РЕШЕНИЕ
№ 313
гр. Перник, 04.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
Членове:ВЛАДИМИР Р. РУМЕНОВ
КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАГИ ЕМ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА Въззивно
гражданско дело № 20251700500262 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е във връзка с въззивна жалба, депозирана от адв. А. А. от АК -
Перник- особен представител на ответника С. М. П. ЕГН ********** от ***, срещу
решение № 66/07.03.2025 г. по гр.д. №445/2024 г. по описа на РС-Радомир, с което
съдът е признал за установено по отношение на въззивния жалбоподател, че същият
дължи на „АПС Бета България“ ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н Триадица, бул. „България“ №81В, следните суми: сумата в
размер на 1094,31 лева (хиляда деветдесет и четири лева и тридесет и една стотинки) -
главница по договор за потребителски кредит с № *** от ***, ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
09.01.2024 г., до окончателното изплащане на задълженията; сума в размер на 211,74
лева (двеста и единадесет лева и седемдесет и четири стотинки) лихва за забава за
периода от 02.07.2019 г. до 21.12.2023 г. В жалбата се излагат подробни съображения,
въз основа на които жалбоподателят твърди, че съдебното решение е неправилно и
постановено по нередовна искова молба. Сочи се, че от доказателствата по делото не
се установява дължимостта на претендираните суми, както и че жалбоподателят не е
бил надлежно уведомен за извършената цесия. Поддържа се, че към представения пред
първоинстанционния съд договор за цесия липсва списък на включените в същия
вземания. По изложените съображения моли обжалваното решение да бъде отменено,
като предявената от въззиваемото дружество искова претенция бъде отхвърлена
изцяло.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е изразила становище за
1
неоснователност на жалбата, като моли решението на първоинстанционния съд да
бъде потърдено като правилно и законосъобразно.
При извършената проверка на редовността и допустимостта на въззивната жалба,
настоящият съдебен състав констатира, че същата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1
ГПК и отговаря на изискванията по чл. 260 и чл. 261 ГПК.
Пернишкият окръжен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл.12 ГПК, във връзка с наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо. Във връзка с доводите за неговата неправилност съдът намира следното:
Производството пред РС –Радомир е образувано по предявени от „АПС Бета
България“ ЕООД по реда на чл.422 вр. чл.415 ГПК обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 240, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и
чл.86 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника С. М. П.,
ЕГН:**********, че същият дължи на „АПС Бета България“ ЕООД, с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Триадица, бул. „България“ №81В,
сумата в размер на 1094,31 лева (хиляда деветдесет и четири лева и тридесет и една
стотинки), представляваща главница по договор за потребителски кредит с № *** от
***, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК – 09.01.2024 г. до окончателното изплащане на задълженията, както и
сума в размер на 211,74 лева (двеста и единадесет лева и седемдесет и четири
стотинки), представляваща лихва за забава за периода от 02.07.2019 г. до 21.12.2023 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 10.01.2024 г. по
ч.гр.д.№22/2024 г. по описа на РС-Радомир.
Неоснователни са оплакванията за нередовност на исковата молба, изразяваща
се в неправилно посочване в обстоятелствената част на исковата молба на ответник с
различни три имена и ЕГН от ответника по настоящето дело. Съдът намира, че това
обстоятелство се дължи на технически пропуск на ищеца, като в тази връзка следва да
се съобрази, че в титулната част на исковата молба ответникът е индивидуализиран
надлежно с три имена и ЕГН, поради което и, доколкото се иска признаване за
установена дължимостта на суми по издадена срещу ответника С. М. П.,
ЕГН:********** заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 10.01.2024 г. по ч.гр.д.
№22/2024 г. по описа на РС-Радомир, съдът намира, че не е налице неяснота по
отношение на лицето, срещу което са предявени исковете.
Неоснователни са и оплакванията за липса на правна възможност уведомяването
за цесията да се извърши чрез връчването му на особен представител, като това не
можело да стане с връчване на препис от исковата молба с приложено уведомление за
цесията, тъй като книжата са получени от особен представител по реда на чл. 47, ал. 6
ГПК. Трайна е практиката на ВКС, че няма пречка връчването на уведомлението за
цесията да стане с исковата молба, ако самото уведомление е приложено към нея,
какъвто е случаят. Относно валидността на връчването на особен представител по чл.
47, ал. 6 ГПК, ВКС в решение 198/18.01.2019 г. по т. д. 193/2018 г. на I т. о. е приел, че
то е надлежно. Следва да се посочи, че длъжникът по цедирано вземане не може да
оспорва валидността на цесията. Неговите интереси са защитени от изискването на
2
закона да бъде уведомен за нея, като, ако е платил на стария си кредитор преди
уведомяване, то плащането е валидно. Освен това може да противопоставя на новия
кредитор всичките възражения, които е имал срещу стария си кредитор. Страни по
договора за цесия са цедентът и цесионерът. Този договор не създава нови права и/или
задължения в правната сфера на длъжника, като само се променя лицето, на което той
трябва да изпълни. Поради това длъжникът не е страна по договора за цесия, макар и
той да е от значение за него, с оглед надлежното изпълнение на задължението и
освобождаване от отговорност. Затова той не може да иска унищожаването на
договора, развалянето му или прекратяването му, тъй като това са права, които законът
е предоставил на страните по него. В изпълнение на дадените указания от въззивния
съд въззиваемото дружество е представило Приложение №1 към договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.04.2022 г., в което фигурират вземанията към
ответника по процесния договор за паричен заем №***/***, поради което и съдът
приема, че върху цесионера като нов кредитор са преминали всички права, които
старият кредитор е имал по отношение на длъжника във връзка със съществуващото
към момента на сключване на цесионната сделка вземане.
В проведеното на 11.02.2025 г. открито съдебно заседание пред първата
инстанция е оттеглено релевираното оспорване на подписа на ответника, поради което
едва да се приеме, че той е получил заемната сума от 1200 лева с оглед изричното
записване в договора, че същият има характер на разписка. Ответникът, чиято е
доказателствената тежест, не твърди и не доказва извършено плащане, поради което и
съдът приема вземането за главница за установено по размер от представените пред
първоинстанционния съд доказателства.
Въпреки горното решението е частично неправилно по съображения за
недействителност на договора за заем между цедента и ответника.
Кредитополучателят безспорно има качеството "потребител" по смисъла на § 13, т. 1
от ДР на ЗПК, сочещ за такъв всяко физическо лице, придобиващо стоки или ползващо
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон, действа
извън рамките на своята търговска или професионална дейност.
Разпоредбата на чл.22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Процесният договор е сключен при фиксиран
годишен лихвен процент, поради което не следва да съдържа методология относно
определянето му. Налице е обаче нарушение на чл.11, ал.1 т.10 ЗПК. Съгласно тази
норма договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване. В чл.6.1
на договора е предвидено задължение на заемателя в срок от три дни, считано от
датата на усвояване на заемната сума, да предостави обезпечение под формата на
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на изискванията на чл.9 ал.2 от ОУ към
договора за заем. Според посочената разпоредба поръчители могат да бъдат едно или
две физически лица, които да отговарят на следните изисквания: имат осигурителен
доход общо в размер на най-малко седем пъти минималната работна заплата за
страната; в случай на двама поръчители – осигурителният им доход следвало да бъде
най-малко четири пъти минималната работна заплата; не са поръчители по други
договори за заем със заемателя; да не са заематели или поръчители по други
непогасени договори за заем със „Сити кеш“ ООД; да нямат кредити към други
банкови или финансови институции с класификация различна от "Редовен" съгласно
3
ЦКР при БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг
съответстващ документ за размера на получавания доход. При неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение чл. 8 от договора предвижда, че
заемателят дължи неустойка в размер на 709,30 лв., която се начислява автоматично.
Уговорено е неустойката да се заплаща разсрочено съгласно включения в договора
погасителен план. Видно е от погасителния план, че кредитодателят предварително е
начислил дължимата от ищеца неустойка, включвайки я в него. Заплащането на тази
неустойка е свързано с вменено на кредитополучателя поведение - предоставяне на
обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство, като е определен изключително
кратък срок за това, след изтичане на който е предвидено заплащане на неустойката от
709,30 лв. Така договорената неустойка съставлява 59% от дължимата главница.
Краткият срок за изпълнение на задължението за обезпечаване и многобройните
изисквания, на които следва да отговарят двамата поръчители, респективно
предоставената гаранция, силно затрудняват възможността за изпълнение на това
задължение. Тези обстоятелства водят до извод, че въпросната неустойка не
съставлява разход по чл.19, ал.3, т.1 ЗПК. Съобразно тази норма, при изчисляване на
ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Тази
разпоредба има предвид неизпълнение на основно задължение на потребителя по
договора, а именно да върне предоставения му кредит, а не неизпълнение на други
задължения. Приемане на обратното тълкуване означава да се допусне възможност за
заобикаляне на императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на
разходи за неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита,
които разходи да не се включват в ГПР. От друга страна, непредоставянето на
обезпечение не е свързано с претърпяване на вреди от кредитора, защото негово,
съгласно чл. 16 от ЗПК, е задължението преди сключване на договора да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави
кредит. Предвид изложеното съдът намира, че така определената неустойка няма
присъщите за нея обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а цели да
осигури на заемодателя допълнително възнаграждение извън възнаградителната лихва.
Непосочването от кредитора на компонентите, включени в годишния процент на
разходите, посочен като 49,68% в договора, съставлява нарушение на чл.11, ал.1 т.10
ЗПК и има за последица нищожност на целия договор по чл.22 ЗПК. В този случай на
основание чл.23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на заема
/така и най-новата практика на ВКС, обективирана в решение № 50056/29.05.2023 г. на
ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о., решение № 50174/26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. №
3855/2021 г. IV г. о/, поради което и решението на първоинстанционния съд следва да
бъде отменено в частта, в която е признато за установено по отношение на ответника,
че същият дължи на ищеца сумата в размер на 211,74 лева, представляваща лихва за
забава за периода от 02.07.2019 г. до 21.12.2023 г. За пълнота, макар във въззивната
жалба да не се поддържа такова оплакване, следва да се посочи, че според
константната съдебна практика правото на ответника да направи възражение за
погасяване по давност на вземането – предмет на иска, се преклудира с изтичане на
срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Особеният представител на
ответника е релевирал възражение за изтекла погасителна давност за процесните
вземания едва в първото открито заседание за разглеждане на делото пред първата
инстанция, като същото не е наведено в подадения в срока по чл.131 ГПК отговор на
исковата молба, поради което и съдът не дължи разглеждането му.
Страните не са навели други доводи за въззивна ревизия с оглед изискванията на
4
чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което въззивният съд не дължи служебна проверка на
различни от сочените основания за неправилност на решението.
По разноските:
При този изход на делото следва да се отмени решението и в частта му по
разноските над размера от 565,05 лева за исковото и за заповедното производства.
За въззивното дело, предвид частичното уважаване на жалбата, ищецът има
право на разноски за отхвърлената част от жалбата от 83,79 лева за юрисконсултско
възнаграждение. С оглед отхвърлената част от жалбата жалбоподателят следва да бъде
осъден да заплати на въззиваемото дружество разноски в размер на 335,15 лева за
платен депозит за особен представител.
Жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати по сметка на ОС -Перник
държавната такса за въззивна инстанция в размер на 21,88 лева, съобразно
отхвърлената част на жалбата.
Водим от гореизложеното, Пернишкият окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 66/07.03.2025 г. по гр.д. №445/2024 г. по описа на РС-
Радомир, в частта, в която е уважен искът по чл.422 вр. чл.415 ГПК вр. чл.86 ал.1 ЗЗД
за признаване за установено по отношение на С. М. П. ЕГН **********, че същият
дължи на „АПС Бета България“ ЕООД, с ЕИК: ********* сумата в размер на 211,74
лева (двеста и единадесет лева и седемдесет и четири стотинки) лихва за забава за
периода от 02.07.2019 г. до 21.12.2023 г. върху сумата от 1094,31 лева (хиляда
деветдесет и четири лева и тридесет и една стотинки) - главница по договор за
потребителски кредит с № *** от ***, както и в частта, в която С. М. П., ЕГН
**********, е осъден да заплати на „АПС Бета България“ ЕООД, с ЕИК: *********
разноски за разликата над 565,05 лева до 664,77 лева, КАТО ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ иска по чл.422 вр. чл.415 ГПК вр. чл.86 ал.1 ЗЗД за
признаване за установено по отношение на С. М. П., ЕГН **********, че същият
дължи на „АПС Бета България“ ЕООД, с ЕИК: ********* сумата в размер на 211,74
лева (двеста и единадесет лева и седемдесет и четири стотинки), представляваща
обезщетение за забава за периода от 02.07.2019 г. до 21.12.2023 г. върху сумата от
1094,31 лева (хиляда деветдесет и четири лева и тридесет и една стотинки) - главница
по договор за потребителски кредит с № *** от ***, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 66/07.03.2025 г. по гр.д. №445/2024 г. по описа на
РС-Радомир в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ал.3 вр. ал.8 от ГПК С. М. П. ЕГН ********** ДА
ЗАПЛАТИ на „АПС Бета България“ ЕООД, с ЕИК: ********* разноски в размер на
общо 418,94 лева за въззивната инстанция.
5
ОСЪЖДА С. М. П. ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на ОС-Перник разноски в размер на 21,88 лева държавна
такса за възивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6