№ 277
гр. София, 13.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО IV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Атанас Ст. Атанасов
Членове:Атанас Н. Атанасов
Калина В. С.а
при участието на секретаря Силва Д. Абаджиева
в присъствието на прокурора Ив. К. К.
като разгледа докладваното от Атанас Н. Атанасов Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20221100600096 по описа за 2022 година
Производството е по реда на гл.ХХІ от НПК.
С Присъда от 13.10.2021 година, постановена от СРС, НО, 116-ти състав
по НOХД № 4509/2020 година съдът е признал подсъдимия А.А.И. за
ВИНОВЕН за това, че за времето от месец октомври 2017 година до началото
на месец ноември 2017 година в гр. София, ж.к. „****, като пълнолетно лице,
което без да е сключило брак, заживял съпружески с лице от женски пол, а
именно А.-М.Р. Р., ненавършила 16 – годишна възраст – престъпление по
чл.191 ал.1 от НК, поради което и на основание чл.191 ал.1 вр. чл.54 от НК вр.
чл.42а ал.2 т.1 т.2 и т.6 от НК му е наложил наказание пробация, включващо
три пробационни мерки, както следва:
1. Задължителна регистрация по настоящ адрес, за срок от 1 /една/
година, два пъти седмично.
2. Задължителни периодични срещи с пробационен служител, за срок
от 1 /една/ година.
3. Безвъзмезден труд в полза на обществото в размер на 150 /сто и
петдесет/ часа, за срок от 1 /една/ година,
1
както и наказание обществено порицание, което да се изпълни чрез
обявяване на присъдата по местоживеене, чрез поставянето й на видно място
на адрес в гр. София, ж.к. „****.
Срещу присъдата в законоустановения срок по чл.319 ал.1 от НПК е
постъпила въззивна жалба от защитника на подсъдимия – адв. Х., с която се
иска отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия.
Първоинстанционната присъда е определена като неправилна и
незаконосъобразна. Защитата счита, че възприетата от съда фактическа
обстановка не почива на обективен и безпристрастен анализ, съгласно
изискванията на НПК, като част от доказателствата са били тълкувани
превратно и в полза на обвинителната теза. Излагат се изчерпателни
аргументи в насока, че съдът прилага двоен стандарт при анализа на
доказателства, с цел да обслужат тезата на обвинението. В заключение моли
съдът да отмени така постановената осъдителна присъда и да постанови нова,
с която да оправдае подсъдимия.
Постъпила е и въззивна жалба от адв. К.С. – повереник на пострадалата
А.-М. Р., с която се иска увеличаване на наказанието на подсъдимия. Посочва
се, че не са отчетени отегчаващите вината обстоятелства, както и че не е
съобразена степента на обществена опасност на подсъдимия, поради което
наложеното наказание няма да може да изпълни целите, предвидени в чл. 36
от НК. В заключение се иска изменение на първоинстанционната присъда в
частта, с която е индивидуализирано наложеното наказание и определяне на
по – строго такова. Изисква се също да бъдат заплатени на частния обвинител
направените по делото разноски на първа и въззивна съдебна инстанция.
В разпоредително заседание на 21.10.2021 година въззивният съд, след
като се запозна с въззивните жалби, атакувания първоинстанционен акт и с
приложените материали към делото и извърши преценката по реда на чл. 327
от НПК, намери, че за правилното му изясняване не е необходим разпит на
подсъдимото лице, свидетели или експерти, както и ангажирането на нови
писмени или веществени доказателства. Намери също така, че не се налага
провеждането на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на
правомощието на въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и
правилното решаване на делото, с оглед и предмета му.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд адв. С., повереник на
2
А.-М. Р. поддържа жалбата и оспорва тази на защитата. В хода на съдебните
прения излага доводи досежно наложеното наказание на подсъдимия, като
счита, че то не би могло да постигне целите на наказателната репресия и
следва да бъде завишено. В отговор на жалбата на защита, адв. С. посочва, че
всички аргументи посочени в нея, намират отговор в мотивите на акта на
СРС, определяйки го като правилен и законосъобразен. В заключение моли да
се постанови присъда, с която да се увеличи наказанието на подсъдимия и да
бъде оставена без уважение жалбата на защитата.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд адв. Х. поддържа
изцяло жалбата и допълнението към нея, като не прави доказателствени
искания. В хода на съдебните прения защитата заявява, че има наличие на
драстично разминаване между събраните по делото доказателства и
възприетата фактическа обстановка от СРС. Излагат се аргументи в тази
насока, както и че съдът е основал изводите си основно на база показанията
на пострадалата, както и че не е кредитирал показанията на св. А. – майка на
подсъдимия, но е взел предвид тези на св. Р. – майка на пострадалата.
Аргументират се подробно противоречията в показанията на частния
обвинител. Релевира се довода, че от доказателствата по делото не следва да
се прави извод, че съпружеско съжителство между подсъдимия и
пострадалата е било налице, както и че същите не са в състояние да формират
един-единствен и непротиворечив извод относно авторството от страната на
подсъдимия, мястото и начина на извършването му. В заключение се иска
отмяната на атакувания акт и се моли за оправдаването на И. изцяло.
Представителят на СГП счита, че първоинстанционната присъда е
правилна и законосъобразна. Твърди, че мотивите и съображенията са
подробно изложени от първата инстанция, следователно правилно
подсъдимият е признат за виновен и намира присъдата за обоснована, с оглед
на което следва да бъде потвърдена.
Подсъдимият подкрепя казаното от адвокат Х.. Изтъква, че никога не е
живял с А.-М., дори съжалява, че е общувал с нея.
Съдът като прецени събраните по делото доказателства, атакувания
съдебен акт, изложените във въззивните жалби доводи и след като въз
основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна
служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт, по отношение
на неговата законосъобразност и обоснованост, съобразно изискванията
на чл. 314 от НПК, намира за установено следното:
3
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 319 от НПК и от
легитимирани лица, отговарящи на изискванията на чл. 320 от НПК, поради
което са процесуално допустими и следва да бъдат разгледани.
След извършване на проверка по отношение на редовността
(допустимостта) на въззивните жалби, съдът пристъпи и към преценка по
обосноваността и законосъобразността на обжалвания първоинстанционен
съдебен акт.
Фактическата обстановка е добре изяснена от първоинстанционния съд.
По делото са събрани в необходимия обем и по съответния процесуален ред
доказателства, нужни за правилното решаване на делото. Въззивният съд
намира, че при извеждане на релевантната фактическа обстановка от
районния съд не са допуснати процесуални нарушения при формиране на
вътрешното му убеждение, тъй като са обсъдени всички доказателствени
материали, без някои от тях да са били подценени или игнорирани за сметка
на други, като не са допуснати логически грешки при обсъждането им.
Според настоящия състав събраните по делото доказателства са несъмнени и
категорични относно обстоятелствата от главния предмет на доказване, в това
число авторството на престъпното деяние. Настоящият съдебен състав се
солидаризира с направения анализ на доказателствената съвкупност, поради
което не намира за необходимо да го преповтаря. Когато и доколкото
изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната
инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно
доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се оспорват,
за да отговори изчерпателно на наведените доводи в жалбата или протеста
или тези, които счита за неправилно анализирани /в този смисъл Решение №
372 от 01.10.2012г. по НД № 1158/2012г., НК, III НО на ВКС/. Ето защо и
въззивният съд не намира за необходимо да преповтаря доводите на
контролирания съд, а да отговори изчерпателно на възраженията, наведени в
жалбите и допълненията към тях.
След извършен собствен анализ на доказателствената съвкупност
настоящият съдебен състав установи следната фактическа обстановка, която
не се различава съществено от приетата от първата инстанция:
От фактическа страна:
Подсъдимият А.А.И. е роден на **** г. в гр. София, българин, с
българско гражданство, осъждан, неженен, с постоянен адрес гр. София, ж.к.
****, безработен, ЕГН **********.
Подсъдимият А.И. и пострадалата А.-М. Р. се запознали през лятото на
2016 година, посещавайки плувен басейн в обща компания. В един от
случаите на посещение на въпросния басейн, който се намирал извън гр.
София, И. предложил и закарал пострадалата до дома й в гр.София. Месец
след това двамата се разбрали да отидат на среща и започнали да се виждат, в
4
резултат на което станали интимни партньори и поради тази причина св. А.-
М. Р. посещавала дома на подсъдимия, като към този момент, тя била на 13
години, тъй като била родена на 08.01.2003 година. С течение на времето
посещенията й станали по-чести, в следствие на което двамата взели решение,
че А.-М. трябва да се нанесе да живее при подсъдимия - гр. София, ж.к. ****.
В изпълнение на тази им уговорка А.Р. събрала най – необходимите й вещи от
дома си и се пренесла да живее в дома на подсъдимия. От началото на месец
октомври 2017 година до месец ноември 2017 година последната живяла на
съпружески начела с подсъдимия, като той полагал грижи и за нейната
издръжка. Тъй като подсъдимият живеел с майка си – св. А. и приятеля й - св.
З., подсъдимият и пострадалата обитавали основно хола на апартамента,
нахождащ се в гр. София, ж.к. „Гоце Делчев“, № 5, вх. В. Първоначално
двамата взели решение, че ще скрият от майката на подсъдимия и нейния
приятел, присъствието на А.-М. Р., но в последствие св. А. разбрала за
нейното живеене в апартамента. По време на съвместното живеене с Р. А. не
се държал много добре, упражнявал системен физически и психически тормоз
върху пострадалата, като я биел, насилвал и нагрубявал, но въпреки това
същата останала да живее при подсъдимия. Под негово давление използвала и
наркотици. На няколко пъти А.-М. отивала да пренощува в дома на майка си
– св. Р., но след това отново се връщала при А., мислейки си, че това е
временно поведение от негова страна и той ще се промени. Тъй като майката
на пострадалата не знаела къде пребивава дъщеря й през този период,
многократно я обявявала за общодържавно издирване. Поради тази причина и
след получена информация св. С. и св. Л. – полицейски служители, посетили
адреса, на който живее подсъдимия, където установили присъствието на
непълнолетното лице. В хода на извършената проверка, установили А.-М. Р.
да излиза от стаята, находяща се срещу вратата на жилището на И. и то по
бельо. Полицейските служители отвели пострадалата и подсъдимия в 05 РУ-
СДВР.
Със заповед от 09.11.2017 г. на ДСП-Оборище, А.-М. била настанена в
кризисен център „Св. Петка“ към фондация „Анимус“ първоначално на
„затворен режим“, като излизала само с придружител. По време на
пребиваването си в центъра, Р. често бягала, за да се вижда с подсъдимия, а
той от своя страна я посещавал отвън. На 10.03.2018 г. било установено, че
пострадалата е бременна, като на 14.03.2018 г. малко преди да извърши
медикаментозен аборт, била нападната и й бил нанесен побой. На 14.05.2018
г. А.Р. била изместена в кризисен център в гр. Монтана.
Описаната по-горе фактическа обстановка правилно е била
установена от първоинстанционния съд въз основа на събрания по
делото доказателствен материал.
Първоинстанционният съд е извел релевантната фактическа обстановка
въз основа на събраните по делото гласни доказателствени средства, писмени
доказателства и способите за доказване. Установената фактическа обстановка
въззивният съд приема след обективен, всестранен и пълен анализ на
5
доказателствения материал, събран и проверен в хода на съдебното следствие
пред първата инстанция и на досъдебното производство, включващ: гласни
доказателствени средства: показанията на А.-М. Р., показанията на св. Б. ,
приобщените по реда чл. 281,ал. 4, вр. ал.1 от НПК показания на св. Н.,
показанията на св. Р. Р., показанията на св. Л., показанията на св. С.,
показанията на св. П., показанията на св. З., частично показанията на св. А. и
всички приобщени по реда на чл. 281, ал. 4, вр. ал. 1 от НПК показания на
свидетели, дадени в досъдебното производство, писмени доказателства и
доказателствени средства, приобщени по реда на чл. 283 от НПК: сигнал
за дете в риск; медицинско направление; заповед за незабавна защита;
решение на СГС и СРС в производство по ЗЗДН; съдебномедицинско
удостоверение; медицинска документация; Заповеди от 09.11.2017г.,
05.12.2017 г., на ДСП – Оборище, протоколи за срещи, искова молба от ДСП
Оборище срещу Р. Р., СППЕ, СМЕ; справка за съдимост на подсъдимия и
останалите писмени доказателствени материали.
Анализът на доказателствената съвкупност, проведен от
първоинстанционния съд и отразен в мотивите към присъдата е пълен,
всеобхватен и изчерпателен, поради което настоящият състав се
солидаризира с него. От мотивите към атакуваната присъда става ясно, че
първостепенният съд е изяснил с необходимата степен на достоверност
релевантните по делото факти, посредством показанията на свидетелите,
разгледани в съчетание с доказателствата, извлечени от писмените
доказателствени средства. Оплакванията във въззивната жалба за превратно
тълкуване на събраните доказателства по делото са неоснователни. При
установяване на решаващите факти, свързани с въпроса извършено ли е или
не престъпление от И. е анализирана подробно доказателствената съвкупност,
чрез която е установено точно поведението и действията му през
инкриминирания период. Въззивната инстанция не може да се съгласи с
твърдението в жалбата за недоказаност на обвинението, при все че така
изброения доказателствен материал напълно кореспондира помежду си. От
показанията на свидетелите, съпоставени с писмените доказателствени
материали, става ясно, че подсъдимият е живял с непълнолетната на
съпружески начела и то при положение, че е знаел за непълнолетната й
възраст.
Показанията на св. А.Р. са логически, последователни, достатъчно
подробни и описателни относно темпоралната линия, локацията и същността
на осъщественото от подсъдимия престъпление. А.-М. Р. е била непълнолетна
към момента, в който подсъдимият е започнал връзката си с нея, същият е
знаел този факт и въпреки това е взел решение да заживее на семейни начела
с непълнолетната. Последната подробно описва всички факти, които
непосредствено е възприела през инкриминирания период, в който е живяла с
подсъдимия, касаещи поведението му преди и по време на извършване на
деянието. Нейният разказ се явява непрекъснат и смислен досежно основния
6
предмет на доказване по настоящето дело, а именно наличието на
съжителство между нея и подсъдимия. Подобно на първата инстанция и
настоящият съдебен състав намира, че липсата на спомен относно някои
факти, не би могъл да обоснове липсата на извършеното от подсъдимия
деяние. Факт е, че за съжителство на съпружески начала е необходимо
доброволно участие на лице от женски пол, както е посочено във въззивната
жалба от адв. Х.. Тук е момента да се изясни на първо място, че доброволно
съжителство е имало от страна на А.-М. Р., тъй като еднопосочно в
показанията си пред първоинстанционния съд и на досъдебното производство
тя е заявила, че се е съгласила да живее с подсъдимия. На следващо място
отново еднозначно е споделила, че макар и да си е тръгвала, се е връщала при
И., защото е мислила, че това поведение е временно и че той ще се промени.
В този ред на мисли, обстоятелството дали подсъдимият е връзвал Р. или не,
както и дали я е криел от майка си или не, се явява без съществено значение
за съставомерността на деянието, тъй като във всеки един етап от
отношенията им пострадалата е искала тези отношения и съжителството да
продължи.
Относно следващото възражение във въззивната жалба на защитата
касаещо бременността на Р., следва да се спомене, че същото отново е
ирелевантно за съставомерността на повдигнатото обвинение, а освен това се
тълкува превратно именно от защитата на подсъдимия. В своите показания
пострадалата еднозначно и несъмнено посочва, че е била бременна, но нито
на досъдебното производство, нито пък в хода на съдебното следствие е
твърдяла с категоричност, че е бременна от подсъдимия. Същата още на
досъдебното производство е заявила, че е била бременна, но не знае от кого
точно, тъй като в този период е имала интимни отношения както с
подсъдимия, така и с друг човек.
Относно обстоятелството, в кой момент пострадалата се е запознала с
майката на подсъдимия, подобно на първоинстанционния съд, настоящата
инстанция счита, че няма съществено влияние, както и че същата споменава,
че след като се е нанесла да живее при подсъдимия, е била официално
представена, но не казва, че преди този момент не е срещала св. А..
Като цяло показанията на пострадалата Р. са последователни, логични и
непротиворечиви, като в същото време се подкрепят от останалите събрани и
кредитирани от съда доказателства. Съдът счита, че в показанията на
пострадалата липсват вътрешни противоречия, в какъвто смисъл са част от
възраженията на защитата. Очевидно е, че съвместното съжителстване е
обхващало период от време, в който са се развивали различни
взаимоотношения, което предполага споменатите събития да са се
реализирали в отделни интервали от време, а не за целия период от време.
7
Това касае както знанието на близките на подсъдимия за присъствието на
пострадалата в техния дом, така също и използваната спрямо същата принуда
и други подобни.
В заключение настоящата инстанция счита, че във въззивната жалба от
защита се излага един анализ на показанията на пострадалата, който не оборва
фактическите констатации в мотивите на първоинстанционната присъда. От
изложеното от А.-М. Р. се установява начина на извършване на
инкриминираното деяние, описан в подробен, последователен и логичен
разказ. Нейните показания намират опора в писмените доказателства по
делото и са в пълен унисон с тези на св. С. Н.. Макар последната да е
изградила своите възприятия на база разказите на частния обвинител, е
заявила, че емоционалното състояние на А.-М. Р. е отговаряло напълно на
историята, която й е разказана досежно физическото, психическото и
сексуалното насилие при съжителството си с подсъдимия в неговия дом.
Нещо повече, от тези свидетелски показания става ясно, че самата пострадала
е била също инициатор на контактите с подсъдимия, което само по себе си
подкрепя факта, че съжителството е било доброволно и изградено в
представите на пострадалата на основата на семейните начела. По делото
няма спор, че пострадалата Р. е искала съвместното съпружеско
съжителстване с подсъдимия, макар и в определени интервали от време да се
е чувствала застрашена и да е искала да си тръгне. Очевидно е било, че
желанието й за съжителстване е било по-силно от всички останали чувства и
емоции.
Показанията на св. А. са останали изключени в по – голямата им част от
първоинстанционния съд като източник на доказателства. Следва да се
отбележи, че възприемането на определени свидетелски показания като
достоверни, е въпрос на вътрешно убеждение на решаващия съд. От друга
страна, подлежи на контрол правилността на процеса на формиране на
вътрешното убеждение и този контрол сочи, че невъзприемането на
показанията на св. А. не е произволно, а е резултат на анализ и съпоставяне с
други доказателствени източници. Първоинстанционният съд е констатирал
противоречието между заявеното от последната с останалите кредитирани по
делото доказателствени източници. Въззивният съд, след внимателен анализ,
не дава вяра на изложеното посредством показанията на св. А., като ги приема
за опит за изграждане на защитна версия на подсъдимия, която обаче се
опровергава от останалите доказателства. Съдебният състав отчете
обстоятелството, че св. А. е в близка роднинска връзка с подсъдимия, същата
е негова майка, с оглед на което е и нормално да желае да му помогне да
избегне понасянето на наказателна отговорност. Недоверието към нейните
показания обаче изхожда преди всичко от тяхната вътрешна
противоречивост, както и от противоречията с другите събрани по делото
8
доказателства. Няма как да бъдат споделени показанията й, че нейният син и
пострадалото лице не са живели при нея, тъй като всички останали
доказателства са в тази насока. Съдът не възприема показанията на св. А., тъй
като този доказателствен източник стои вътрешно неустойчиво и изолирано в
описания общ ход на събитията.
Първоинстанционният съд е дал вяра на показанията на св. Р., майка на
пострадалата, като ги определя като достоверни и подкрепени от останалия
доказателствен материал. Настоящата инстанция, споделя извода на СРС, че
тази свидетелка излага една фактология, базирана на разказите, които е
възприела от дъщеря си, но в отделни части представя и такива, които
спомагат за установяване на обективната истина досежно предмета на
доказване. На първо място от нейните показания се установява, че в
действителност дъщеря й не е живяла вкъщи през инкриминирания период,
както и че тя не и е давала пари, тоест издръжката за А.-М. е била поета от
подсъдимия, както самата А.-М. твърди в показанията си. На следващо място
твърденията на майката на пострадалата досежно отсъствието на дъщеря й се
подкрепят и от писмения доказателствен материал, а именно сигналите за
издирване на дъщеря й.
Въззивната инстанция, подобно на първата, дава вяра на показанията на
полицейските служители Л. и С.. От техните показания се утвърждава факта,
че пострадалата е пребивавала в дома на подсъдимия, тъй като именно там е
открита и то по начин, който навява на мисълта, че е изпитвала достатъчен
комфорт от обстановката и мястото, че да си позволи да излезе от стаята в
този си вид, а именно по бельо. На следващо място тези свидетели имат
безпристрастен и обективен разказ за случилото се, тъй като са изпълнявали
своите служебни задължения и нямат странична връзка нито с подсъдимия,
нито с пострадалата. Нещо повече, при внимателния преглед на тези показния
се установява, че те са в пълен унисон и кореспондиращи с останалия
доказателствен материал.
Безпристрастни се явяват и показанията на св. Б., която е преподавател на
А.Р. в училище, но от тях съдът може да установи само нередовните
посещения на училищните занятия от страна на частния обвинител. Само по
себе си това подкрепя факта, че последната е пропускала занятия, заради
подсъдимия, но от показанията на св. Б. съдът не може да установи с нужната
категоричност къде и с кого е живяла пострадалата през инкриминираният
период. Поради тази причина и настоящата инстанция не намира за
необходимо да бъдат обсъждани по – детайлно сведенията на тази свидетелка.
На следващо място от показанията на св. З. се установява, че в
действителност подсъдимият е живял при него и майка му – св. А., тъй като е
9
нямал къде другаде да остане да живее, което от своя страна потвърждава
становището, както на СРС, така и настоящата инстанция, да не кредитира с
доверие изложеното от св. А.. На следващо място са показанията на св. П.,
която е съсед в жилищната кооперация, където живее подсъдимият. Макар и
да няма лична изгода от изхода на делото и настоящият съд да намира
нейните показания като правдиви, те не допринасят за разкриването на
основния предмет на доказване, а именно живяла ли е пострадалата в дома на
подсъдимия. Нелогично е оплакването във въззивната жалба, че
първоинстанционният съд не е обсъдил факта, че св. П. е касиер на
жилищната кооперация и е посещавала апартаментите повече от един път
месечно, при положение че същата сама заявява, че е имала здравословни
проблеми от една страна и работно време от друга, което не й позволявало да
засича останалите обитатели в кооперацията. Колко пъти е посещавала
апартаментите на живущите в кооперацията не е установено, поради и което
не следва да се правят генерални изводи на тази база. Още повече, че
посещението на един апартамент за събиране на такса, не предполага във
всички случаи влизане в самото жилище, а още по-малко познаване на
живущите в него. Напълно допустимо е съответната такса да бъде получена
на вратата, без получаването на информация за това кои точно лица в
съответния момент са пребивавали в жилището.
Във въззивната жалба са изведени доводи за нарушение на
процесуалните права във връзка с анализа и оценката на доказателствата,
както и че обвинението не е доказано по несъмнен начин, а присъдата почива
на предположения. В този ред на мисли, настоящата инстанция следва да
отбележи, че осъдителната присъда не следва да почива на предположения, а
на категорично доказани факти, каквито в настоящия случай са налице. СРС е
сторил това, след като е изпълнил задължението си по чл. 303, ал. 2 от НПК, в
съответствие с чл. 107, ал.5 от НПК, извършвайки анализ на доказателствения
материал, въз основа на който е обосновал извода си за достоверността на
установеното, относно темпоралността и авторството на подсъдимия към
инкриминираното деяние. При положение, че съдът прави извода си в тази
част след съпоставка с обективни доказателствени източници, констатациите
за превратно тълкуване в полза на обвинителната теза са лишени от
основание. Ето защо настоящият съдебен състав приема, че направените
оплаквания за нарушения на процесуалните правила в доказателствената
дейност на съда, с оглед основанието за нарушение при установяване на
фактите, относно авторството на подсъдимия, като извършител на процесното
деяние, е необосновано.
Обвинението е доказано и от писмения доказателствен материал, наличен по
настоящето дело. Подобно на първоинстанционният съд, СГС кредитира изцяло
заключението на съдебно психиатричната и психологична експертиза, от която се
установява, че пострадалата притежава свидетелска годност, както и съдебно медицинската
10
експертиза, от която се разкриват медицинските усложнения, възникнали у пострадалата и
причинени на 14.03.2017 г. И двете експертизи въззивният съд определя като отговарящи на
поставените задачи, пълни, изчерпателни и изготвени от компетентни вещи лица.
С оглед на така изложеното настоящият състав счита, че основните фактически
констатации на СРС са правилно установени, изведени без допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. Не са допуснати и логически грешки при оценката на
наличния доказателствен материал, като в съответствие с изискванията на чл. 305, ал.3 от
НПК съдът е обсъдил подробно и изчерпателно събраните по делото доказателства и е
обосновал съображенията си, въз основа на които е изградил фактическите си констатации.
От правна страна:
Въз основа на правилно изяснената фактическа обстановка съдът е извел
единствено възможния и правилен извод, че подсъдимият А.А.И. е
осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по
чл. 191, ал.1 от НК, а именно за времето от месец октомври 2017 г. до
началото на месец ноември 2017 г. в гр. София, ж.к. „****, като пълнолетно
лице, което без да е сключило брак, е заживял съпружески с лице от женски
пол, а именно А.-М.Р. Р., ненавършила 16 – годишна възраст.
От обективна страна изпълнителното деяние на престъплението се
изразява в установяването на съжителство без сключването на граждански
брак, наподобяващо семейните отношения, а именно общо домакинство,
издръжка, полагане на грижи в бита и полови контакти. За съставомерността
на визираното престъпление трябва да има съжителство с непълнолетно лице,
което не е навършило 16 годишна възраст. В конкретния случай А.-М. Р. е
родена на 08.01.2003 година, тоест една навършени 14 години, когато
подсъдимият е заживял с нея. И. е доста по – голям от пострадалата, дори и
към момента на извършване на деянието (32 години), която възраст
предполага, че решенията, които се взимат на такава възраст са осъзнати и
обмислени.
По делото са налични достатъчно доказателства, които да насочат
настоящия съд към убеждението, че авторството на деянието в лицето на И. е
безспорно. С оглед на това, СГС подкрепя първоинстанционния съд в
правните си констатации досежно факта, че извършеното от подсъдимия
представлява престъпление от общ характер по чл. 191, ал. 1 от НК, тъй като
той е бил пълнолетният, заживял с непълнолетна и този, който е трябвало да
знае последиците от своите неправомерни действия.
Този въззивен състав също намери, че от субективна страна деянието е извършено от
подсъдимия в условията на пряк умисъл. От събраните по делото доказателства безспорно
се установява, че той е знаел възрастта на пострадалата и въпреки това е взел решението да
заживее с нея на семейни начела, като е целял именно това.
11
С оглед на всичко изложено дотук, както и на наличния доказателствен материал по
делото, според СГС е категорично доказано от обективна и субективна страна наличието на
признаците на престъпление по чл. 191, ал.1 от НК.
По възраженията на страните:
По вида и размера на наказанието :
Настоящият съдебен състав изразява съгласие и с наложеното от контролирания съд
наказание на И. и не намира основания за различна оценка на тежестта на изброените
обстоятелства. Правилно като смекчаващо вината обстоятелство е отчетен краткия срок на
съвместното съжителство, а именно 1 /един/ месец и същевременно изминалия сравнително
дълъг период от момента на извършване на деянието до постановяване на присъдата, но
настоящата инстанция не може да се съгласи, че в тази графа попада и относително младата
възраст на подсъдимия. На следващо място, СГС се солидализира с първоинстанционния
съд досежно определените отегчаващи обстоятелства – физическото насилие, вербалната
агресия, склоняване към употреба на наркотични вещества, принуда за осъществяване на
полови контакти и т.н. Както е отбелязано и от СРС, подсъдимият не е приведен към
наказателна отговорност за тези деяния, следователно за съда остава единствената
възможност да ги отчете при индивидуализацията на наказанието. Обремененото съдебно
минало на подсъдимия е коректно отчетено също в графата на отегчаващите обстоятелства.
Във въззивната жалба от адв. С. има доводи досежно характеристиката на личността на И.,
определящи го като личност със завишена обществена опасност, но настоящата инстанция
счита, че СРС е взел правдиво решение, предвид всички отегчаващи обстоятелства, като ги е
отчел справедливо в постановеното наказание.
Съгласно чл. 54 от НК при определяне на наказанието съдът се
ръководи от пределите, предвидени от закона за извършеното престъпление,
като взема предвид степента на обществена опасност на деянието и дееца,
подбудите за извършването му, както и установените по делото смекчаващи и
отегчаващи вината обстоятелства, като преценката за вида и размера на
наказанието се извършва, като се съобразят посочените обстоятелства, с
оглед изискванията на разпоредбите на чл. 35, ал. 3 и чл. 36, ал. 1 от НК. В
процесния случай контролираният съд, като е определил наказанието при
условията на чл. 54 от НК не е определил явно несправеливо наказание, а
именно пробация, включващо следните пробационни мерки:
1. Задължителна регистрация по настоящ адрес, за срок от 1 /една/ година,
два пъти седмично.
2. Задължителни периодични срещи с пробационен служител, за срок от 1
/една/ година.
3. Безвъзмезден труд в полза на обществото в размер на 150 /сто и
петдесет/ часа, за срок от 1 /една/ година.
Първоинстанционният съд е наложил и кумулативно предвиденото в чл.
191, ал. 1 от НК наказание, а именно „обществено порицание“, което да се
изпълни чрез обявяване на присъдата по местоживеене с поставянето й на
12
обществено място в гр. София, ж.к. „****.
По разноските :
С оглед изхода на делото СРС правилно е възложил направените по
делото разноски в тежест на подсъдимия. По отношение на реализираните
такива от частния обвинител, ще следва да се вземе изрично отношение от
първоинстанционния съд по реда на чл.306 НПК.
Предвид изложеното до тук и с оглед съвпадението на крайните изводи
на двете съдебни инстанции, настоящият въззивен състав приема, че
обжалваната присъда е правилна и законосъобразна и като такава следва да се
потвърди изцяло. Присъдата е постановена при безспорно и коректно
изяснена фактическа обстановка, без да са допуснати нарушения на
процесуалните правила и на материалния закон. Определеното наказание не е
явно несправедливо и напълно съответства на обществената опасност на
деянието и дейците.
При цялостната служебна проверка на атакувания съдебен акт,
въззивният съд не констатира допуснати нарушения, още по-малко
съществени, на съдопроизводствените правила, неправилно приложение на
материалния закон, необоснованост или непълнота, които да налагат
отмяната или изменението му, съдът счете, че същият следва да бъде
потвърден, а въззивните жалби – оставени без уважение, като неоснователни.
Предвид всичко изложено СГС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Присъда от 13.10.2021г. на СРС, НО, 116-ти
състав, постановена по НОХД 4509/2020г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13