Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 25.11.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на двадесет и осми октомври
през
две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Маргарита Димитрова
и
прокурора
сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова
в.гр.д.№ 13033 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 111021 от 09.05.2019 г. по гр.д.№ 36836 по
описа за 2017 г. СРС, Трето ГО, 142 с-в ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО че „БТК“ АД дължи на В.К.Ч., сумата от 50 лв.,
получена от ответника с оглед отпаднало основание, като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата
от 15, 25 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода 19.01.2014 г. – 19.01.2017 г. като
неоснователен, за които суми има издадена заповед за изпълнение на парично
задължение от 26.03.2017г. по гр. д. № 3950/2017г. по описа на СРС.
Постъпила е въззивна
жалба от „БТК“ АД, ответник пред СРС.
Решението се обжалва в частта, в която в
полза на ищеца, в тежест на ответника е признато вземане в размер на 50 лв.,
както и в частта за разноски.
Във въззивната жалба се сочи, решението е неправилно.
Същото не отговаряло на реквизитите по чл.236, ал.1,т.7 ГПК, т.е. не съдържа
банкова сметка ***. Сочи, че ищецът бил сключил договора за мобилна услуга с
номер ********* на 26.03.2012 г. Съгласно представения от ищеца касов бон
авансовото плащане на сумата в размер на 50 лв. било извършено на 27.03.2012 г.
Два дни по-късно ищецът вече бил организирал и изпратил нот.покана по реда на
чл.228, ал.3 ЗЕС за разваляне на договора. Не се спори, че след прекратяване на
договора за ищеца било възникнало право да получи обратно авансово заплатената
от него сума. В ОУ изрично бил уреден начина и срока за възстановяване на
депозити, а именно – в срок до 10 работни дни от датата на постъпване на
писмено искане за това от абоната по банков път след посочване на банкова
сметка *** на абоната. С измененията на ОУ било предвидено, че суми до 50 лв.
се възстановяват в магазините на БТК АД. СРС констатирал и признал за
установено, че ищецът не е предприел нито една от посочените в ОУ действия, не
бил отправил и покана до ответника за възстановяване на сумата. Нито в
издадената заповед за изпълнение, нито в решението била посочена банкова сметка
***ума. С оглед посоченото в ОУ неправилно СРС бил приел, че не бил уговорен
срок за изпълнение. Неправилно СРС достигнал до извода, че е налице забава на
кредитора след като приел, че до ответника не е отправена покана, т.е. той не е
поставен в забава. Затова за длъжника не възниквало задължение за престиране по
чл.97 ЗЗД. Последната разпоредба намирала приложение в хипотезата на чл.68 ЗЗД.
Счита, че СРС не е отчел, че всички действия на ищеца представляват злоупотреба
със субективни права, с цел умишлено генериране на задължения за процесуални
разходи. Сочи, че в продължение на години ищецът, който бил регистрирал редица
търговски дружества предявявал искове при които раздробявал дългове чрез цесии
и други недобросъвестни процесуални действия с цел многократно увеличаване на
разходите по едно и също задължение. По повод действията на посочените и други
лица били предприети измененията на ГПК, обн.ДВ, бр.86 от 2017 г. налице бил
опит за домогване до разноски, както по вече образувани заповедни и искови
производства, така и с потенциални последващи изпълнителни производства, при
условие, че единственото необходимо действие на ищеца било да посочи банкова
сметка ***ли да получи същата лично, без никакви допълнителни изисквания. След
като БТК АД не било дало повод за образуване на заповедното производство, както
и, че самият съд бил приел, че изискуемостта на вземането възниква след
завеждане на иска, то решението се явявало неправилно и в частта за разноските.
Затова на основание чл.414 а, ал.2 вр. с чл.78, ал.2 ГПК на ищеца не се
следвали разноски.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното
решение в частта, в която претенцията на ищеца по чл.422 ГПК е била уважена и
да постанови друго, с което същата да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендират
се разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение като се посочва банкова сметка ***.
По тази въззивна жалба е постъпил отговор от В.К.Ч., ищец пред СРС, в който се излага становище за
нейната неоснователност и правилност на първоинстанционното решение в частта, в
която претенциите по чл.422 ГПК са били уважени. Сочи, че към момента на
депозиране на заявлението разпоредбата на чл.127, ал.4 ГПК не била в сила. Наред
с това на 28.03.2019 г. ищецът бил посочил начин за плащане на процесната сума,
а именно да бъде предоставена на адреса му. Ответникът не бил направил нито
един опит за плащане на сумата или да бъде изпратена покана за изплащане на
сумата било по банков път или на място в търговския обект. Редът на защита бил
този по чл.248 ГПК. Относно дължимостта на процесната сума се позовава на това,
че същата произтичала от прекратен договор между страните. Изискуемостта на
парично задължение за недължимо платена сума възниквало поради едностранното
прекратяване на договора и настъпвало от момента на прекратяването му. Приложима
била хипотезата на чл.69 ЗЗД. Затова не можело да се приеме, че се касае до
прекратен договор подписан при ОУ. Отношенията между страните се уреждали по
реда на чл.55 ЗЗД, а не въз основа на ОУ. Сочи, че длъжникът макар да бил
поканен не бил изпълнил задължението си повече от 4 години. Не било налице
недобросъвестно упражняване на права от страна на ищеца. Претендират се
разноски на основание чл.38, ал.2,т.3 от Закона за адвокатурата в размер на 300
лв.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на
20.05.2019 г. Въззивната жалба е подадена на 31.05.2019 г.
Следователно същата е в срок по чл.259, ал.1 ГПК.
С решението, което се обжалва претенцията на ищеца по
чл.422 ГПК да бъде признато вземане в негова полза, е била уважена срещу БТК АД,
следователно въззивната жалба е допустима.
В частта, в
която претенцията на ищеца по чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлена като неоснователна,
решението като необжалвано е влязо в сила.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че
обжалваното решение е постановено в
допустим процес и е валидно в частта относно произнасянето по иска по чл.422 ГПК в рамките на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК:
За издадената на 26.03.2017 г. по реда на чл.410 ГПК
заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 3950 по описа за 2017 г. на СРС, 142 състав,
длъжникът е бил уведомен на 04.04.2017 г. Възражението по чл.414 ГПК е подадено
на 18.04.2017 г., т.е. в предвидения срок.
Указанията по чл.415 ГПК са достигнали до знанието на
заявителя на 04.05.2017 г. Исковата молба е предявена на 05.06. 2017 г./понеделник/.
По
основателността на иска по чл.422 ГПК вр. с чл.55, ал.1 ЗЗД:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че възражението на ответника за забава на кредитора е неоснователно. Приложимо
в случая било правилото на чл.95 и следв. ЗЗД, съгласно което за да се освободи
от последиците на собствената си забава, ответната страна следвало да вложи
дължимата сума в банка на името на кредитора. За неоснователно е прието и
възражението на ответника, че вземането било с ненастъпил падеж, тъй като
договорът бил развален и за ответника било възникнало задължение да възстанови
сумата, получена с оглед отпаднало вече основание. Съгласно правилото на чл.69 ЗЗД вземането било без определен срок и затова кредиторът можел да иска
изпълнението му веднага. Освен това исковата молба се явявала и покана за това.
По доводите
във въззивната жалба:
Безспорно по делото е, че
между страните по спора е бил сключен договор за мобилни услуги на 26.03.2012
г.
Не се спори, че на
27.03.2012 г. ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 50 лв.
Не се спори по делото, че
ищецът на 29.03.2012 г. е отправил до ответното дружество нот.покана на основание
чл.228, ал.3 ЗЕС да прекрати договора.
Не се спори по делото, че
нот.покана е получена от ответника на 29.03.2012 г.
Горните обстоятелства не
само са безспорни, но и се установяват от представените още по заповедното
производство доказателства /л.9-13/.
От страна на ответника не се
оспорва и че сумата в размер на 50 лв. следва да бъде върната на ищеца.
Спорно по делото е дали в конкретния случай е налице
забава на кредитора, която да освободи ответника от отговорност.
Относно наличието на предпоставки за освобождаване на
ответника от отговорност чрез поставянето на ищеца в забава:
Съгласно чл. 95 от ЗЗД
забава на кредитор е налице, когато кредиторът неоправдано не приеме
предложеното му от длъжника изпълнение или не даде необходимото съдействие, без
което длъжникът не би могъл да изпълни задължението си. За да се освободи от
отговорност за своята забава в хипотезата на чл. 95 от ЗЗД, длъжникът следва да
установи, че точното изпълнение на неговото задължение е било обусловено от
определено съдействие от страна на кредитора, което не му е било оказано или
изпълнението не е било прието от кредитора, виж и константната съдебна практика,
така например: решение № 15/04.05.2011г. по гр.д.№ 1575/2009г. н ВКС, IV г.о.,
решение № 203/30.01.2012г. по т.д.№ 116/2011г. на ВКС, II т.о, решение №
155/03.01.2018г. по гр.д.№ 4844/2016г. на ВКС, III г.о/ изпадането на
кредитора в забава по смисъла на чл. 95 от ЗЗД, водеща до освобождаване на
длъжника от последиците на собствената му забава, е възможно в две хипотези -
ако длъжникът неоправдано не приема предложената му престация и/или ако не
окаже необходимото на кредитора съдействие за изпълнението. Когато дължимата
престация е парична, кредиторът изпада в забава в случай на отказ да я получи,
но освобождаването на длъжника от отговорност за плащане предполага
предприемане на действията, предвидени в чл. 97, ал. 1 от ЗЗД - депозиране на
дължимата сума в банка по местоизпълнението и уведомяване на длъжника за това.
Съгласно чл.
68 ЗЗД, ако
местоизпълнението не е определено от закона, от договора или от
естеството на задължението, изпълнението трябва да се извърши:
а) при
паричните задължения - в местожителството на кредитора по време на изпълнение
на задължението;
В
същото време, хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД урежда отношения
между двете страни, възникнали по повод изпълнение на задължение, което е имало
основание, но чийто правопораждащ факт е заличен с обратна сила. Тогава, освен
даване и получаване, включва се и наличие на основание към момента на
получаването и настъпване на последващ юридически факт, обуславящ извод за
заличаване на последиците от основанието. Всичко това налага, при твърдение, че
се дължи връщане на дадено по развален договор, съдът да прецени наличието на
договорна връзка между страните, нейното съдържание, настъпили ли са основания
за разваляне на договора и това сторено ли е. Ако страните са постигнали
уговорка за последиците при евентуално разваляне на облигационната връзка,
имащи отношение към даденото до тогава по договора, съдът трябва да вземе
предвид това. Правилата за изпълнение и неизпълнение на задълженията са
диспозитивни (общите в чл. 93-98 ЗЗД, доколкото няма нарочна уредба).
Страните могат да се отклонят от тях, като уредят режима на реституционното
задължение било преди, било след възникването му, относно времето, мястото,
разноските, начина на изпълнение, страните, така и в РЕШЕНИЕ № 81 ОТ
21.07.2017 Г. ПО Т. Д. № 60144/2016 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС
В конкретния случай
договорът за мобилни услуги е сключен при „Общи условия за уреждане на
взаимоотношенията между БТК и абонатите като потребители на далекосъобщителни
услуги предоставяни чрез обществената далекосъобщителна подвижна клетъчна мрежа
по стандарт GSM”, виж л.9 от заповедното производство относно
основанието за сключване на договора.
Не се спори по делото, че
тези ОУ са публикувани и достъпни на уеб страницата на ответното дружество-www.vivacom.bg. Съгласно тези условия в сила до 29.03.2012 г. – чл.115 е посочено, че
БТК ЕАД възстановява всички погрешно или авансово надвнесени от абонат суми.
Възстановяването се извършва в срок до 10 работни дни от датата на постъпване
на писмено искане за това от абоната по банков път, след посочване на банкова
сметка, ***оната. В последващите изменения на ОУ е допълнено, че суми до 50 лв.
се възстановяват и в брой, на място в магазините на БТК ЕАД.
Не се спори по делото, а и
от данните по заповедното и по исковото производство се установява, че ищецът
не е отправил искане до ответника за възстановяване на сумата в размер на 50
лв., не се и твърди, че същият се е явил в магазинната мрежа на ответното
дружество, за да му бъде същата възстановена. В нот.покана от 29.03.2012 г. е
изразена само воля за прекратяване на договора при условията на чл.228, ал.3 ЗЕС.
В този смисъл е и приетото
от СРС в частта по иска по чл.86, ал.1 ЗЗД, в която част първоинстанционното
решение е влязло в сила.
При това положение не можем
да приемем, че кредиторът е оказал необходимото съдействие на длъжника, т.е.
налице е хипотезата на чл.95 ЗЗД – забава на кредитора.
Настоящата инстанция приема,
че длъжникът /ответник пред СРС, въззивник пред настоящата инстанция/ е установил,
че точното изпълнение на неговото задължение е било обусловено от определено
съдействие от страна на кредитора, което не му е било оказано. Затова и
длъжникът се е освободил от отговорност.
Доколкото се установи, че
въз основа на ОУ задължението на БТК АД се явява срочно, то разпоредбата на
чл.69 ЗЗД на която се е позовал първоинстанционния съд, е неприложима.
Въззивната инстанция приема
с оглед гореизложените си мотиви, както и че, действително, разпоредбата на
чл.127, ал.4 ГПК, обн.Дв, бр.86/2017 г. не е била в сила към момента на предявяване
на иска, който съгласно чл.422,ал.1 ГПК се счита от датата на подаване на
заявлението -23.01.2017 г., то предложения от ищеца начин на плащане на
процесната сума с молбата от 27.03.2019 г. за неотносим. Следва да добавим и,
че „адрес“ на който да се извърши плащането не е конкретизиран.
При така изложените си
мотиви настоящата инстанция приема, че искът по чл.422 ГПК във вр. с чл.55,
ал.1,предл.3 ЗЗД се явява неоснователен и като такъв ще следва да бъде
отхвърлен.
При това положение
обжалваното решение в частта по иска по чл.422 ГПК във вр. с чл.55,
ал.1,предл.3 ЗЗД се явява неправилно и като такова ще бъде отменено.
По
разноските:
В
заповедното производство:
На заявителя разноски не се следват.
Длъжникът не претендира разноски, но доколкото СРС е присъдил
такива по арг. от чл.271, ал.1, предл.2 ГПК съдът не може да влошава
положението на въззивника.
Разпоредбата на чл.414 а, ал.2 ГПК, обаче, не е в сила
към момента на подаване на заявлението по чл.410 ГПК поради което настоящата
инстанция не обсъжда този довод на въззивника.
Пред първата
съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора разноски в полза на ищеца по
чл.422 ГПК във вр. с чл.55, ал.1,предл.3 ЗЗД не се следват. Затова и решението,
и в тази му част ще следва да бъде отменено.
Основателен е довода на въззивника, че искът е
предявен с цел домогване до разноски- при предявени искове с обща цена от 65,25
лв. в полза на ищеца СРС е присъдил разноски в размер на 287,32 лв.- в
заповедното производство и 249,01 лв. – за исковото или общо в размер на 536,33
лв., което представлява повече от 8 пъти над общата цена на предявените за
установяване вземания.
Съгласно
чл. 3 ГПК, участващите в съдебните производства лица и техните
представители под страх от отговорност са длъжни да упражняват предоставените
им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Когато
участниците в процеса упражняват правата си недобросъвестно с цел да бъдат
увредени права и законни интереси на други действие в разрез с основните права
на гражданите (чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България),
извършеното процесуално действие е при злоупотреба с право, поради което не
следва да бъде зачетено от правозащитния орган.
На ответника разноски се следват в пълен размер. Такива са сторени
за юриск. възнаграждение.
СРС е присъдил разноски в общ размер на 35,07 лв. Настоящата инстанция намира, че
юриск.възнаграждение следва да бъде определено в размер на 100 лв. или на
ответника ще бъдат доприсъдени разноски в размер на още 64,93 лв.
Пред
въззивната инстанция:
На въззивника
разноски се следват, както следва:
разходи за държавна такса – 25 лв. и юриск.възнаграждение, което следва да бъде
определено в размер на 100 лв. или общо в
размер на 125 лв.
На
въззиваемия разноски не се следват.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ
решение № 111021 от 09.05.2019 г. по гр.д.№ 36836 по описа за 2017 г. СРС,
Трето ГО, 142 с-в, в частта, в която
се ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО че „БТК“ АД
дължи на В.К.Ч., сумата от 50 лв., получена от ответника с оглед отпаднало
основание, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
от 26.03.2017г. по гр. д. № 3950/2017г. по описа на СРС, както и в частта за разноските в полза на ищеца
И
вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от В.К.Ч., ЕГН **********,***, срещу „БТК“ АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:*** и, иск по чл.422 ГПК във вр. с чл.55,
ал.1,предл.3 ЗЗД, да бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца,
сумата от 50 лв., получена от
ответника с оглед отпаднало основание- прекратяване на договор за мобилни
услуги от 26.03.2012 г., прекратен по реда на чл.228, ал.5 вр. с ал.3 ЗЕС, за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 26.03.2017
г. по гр. д. № 3950/2017г. по описа на СРС
ОСЪЖДА
В.К.Ч., ЕГН **********,***, да
заплати на „БТК“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** и, сумата в размер на 64,93 лв.- доприсъдени разноски за първата съдебна инстанция.
ОСЪЖДА В.К.Ч., ЕГН **********,***, да заплати на „БТК“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:*** и, сумата в размер на 125
лв.- разноски за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.