Решение по дело №485/2020 на Окръжен съд - Варна

Номер на акта: 858
Дата: 30 юни 2020 г.
Съдия: Константин Димитров Иванов
Дело: 20203100500485
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 14 февруари 2020 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

№………./…………………06.2020 г., гр. Варна

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

               Варненският окръжен съд, гражданско отделение, четвърти състав, в открито съдебно заседание на осми юни две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:  МАЯ НЕДКОВА

                                ЧЛЕНОВЕ:           КОНСТАНТИН ИВАНОВ

                                                              ИВАН СТОЙНОВ – Мл. съдия

 

при участието на секретаря ПЕТЯ ПЕТРОВА, сложи за разглеждане въззивно гражданско дело № 485 по описа на съда за 2020 год., докладвано от съдията К. Иванов и за да се произнесе, съобрази следното:

 

           Производството е по реда на Глава Двадесета от ГПК.

           Образувано е по въззивна жалба на М.Г.А. ***, подадена чрез процесуален представител, срещу Решение № 3436/24.07.2019 год., постановено по гр. дело № 17301/2017 год. по описа на РС-Варна, В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен за разликата над 1609, 75 лева до размера на сумата от 1900 лева и за периода от 20.03.2017 год. до 28.02.2018 год. (т. е., отхвърлен е общо за сумата от 1990, 25 лева), предявеният от въззивничката М.Г.А. против Д.Д.Г. *** иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата от 3600 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползите от съсобствен имот – апартамент, находящ се в гр. Варна, кв. Чайка, бл. 23, вх. Б, ет. 8, ап. 46, съставляващ обект с идентификатор 10135.2562.177.10.67 по КК на гр. Варна – за периода 20.03.2017 год. – 20.03.2019 год. (по 150 лева месечно), съразмерно на квотата на ищцата в съсобствеността, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху претендираната сума, считано от предявяване на иска – 20.03.2019 год. до окончателното и́ изплащане.

           В жалбата са наведени оплаквания, че решението в атакуваната от жалбоподателката част е неправилно и незаконосъобразно. Неправилно е прието, че липсва писмено поискване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаването от ползите от съсобствените имоти за периода преди 01.03.2018 год. Въззивницата счита, че изводът на първоинстанционния съд, че извършеното в товарителницата на л. 11 от делото на РС-Варна удостоверяване от служителя на куриерската фирма, според което ответницата отказва да получи предназначената за нея пратка, съдържаща писмена покана за заплащане на наем за едноличното ползване от нея на двата съсобствени имота (обстоятелство, вписано в самата товарителница), не съставлявал официално удостоверяване по смисъла на чл. 179 ГПК, тъй като не било извършено по установения в закона ред и доколкото липсвало удостоверително изявления на ответницата в цитирания документ, то това удостоверяване не се ползва с обвързваща  съда формална доказателствена сила, е неправилен. Неправилно е прието също, че не били ангажирани и доказателства за съдържанието на самото изявление, в резултат на което неправилно е прието, че липсва писмено поискване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС.

           Отправено е искане за отмяна на решението в обжалваната част и за постановяване на друго, с което искът по чл. 31, ал. 2 ЗС относно съсобствения апартамент да бъде уважен в цялост.

            В писмен отговор насрещната страна Д.Д.Г. ***, чрез процесуален представител, оспорва жалбата, счита решението в атакуваната от М.А. част за правилно и настоява да бъде потвърдено.

           От М.Г.А. *** е подадена и частна жалба против Определението № 14606/07.11.2019 год. постановено по гр. дело № 17301/2017 год. по описа на РС-Варна в производство по чл. 248 ГПК, с което е отхвърлена молбата на М. А. (съдържаща се във въззивната и́ жалба) за изменение на решението № 3436/24.07.2019 год. по гр. дело № 17301/2017 год. на РС-Варна в частта му за разноските.

           Наведени са оплаквания, че определението е неправилно. Навежда, че относно сторените от нея разноски във втората фаза на делбата по повод на предявенитне от нея претенции за уреждане на сметки, след като претенциите и́ са счетени за основателни, то тези разноски (за възнагражденията на вещите лица по единичната и тройна съдебно-оценителни експертизи за определяне на размера на обезщетенията по чл. 31, ал. 2 ЗС за двата делбени имота) следва да бъдат понесени изцяло от ответницата, тъй като именно тя е станала причина да бъдат направени тези разноски, респ. разноските да бъдат разпределени между страните.

          Отправено е искане за отмяна на определението и за уважаване на молбата и́ по чл. 248 ГПК.

          Отговор на частната жалба не е подаден.

           В съдебно заседание въззивничката М.А., лично и чрез процесуалния си представител, поддържа въззивната си жалба. Претендира присъждане на разноски.

          В съдебно заседание въззиваемата Д.Г. (ответник по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС), чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата.

          Първоинстанционното решение, в частта му относно способа, по който е извършена делбата на съсобствените имоти, в частта му, с която е уважен изцяло иска на М.Г.А. срещу Д.Д.Г. по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване от ползите от съсобствения делбен имот, представляващ едноетажна вилна сграда, съставляваща обект с идентификатор 10135.2517.2118.1 по КК на гр. Варна, ведно с лятна кухня, паянтов дървен склад и гараж, ведно с прилежащия терен, представляващ ПИ щ поземлен имот с идентификатор 10135.2517.2118 по КК на гр.Варна, а също и в частта му, с която искът на М.Г.А. срещу Д.Д.Г. по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване от ползите от съсобствения апартамент е уважен до размера на сумата от 1609, 75 лева – обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за периода 01.03.2018 – 20.03.2019 год., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното и́ изплащане, не е обжалвано, в тези части е влязло в сила и не е предмет на въззивната проверка.

          Съдът съобрази следното:

          Производството е за делба във фазата по извършването.

          С влязло в сила решение по гр. дело № 17301/2017 год. по описа на РС-Варна са допуснати до делба два недвижими имота: 1) апартамент, находящ се в гр. Варна, кв. Чайка, бл. 23, вх. Б, ет. 8, ап. 46, съставляващ обект с идентификатор 10135.2562.177.10.67 по КК на гр. Варна и 2) едноетажна вилна сграда, съставляваща обект с идентификатор 10135.2517.2118.1 по КК на гр. Варна, ведно с лятна кухня, паянтов дървен склад и гараж, ведно с прилежащия терен, представляващ поземлен имот с идентификатор 10135.2517.2118 по КК на гр. Варна, целият с площ 850 кв. м. между Д.Д.Г. ЕГН ********** *** – с 3 / 4 ид. части и М.Г.А. ЕГН ********** *** – с 1 / 4 ид. част.

           В срока по чл. 346 ГПК съделителката М.Г.А. е предявила против Д.Д.Г. искания за уреждане на сметки между съделителите.

           Наведени са твърдения, че ответницата Д.Д.Г. ползва еднолично съсобствените имоти – апартамент, находящ се в гр. Варна и едноетажна вила с принадлежности, ведно с терена, в който е построена, описани по – горе. През месец март 2017 год. (т. е., още преди подаването на исковата молба) ищцата поканила писмено ответницата да ѝ заплаща месечен наем (обезщетение за едноличното ползване) за имотите. С писмена покана, съдържащата се исковата молба, с която са предявени исковете за делба,  връчена на ответницата Д.Г. на дата 01.03.2018 год. ищцата отново поканила Д. Г. да ѝ заплаща обезщетение за лишаването й от ползите от съсобствените имоти. В периода 20.03.2017 – 20.03.2019 год. обезщетение не ѝ е заплащано, нито ѝ е предоставена възможност да ползва имотите, съобразно правата ѝ в съсобствеността.

           В съответствие с наведените твърдения е и отправеното искане – за осъждането на Д.Д.Г. да заплати на М.Г.А. сумата от 3600 лева, представляваща обезщетение за лишаването й от ползите, съразмерно на квотата й в съсобствеността, от съсобствения имот – апартамент, находящ се в гр. Варна, кв. Чайка, бл. 23, вх. Б, ет. 8, ап. 46, съставляващ обект с идентификатор 10135.2562.177.10.67 по КК на гр. Варна, за периода 20.03.2017 – 20.03.2019 год. (по 150 лева месечно), ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху претендираната сума, считано от предявяване на иска – 20.03.2019 год. до окончателното й изплащане.

           Ответницата е оспорила иска по основание и размер. Твърди, че не ѝ е отправяна писмена покана за заплащане на обезщетение. Признава, че ползва имотите отпреди завеждането на делбеното дело. Настоява за отхвърляне на предявения против нея иск.

           Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид становищата и доводите на страните прие за установено следното от фактическа страна:

           С влязло в сила решение по допускането на делбата е установено, че страните са съсобственици на апартамент, находящ се в гр. Варна, кв. Чайка, бл. 23, вх. Б, ет. 8, ап. 46, съставляващ обект с идентификатор 10135.2562.177.10.67 по КК на гр. Варна, при квоти: 1 / 4 ид. част за ищцата М.Г.А. и 3 / 4 ид. части за ответницата Д.Д.Г..

           Не е спорно също, че в периода 20.03.2017 – 20.03.2019 год. съсобственият апартамент е ползван от ответницата Д. Г..

           В исковата си молба, въз основа на която е образувано делбеното производство, ищцата М.А. е навела и твърдения, че имотът се ползва лично от ответницата Д.Г., като в исковата молба се съдържа и покана към ответницата да ѝ заплаща обезщетение за ползата, от която е лишена. Препис от исковата молба е връчена на ответницата Д.Г. на дата 01.03.2018 год.  

           На  л. 11 от делото на РС-Варна е представен заверен препис от документ – товарителница, от който е видно, че на 14.03.2017 год. ищцата е предала на дружеството „In Time“, извършващо куриерски услуги, пратка, съдържаща писмо/покана за наем два броя имоти гр. Варна и м-ст Манастирски рид, за връчване на ответницата. Според извършеното в товарителницата отбелязване, пратката е върната на подателя, тъй като получателят отказва пратката. Дата не е отбелязана.  

           Установено е от заключението на тройната съдебно-техническа експертиза от 24.06.2019 год., изслушана в първата инстанция, че средномесечният размер наема за процесния апартамент за периода 20.03.2017 год. – 20.03.2019 год. е 508, 51 лева (260 евро месечно), 1 / 4 от тази сума е 127, 12 лева.

           С оглед така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:

           Въззивната жалба е подадена в срок, от страна с правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение в атакуваната част като неизгодно за нея и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, като съображенията за това са следните:

           Съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС, когато общата вещ се използва лично от само някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Анализът на разпоредбата сочи, че законодателят свързва възникването на вземането за обезщетение за лишаване от ползата от съсобствена вещ с наличието на отправена писмена покана (искане) до ползващите лично за себе си вещта съсобственици. На следващо място от правно значение за отговорността по чл. 31, ал. 2 от ЗС е не дали и в какъв обем съсобственикът ползва вещта, а обстоятелството, че с поведението си пречи на другия съсобственик да я ползва според правата си и след писменото поискване не му е осигурил такава възможност.

           В тежест на претендиращия обезщетение съсобственик е да установи при условията на главно и пълно доказване всички елементи от фактическия състав на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС.

           Спорният въпрос е ищцата поканила ли е писмено ответницата да ѝ заплаща обезщетение в период преди 01.03.2018 год.

           Настоящият състав намира, че по делото не са ангажирани доказатества, които да обосноват подобен извод.

           Представената товарителница в частта ѝ, в която е отбелязано от куриера, че ответницата е отказала пратката /писмената покана за заплащане на наем за имотите, описана в товарителницата/ съставлява по същността си частен удостоверителен документ. Същият се ползва с формална доказатествена сила относно обстоятелството, че автор на изявлението е лицето Желева (за която следва да се приеме, че е служител на куриерската служба) доколкото формалната доказателствена сила на подписания частен документ се отнася единствено до писменото изявление и неговото авторство, но не и до верността на засвидетелствания факт. В качеството си на частен удостоверителен документ той не се ползва с доказателствена сила относно верността на засвидетелствения от куриера факт, доколкото не съдържа удостоверителното изявление на ответницата, че е отказала пратката. Отделно от това в товарителницата липсва и датата, на която се твърди да се е осъществил засвидетелственият в нея факт.

           По делото не са ангажирани други доказателства в подкрепа на твърденията на ищцата, че на 15.03.2017 год. ответницата е била поканена писмено да ѝ заплаща обезщетение за лишаването ѝ от ползите от съсобствените имоти.

           Поради изложеното искът по чл. 31, ал. 2 от ЗС в частта му за сумата от 1750 лева – обезщeтение за лишаване от ползите от съсобствения апартамент за периода 20.03.2017 год. – 28.02.2018 год. (за 11 месеца и 20 дни) е неоснователен и подлежи в тазио част на отхвърляне.

           По отношение на жалбата срешу първоинстанционното решение решението му иска по чл. 31 , ал. 2 ЗС относно апартамента в частта му за разликата над присъдените от РС-Варна 1609, 75 лева до 1900 лева – обезщетение за лишването от ползите от съсобствения апартамент за периода 01.03.2018 год. – 20.03.2019 год.:

           Жалбата и в тази част е неоснователна.

           Установено е по делото, че размера на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС, определено на база средния месечен пазарен наем е 127, 12 лева, съобразно квотата на ищцата в съсобствеността. Съответно и глобалният размер на обезщетението по чл. 31 , ал. 2 ЗС за периода 01.03.2018 год. – 20.03.2019 год., което ответницата дължи на ищцата е 1609, 75 лева – толкова, колкото е присъдил е първоинстанционния съд.   

           В обобщение решението в обжалваната от ищцата М.А. част е правилно и следва да бъде потвърдено.

           Съобразно изхода от делото разноски на въззивничката не се присъждат.

           Въззиваемата не е претендирала разноски за настоящата инстанция, поради което и съдът не изследва за дължимостта им.

           По частната жалба на М.А. срещу Определението № 14606/07.11.2019 год. постановено по гр. дело № 17301/2017 год. по описа на РС-Варна в производство по чл. 248 ГПК, с което е отхвърлена молбата и́ (съдържаща се във въззивната и́ жалба) за изменение на решението № 3436/24.07.2019 год. по гр. дело № 17301/2017 год. на РС-Варна в частта му за разноските, съдът намира следното:

           Частната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ ан обжалване акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна, като съображенията за това са следните:

          Съгласно представените доказателства ищцата (настоящ въззивник) е заплатила разноски във втората фаза на делбата по повод на предявените от нея претенции по сметките, както следва: 250 лева – депозит за единичната съдебно-оценителна експертиза с в. л. Л. А.; 750 лева – депозит за тройната съдебно-оценителна експертиза с в. л. П. Л, Ц. А. и С. Б.. Въз основа на представените от последните три вещи лица декларации, с протоколно определение от 03.07.2019 год. РС-Варна е определил окончателно възнаграждение за тримата експерти в размер на 1200 лева (по 400 лева за всеки един от тях) и е задължил ищцата М.А. *** допълнително сумата от 450 лева с предупреждение за последиците от неизпълнението на вмененото и́ процесуално задължение. Доказателства за внасяне на горната сума  няма. Ищцата е заплатила адвокатско възнаграждение за предявените във втората фаза на делбата сметни претенции в размер на 844 лева, заплатила е изцяло и депозита за съдебно-техническата експертиза в размер на 350 лева в първата фаза на делбеното производство, допусната с оглед надлежната индивидуализация на един от заявените за делба имоти – вилната сграда, ведно с принадлежности и прилежащия терен.

           С решението си съдът е присъдил в полза на ищцата разноски в общ размер на 1202, 42 лева, от които: 939, 92 лева – разноски по исковете по чл. 31, ал. 2 ЗС, съразмерно на уважената част от тях и 262, 50 лева – следващата се на ответницата Д.Г. част, съобразно квотата и́ в съсобствеността, от разноските за експертизата в първата фаза на делбата.

           С молба, съдържаща се в подадената от М. А. въззивна жалба, същата е поискала изменение на решението на РС-Варна в частта му за разноските, като е навела доводи, че разноските следва да се понесат съобразно квотите на съделителките, а разноските за експертизите по претенциите по сметки, следвало да бъдат понесени изцяло от ответницата, тъй като именно тя е станала причина за да бъдат направени.

           С обжалваното определение, съдът е отхвърлил молбата.

           Съгласно чл. 355 ГПК страните заплащат разноски съобразно стойността на дяловете им. По присъединети искове в делбеното производство разноските се определелят по чл. 78 ГПК. Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси и разноски по производството и възнаграждение за един адвокат се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска.

          С оглед представените доказателства за заплатени от съделителката М.Г.А. (настоящ въззивник и частен жалбоподател) разноски, а именно – 1844 лева за претенциите по сметките във втората фаза на делбата и 350 лева за съдебнотехническата експертиза, допусната в първата фаза с оглед надлежната индивидуализация на един от заявените за делба имоти и като съобрази уважения размер на предявените от нея във втората фаза на делбата осъдителни искове, разноските, които и́ се следват, на основание чл. 355, изр. второ ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК са в размер на 548, 28 лева. На основание чл. 355, изр. първо ГПК и предвид квотата и́ в съсобствеността М.А. има право и на сумата от 262, 50 лева от заплатените от нея в първата фаза на делбата 350 лева – депозит за съдебнотехническата експертиза. Следователно общият размер на разноските, на които съделителката М.А. има право, е 810, 78 лева. РС-Варна е присъдил в нейна полза по-голяма сума.

           При това положение и съобразно нормата на чл. 271, ал. 1, изр. второ ГПК, установяваща забрана за влошаване на положението на жалбоподателя при липса на жалба от насрещната страна, частната жалба е неоснователна и следва да се остави без уважение.

          Водим от горното, съдът

 

Р Е Ш И:

          

           ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3436/24.07.2019 год., постановено по гр. дело № 17301/2017 год. по описа на РС-Варна, В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен за разликата над 1609, 75 лева до размера на сумата от 1900 лева и за периода от 20.03.2017 год. до 28.02.2018 год. (т. е., отхвърлен е общо за сумата от 1990, 25 лева), предявеният от М.Г.А. ЕГН ********** *** против Д.Д.Г. ЕГН ********** *** иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата от 3600 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползите от съсобствен имот – апартамент, находящ се в гр. Варна, кв. Чайка, бл. 23, вх. Б, ет. 8, ап. 46, съставляващ обект с идентификатор 10135.2562.177.10.67 по КК на гр. Варна – за периода 20.03.2017 год. – 20.03.2019 год. (по 150 лева месечно), съразмерно на квотата на ищцата в съсобствеността, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху претендираната сума, считано от предявяване на иска – 20.03.2019 год. до окончателното и́ изплащане;

          ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на М.Г.А. *** срещу Определението № 14606/07.11.2019 год. постановено по гр. дело № 17301/2017 год. по описа на РС-Варна в производство по чл. 248 ГПК, с което е отхвърлена молбата на М.А. (съдържаща се във въззивната и́ жалба) за изменение на решението № 3436/24.07.2019 год. по гр. дело № 17301/2017 год. на РС-Варна в частта му за разноските.

           В останалите части първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила. 

           Решението не подлежи на обжалване.

 

 

Председател:

 

 

    Членове:1.

 

 

                   2.