Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 12.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и
девети януари две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №6368 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 вр. чл. 422, ал. 1 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника Г.А.Г. срещу решение от 15.04.2020 г. по гр.д. №74549/2018 г. на
Софийския районен съд, 72 състав, в частта, в която са уважени предявените от „А.з.с.н.в.“
ЕАД срещу жалбоподателя установителни искове с правно основание чл.422 ГПК вр.
чл.9 и сл. ЗПК за сумата от 2348,76 лв., представляваща главница по договор за
потребителски паричен кредит №2294625 от 02.06.2016 г., сключен с „У..К.К.Ф.“
ЕАД, вземанията по който са прехвърлени в полза на ищеца, ведно със законната
лихва от 30.01.2018 г. до изплащане на вземането, и възнаградителна лихва за
периода 07.01.2017 г. – 20.07.2017 г. в размер на 92,38 лв., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по гр.д. №6640/2018 г. по описа на
СРС, 72 състав, като ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в
заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно и незаконосъобразно. Излага, че по делото не е доказано
наличието на предсрочна изискуемост на процесния договор за кредит. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната
му част и да отхвърли изцяло предявените искове. Не претендира разноски.
Въззиваемата
страна „А.з.с.н.в.“ ЕАД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на
първоинстанционния съд да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението не е обжалвано от ищеца в
частта, в която предявеният установителен иск за лихва за забава е отхвърлен
изцяло, поради което решението е влязло в сила в тази му част.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от
ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се
произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Същото е и правилно, поради което
настоящият въззивен съдебен състав споделя мотивите на първоинстанционният съд
и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС:
Основният спор в настоящото въззивно производство е
съсредоточен върху въпроса дали при постановяване на решението си по иска по
реда чл.422 ал.1 ГПК съдът следва да вземе предвид кои вноски по договора за
кредит са с настъпил падеж до приключване на устните състезания или е ограничен
да се произнесе само по отношение на тези от тях, които са с настъпил падеж към
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК.
На 30.01.2018 г. „А.з.с.н.в.“ ЕАД е подало в СРС заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, въз основа на което е
образувано гр.д. №6640/2018 г. по описа на СРС, 72 състав. Заявителят
претендира сума в размер на 2348,76 лв., представляваща 30 бр. неплатени
погасителни вноски за периода 07.01.2017 г. - 07.06.2019 г. по договор за
потребителски кредит №2294625 от 02.06.2016 г., възнаградителна лихва в размер
на 92,38 лв. за периода 07.01.2017 г. - 20.07.2017 г. и обезщетение за забава в
размер на 124,89 лв. за периода 07.01.2017 г. -20.07.2017 г., както и законна
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане. В заявлението са изложени твърдения за обявяване на предсрочна
изискуемост на договора за кредит на 20.07.2017 г. на непадежиралите вземания
до момента по силата на чл.13 ал.2 б. „а“ от ОУ към договора.
Установителният иск по чл.422 ГПК за установяване на
вземанията, предмет на заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, е предявен на
23.11.2018 г. В първоинстанционното производство е представен процесният
договор за кредит, по силата на който на ответника-кредитополучател е предоставена
парична сума в размер на 2600,00 лв., върху която се начислява лихва с плаващ
размер, който първоначално е определен на 6,99 % при ГПР от 7,89 %. Отпуснатите
суми е уговорено да бъдат изплатени разсрочено, съгласно приложен погасителен
план, на 37 бр. месечни вноски, всяка с размер от 85,66 лв., с падежна дата на
7-мо число на всеки месец, следващ първата вноска на 07.06.2016 г., а последната
вноска следва да бъде направена на 07.06.2019 г. Съгласно чл.12 ал.2 от ОУ към
договора, кредиторът има право да прекрати едностранно кредитното
правоотношение и да обяви всички свои вземания с ненастъпил до момента падеж по
договора за предсрочно изискуеми при неплащане от страна на кредитополучателя
на две последователни погасителни вноски. Кредитодателят дава на длъжника 15-дневен
срок от получаване на известието за обявяване на предсрочна изискуемост за
изпълнение на всичките непогасени парични задължения по договора.
Действително, както е установил и първоинстанционният съд,
въззиваемият не е ангажирал доказателства за уведомяване на длъжника за
обявяване на предсрочната изискуемост. Както е възприето в т.18 ТР №4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на предявен иск по чл.422 ал.1 ГПК вземането,
произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил
правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост
е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се
обявява по реда на чл.60 ал.2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е упражнено
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като
кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост има действие от момента на
получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са
настъпили обективните факти, обуславящи настъпването и. В случая правилно
първоинстанционният съд е достигнал до извода, че обявената от кредитодателят
предсрочна изискуемост няма действие спрямо длъжника и не следва да се взима
предвид при постановяване на решението на съда, тъй няма данни въззивника да е
уведомен за нея преди 30.01.2018 г. – датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение.
В случая обаче решаващи за уважаване на претенцията за
главница и възнаградителна лихва са изводите на СРС за настъпване на падежа на
непадежиралите към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение погасителни вноски в хода на първоинстанционното съдебно
производство. Според погасителния план, неразделна част от договора за кредит,
последната погасителна вноска следва да бъде платена на 07.06.2019 г. Съгласно
разпоредбата на чл.235 ал.3 ГПК, при постановяване на крайния акт по делото съдът
взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от
значение за спорното право. Тази разпоредба на общо основание се прилага и при
разглеждането на исковете по чл.422 ал.1 ГПК. Преценката на съда за
основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното
положение в деня на приключване на устните състезания, а не в деня на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, нито в деня на предявяване
на иска. Така безпротиворечиво се приема и в практиката на ВКС /решение №61 от
30.04.2010 г. по т.д. №741/2009 г. на І ТО и др./ – съдът трябва да изгради
своя извод относно спорното право само върху тия факти, които страните са имали
възможност да обсъдят. От друга страна, този извод трябва да бъде основан на
всички такива факти независимо от това, дали те са се осъществили преди
предявяването на иска, или са настъпили след това, но преди приключване на
устните състезания. Решението на съда трябва да отрази правното положение между
страните по делото такова, каквото е то в момента на приключване на устните
състезания. Затова съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след
предявяване на иска, стига те да са от значение за спорното право. Въз основа
на чл.235 ал.3 ГПК трябва да бъде уважен дори иск, предявен преждевременно, ако
в течение на делото притезанието стане изискуемо. Такъв е и настоящият случай
предвид изложеното по-горе по отношение на настъпване на падежа и на последната
погасителна вноска - 07.06.2019 г., преди постановяване на протоколното
определение за приключване на устните състезания в о.с.з., проведено на
26.02.2020 г. В задължителната съдебна практика постановена в т.1 на ТР №8/2017
г. на ОСГТК на ВКС, се възприема, че предявеният
по реда на чл.422 ал.1 ГПК иск за установяване дължимостта на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за
вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо,
въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Ето защо и поради изложените съображения, настоящият
въззивен състав изцяло споделя изводите на първоинстанционният съд, поради
което въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното
решение - потвърдено.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата
страна на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното
производство в размер на сумата 100,00 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№72763 от 15.04.2020 г., постановено по гр.д. №74549/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, 72 състав, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Г.А.Г., ЕГН **********,
адрес: ***, да заплати н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД, ЕИК ********, седалище
и адрес на управление:***, офис сграда „********офис 4, на основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата 100,00 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.