№ 39
гр. Кюстендил, 11.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Веселина Д. Джонева
Членове:Елисавета Г. Деянчева
Мина Цв. Павлова
при участието на секретаря Галина Г. Кирилова
като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско
дело № 20241500500486 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258
и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.
Делото е образувано по въззивната жалба на „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, 1784, район Младост, бул.„***,
подадена чрез упълномощеното Адвокатско дружество „Нестори, Угляров, М.“,
действащо чрез адв. Х. М. от САК, с адрес за връчване на призовки и съобщения:
гр.София, ул.„Отец Паисий“ №15, офис 6, срещу решение №722/15.07.2024г. на
Районен съд – Кюстендил, постановено по гр.д.№2381/2023г. по описа на същия съд.
С обжалвания първоинстанционен съдебен акт РС-Кюстендил е прогласил, на
основание чл.26 ал.1, пр. първо от ЗЗД, нищожността на договор за кредит №884297,
сключен на 26.06.2023г. между кредитополучателя В. Р. М., с ЕГН **********, адрес в
гр.Кюстендил, ул.„***, и кредитора „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр.София, ул.***, представлявано от Н.П.П.; осъдил е „Сити
Кеш“ ООД да заплати по сметка на Районен съд – Кюстендил следните суми: 94.72
лева - държавна такса и 300 лева – възнаграждение за вещо лице, както и 5.00 лева в
случай на служебно издаване на изпълнителен лист; осъдил е „Сити Кеш“ ООД да
заплати на адв.А. Д. от САК сумата от 644.16 лева - възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца по делото, на основание чл.38 ал.1 т.2 от ЗА.
Въззивното дружество – ответник в първонистанционното производство,
обжалва решението изцяло, релевирайки доводи за неговата неправилност,
произтичаща от незаконосъобразността му. Порочността на обжалваното решение,
според въззивника, се базирала на липсата на представен по делото договор за
1
потребителски кредит №884297 от 26.06.2023г., чиято нищожност била прогласена от
съда. Акцентира се на неправомерно разпределената от решаващия съд
доказателствена тежест между страните, при което в тежест на ответника по иска било
разпределено доказването на факти, за които не само не носи доказателствена тежест,
а и доказването им било неизгодно за него. На тази плоскост е пояснено, че способът
за събиране на доказателства, регламентиран в разпоредбата на чл.190 ал.1 от ГПК, не
бил предвиден с цел да бъде улеснена една от страните по делото, като вместо нея
насрещната страна бъде задължена да представи документи, които се намират при
двете страни. Акцентирано е на обстоятелството, че за да се приложат последиците на
чл.161 от ГПК при заявено искане по чл.190 от ГПК, за страната, направила искането,
следва да е налице обективна невъзможност да представи процесния документ,
каквато не била доказана от ищеца. Изложено е, че от установяване нищожност на
клауза от процесния договор, се претендират изгодни за ищеца правни последици, при
което неправомерно било вменено на ответното дружество задължение да представи
документа. Неправилността на обжалваното решение произтичала и от
необосноваността на съдебния акт, доколкото решаващия съд е формирал извод за
нищожност на договора за потребителски кредит, без реално да се е запознал с
клаузите му. В подкрепа на изложените доводи въззивното дружество цитира съдебна
практика. Искането е за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с
което предявените искове да бъдат оставени без уважение. Претендират се деловодни
разноски за двете съдебни инстанции.
С въззивната жалба не се сочат доказателства и не се заявяват доказателствени
искания.
В законоустановения срок по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна – В. Р. М., чрез пълномощника адв.А. Д., чрез който
оспорва основателността на жалбата. Счита, че с представените към исковата молба
писмени доказателства, а именно: погасителен план към договор за кредит №884297 от
26.06.2023г. и извлечение за получените и предстоящи плащания по процесния
договор, безспорно се установявала облигационната обвързаност между страните по
спора. Облигационното правоотношение не било оспорено и с депозирания по реда на
чл.131 ГПК отговор на исковата молба. Лисвало и твърдение от страна на ответното
дружество, че клаузите от договора, установяването на чиято нищожност се цели,
били индивидуално уговорени. Параметрите на облигационната връзка, въз основа на
които първонистанционният съд формирал своите изводи, били безспорно потвърдени
и от приетото експертно заключение по назначената съдебно – счетоводна експертиза.
Излага твърдения за законосъобразно процедиране от страна на районния съд във
връзка с направеното доказателствено искане по чл.190 от ГПК. В заключение
обобщава, че първонистанционото решение не страда от порок, който да води до
неговата отмяна като неправилно, цитирайки съдебна практика, отчитаща кога е
налице процесуално нарушение, допуснато от съда.
ОС-Кюстендил, след като съобрази горното прие, че въззивната жалба е
допустима, доколкото е подадена в предвидения от закона срок, от процесуално
легитимирано лице – страна в първоинстанционното производство, имаща право и
интерес от подаване на въззивна жалба, и срещу акт, който подлежи на въззивна
проверка.
От фактическа страна се установява следното:
Производството пред РС-Кюстендил е било образувано по исковата молба на В.
Р. М., подадена чрез пълномощника й адв.А. Д., срещу „Сити Кеш“ ООД, в която
2
ищцата е твърдяла, че между нея и ответното дружество е бил сключен договор за
кредит с №884297 от датата 26.06.2023г., по силата на който дружеството й е
предоставило кредит в размер на 1 200 лева срещу поето от нея задължение за
връщане на получената сума разсрочено на 16 вноски, съгласно погасителен план,
съставляващ приложение №1 към договора, с последна падежна дата – 05.02.2024г.
Посочила е, че дължимата договорна лихва е била в размер на 222.28 лева. Ищцата е
твърдяла, че с клаузата на чл.11 ал.1 от сключения договор, същата се е задължила да
заплати на дружеството неустойка в размер на 945.72 лева, в случай, че в срок до 3
дни от сключването на договора не представи на кредитора обезпечението, съгласно
чл.5, а именно - едно от следните обезпечения: 1.безусловна банкова гаранция,
издадена от лицензирана в БНБ търговска банка за период от сключване на договора
до изтичане на 6 месеца след падежа на последната вноска и обезпечаваща задължение
в размер на 2 пъти общата сума за плащане по договора в размер на главница и лихва
или 2.поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на
определени от кредитора кумулативно заложени условия относно размер на
осигурителния им доход, липса на други поръчителства, липса на кредитни
правоотношения, по които да са страни и т.н. Ищцата е заявила, че още със сключване
на договора посочената неустойка е била начислена, включена в погасителните вноски
и реално е била погасявана.
Ищцата е посочила, че счита, че договорът за кредит е недействителен в
хипотезата на чл.22 от ЗПК, като противоречащ на чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК,
доколкото договорената неустойка представлявала скрито възнаграждение за
кредитора, което е следвало, но не е било включено в ГПР, при положение, че
включването му било довело до надхвърляне на максималния допустим размер,
какъвто би бил резултатът и ако това възнаграждение се отнесе към договорната
възнаградителна лихва. Претендирала е прогласяване недействителността на договора,
на основание противоречието му със закона – чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.22 във
вр. с чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК.
При условията на евентуалност, М. е предявила иск по чл.26 ал.1 пр.1 във вр. с
ал.4 от ЗЗД за прогласяване за недействителна само клаузата на чл.11 ал.1 от договора
за кредит, с която е предвидено задължението за неустойка при непредставяне на
обезпечение.
В исковата молба е посочено, че ищцата не разполага със сключения между
страните договор за кредит и е отправено искане към съда в хипотезата на чл.190 от
ГПК да бъде задължено ответното дружество да представи по делото: договор за
кредит с №884297 от 26.06.2023г.; справка за заплатените суми от кредитополучателя
по този договор, за всички дължими суми и за подлежащия на заплащане остатък.
Ответното дружество е депозирало отговор на исковата молба в установения от
закона срок. Ответникът не е оспорил твърдените от ищцата факти, сред които:
сключването на договора между страните; поемането от страна на кредитополучателя
на задължение по чл.5 от договора да представи на кредитора в срок след подписване
на договора обезпечение – банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определени
условия; поемането на задължение в чл.11 от договора от страна на кредитополучателя
да заплати на дружеството неустойка в размер на посочената в исковата молба сума, в
случай, че не представи някое от обезпеченията в срок. Ответникът е оспорил
основателността на исковете, като е изтъкнал, че ищцата е била наясно със
задължението й да заплати неустойка при неизпълнение на договорното задължение,
което е поела, имала е възможност и да се откаже от договора в 14-дневен срок от
3
сключването му, което не е сторила. Дружеството е възразило стойността на
неустойката да следва да се калкулира като разход, който да се включва в ГПР или в
лихвата; изтъкнало е, че при все това ако тази клауза е нищожна, то тя не би довела до
недействителност на целия договор и е изложило аргументи за валидност и
действителност на неустоечната клауза.
В становището си по доказателствените искания на ищцата, ответникът е
посочил, че не следва да бъде задължавано дружеството по реда на чл.190 от ГПК да
представя договора за кредит, тъй като подобен подход би довел до разместване на
доказателствената тежест в процеса и вместо ищцата да бъде задължена да представи
доказателства в подкрепа на твърденията си, ответникът би бил задължен да представя
доказателства за факти, които не го ползват.
С определението по чл.140 от ГПК районният съд е задължил ответното
дружество на основание чл.190 от ГПК да представи по делото договора за кредит и
справка за задълженията на ищцата.
Ответното дружество е представило преди първото съдебно заседание документ,
който е именовало „Справка за движенията по Договора за потребителски кредит
№884297 от 26.06.2023г.“, но е отказало да представи договора, изтъквайки отново, че
със задължаването му да стори това се подменя тежестта на доказване и на ответника
се възлага да доказва факти, за които не носи доказателствената тежест, а и
доказването им е неизгодно за него. Последвало е неколкократно вменяване от страна
на съда на същото задължение към ответника с последващ отказ да бъде изпълнено.
В първоинстанционното производство е прието заключение по назначената
съдебно-счетоводна експертиза – заключение с вх.№3902/29.03.2024г. на в.л.Сн.Т., в
което е посочено, че за изготвяне на експертизата, освен материалите по делото,
вещото лице е ползвало и данни, предоставени от ответното дружество. Експертът е
констатирал, че параметрите на сключения договор с №884297 от 26.06.2023г. са:
размер на отпуснат кредит – 1 200 лева; период на плащане – 16 погасителни вноски;
общ размер на дължимата лихва – 222.28 лева; обезпечение по договора – поръчител
или банкова гаранция по избор на кредитополучателя; неустойка при непредставяне на
обезпечение, съгласно чл.11 ал.1 от договора – 945.72 лева. Според вещото лице, при
договорна лихва и неустойка в посочените размери годишният процент на разходите
(ГПР) по кредита възлиза на 194.11 %. В заключението е посочено, че М. е заплатила
за погасяване на задължения по договора сума в размер общо на 780 лева, от която:
581.72 лева – неустойка, 123.04 лева – лихва и 75.24 лева – главница. В молба с вх.
№3952/02.04.2024г. ответното дружество не е възразило срещу констатациите и
изводите на вещото лице, а единствено срещу относимостта им към спора, предвид
липсата на представен по делото договор за кредит, какъвто отново е посочило, че не
възнамерява да представи.
В обжалваното решение районният съд е приел за установено съществуването
между страните на облигационно правоотношение, възникнало със сключването на
договор за кредит №884297, с който е била предоставена на ищцата в заем сума в
размер на 1 200 лева, подлежаща на връщане на 16 вноски, ведно със заплащане на
лихва в размер на 222.28 лева. Съдът е приел също така, че с договора (в чл.5) е било
уговорено представянето от кредитополучателя на обезпечение - поръчител или
банкова гаранция - по негов избор, както и – в чл.11 ал.1 – задължение за неустойка
при непредоставяне на обезпечение в размер на 945.72 лева. Районният съд е изтъкнал,
че макар да липсва по делото цитирания договор, относно данните от същия следва да
се възприеме заключението по съдебно-счетоводната експертиза, което съдът е приел
4
към доказателствата като обективно и компетентно изготвено и което не е било от
ответното дружество и напълно покривало твърденията в исковата молба за параметри
на облигационната връзка между спорещите страни, а и данните от приложените с
исковата молба писмени доказателства - погасителен план към договора за кредит и
извлечение за извършени плащания. Съдът е приел във основа на същото заключение,
че с включването на размера на уговорената неустойка за непредоставяне на
обезпечение, заедно с всички други разходи по кредита в ГПР, то размерът на
последния възлиза на 194.11 %.
При така приетите за установени факти, КнРС е намерил главния иск за
основателен. Посочил е, че за възникналото между страните правоотношение,
произтичащо от сключен договор за кредит, са приложими разпоредбите на ЗПК и
ЗЗП, доколкото ищецът – физическо лице се явява потребител на финансова услуга.
Отбелязал е, че с съгласно чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишният процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1
начин. Съдът е посочил дадената в §1 т.1 от ДР на ЗПК легална дефиниция на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“ и в т.2 такава на понятието „обща
сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя, отчитайки и разпоредбата на чл.19 ал.1 от ЗПК,
според която ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от
всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съотнасяйки естеството на тези понятия спрямо установеното по делото, а
именно – че в процесния договор в ГПР не е включен разхода – неустойка за
непредоставяне на обезпечение, както и, че ако тази разход е бил включен, то размерът
на ГПР би бил 194.11 %, КнРС е направил извод, че в този случай ГПР двукратно би
надхвърлил определения в чл.19 ал.4 от ЗПК допустим размер от 50 %. Според съда,
като не е включил неустойката в ГПР, кредиторът е заобиколил изискванията на ЗПК
за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, а неспазването на
изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, е счетено, че е довело до недействителност на
целия договор, съгласно чл.22 от ЗПК.
В решението са изложени и съображения в посока, че уговорената клауза за
дължимост на неустойката се намира в пряко противоречие с преследваната от
Директива 2008/48/ЕО цел, транспонирана в ЗПК, доколкото на практика подобна
уговорка е прехвърлила риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и е довела до допълнително увеличаване размера на
задълженията. Изтъкнато е, че изискването за проверка на кредитоспособността на
потребителя, според чл.16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на
договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от
проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.
Преценявайки установените по делото факти, настоящият състав на ОС-
Кюстендил, намира от правна страна следното:
1. Относно валидността и допустимостта на първоинстанционното
решение:
Въззивният съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши
5
служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в
резултат на която проверка намира, че решението на РС-Кюстендил е валидно и
допустимо.
2. Относно правилността на решението:
Решението е правилно и следва да се потвърди. Настоящият състав споделя
изцяло изводите на РС-Кюстендил относно осъществяването на изискуемите се
предпоставки за уважаване на предявения иск за прогласяване недействителността на
сключения между страните договор за кредит, поради което на основание чл.272 от
ГПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
По оплакванията във въззивната жалба трябва да се отбележи следното:
Жалбоподателят счита атакуваното решение за неправилно, концентрирайки се
основно върху разбирането за наличие на допуснато от съда процесуално нарушение,
довело до разместване на тежестта на доказване, посредством вменяване в задължение
на ответника да представи по делото договора за кредит, при положение, че
ответникът няма правен интерес да стори това, а ищецът има такъв и носи тежестта да
докаже претенцията си. Развити са и съображения относно хипотезите, при които
насрещната страна може да бъде задължена да представи намиращ се у нея документ,
от значение за спора, с твърдението, че процесуалната норма на чл.190 от ГПК не е
предназначена да улеснява страна по делото за сметка на насрещната такава. Счита се,
че искът неправилно е уважен от районния съд, без ищецът да е провел нужното
доказване и без да е приобщен към доказателствата по делото договорът, чиято
недействителност е прогласена.
Несъмнено е, че в хода на настоящото производство договорът, чиято
действителност е предмет на исковата претенция по основния иск, не е приобщен като
доказателство по делото. Също така, видно е от материалите от първоинстанционното
производство, че след като ищцата в исковата молба е посочила, че не разполага с
договора, е поискала ответника да бъде задължен да го представи – искане, което е
било уважено от районния съд, а определението му в този смисъл, постановявано
неколкократно, не е било изпълнено от дружеството.
Според чл.190 ал.1 от ГПК, всяка страна може да иска от съда да задължи
другата страна да представи намиращ се у нея документ, като обясни значението му за
спора. Видно е от съдържанието на разпоредбата, че искането на ищцата в исковата
молба за задължаване на ответника да представи договора за кредит от 26.06.2023г.,
защото тя не разполага с него, представлява искане, което в пълна мяра кореспондира
на предписанието на процесуалния закон, а значението на договора за спора е съвсем
очевидно и не буди съмнение. Разбирането във въззивната жалба, че за да отправи и -
за да бъде уважено подобно искане от съда, ищцовата страна следвало да установи, че
е загубила договора или, че същият е бил унищожен не по нейна вина, не може да
бъде споделено, тъй като ГПК не поставя подобно изискване за обосноваване на
искания доказателствен способ.
Също така, потребно е да се изтъкне, че доколкото доказателственото искане по
чл.190 ал.1 от ГПК в случая изхожда от ищцата, която носи тежестта да докаже иска
си за недействителност на договора, то не може да има съмнение, че това активно
поведение е проявление на дължимото такова, по смисъла на чл.154 ал.1 от ГПК, а не
действие, довело до прехвърляне на доказателствената тежест на насрещната страна.
Неколкократно изтъкваният от дружеството факт, че същото няма правен интерес да
представи договора за кредит не може да доведе до разместване на тежестта на
6
доказване и няма общо с нея. Едно от процесуалните задължения на страните в
гражданския процес е задължението да представят намиращи се у тях доказателства,
имащи значение за спора и ползващи противната страна (тя затова е направила
искането), тъй че разбирането на жалбоподателя, че страната не следва да бъде
задължавана да представя доказателства, които не я ползват не може да се сподели и е
в противоречие с логиката за събиране на доказателства в гражданския процес.
Изложеното очертава изводът, че районния съд е процедирал процесуално
законосъобразно, като е уважил направеното от ищцата искане по чл.190 от ГПК и е
задължил ответника да представи намиращия се у него договор за кредит с №884297
от 26.06.2023г., а оплакването във въззивната жалба е несъстоятелно.
Според чл.190 ал.2 от ГПК, непредставянето на документа се преценява
съгласно чл.161 от ГПК, който гласи, че с оглед на обстоятелствата по делото съдът
може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за
събиране на допуснати доказателства. Не подлежи на съмнение изводът, който може
да бъде направен в конкретния случай, а именно – че при законосъобразно вменено от
съда по надлежния процесуален ред задължение на ответника да представи намиращия
се у него договор, дружеството е създало пречки за приобщаване на документа, като
съвсем ясно е заявило, че няма да го представи, тъй като няма интерес да стори това.
Независимо от това процесуално поведение на ответното дружество, в конкретния
случай последицата на чл.161 от ГПК не може да бъде приложена, а и районният съд
не я е приложил. Тук само следва да се маркира – доколкото няма оплакване във
въззивната жалба за допуснато нарушение на чл.161 от КнРС – че условие за
приложение разпоредбата на чл.161 от ГПК е уведомяването на страната за фактите,
които съдът ще приеме за доказани в случай, че същата създава пречки за проверката
им. Както се сочи в решение №23 от 26.04.2017г. по гр.д.№2732/2016г. на ВКС,
четвърто гр.о., само след изричното й уведомяване в случай, че страната без
основателни причини създаде пречки за събиране и проверка на доказателства, съдът
може да приеме за доказани фактите относно, които страната е създала пречки за
събиране на доказателства. В настоящия случай районният съд не е изпълнил това
процесуално задължение, не е предупредил страната за санкцията, която ще понесе, в
случай, че не представи намиращия се у нея и имащ значение за делото документ,
поради което не са били налице условия за позоваване на тази разпоредба. Този въпрос
не е бил повдиган пред въззивния съд.
Независимо от липсата на процесуална възможност за прилагане на правните
последици от поведението на ответника, тук жалбоподател, преценката на районния
съд за доказаност на иска е правилна и обоснована, тъй като доказателственият
материал по делото съдържа достатъчно данни, от които може да се обоснове подобен
извод, а и от значение е поведението на ответника в първоинстанционното
производство.
Самият договор липсва, но от отговора на исковата молба става ясно, че
ответникът не само не спори, но и потвърждава твърденията на ищеца относно
сключването, съдържанието и изпълнението му. Не е въведен фактически спор между
страните относно съществуването по силата на договора на задължение за ищцата –
кредитополучател, да представи обезпечение на кредитора в срок след подписване на
договора; относно вида на обезпечението; относно наличието на договорна клауза за
неустойка при непредставяне на обезпечение; относно размера на неустойката и
включването й в погасителния план. Последният е приет като доказателство по делото
и е видно, че при отпуснат кредит на М. в размер на 1 200 лева, задължението за
7
неустойка в размер на 945.72 лева. Самият ответник е представил справка, от която се
вижда, че по договор с №884297 ищцата е платила сума в размер на 780 лева, 581.72
от които са отнесени за погасяване на неустойката. Последното е констатирано и от
вещото лице в приетото от съда заключение, от което е установено и обстоятелството,
че с включването на стойността на договорената неустойка към ГПР по договора,
същият би възлязъл на 194.11 %. И за настоящия съд, както и за КнРС, няма съмнение,
че независимо от липсата на самия договор, по делото е доказано сключването му и
имащите отношение към спора основни негови елементи.
Ответното дружество – жалбоподател не е твърдяло и не твърди, че не
разполага със сключения договор, който му е възложено да представи по делото, а
единствено заявява, че няма да стори това, доколкото по този начин ще снабди съда с
доказателства, обслужващи тезата на ищеца. Чл.3 изр.1 от ГПК вменява в задължение
на участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от
отговорност за вреди, да упражняват предоставените им процесуални права
добросъвестно и съобразно добрите нрави. Поведението на жалбоподателя е
преднамерено и е насочено към лишаване на делото от доказателствен материал.
Независимо от това поведение, видно е, че наличните по делото данни са достатъчни и
са в подкрепа на исковата теза.
Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания срещу правилността на
изводите на районния съд по съществото на иска и предвид правилото на ограничен
въззив по чл.269 изр.2 от ГПК, сочещо, че при произнасяне относно правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата,
съдът не дължи излагане на допълнителни мотиви.
Изложеното води до извод за неоснователност на въззивната жалба. Решението
на Районен съд-Кюстендил, като валидно допустимо и правилно следва да се
потвърди.
3. Относно разноските:
С оглед потвърждаване на ожалваното решение, не се налага ревизия на
разпределението на отговорността за разноските.
Сторените от жалбоподателя разноски за въззивното обжалване остават за
негова сметка, предвид неоснователността на жалбата.
На въззиваемата е била предоставена безплатна правна помощ от адв.А. Д..
Въззиваемата страна своевременно е направила искане за присъждане на сторените по
делото разноски и такива й се следват. Разпоредбата на чл.38 ал.2 от ЗА въвежда
задължение за съда да определи адвокатско възнаграждение при представителство,
осъществявано безплатно при условията на ал.1 на същия текст, като съгласно
препращащата норма на чл.38 ал.2 от ЗАдв., то следва да е в размер не по-малък от
предвидения в наредбата по чл.36 ал.2 ЗАдв. Възражение за прекомерност на
предвиденото в Наредба №1/2004г. минимално възнаграждение спрямо фактическата и
правна сложност на делото не е направено, поради което съдът счита, че подлежащото
на заплащане на адв.А.Д. възнаграждение следва да се определи въз основа на цената
на разгледания иск (2 368 лева), съгласно правилото на чл.7 ал.2 т.2 от Наредба №1 от
2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно – 536.80
лева. На основание § 2а от ДР на НМРАВ към възнаграждението следва да бъде
добавено и ДДС, доколкото според цитираната разпоредба дължимият ДДС за
регистрираните по ЗДДС адвокати се начислява върху възнагражденията и се счита за
неразделна част от дължимото възнаграждение. Следва да се прибавят 20 % ДДС,
8
включително и в процесния казус - при оказана безплатна услуга, при която
адвокатското възнаграждение се присъжда по реда на чл.38 ал.2 от ЗАдв. В подкрепа
на този извод са определение №50093/11.05.2023г. по т.д.№1638/2021г., II ТО на ВКС,
определение №50088/10.05.2023г. по т.д.№1445/2021г., II ТО на ВКС и др. По делото е
представено доказателство, от което е видно, че адв.А. Д. е регистриран по ЗДДС
субект. По изложените съображения, възнаграждението в конкретния случай трябва да
включва ДДС като с него дължимата сума се равнява на 644.16 лева.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №722/15.07.2024г. на Районен съд – Кюстендил,
постановено по гр.д.№2381/2023г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, 1784, район Младост, бул.„***, да заплати на адв.А. Д. от САК,
с личен номер **********, на основание чл.38 от ЗАдв., адвокатско възнаграждение в
размер на 644.16 лева (шестстотин четиридесет и четири лева и шестнадесет
стотинки), с ДДС, за осъществената в полза на В. Р. М., с ЕГН **********, безплатна
правна помощ в производството пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9