав, съдът е признал за установено
по исковете, предявени от „Т.С." ЕАД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***, срещу С.С.Б., ЕГН **********
с адрес: ***, с правно основание чл. 422, aл. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че С.С.Б. дължи на „Т.С." ЕАД
част от вземанията предмет на
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 31.07.2017 г. по
ч.гр.д. № 49576/2017 г., по описа на СРС, 90 състав, в размер на 3 041,03 лв.,
представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия до имот
находящ се гр. София, ул. ********, аб. № 016630 в периода от 28.07.2014 г. до
30.04.2016 г., ведно със законната лихва за периода от 21.07.2017 г. до
изплащане на вземането и цена на услугата „дялово разпределение“ за периода от
01.08.2014 г. до 30.04.2016 г. в размер на 60,97 лв., ведно със законната
лихва, считано от 21.07.2017 г. до окончателното заплащане на задължението,
като е отхвърлил предявените от „Т.С.”
ЕАД срещу С.С.Б. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 150
ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в частта им относно признаването за установени на
вземанията, предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК от 31.07.2017 г. по ч.гр.д. № 49576/2017 г. по описа на СРС в
размер от над 3 041,03 лв. до 4 395,85 лв.,
представляващо цена на доставена от дружеството топлинна енергия до имот
находящ се в гр. София, ул. ********, аб.№ 016630 в периода от 01.05.2013 г. до
27.07.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата от над 3 041,03 лв. до 4 395,85
лв. за периода от 21.07.2017 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в
размер на 802,93 лв. за периода от 15.09.2014 г. до 11.07.2017 г., цена на
услугата „дялово разпределение“ за периода от 09.08.2013 г. до 11.07.2017 г. за
размера от над 60,97 лв. до 122,17 лв., ведно със законната лихва върху сумата
от над 60,97 лв. до 122,17 лв., считано от 21.07.2017 г. до окончателното
заплащане на задължението и мораторна лихва върху главницата от 122,17 лв. за
периода от 09.08.2013 г. до 11.07.2017 г. в размер на 32,03 лв.
Със същото решение С.С.Б. е осъден да
заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от 532,42 лв., представляваща разноски по делото в
исковото производство, както и сумата от 91,01 лв., представляваща разноски по
делото в заповедното производство по ч.гр.д. № 49576/2017 г. по описа на СРС, 90
с-в, а „Т.С.” ЕАД е осъдено да заплати на С.С.Б. сумата от 147,18 лв.,
представляваща разноски по делото в исковото производство.
Недоволен
от така постановеното решение, в ЧАСТТА, с която са отхвърлени установителните
искове с правно основание чл. 422, aл. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във
вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е останал ищеца в
производството „Т.С.“ ЕАД, който чрез процесуалния
си представител юрк. Г.Ч.го обжалва при твърдения, че решението е неправилно,
необосновано и постановено при нарушение на материалния закон. По-конкретно
поддържа, че съдът неправилно е извел извод за размерът на главницата на
незаплатена ТЕ от ССчЕ. Заявява, че ищцовото дружество претендира и сума по
обща фактура № ********** от 31.07.2014 г. за ТЕ за отоплителен сезон м.05.2013
г. – м.04.2014 г. в размер на 1 062,10, която е включена в общия размер на
претендираната от дружеството главница в размер на 3 558,77 лв. Твърди, че
съобразно ОУ за продажба на ТЕ на дружеството и по-конкретно чл. 32, ал. 1 от
ОУ от 2014 г. задължението на ответника за плащане на дължимите от него суми е
30 дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача, като е прието с ОУ, че не се начислява лихва върху прогнозните
стойности през отоплителния сезон, а такива се начисляват в случай, че клиента
изпадне в забава, т.е. след изтичане на
30 дневния срок от датата на публикуване на общата фактура за съответния
отоплителен сезон. С тези доводи, иска съда да отмени решението в обжалваната
част и да уважи исковете изцяло. Претендира разноски и юрк. възнаграждение.
Въззиваемата страна С.С.Б., чрез процесуалния си представител адв. Р.Г., депозира
писмен отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263 ГПК, с който се оспорва
същата по подробно изложени съображения. Искането към съда е да потвърди
обжалваното решение като правилно и законосъобразно.
Третото лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Решението в уважителната част, като
необжалвано от ответникът е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни,
при правна квалификация чл. 422, aл. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр.
чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответника
като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния
адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в
правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за
енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение
между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда
етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея
топлоенергия за битови нужди. По делото е установено, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата - етажна собственост /в която се намира процесният
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Поради това и
съобразявайки анализът на събраните по делото доказателства, обоснован се явява
извода на първостепенния съд, че ответникът С.Б. е собственик на процесния
топлоснобден имот, и има качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла
на §1, т. 42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на топлинна
енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот,
което ползва топлинна енергия. Действително с изменението на посочената
дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната
дефиниция от приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна
енергия за битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на
вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването
лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател,
не променя смисъла, който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само
лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно поради липсата на промяна
в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва
през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от
потребител на клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното
предприятие по отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се
разбира собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ
(отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за
битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване
(ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на
етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответника Б..
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на
същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по
делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че
приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия, действали за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението за цена
на топлинна енергия по отношение на ответника Б. за сума от 3 041,03 лв. и за
периода от 28.07.2014 г. до 30.04.2016 г.
Претендираните вземания не са установени
единствено от счетоводните записвания на ищцовото дружество и представените
едностранно съставени частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства и изслушаните експертизи,
които съдът кредитира като обективни и компетентни, от които се установява, че
сумите за топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с
действащата към съответния период нормативна уредба. Количеството доставена
топлоенергия е отчитано по показанията на общия топломер в абонатната станция,
след приспадане на технологичните разходи, които са за сметка на
дружеството-доставчик.
От заключението на СТЕ се установява, че количеството ТЕ за АС на процесния адрес се
измерва и отчита съгласно ЗЕ от средство за търговско измерване - общ топломер,
монтиран в АС. Топломерът в АС се отчита от служители на ищеца в началото на
всеки месец по електронен път чрез преносим „терминал”, с който се снема
показанието на ТЕ в 0:00 часа на първо число от месеца. Технологичните разходи
на ТЕ от работата на АС се определят по реда на чл. 58, ал. 2 от Наредба №
16-334 от 06.04.2007 г. и формулата посочена в приложение към чл. 61, ал. 1, т.
4.1 от НТ, от техническата характеристика на съоръжението съгласно данни на
производителя и са за сметка на топлопреносното предприятие - собственик.
При направените от вещото лице изчисления
посочени в приложената към експертизата Таблица №1, се установило, че
технологичните разходи в АС за целия процесен период са изчислявани ежемесечно
по Наредбата и са отчислявани от ТЕ преди нейното разпределение между абонатите
съгласно действащите разпоредби. Установено
е, че ФДР „Т.С.” ЕООД е извършвала разпределението на ТЕ в блока след отчет на
уредите за дялово разпределение и водомерите за топла вода, монтирани в имотите
на абонатите в СЕС. За процесния период от 01.05.2013 г. - 30.04.2016 г. , ФДР
е отчитала уредите в имота. По време на отчетите са попълнени документите за
главен отчет, които са подписани от потребител. Отчетите са коректно отразени в
изравнителните сметки. По данни на ФДР в процесното жилище е имало 6 монтирани
отоплителни тела и съответно са монтирани 6 топлоразпределители с дистанционен
отчет. В имота се ползва топла вода и има водомер за топла вода, по който се
отчита разхода. Вещото лице е установило,
че процесният имот има отопляем обем по проект 255 куб.м., съгласно списък за
разпределение на кубатурата в жилищната сграда от 14.04.1997 г., предаден от
председателя на домсъвета на ищеца „Т.С.” ЕАД. На базата на този отопляем обем
се разпределя енергия отдадена от сградна инсталация съгласно наредбата за
топлоснабдяване. За периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2016 г. количеството ТЕ
отдадена от сградна инсталация в СЕС е изчислено от ФДР по формула, съгласно
приложението към чл. 61, т. 6.1.1 от Наредба № 16-334. ФДР е изготвяла изравнителни сметки след всеки
отоплителен сезон, които съдържат: ТЕ за отопление включваща топлинна енергия отдадена
от сградна инсталация, ТЕ за отопление на имота и ТЕ за загряване на топла
вода. ТЕ за общи части не е начислявана. Всички изчисления са съгласно
методиката за дялово разпределение към действащата наредба за топлоснабдяване.
За процесния период сумата за изразходваната
топлинна енергия, изчислена в изравнителните сметки, изготвени от ФДР е: сума
за ТЕ за отопление – 3 252,11 лева, сума за ТЕ за топла вода -1 143,76 лева, обща
сума за процесния период – 4 395,87 лева. За
периода 01.05.2013 г. - 27.07.2014 г. сумата за изразходваната топлинна
енергия, изчислена в изравнителните сметки, изготвени от ФДР е: сума за ТЕ за
отопление - 837,18 лева, сума за ТЕ за топла вода - 517,66 лева, обща сума за
процесния период – 1 354,84 лева. В заключение вещото лице е установило, че сумите
за топлинна енергия за имота на ответника са начислявани в съответствие с
действащата нормативна уредба.
От заключението на ССчЕ се изяснява, че съгласно счетоводните регистри към дата
12.11.2018 г. няма данни за платени суми от ответникът, които погасяват
задължения за процесния период за топлоснабдения имот с абонатен № 016630.
Според вещото лице, общият размер на неплатените суми за процесния период
възлиза на 4 487,42 лв. от които за ТЕ – 4 395,85 лв., а за дялово
разпределение 91,57 лв. Общият размер на законните лихви за забава върху сумите
по процесиите фактури е 822,80 лв. в т.ч. за ТЕ - 802,93 лв., дялово
разпределение - 19,87 лв. Общата сума на главницата и лихвите за процесния
период възлиза на 5 310,22 лв., от които за: Топлинна енергия – 5 198,78 лв., а
за дялово разпределение 111,44 лв. Вещото лице е установило, че за периода на
потребление 01.05.2013 г. до 21.07.2014 г.
цената на доставената топлинна енергия до процесния имот е в размер на 1
354,85 лева, а 388,77 лева е мораторната лихва изчислена върху начислена
топлинна енергия в размер на 1 354,85 лв. с лихвен период от 15.09.2014 г. до
11.07.2017 г.
По възражението на въззиваемата
страна за изтекла погасителна давност, съдът намира следното:
Задължението да се заплаща стойността на
топлоенергията е задължение за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б.„в” ЗЗД - налице са парични задължения, имащи единен правопораждащ факт (договор за
доставка на топлоенергия), чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми, като не е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви (в този смисъл - ТР № 3/2011 г. на BKC-OCГTK). Следователно съгласно
чл. 111, б.”в”, пp. II и III ЗЗД приложим за процесните вземания за главница и
лихва е 3-годишният срок на погасителна давност. С предявяването на иска се
смята, че давността се прекъсва съгласно чл. 116, б.„б.”, пр. 1 ЗЗД.
Следователно, в настоящия случай давността е прекъсната, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда - 21.07.2017 г.
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД „давността
почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо”. Съобразно
клаузата на чл. 33, ал. 1 на приложимите общи условия, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г., за задълженията,
възникнали след тази дата, клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия в 30 - дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на топлопреносното предприятие. По своята същност ежемесечното
публикуване на дължимите суми на общодостъпно място в интернет представлява
покана от кредитора до длъжника, в която е конкретизиран размерът на дължимата
сума за изтеклия отчетен период, т.е. в случая изискуемостта на задължението е
обвързана с изпращането на покана от продавача на топлинна енергия, поради
което следва да се приеме, че давността за тези задължения започва да тече от
датата на възникването им - арг. чл. 114, ал. 2 ЗЗД. Следователно,
задълженията за периода от 01.05.2013 г. до 27.07.2014 г. включително са
погасени по давност.
С оглед гореизложеното, погасени по
давност се явяват вземанията на ищеца за доставена топлинна енергия за периода
от 01.05.2013 г. до 27.07.2014 г., поради което и дължимата сума за главница
правилно е била уважена за сумата от 3 041,03 лв.
По отношение на претенциите с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият въззивен състав намира
следното:
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на
забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 4 от Общите условия
на ищцовото дружество от 2014 г. продавачът на топлинна енергия начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само върху задълженията по
чл. 32, ал. 2, които не са изплатени в срок, тоест само върху общо дължимата
сума за съответния отчетен период на база на изготвената изравнителна сметка.
Съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия
клиентите са длъжни да заплащат стойността на сметките за съответните отчетни
периоди, формирани след извършване на изравняването, в тридесетдневен срок от
публикуването им на интернет страницата на продавача. С оглед на това съда
приема, че за да изпаднат в забава клиентите, ищецът следва да публикува
сметките им и да измине предвиденият тридесетдневен срок. В настоящия случай
ищецът не е ангажирал доказателства на коя дата сметките на ответника са били
публикувани на сайта му, поради което и е останал недоказан факта на
поставянето на ответника в забава по отношение изпълнението на задължението за
заплащане на сумите по чл. 32, ал. 2 от общите условия от 2014 г. в размер на общо
802,93 лв. и за периода от 15.09.2014 г. до 11.07.2017 г.
Съобразно разпоредбите на чл. 36, ал. 1
от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на
чл. 10 от Общите условия на договорите между „Т.С.” ЕАД и търговец за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сграда - етажна собственост се заплащат от потребителите на
топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за
извършените услуги на дружествата за дялово разпределение. Поради което и съдът
намира, че към дължимата сума за главница за ТЕ следва да се прибави и
съответна част от дължимите годишни такси за извършваната услуга за дялово
разпределение в размер на 60,97 лв. и за периода от 01.08.2014 г. до 30.04.2016
г.
По отношение на цената за услугата
дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на потребителя
на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след покана- арг.
чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена
покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК,
поради което акцесорната претенция и в тази част се явява неоснователна.
Възраженията на въззивника останаха
недоказани в настоящото производство, като в заключение, съдът приема, че
задължението на ответника е определено според отчетното количество и подадената
топлоенергия съобразно законовите изисквания и събраните доказателства.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му
част.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 13143 постановено на 16.01.2019
година по гр.д.№ 13867/2018 г. по описа на СРС, ГО, 90 състав, вкл. в частта за разноските.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.