Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 04.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІI-Г въззивен състав, в публичното съдебно заседание на пети юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
МЛ. СЪДИЯ АНЕТА ИЛЧЕВА
при участието на секретар Поля Георгиева като разгледа докладваното от съдия Татяна Димитрова гр.д. № 15241 по описа за 2017 г., взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение от 17.02.2017 г., постановено по гр.д. № 59197/2014 г. по описа на СРС първоинстанционният съд е осъдил „У.Б.” АД, ЕИК ********, да заплати солидарно на П.П.П., ЕГН ********** и П.П.П., ЕГН **********, на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата 32.38 евро (тридесет и две евро и тридесет и осем цента), представляваща платена без основание сума за възнаградителна лихва по Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 365/28.07.2008г. и Анекс № 1 от 07.08.2008г., за периода от 07.08.2008г. до 31.10.2014г., ведно със законната лихва от 01.11.2014г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил исковете за разликата над сумата от 32.38 евро до пълния предявен размер от 5000 евро, като неоснователни. Осъдил е „У.Б.” АД, ЕИК ********, да заплати на П.П.П., ЕГН ********** и П.П.П., ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата 32.90 лева (тридесет и два лева и деветдесет ст.) - разноски по делото, съразмерно е уважената част от исковете и е осъдил П.П.П., ЕГН ********** и П.П.П., ЕГН **********, да заплатят на „У.Б.” АД, ЕИК ********, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата 1677.07 лева (хиляда шестстотин седемдесет и седем лева и седем ст.) - разноски по делото, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
С решение от
27.09.2017 г., постановено по гр.д. №
59197/2014 г. по описа на СРС съдът е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на описаното съдебно решение, като е постановил предявения размер на иска да се чете 11 253,17 евро вместо 5000 евро.
Недоволни от постановеното съдебно решение, в отхвърлителната му част, са останали ищците П.П.П., ЕГН **********
и П.П.П., ЕГН **********,
които са подали въззивна жалба, с искане то да бъде отменено в тази част и вместо това въззивната инстанция да присъди в тяхна полза, солидарно, да бъде заплатен пълния размер на претенцията им от 11 253,17 евро. Във въззивната жалба се твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че в отношенията между страните следва да се прилага фиксиран размер на договорната лихва от 8,30%,
договорен с Анекс №1 към договора за кредит, тъй като т.11.2 от Договора за кредит и т. 9.4 от ОУ към него са нищожни поради неравноправност. В тази връзка се навежда, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че в договора за кредит не е предвидена възможност за автоматично намаляване на договорената лихва при намаляване на EURIBOR, а само при неговото увеличаване. Съответно се излага, че съобразно договореностите, постигнати с договора за кредит, следва при всяка промяна на
EURIBOR договорната лихва автоматично да се актуализирана за олихвяемия период независимо дали това следва да доведе до увеличаване или намаляване на договорната лихва. Извода се базира на разпоредбите на чл. 4.1.а от договора и чл. 4.1.а от Анекс № 1 към същия като въззивниците намират, че механизмът на образуване на договорната лихва по кредита е ясно установен с договора и доколкото EURIBOR е част от компонентите, които образуват лихвата, то всяка промяна в него се отразява автоматично на размера на последната.
С оглед изложеното въззивниците молят настоящия съд да отмени съдебното решение в обжалвана част и да им присъди пълния размер на неоснователно заплатените договорни лихви от 11 253,17 евро. Претендират и разноски за производството пред въззивната инстанция.
В законоустановения срок по делото е постъпил отговор на подадената въззивна жалба, с който ответникът в първоинстанционното производство - „У.Б.” АД, ЕИК ********,
заявява становище за правилност и законосъобразност на съдебното решение, в обжалваната част и за неоснователност на възраженията на въззивниците. В съдебно заседание ответникът поддържа и възражението от отговора на исковата молба, за липса на активна легитимация на ищеца/въззивника П.П.П., ЕГН **********,
доколкото същият не е извършил плащания в полза на банката и съответно не е лице, което е обедняло по смисъла на чл. 55 ЗЗД. Претендира разноски за въззивното производство и моли съдът да потвърди съдебното решение в обжалваната част като правилно и законосъобразно.
Съдът като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, съобразно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата
е подадена в
срок, от легитимирана страна в процеса и
против акт, подлежащ на разглеждане по
реда на въззивното производство,
поради което е
допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК
въззивният съд се
произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата, като служебно има
правомощие да провери спазването
на императивните материалноправни разпоредби, приложими
към процесното правоотношение (ТР
№1 от 09.12.2013 г. по
тълк. дело №
1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС).
При съобразяване на
горното, въззивната инстанция намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо в обжалваната част. По отношение на
неговата правилност съдът намира подадената въззивна жалба за частично основателна.
Съображенията за това са следните:
Не е спорно между страните, че
на 28.07.2008г. между тях е сключен Договор за банков ипотечен
кредит на физическо лице № 365/28.07.2008г., по силата на който банката е предоставила кредит в евро размер на стойността на
50 000 евро със срок на погасяване 288 месечни вноски, от които 287 вноски в размер на
404.02 евро и последна вноска от 401.05 евро, дължими до 28-мо число на месеца. Съгласно т.4.1.а, годишният лихвен процент (ГЛП) върху редовна главница за кредитите изплащани чрез анюитетни вноски се формира от
Базовия лихвен индекс (БЛИ) по раздел III от ОУ (1м.
EURIBOR), който към датата на подписване на
договора е 4.435% и надбавка
към него за
редовен дълг в
размер на 3.865 %, т.е. ГЛП към
датата на подписване на договора е
8.30 %. Съгласно чл.11.1 от договора,
за ползвания кредит, кредитополучателят
заплаща лихви в
съответствие с раздел III от ОУ в
размерите по т.4
от Договора, както следва: лихвата за
редовен дълг е
определена в т.4.1.а. или 4.1.6. от
договора и се
начислява и изплаща върху редовната главница по кредита за
срока на действието му- т. 11.1.1. Съгласно т.11.2.
кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да
променя едностранно размера на годишния лихвен процент по т.4.1.а, съответно размера на анюитетната вноска, при условията на
т.9.4. от ОУ.
С Анекс №1
от 07.08.2008г., страните са предоговорили структурата на
Годишния лихвен процент по т.4.1.а от договора, който включва Базовия лихвен индекс по раздел III от ОУ (1 м.EURIBOR), който
към датата на
подписване на Анекса е 4.480
% и надбавка към
него за редовен дълг в размер на 3.820
%, т.е. ГЛП към датата на
подписване на Анекса се запазва на
8.30 %.
Съгласно
т.9.1 от представените по
делото и приложими към процесния договор Общи условия, при които У.Б. АД, предоставя ипотечни кредити на физически лица, годишният лихвен процент по усвоената част от кредитите се формира от
сбора на базов лихвен индекс (SOFIBOR, EURIBOR или LIBOR), приложим за
съответния периода на
олихвяване (един месец), плюс надбавка за
редовен дълг, определена в
Договора. При кредити в евро, за
базов лихвен индекс се взима едномесечен EURIBOR, равен на
индекса, закръглен до
третия десетичен знак, публикуван
на страница “EURIBOR”
на Ройтерс в
11.00 часа централноевропейско време, два работни дни
преди първия работен ден от всеки месец, и се
прилага от първият работен ден на
месеца до деня, предхождащ
първия работен ден
на следващия месец включително
-т.9.2.2. В т.11.2.
от договора, кредитополучателят дава съгласието
си кредиторът да
променя едностранно размера на годишния лихвен процент по т.4.1.а от
договора, съответно размера на анюитетната вноска, при условията на
т.9.4. от ОУ.
В т.9.4. от ОУ е предвидено, че при кредити издължавани
чрез анюитетни вноски, при всяко нарастване на БЛИ с
повече от 0.5 % спрямо действащия към момента на
промяната размер, Банката променя годишния лихвен процент в същия размер, като промяната влиза в сила автоматично
с публикуването на
новата стойност на
съответния лихвен индекс и без за
това да е
необходимо сключване на
допълнително споразумение между страните.
Банката може да
промени размера на
анюитетната вноска по
нейна преценка и
в интерес на
кредитополучателя, включително и
към момент, различен от промяната на
лихвения процент, за
което кредиторът уведомява кредитополучателя.
При преценка на
посочените клаузи от
договора за кредит ( т.11.2)
и т.9.4 от ОУ към него, настоящата
съдебна инстанция намира, че правилно първоинстанционният съд
е приел същите за
нищожни поради неравноправност по
смисъла на чл.
143 ЗЗП. Същите дават възможност
на банката едностранно да
променя лихвения процент в посока неговото увеличение
при промяна на
БЛИ при това промените
стават валидни за
страните автоматично и
не е налице възможност
за потребителя да
се откаже от
договора, като същевременно не
дават възможност при
промяна на БЛП
в посока понижение, автоматично
да се намали дължимата
договорна лихва. Последното е
посочено само като възможност
за банката, която зависи единствено от
нейната субективна воля. Тези клаузи правилно са приети от
първоинстанционния съд като не отговарящи на
изискванията за добросъвестност и
водещи до неравновесие във
вреда на потребителя.
При наличието на
неравноправни клаузи в
договора следва да
се направи преценка дали същият може да продължи да
съществува и дали би бил сключен от страните и
без тяхното наличие, като се държи сметка за възможността на
средния потребител да
съобрази икономическите последици от сделката. При невъзможност
за изпълнение, но
с цел запазване на договора, неравноправните клаузи следва да могат да бъдат заместени по право от
повелителни законови разпоредби или от диспозитивни правни норми. Заместването с
императивна разпоредба, както бе посочено, е
уредено изрично в чл.
26, ал. 4 ЗЗД. Диспозитивните норми в облигационното право намират приложение при
липса на уговорка между страните, поради което след като неравноправната
клауза е нищожна, тя не се
счита за част от договорното съдържание, като за уреждане на отношенията между страните
се прилага законовата норма – така Решение № 146 от 1.11.2017 г.
на ВКС по
т. д. №
2615/2016 г., I т. о.,
ТК. В случая обаче между страните е налице клаузата на чл. 4 от Договора,
в която е
уговорено, че годишният лихвен процент (ГЛП) се формира от
базов лихвен индекс по раздел III от ОУ
– едномесечен EURIBOR и надбавка, определена
в договора, които компоненти
към момента на
сключване на Анекс № 1 са съответно 4,480 % и
3,820 % или ГЛП е
в размер на
8,30 %. Съобразно клаузата на
т. 9.1 от Общите условия,
ГЛП по усвоената част от кредитите се формира от
сбора на базов лихвен индекс (в
случая EURIBOR) приложим за
съответния период на
олихвяване (един месец), плюс надбавка за
редовен дълг, определена в
Договора. Тоест, дължимата по договора възнаградителна лихва, след обявяване на
процесните клаузи за
нищожниq следва да
се формира при
приложението на клаузата на т. 9.1 от Общите условия и
т.4 от Договора доколкото
това именно е
уговорената променлива цена на предоставената от
банката услуга. Тя
е ясна и
недвусмислена, като промяната в лихвата в
посока нагоре или
надолу е скрепена с обективен и
публично известен фактор, което дава възможност на средностатистическия потребител да направи обективна преценка
на икономическите последици от сделката, която сключва.
С
оглед изложеното неправилни са изводите на
първоинстанционния съд, че
размерът на годишната възнаградителна
лихва се явява фиксиран
за целия период на договора с
оглед постигнатата договореност в
Анекс № 1 и
факта, че т.9.4
от ОУ и
т.11.2 от Договора са приети
за нищожни. С Анекса страните
не са уговорили фиксирана
лихва за целия период на договора, с което да
се видоизменили по
взаимно съгласие, постигнато съглашение с първоначалния договор за т.нар.
променлива лихва (т.4).
Видно е от
разпоредбата на 4.1.а от Анекса, че
ГЛП върху редовната главница
продължава да се
образува от същите компоненти,
които са предвидени и в първоначалния договор –
Базов лихвен индекс по раздел III от ОУ
и надбавка, която е в размер на 3,820
% т.е. запазен е размера на
лихвения процент и
вида на лихвата (променлива),
но е променена тежестта
на отделните компоненти при образуването му.
Едната компонента обаче си остава променлива и зависи от
промените, които настъпват в
EURIBOR, съгласно първоначално договореното в т.4
от Договора и
т.9.4 от ОУ.
В тази връзка следва да се
има предвид, че
лихвения план и
погасителния план към
Анекса отразяват дължимите анюитетни
вноски/лихвени проценти с оглед размера на договорената лихва към момента на
сключване на договора. Те не въвеждат нови договорки между страните
и не следва да се тълкуват като съгласие на
страните за фиксиране на лихвата за
целия период на
договора, при наличието на противна уговорка в договора.
Съобразно
приетата по делото и неоспорена от
страните съдебно-счетоводна експертиза
възнаградителната лихва при
месечна вноска на база сбора от 1 м.
Юрибор плюс надбавка от 3,820
% за периода от
сключване на Анекс № 1 (
07.08.2008 г.) до датата на завеждане на
исковата молба ( 31.10.2014 г.) е
в размер на
13 670,32 евро. Действително заплатените
суми за възнаградителна лихва в полза на
банката за същия период са в
размер на 24 923,49
евро (като е
приспадната сумата от
57,66 лв., която безспорно е установено, че
е възстановена на
въззивника.). Разликата между дължимата
възнаградителна лихва, изчислена по реда на
чл. 4 от Договора и чл.9.4 от ОУ и действително заплатената сума е в размер на 11 253,17 евро. Това е и
сумата, която се
явява недължимо платена и която подлежи на връщане.
Сумата
подлежи на връщане на лицето, от
което е получена. От представените от
самите въззивници банкови извлечения
е видно, че
вноските по кредита са погасявани чрез извършвани
от банката удръжки /директен
дебит/ от разплащателна сметка, открита
на името на
П.П.П., в която са били внасяни необходимите
за това суми. Титулярството
на сметката определя и лицето, което се явява юридически платец на сумите и което има
право да получи неоснователно
събраните суми. Това е така, защото с внасянето на
сумите по тази сметка те стават притежание
на титуляра на
сметката, а отношенията на
последния с реалните вносители
на сумите /ако те са различни лица/ не са
предмет на настоящото дело и са
ирелевантни по отношение на претенцията по
чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Няма основание за
активна солидарност между двамата въззивници, при какъвто петитум е
предявен иска. Подобна солидарност
е възможна само при изрична уговорка с длъжника на
процесното вземане по
чл. 55, ал. 1 ЗЗД /банката/,
каквато уговорка липсва /за разлика от
пасивната солидарност, активната не може да
произтича от закона, тъй като не
е предвидена, но
няма пречка да
се уговори съобразно принципа
за свобода на
договаряне/. Ето защо искът на П.П.П. се явява изцяло основателен,
заедно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане, а този на
П.П.П. е
неоснователен.
С оглед на
изложеното обжалваното решение следва да се
отмени поради неправилно прилагане
на материалния закон в частта, с
която е отхвърлен искът на П.П.П., който следва да
се уважи и
в частта за
разноските. В останалата част решението следва да се потвърди
С оглед изхода на делото на
ищеца П.П.П.
следва да се
присъдят разноски за
първоинстанционното производство: 880,38 лв. заплатена
държавна такса, 200 лв. за съдебно-счетоводна експертиза
и 2000 лв. за
адвокатско възнаграждение (половината от
договореното за процесуално представителство на
двамата ищци). На ответника
следва да се
присъдят разноски в
размер на 434,50 лв.(половината
от разноските, направени по делото, съобразно с отхвърления иск
на ищеца П.П.П.). Следва
да се има
предвид, че по
правилата на чл.
78 ГПК страната има
право на разноските, които е направила само за един адвокат.
Направените разноски за
повече от един процесуален
представител остават за
нейна сметка.
За въззивното производство разноските следва да се
разпределят по следния начин: На въззивника П.П.П. следва да
се заплатят сумите от 438,92
лв. държавна такса и 2000 лв. адвокатско възнаграждение( половината от
договорения размер за
процесуално представителство на
двамата въззивници). На въззиваемата
страна се дължи адвокатско
възнаграждение съобразно с
оставената без уважение част от въззивната жалба. Договореното и
заплатено адвокатско възнаграждение за
един адвокат, видно от представените договори за правна защита е в размер на 1190 лв. При преценка
на фактическата и
правна сложност на
делото и установените с
Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения, възражението за
прекомерност на възнаграждението за
един адвокат е
неоснователно. Доколкото искът се отхвърля по
отношение на единия ищец, то въззивникът има
право на разноските си в размер на половината от
реализирания разход, а
именно 595 лв. Следва да се има
предвид, че по
правилата на чл.
78 ГПК страната има
право на разноските си само за
един адвокат, поради това, когато същата е ангажирала повече от един такъв, разноските
за останалите процесуални представители са
за нейна сметка.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ съдебно решение от 17.02.2017 г., постановено по
гр.д. №
59197/2014 г. по описа на СРС и
съдебно решение от
27.09.2017 г., постановено за
поправка на очевидна фактическа
грешка на първото решение,
в частта, с
която е отхвърлен частично
иска на П.П.П., ЕГН **********
срещу „У.Б.” АД,
ЕИК ******** по чл.
55, ал. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 11 220,79 евро, представляваща
платена без основание сума за възнаградителна лихва по Договор за
банков ипотечен кредит на физическо лице №
365/28.07.2008г. и Анекс № 1 от 07.08.2008г., за периода от 07.08.2008г. до
31.10.2014г., ведно със
законната лихва от
01.11.2014г. до окончателното изплащане, както и в
частта за разноските и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „У.Б.” АД,
ЕИК ********, да заплати на П.П.П., ЕГН ********** на
основание чл.55, ал.1, предл.1
ЗЗД и сумата от 11
220,79 евро, представляваща платена без основание сума за възнаградителна лихва по Договор за
банков ипотечен кредит на физическо лице №
365/28.07.2008г. и Анекс № 1 от 07.08.2008г., за периода от 07.08.2008г. до
31.10.2014г., ведно със
законната лихва от
01.11.2014г. до окончателното изплащане, както и сумите от 880,38
лв. заплатена държавна такса,
200 лв. за съдебно-счетоводна
експертиза и 2000 лв. за адвокатско възнаграждение на
основание чл. 78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА П.П.П., ЕГН **********
да заплати на
„У.Б.” АД, ЕИК ******** сумата
от 434,50 лв. разноски в първоинстанционното производство на
основание чл. 78, ал.3 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение от 17.02.2017 г., постановено по
гр.д. №
59197/2014 г. по описа на СРС в
останалата част.
ОСЪЖДА „У.Б.” АД, ЕИК ********, да заплати на П.П.П., ЕГН ********** сумите
от 438,92 лв. държавна такса и 2000 лв. адвокатско
възнаграждение, представляващи разноски за въззивното производство на
основание чл. 78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА П.П.П., ЕГН **********
да заплати на
„У.Б.” АД,
ЕИК ******** сумата от
595 лв. разноски за
въззивното производство на
основание чл. 78, ал.3 ГПК.
Решението
подлежи на касационно обжалване
в едномесечен срок от връчването му
на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.