Решение по дело №16623/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 4901
Дата: 2 юли 2019 г. (в сила от 2 юли 2019 г.)
Съдия: Боряна Димчева Воденичарова
Дело: 20181100516623
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 12 декември 2018 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.София, 02.07.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

                                   

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                                                          ЧЛЕНОВЕ:  КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                              мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова в.гр.дело 16623 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 474264 от 21.08.2018 г., постановено по гр.д. № 42966/2014 г. по описа на Софийски районен съд, 59 състав, е отхвърлен предявеният от З. „Л.И.“ АД срещу ЗАД „Е.“ иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на сумата от 146 лв., представляваща вземане по регресен иск.

В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК ищецът З. „Л.И.“ АД е подал въззивна жалба, с която обжалва първоинстанционното решение в цялост. Изложено е оплакване за неправилност на извода на районния съд, че към датата на подаване на исковата молба пред РС – Пловдив е била изтекла погасителната давност за вземането. Поддържа се, че по отношение на регресните суброгационни искове се прилага общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, която започва да тече от момента на изплащане на застрахователното обезщетение на правоимащото лице. Според въззивника с определението от 18.03.2014 г., с което производството пред РС – Пловдив е било прекратено и делото е било изпратено по подсъдност на Софийски районен съд, давностният срок е бил прекъснат. По изложените съображения се моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявеният иск уважен.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „ЗД Е.“ АД, с който се моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Поддържа се, че макар и районният съд погрешно да е определил началния момент, от който започва да тече погасителната давност, като е приел, че това е датата на извършване на деликта вместо датата на изплащане на застрахователното обезщетение, крайният му извод за изтичане на погасителния давностен срок е правилен. Твърди се, е още към момента на подаване на исковата молба пред РС – Пловдив давностният срок е бил изтекъл, поради което няма как същият да е бил прекъснат.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:

Предявен е иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), вр. чл. 49 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, а разгледано по същество е правилно като краен резултат, макар и по различни съображения, както следва.

Единственият спорен във въззивното производство въпрос е относно това дали процесното вземане е погасено по давност.

Разпоредбата на чл. 197 КЗ (отм.) урежда специални давностни срокове относно вземанията по застрахователните договори. При застраховкитеЖивот“, „Злополука“ и „Гражданска отговорностдавностният срок е 5 години, а при имуществените застраховки и другите лични застраховки, за които не се прилага 5-годишната давност, давностният срок е 3 години, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие. Тези специални давностни срокове се прилагат по отношение на вземания, произтичащи пряко от застрахователното правоотношение, включително за преките искове на увредените лица към застрахователите на преките причинители на вредите по застраховкаГражданска отговорност“, но не и за регресните искове. Съгласно т. 14 от Постановление №7 от 04.10.1978 год. на Пленума на ВС за регресните искове, какъвто е и процесният иск с основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.), важи общата давност по чл. 110

 и следващите ЗЗД, а течението й започва от момента на изплащането на застрахователните обезщетения на правоимащите лица. В този смисъл е и последващата константна съдебна практика – Решение № 48 от 30.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 677/2008 г., I т. о., ТК, Решение № 131 от 7.10.2011 г. на ВКС по т. д. № 806/2010 г., I т. о., ТК и Решение № 116/25.10.2010 г. по т. д. № 971/2009г. на ВКС, I т. о., ТК, Решение  № 173/30.10.2009 г. по т.д. № 455/2009г. на ВКС, ТК, II т. о.

В разглеждания случай по делото не се спори, че ищецът е заплатил застрахователното обезщетение на 09.09.2008 г., видно от приложения по делото разходен касов ордер. С оглед задължителната и константна съдебна практика, цитирана по-горе, от тази дата започва да тече петгодишният погасителен давностен срок за процесното вземане. Исковата молба е била подадена пред РС – Пловдив след изтичане на този срок – на 16.10.2013 г. С прекратяването на това производство и изпращането на делото по подсъдност в СРС не започва да тече нов давностен срок, тъй като петгодишният погасителен давностен срок вече е бил изтекъл към датата на подаване на исковата молба, като по аргумент от чл. 62, ал. 2, изр. второ ГПК производството се смята за висящо от подаването на исковата молба, а не от образуването на делото пред Софийски районен съд.

По изложените съображения, тъй като обжалваното решение се явява правилно като краен резултат, то следва да бъде потвърдено.

 

По разноските:

 

При този изход на спора претенцията на въззивника за присъждане на разноски е неоснователна. В полза на въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 8, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в минималния размер съгласно чл. 37, ал. 1 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ от 100 лв., като при определянето му въззивният съд взе предвид фактическата и правна сложност на делото и извършените във въззивното производство процесуални действия.

На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно.

 

Предвид изложените съображения, съдът

 

Р    Е    Ш    И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 474264 от 21.08.2018 г., постановено по гр.д. № 42966/2014 г. по описа на Софийски районен съд, 59 състав.

ОСЪЖДА З. „Л.И.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на ЗД „Е.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,  на основание чл. 78, ал. 8, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

 Решението не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                         ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                                                                                                                 2.